Людмил Стоянов
Мехмед Синап (1)

(Историята на един бунт)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2020 г.)

Издание:

Автор: Людмил Стоянов

Заглавие: Мехмед Синап

Издание: четвърто

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Николай Павлов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Елисавета Зорова

Художник: Петър Рашков; Кънчо Кънев

Коректор: Маргарита Бешкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1701


Първа глава
Земята Чеч

Под високото синьо небе на Чеч цари тишина. Тя е тишина светла и нежна като паяжина, тишина на неми скали, тъмни усои, смълчани гори и ярко слънце. Само звук на дърварска брадва нарушава мълчанието или песента на кречеталото в малката бяла воденичка на Кьор Мустафа, дето жълтото мамулено брашно пада спокойно в коритото като коприна… Или приспивният шум на реката, дето вълните се катерят като деца по белите камъни и бързат, бързат надолу…

Така се нарича местността по османските списъци — Чеч. Отде иде името? Никой не знае. Никой не знае нито къде е тая Чеч, нито какво има зад тия планини и други зад тях, а за Стамбул само са слушали като за нещо далечно и непостижимо. Така е било в старо време, но сега вече не е така.

От комините на Алакьой се изнизва тънък бял дим, което говори, че в огнищата къкри гозба, млада стопанка шета и шумна челяд се пречка в краката й. Какво ври на огъня и изпуща вълнообразна пара? Качамак! Връх на благополучието в бедната селска хижа.

Селата на Чеч са разположени край реката, други по зелените поли на Машергидик, там, дето земята се е оказала по-благосклонна към децата си — да им роди по-едър боб, жълт барабой… Къщите са по на два ката, с широк чардак и хубави перила, с накичени от двете страни алени пиперки, мамули, чубрица. Сиромашията има своя разкош — тя е също изобретателна като богатството, когато човек трябва да запази честта си… А отпред стърчи висок каменен дувар, който е истинска крепост, широк двор с дървета, отрупани с царевична шума. Висока двукрила порта за натоварена със снопи кола, а върху едното крило — врага за пешеходци. Тъй хубаво е всичко подредено… Но не всички къщи са така широки — има и запуснати, оголели, дето немотията ги е захапала с острите си зъби. Всичко тук е старо и влажно, хората — затворени в грижа и мисъл. За какво ли? За хляба. И най-сладката закуска е хляб и сол. Просто да си оближеш устата…

Идват царски хора, въоръжени, влизат в къщите, прибират, каквото им хареса. Събират кехаите, водят дълги разговори. За какво? Царщината има нужда от войници, от пари. Данъците години наред не са плащани, по къщите започва олелия. Кехаите събират пари, пазарят се с юзбашията и турския чиновник, които, като получат парите, качват се на конете и заминават, отдето са дошли. И пак тишината слиза от върховете и като чиста утринна роса застила селата, нивите, пасбищата.

Зиме жените предат край огнището и после тъкат шарени ямурлуци за овчарите. Борината пращи на свещника, светлината играе по стените, в стаята е задимено и душно, но хората са свикнали като с нещо естествено и нормално. Люта кашлица дере гърдите на старците, а от очите на младите текат сълзи. Огънят в огнището привлича пушека, който на тънки ивици се провира към комина, и в стаята става светло и приятно. Лошото и доброто вървят ръка за ръка.

Младежите изчезват, потъват вдън земя. Какви са тия къщи без ергени? Царските хора се чудят. Някои служат войници, други са по гурбет. От всяко село се искат по трийсет души работници за обоза. Затова младежите бягат в гората. Те не желаят да служат в царската, войска. Седем години е службата… Кой е луд да се пороби седем години?

Алакьой е под самия Машергидик. По-нататък са Триглав и Каинчал. Много села има в Чеч и всички те си приличат. Планинските гребени вървят един след друг в синята мъгла, все така мълчаливи и обрасли в глухи букови гори, както преди хиляди години. Покрити с плочи, тия мирни работливи села приличат отдалеч на сини езера, в които се отразява небето. Българи гяури, ахрене, турци — такива са техните обитатели. Живеят дружно, взаимно си помагат… Как? Бедните хора са чужди на богаташкото високомерие и когато дават, и когато искат.

От един чардак до друг звучи млад женски глас:

— Бульо Мандовице ма, дай на Марийка малко огън да запали пещта!

— Бива ма, комшийке, изпрати ми Марийка — отвръща другият глас.

Сол, червен пипер, мая, кисела зелка — не всички имат, дават си в заем и после го връщат. И ако не го върнат, няма сръдня.

Става просто между ахрене и българи, между българи и турци, между жените особено — сърцата им се разбират, тъй както се разбират очите им. Жените са обособено племе, те се грижат за домакинството.

Мъжете са едри като млади букови дървета, високи и стройни, с изпъкнали скули, с едра адамова ябълка, с ръце като лопати, с очи соколови, които виждат през мъглата и облаците.

Българите вярват в господа, ахренете в аллаха, турците признават Мохамеда. Но кой е господ, аллах, Мохамед — не могат да кажат. То е нещо вън от тях, по-силно от всичко, което отлага умирачката: сполай му!

Ахренете са секачи — брадвата не слиза от ръцете им. Те повалят стройните буки, дъбовете младоци, извисените като минарета ели. После всичко отива в реката, която отнася трупите надолу, кой знае къде. Някакъв неизвестен идва и им подхвърля по някоя скъдна пара, а парите, истинските пари, прибират други, там, някъде отвъд балканите.

Турците са земеделци, сеят ръж и кукуруз, тачат рамазана. Веднъж в годината идва ходжа и им чете от корана, който те не разбират. Ходжата ги учи, че християните са раи, роби на турците, но това остава само на теория, защото на практика турците често слугуват на българите, носят им стока от Филибе, орат им нивите… Българите са дюлгери, зидат им къщи, ковачи, бъкличари, колесари, а по-младите пасат стадата на богатите кехаи, с които слизат до Бяло море, виждат друг живот, но смятат, че той е чужд и не бива да се пренася, защото всички хора живеят посвоему.

В тия далечни времена неведнъж се е случвало българка да се омъжи за ахренин, като мъжът я оставял да се кръсти и да вярва в Богородица, не я насилвал да носи яшмак и фередже. Били веротърпими хората на Чеч, разбирали се и се защитавали от напасти. Пък и царска войска, щом навлизала в Чеч, бързала да излезе, защото врати и кепенци се затваряли и очите на хората не били дружелюбни.