Людмил Стоянов
Мехмед Синап (24) (Историята на един бунт)

Двадесет и четвърта глава
Правото на всеки човек

Ето я гиздавата Чеч, мислеше Кара Ибрахим, това е то свърталището на разбойника. Его ги високите планини, дето се криеше той — най-сетне ще си отдъхне раята, ще си отдъхне и сам падишахът. Всичко се нареждаше като по заповед на аллаха, който също беше против безбройните зулуми на Синапа…

Кара Ибрахим гледаше в отсрещните стръмни скали, жълтеникави и сухи, с дълбоки пещери в тях, гледаше със сключени челюсти, замислен. Но вярваше ли той, че наистина победата е на негова страна? Той стигна до междата на Синаповото царство, до непристъпната Машергидик, стигна без усилия и жертви, но по-нататък? Въпросът оставаше открит. Бунтовниците стояха по зъберите на скалите като орли и не пущаха птичка да прехвръкне. Те стреляха малко, но винаги на място.

Вечерта, след като пристигна пред Алакьой, Кара Ибрахим стоя дълго на коня и разглежда конака на Синапа. Той се белееше на горния край на селото, под самата гора, широк и висок като манастир, и там, мислеше той, живее дъщерята на Метекса, ето вече толкова години, и той не знаеше нищо за нея.

Той цял потръпваше от вълнение, че можа да го гони дотук и че разбойникът беше бягал като заяк, докато се укрие в своята дива Чеч. Сега оставаше да го хване като мишка и да му покаже кой е Кара Ибрахим.

Стресна го топовният гърмеж. Той видя, че топът биеше в конака на Синап, но си каза, че макар обитателите му да са избягали, страхът на разбойниците, когато видят свърталището на своя главатар разрушено, ще ги накара да се замислят.

Боят продължаваше. Веднъж да се отбият от скалите, после задачата ставаше по-лесна. Тогава щяха да се пръснат из горите и пещерите на Машергидик или да се приберат в селата си. Кара Ибрахим се взираше във високата им непристъпна позиция и диреше какъв да е подстъп за приближаване и внезапен удар. Долу край реката стояха няколко воденици и оттам извиваше тясна конска пътека, открита и стръмна… Ония отгоре можеха да я заринат с камъни.

Още първия ден Кара Ибрахим се убеди, че всякакъв бабаитлък ще е безполезен, а на втория, когато гюлетата рушаха конака на Синап, той насочи за опит топа към позицията на разбойниците. Гюлетата се пукаха по мъхнатия гръб на канарите и не причиняваха никаква щета. Не беше страшен за тях тоя гърлест дракон със своята пресипнала кашлица. Продължаваха да стоят по местата си и да стрелят безпогрешно. Паднаха мнозина от хората на Кара Ибрахим.

Не вземаха и от дума. Вечер, след като пушките млъкваха, телялинът не преставаше да се провиква:

— Брей, братя ахрене! Предайте се, да куртулисате живота, хахаа! Царят ни е добър и милостив, ще ви прости и помилува!

В отговор на тоя надменен и празен зов отгоре изсвирваше последният куршум, явно изпратен с чувство на презрение. След това един глас, повторен от ехото на скалите, викаше отсечено:

— Ако сме помаци, та не сме ахмаци! Знаем що значи царска милост!

Кара Ибрахим сви устни и плю.

Той заповяда да му доведат стареца Салих от Алакьой, хванат през деня във воденицата край реката, който той бе разпитвал за Синапа и хората му.

— Салих ага — каза му той с престорено уважение. — Пращам те горе при разбойниците да им кажеш, че ще чакам до утре — ако не се предадат, Алакьой ще стане на прах и пепел!

Старият Салих мълчеше и чакаше какво ще каже още страшният човек.

— Хайде! Тръгвай!

Отдавна не беше изкачвал тоя път, а сега трябваше и да бърза. Слънцето заничаше зад Машергидик, когато слезе от реката и пое пътя нагоре към скалите. Царските хора го следяха с очи. Струваше им се, че се движи много бавно.

— Като мравка — забеляза Кара Ибрахим. — Да вземе човек да му хвърли един куршум.

Той се вслуша в гърмежа на топа, който продължаваше да бие конака на Синап. При всеки удар се дигаше облак бял прах, който бавно се разстилаше всред горската шума.

Стъмни се, а човекът беше в началото на пътя. Нападателите се прибраха в шатрите си и скоро край огньовете се дигна висока глъчка.

— Али Чауш! Али Чауш!

Гласът се отекваше пресипнал в играта на огньовете, притъпен в общия войнишки говор.

— Аз! — отвърна Али Чауш с привързан башлък около ушите, да се пази от тънкия остър вятър, който съскаше невидимо…

— Юзбаши ефенди те вика — прибави гласът насмешливо.

— Мен?

— Да. Вика те.

— Защо?

— Сигур да си пие кафето с теб.

— Ох, не ме радва това викане…

— Може пък и да иска да те направи онбашия…

Али Чауш стана и почна да се опасва, за да се представи пред всесилния човек. Сух, изпит, с увиснали мустаци, тръгна с бавни крачки.

Кара Ибрахим стоеше в палатката си, полуоблечен и бос. Той току-що бе направил вечерната си молитва и чувствуваше душата си приобщена към небето, когато влезе Али Чауш. За миг се сепна:

— Какво има? — попита навъсен. — Аз съм, Али Чауш.

— Аха… ти ли си, дето ходи миналата година с житото в Алакьой?

— Евет, аз.

— По кой път? По тоя ли дето е отсреща?

— Не, от другата страна…

Кара Ибрахим трепна.

— Знаеш ли пътя?

— Знам… Ще го намеря.

— Аха, добре.

Той му даде дълги и подробни наставления и Али Чауш, като взе двайсет души сеймени, тръгна надолу по реката и се изгуби в гънките на нощта. Онова, което Мехмед Синап не беше предвидил, Кара Ибрахим смяташе да използува. Ако случайно долният път не е заварден, Али Чауш щеше да се яви в гръб на Синап, а това значеше да му прочете смъртната присъда. Кара Ибрахим погледна към небето и остави всичко в ръцете на аллаха…

Онзи, старият Салих, се беше върнал. Бяха го държали горе до ранни зори и бяха го изпратили с много здраве до Кара Ибрахим, да бъде рахат и че ако иска, може да зимува долу в падината.

— Това ли ти каза разбойникът? — попита Кара Ибрахим и се хвана за кобура. Очите му пламнаха. — Да бъда рахат, а? Ще го науча аз, хайдамак с хайдамак, ще види той кой е Кара Ибрахим! Е, какво ти каза друго?

Старецът тъпчеше ту на един, ту на друг крак, като мачкаше в ръка мазния си фес. После заговори несвързано.

— Всеки човек, казва, е дете на аллаха и има право на неговата милост и благоволение. Аллах, казва, е създал птиците и елените свободни, а само човекът, казва, е роб на човека. Това ли е, казва, законът на аллаха? Много здраве, казва, на Ибрахим ага и кажи му, че ако иска, може да остане да зимува в падината.

— Аха… Ще си помисля. Как са там, мнозина ли са?

— А че мнозина, Ибрахим ага. Да има, да има — колкото един табор. Не повече…

— Мълчи, куче с куче!… Друго нещо не ти ли каза разбойникът!

— Каза ми да ти обадя, че не се бои от топчето, дето си му докарал. Нека си го вземе, казва, топчето, да му бие на сватбата…

Кара Ибрахим почервеня, очите му се наляха с кръв. Обзе го злоба и към старчето, струваше му се, че то прибавя нещо към думите на онзи, господаря на Чеч, искаше му се да го понатупа, но възпря го почитанието към старостта.

— Върви в джендема! — викна му през зъби и махна с ръка.

Старецът отстъпи, сепнат от сърдития тон на забитина, и затъпка пак нерешително на едно място, без да знае какво да прави. Наоколо бяха все врагове, но той не съзнаваше това, защото все пак бяха хора като него и той не знаеше какво повече можеха да искат.

 

 

… Зазоряваше се, когато отгоре, откъм скалите, прозвуча първата пушка. Прозвуча, но ехото се изгуби надолу по течението на реката… Куршумът бе пуснат по друга посока.

Кара Ибрахим се ослуша. Сърцето му биеше силно като сърце на момък, който чака любимата си. Биеше тревожно нетърпеливо — дали са стигнали? Дали са успели да се изкачат на върха, по-горе от самите разбойници? Той не вярваше на своите хора, които наричаше „будали“, но тоя гърмеж го накара да изтръпне като пред голямо съдбоносно събитие.

Чу се нов гърмеж, също тъп и заглушен. След него друг, трети. Те идеха отдалеч, сякаш там горе, зад позицията на разбойниците, се търкаляха скали, или сечаха дърва. После огънят отсам затихна, пренесе се горе, някъде по-далеч, притъпен от разстоянието и някак ожесточен, сподавен. Али Чауш бе успял в поръката, беше се промъкнал и ударил разбойниците в гръб. Те се оттеглиха рано сутринта, щом видяха коварството на нападателя, към пещерите, дето стояха жените и децата, към още по-непристъпни канари, в самото сърце на гостоприемната Машергидик.

Кара Ибрахим беше доволен. Планът му сполучи. Той даде заповед и цялата му тайфа се покатери по стръмните сипеи, прехвърли билото и се озова пред Алакьой, дето беше конакът на Синапа.

Кара Ибрахим гледаше дома на разбойника и се изпълваше с чувство на благодарност към аллаха, че най-сетне нечестивото гнездо ще бъде унищожено за радост на падишаха и за благото на дин-исляма…

Кара Ибрахим видя на големия чардак жена с две деца на ръце — чакаше помощ може би, или проклинаше ония, които бяха й отредили тази страшна участ… Кара Ибрахим се наслаждаваше на мъките й, макар да знаеше, че дъщерята на Метекса не е виновна в нищо — тя беше само жена и нищо повече… Но той не можеше да мисли, той знаеше, че трябва да отмъщава, и си отмъщаваше. Наказанието на главния разбойник щеше да накара другите, по-дребните, да се стреснат и предадат. Затуй това наказание трябваше да бъде жестоко, нечувано… „Всеки човек е дете на аллаха — повтаряше той на ума си думите на Синапа — и има право на неговата милост и благоволение…“ — Виж го ти, цял ходжа… Всеки човек… Не, не всеки човек… От човек до човек има разлика. Не е човек този, който е дигнал ръка върху дин-исляма и не признава чуждото добро. „Аллах — казва — е създал птиците и сърните свободни, а само човекът, казва, е роб на човека.“ Глупост! Така ти се струва, защото си натясно: я се огледай по-добре, ще видиш как навред господарува по-силният… Човек се подчинява на човека, за да живее, защото има нужда от господар и съдия…

Кара Ибрахим се сепна от мислите си, чиято мъчителност се допълваше от съзнанието, от едва уловимото убеждение в душата му, че той не е прав и че онзи, твърдоглавият бунтовник, беше по-близо до истината… Той се сепна също и от виковете на сеймените.

— Вай! Отиде завалийката.

— Пада, пада…

— Колко милозливо извика, чу ли?

— Не мога да гледам да се убиват жени и деца…

— Все наши хора, правоверни…

Войниците влизаха в дворищата, прескачаха плетища и огради и се приближаваха към високото бяло здание под гората.