Людмил Стоянов
Мехмед Синап (19) (Историята на един бунт)

Деветнадесета глава
Бог високо, цар далеко

Муржу разбъркваше с ръка купчината ръж и я пресяваше през пръстите си. Пълна с къклица, нечиста. И колко малко! Наистина тая година излезе кьопава година, роди уж нещо, ей тъй, за кашмер, като че даряваше милостиня на просяци.

До него бабичката му изчукваше боба, а големият му син — нахута. Снаха му Митра връзваше царевицата, няколко плитки, които щеше да окачи на сайванта. „Слаба работа — мислеше тя, — я излязат стотина оки брашно, я не.“

— Баба! — каза синът. — И тая зима ще ни текат лигите, ако не дойде от полето.

— Ооох, сине — добави майката, — дано минем криво-ляво, с каквото дал аллах, а то остане ли хората да ни хранят, тежко и горко.

Муржу мълчеше както винаги. Дългата му снага се източваше почти до клоните на високата круша край хармана, а босите му крака, полузарити в ситната плява, изглеждаха като враснали в земята, черни, попукани, груби като дървесна кора. Той процеди през зъби:

— Трудихме се, деца, с всички сили, но това се откъсна от сърцето на аллаха.

После като изгледа с безпомощен поглед голите стърнища и все още зелените пресни ливади наоколо, бащата прибави:

— Тепавицата и тя мълчи. Да нямаш ищах за живот! По-рано беше друго. Имат хората вълна. Ще изпредат, ще дойдат да изтепат. Дигаха се сватби, свиреха зурли и тъпани, пищяха гайди. Пуста опустяла и войната, и намярата й, откак започна туй пусто мурабе, бял ден няма за народа.

Стоеше все тъй полузарит в плявата, неподвижен. Емине, бабичката му, син му и снаха му го гледаха учудени. Мълчалив и затворен, какво тъй заговори изведнъж? Дали видът на мършавата ръж и дребната царевица, за които бе хвърлено толкова човешки труд, извика неочаквано потаения му гняв? Да нямаш ищах за живот! Ето какво каза той и това е самата божа правда. Не ти се ще да живееш в тоя кървав свят, дето силният е завардил за себе си имот и благо, и радост, а на бедняка е оставил само мъката.

Той гледа втренчено сухата плява, после каза примирително:

— Да благодарим на аллаха, че сме барем живи и здрави. Какво ще кажеш, Емине?

Старата Муржовица кимна с глава одобрително, а синът хвърли решетото на земята и сърдито измърмори:

— Не може тъй, баба! Все аллах, аллах — докога? Какво го е еня твоят аллах дали ще си легнеш гладен или не?

— Синко! — рече старата изумена. — Какво говориш?

Митра, снахата, мина край него и го смъмри, като му каза:

— Я си налягай парцалите, човече! Не разбираш ли — едни работят, други добруват. Може да дойде и нашият ред.

— Нашият ред ли, будала? Когато дойде нашият ред, ние ще бъдем ей там, на Вълчов баир.

Той посочи с ръка към гробищата, които се белееха насреща, потънали в сянка, мълчаливи.

Муржу погледна снаха си, но не каза нищо.

Снахата се обади:

— Каква полза, като знаеш много?

Момъкът се обади:

— Да, да — каза разсеяно той. — После, като взе решетото и продължи да пресява, добави: — Тъй ще си умрем ние…

Над хармана се виеше червен облак прах. Хората бяха побелели от тая сива пепел, която като че ги превръщаше в земя и храсти, в призраци.

— Тъй ще си умрем, казваш, сине… — прогърмя гърленият глас на Муржу. — А защо ще си умрем тъй? Защото сме страхливци, затова…

Последните слънчеви лъчи се дигнаха нагоре по темето на Машергидик. По небето прелетяха орли за гнездата си, над земята преминаха първите вълни на здрача.

Муржу се разшава. Извади боси крака от плявата и закрачи из хармана. Вървеше бавно, тежко, като човек, който цял живот се е трудил с покорството на роб. Попуканите му пети и черни като пръст стъпала се отлепяха от земята и пак се сливаха с нея, сякаш бяха от една и съща плът.

Двете жени го изпратиха с очи и продължиха да работят.

— Пак там отива — каза старата, — при войводата. Там му е вързан пъпът!

Нощта слизаше крадешком над човешкия труд, тъй страшен и сив, като разтворена рана, сълзяща кръв и гной…