Людмил Стоянов
Мехмед Синап (17) (Историята на един бунт)

Седемнадесета глава
Властта никога не спи

Тая беше четвърта година, откакто Мехмед Синап заповядаше пълноправно в широката Чеч. Имаше вече второ дете. В къщата му беше шумно. Както бяха го благословили гладните ахренки, тъй стана: наплоди му се имот, челяд, животът му стана спорен, смислен. Той разбра що значи да си баща и си представяше децата гладни, заскимтели за хляб, изсъхнали като дрянови корени. Тия бащи, които сега му служеха, бяха изпитали тая мъка и затова бяха готови да го следват докрай света.

Една година той реши да не слиза в полето. Не защото искаше да се покори, а защото годината беше милостива — роди се доста жито, а можеше да се купи и в града. Султан Селим помисли, че Синап се покорява. По Марица настъпи спокойствие, търговията се оживи.

Но когато на другото лято удариха глад и немотия, за една нощ в полето се дигнаха пожарища, към бейските чифлици и държавните складове, нахлуха въоръжени Синаповите хора и отново до ушите на падишаха достигна омразното и презряно име на Синапа.

Беше станал наистина прочут надалеч. За него пееха песни по сборове и веселби. Царят нямаше такава власт, каквато имаше той, с тази разлика, че той не я употребяваше за свое лично благо, а за общо добро. Той изобщо едва ли знаеше сам колко беше силен, защото своята сила той виждаше в другите, а не в себе си. Той беше строг понякога, но строгостта му беше някак бащинска, любовна. И да беше се покорил, той не можеше да стане царски прислужник, да иде като Кара Феиз или Кара Мустафа да носи, речи го, ибрика на падишаха… Беше свързан със своята Чеч, както звярът с гората, и далече от нея щеше да страда. Да остави Гюла и двете си деца, да остави целия тоя гладен народ, който чакаше на него, и да иде да се бие с австрийци и московци заради шарените шалвари на султана — това му се виждаше неизпълнимо.

— Има си султанът хора — казваше той на Дертли Мехмед, — може и без нас. Ние сме се клели да служим на братята си и ще се борим до последен час.

Той би останал тук до края на живота си между тия, които му бяха скъпи, сред своята хубава Чеч, която, макар че не раждаше нищо, беше му дала свободата.

Той каза да извикат Муржу.

— Вярно ли е бре, Муржу, че телялинът в Хюлбе викал за Кара Феиз и Еминджик, че се предали на султана и станали султански ибрикчии?

— Вярно е, войводо, чух го от устата на телялина. Предали се с осемстотин души дружина.

— Харно, да им е честито!

Той направи кисело лице и се запъти горе за чардака, отдето се откриваше широк изглед на чеченските хълмове. Дотук свършваше гората, оттук захващаше и се извиваше като остров в зелено море необятната Машергидик…

Новината го ядоса. Тук той беше в пълна безопасност. Недостъпно беше царството му, сам аллах го закриляше… Тук още не беше прониквал крак на читак, нито султанска войска бе мърсувала…

После заръча да му оседлаят коня, възседна го и потъна в белите слънчеви пътеки.

Той често обикаляше хората си, надничаше в тъмните одимени къщурки, милваше децата и разпитваше за всяка дреболия. Даваше съвети на болни, недъгави, някъде даваше и пари. Момчета и млади момичета му целуваха ръка като на господар и покровител, отбиваха се да му сторят път, гледаха го с възхитени, прехласнати очи.

 

 

… Една вечер, като наближаваше Алакьой, Синап се сепна от странно, непривично зрелище. На мегдана до чешмата, дето друг път ханъмките идваха с кобилици на рамо да напълнят менците си, той завари двадесетина заптиета с един чауш, който, като го видя, пристъпи страхливо и му предаде „дълбокото почитание“ на вали паша.

— Какво има? — попита троснато Синап. — Аз нямам земане-даване с вали паша. Имаш грешка.

Чаушът стоеше смутен и някак наплашен от сърдития тон на големеца, с когото беше му казано, че трябва да се държи най-малко като с паша.

— Докарах жито, ефендим, двеста товара, по заповед на вали паша… — мърмореше той, като се чудеше защо човекът е тъй недоволен.

— Жито ли? — учуди се Синап и в тоя миг му се стори, че пред очите му прехвърчаха червени облаци.

Известието не беше никак радостно. Щом овчарят носи плячката в леговището на вълка, това значи, че вълчото царство се свършва. Мехмед Синап разбра вражеската хитрост.

Тия кучета бяха решили да се борят. Те избираха най-сигурното средство, слагаха пръст в раната. Подла игра, която трябваше да се разкрие! А! Искаха да му отнемат славата, призванието, титлата на защитник на тоя народ, господар на Чеч.

Площадът гъмжеше от конете и мулетата, а наоколо тълпа жени и деца гледаха любопитно царските хора с пушки през рамо, с пискюллии фесове, озадачени в тоя нов свят, дето още не беше стъпвал крак на сейменин.

Синап стоя няколко минути в размисъл, после, като махна с ръка, извика към своите хора:

— Емина! Кьорходжа! Страхин! Вас чакам!

Мегданът се изпълни с въоръжени хора, които очевидно бяха стояли скрити в сенките на дърветата.

— Откарайте тия келяви читаци! Да не мислят, че ние сме слуги на вали паша… Ние сме султански душмани, нямаме нужда от султанска милост…

Чаушинът албанец се опита да възрази, но бе смъкнат на земята и бе вързан. Войниците веднага предадоха оръжието си. Затвориха ги в един яхър, нещо, което те очевидно не очакваха или мислеха, че това е някаква хата, недоразумение, защото се подчиниха мълчаливо и безропотно.

Синап заповяда житото да се пренесе в общинския хамбар. Беше изненадан от станалото, дори забеляза с учудване, че ръцете му треперят.

Бяха минали години, откакто бе станал хайдутин. Другите главатари бяха се смирили. За Инджето и Кара Мустафа вече не се чуваше нищо. Еминджик бил, казваха, отровен от властта с измама. За това пееше песента, която той често бе чувал:

Кога хабер допадна

в Пашмакла, соло голямо,

писнаха бели кадъни

на високите кьошкове,

плакаха малки дечица

във алените люлчици,

охкаха млади овчари

на високата планина,

тюхната отбор сеймени

във аговите конаци…

Еминджик! Как да повярва?

Не му ли се кълнеше във вечна дружба? А може би наистина е бил отровен, защото отровата беше едно от оръжията, които ония, високопоставените сановници, често употребяваха. Той си спомняше изпитото му като на християнски светия жълто, сякаш гнойно лице, твърдостта му да се държи докрай и си каза, че трябва най-напред да вярва на себе си, че после в другите.

За Синапа не оставаше друг изход. Той помисли: „Мехмеде, Мехмеде, не забравяй твоята клета майчица, кутра вдовица, дето те водеше като малко дете от врата на врата по роднинските къщи за парче хляб…“. Все пак беше спокоен. Случаят с изпратеното жито му напомни да бъде нащрек. Та нали сам беше писал на Кара Ибрахим да му се изпратят двеста товара жито — че тогава ще види какво да прави. Фактът, че бяха се промъкнали — чак до Машергидик! — незабелязани, показваше, че противникът не спи.

Той разпрати известие да се съберат хората му. След два дни, когато всичко беше готово, отиде при жена си Гюла и й каза:

— Гюла, ние слизаме по работа в полето. Ти гледай, пази децата и къщата, докато се върнем. Ще ти донеса скъпи армагани.

Гюла мълчеше. Тя беше свикнала на послушание, но погледът й говореше за скрита тревожност, която не можеше да скрие, допряна към силните му гърди, тя само прошепна тихо и задушено:

— Мехмед, Мехмед, не ходи, не слизай в полето, пусни това проклето нещо… Нещо ми подсказва, че няма да те видя повече…

Той отиде при децата си и дълго време игра с тях. Най-големият Юсеин, беше вече на пет години, облечено с хайдушки дрехи и с малка сабя през кръста.

— Защо ти е бре, Сеинчо, тая страшна калъчка? — питаше бащата.

— Да колям читаци, баба, бейове и сердари.

— Не можеш, момче, вратовете им са дебели.

— Мога, мога, баба, ей тъй…

И то размахваше дървената сабя във въздуха със стиснати зъби, като че наистина имаше пред себе си човешка глава.

Синап се радваше на децата си, макар че лошите предчувствия на Гюла го засягаха, без да иска.

Какво да прави? Трябваше да се бори, инак — знаеше какво го чака. А и тези малки птички, дето чуруликаха тъй весело край него, щяха също да пострадат.

 

 

… Тоя път Мехмед Синап удари на изток, към селата и чифлиците на Станимака и Хаджиелес.

Някъде, в по-затънтени места, той отсъждаше при по-големи спорове, принуждаваше бейовете да раздават земята си на раята, макар че понякога и на раята не прощаваше, главно за нейната безчувственост и тъпо покорство… Знаеха го, че е строг главатар, дето се явеше, псетата виеха, а нощем по первазите на долините се белееха самотни пожари…

Изпрати хора към Конуш, да види дали е свободен пътят.

После сам потегли.

Там върлуваше Хасан Кьойли Исмаил, побратим и главатар на бунтовни хайти.

Дружината препускаше в нощта покрай посребрени тръстики, в топлия летен въздух с мирис на изгоряло, под синьото нощно небе, по-далеч от широките пътища.

Синап беше станал по-предпазлив: чувствуваше, че наоколо му се стяга обръчът, че по петите му върви злобата на врага.

Изведнъж съзря Мустан Байрактар.

— Къде си бре, Мустане? Държиш ли здраво байрака?

— Все около тебе съм, войводо, ама ти като че ме не виждаш. Умът ти надалеч бяга, нещо си кахърен.

— Не съм бре, Мустане, така ти се чини — успокои го Синап. — Какви ти кахъри, всичко на добре отива.

— От твоите уста, войводо, в божи уши.

В синия нощен здрач планинският гребен като че пътуваше нейде на юг, в чалтиците пищяха нощни птици и недалеч, в Конушките лозя, блестеше огънят на пъдаря.

Ето ги високите топли и бели кичести чинари, зад тях са кулите на Хасан Кьойли Исмаил. Още един завой и високият конак ще ги посрещне като стари познайници.

Синап се спря учуден.

Бялата сграда не съществуваше.

Той бутна коня и изтича напред.

Посрещнаха го сиви опушени стени, полусрутени и запустели. Миришеше на скорошно пожарище, наоколо — никакъв признак на живот… Какво бе станало? Нима наистина…

Синап обърна коня. Не искаше да гледа зловещия призрак пред себе си — стискаше зъби и мълчеше.

Дружината препусна по-нататък. Нощта излъчваше прохлада, наблизо светеше колибата на пъдарина. Внезапно пред огъня се изстъпи мощната предница на коня, опръскана с алените петна на пламъка, и висок гръден глас извика в мрака:

— Ей, челек божи, покажи се!

Излезе пъдаринът, едър турчин с пълен с пищови силяхлък, с ръка над очите, озадачен, че не може да види нищо в тъмното. Пръхтенето на коня и строгият глас го сепнаха, той извика дрезгаво и страхливо:

— Какво има, агалар?

Конят направи още една крачка. Синап го стрелна с очи:

— Търсим Хасан Кьойли Исмаил — тук някъде живее — някак неуверено каза той и пак бутна коня.

— Тук живееше, но вече не живее…

— Защо?

— Не знам, ефендим, стана бой с аскера…

— С аскера?

— Евет, ефендим… Има три месеца.

— А защо? — Синап съзнаваше, че въпросът му е излишен и че всичко е ясно като ден.

— А че бил, казват, царски душманин… Не искал да плаща царските берии.

— Гледай, гледай… — подзе видимо изненадан Синап, — да не повярва челек…

— Ходил бил с хайтите, тъй викаха аскерлиите: „Керата с керата, с хайтите ортаклък ще правиш, а?“.

— После… какво стана?

— Стана бой, голям бой… Биха се два дни.

Синап слушаше със стиснати челюсти. Беше доволен, че дружината му не чуваше нищо, притулена в къпиновите храсти край пътя.

— А той… падна ли убит?

— Докараха топ и запалиха конака. Хората му се предадоха, а нему отрязаха главата.

Синап не разпитваше повече. Човекът прибави:

— Изтребиха всичката му челяд.

Синап обърна коня и потъна в нощта.

Тропотът на конските копита се отекваше глухо в тишината. Още веднъж му се мярнаха сянката на изгорения конак, високите чинари и редицата стройни тополи край пътя, докато изведнъж край него се откри широкото Румелийско поле.

На връщане Синап се вмъкна в най-близкия Тополовски проход, но го намери затворен от войска и сеймени. Тогава се дръпна и мина по пътя Бяла черква — Хвойна — Егридере. Стана му ясно, че го следят, че властта върви по дирите му и го дебне, поставя му капани като на див звяр.