Людмил Стоянов
Мехмед Синап (26) (Историята на един бунт)

Двадесет и шеста глава
Всичко е загубено, освен честта

Вдясно се белееше селото. Горяха отделни къщи. Синап зъзнеше от ярост. В душата му се кълбяха мисли като дима над конака, една от друга по-душни и мъчителни. Те стягаха гърлото му като с въже, разнизваха сякаш ставите му, хвърляха го в огън.

Ех, да можеше да ги удари иззад Алакьой тия читаци, да ги пръсне и прогони, как би събрал после хората си, би издигнал табии, натрупал оръжие… Спомни си той думите на Кара Феиз: „Не пущай много-много султански хора да шарят из земята ти, защото имаш душмани и те не спят“.

Той съзнаваше, че за него е късно да се примири със султана, както бяха направили Кара Феиз, Индже и Еминджик. Те бяха половин хора, все едно им бе кому служат, стига да носят калъчка, да имат големство. Друго е Мехмед Синап — той не е забравил ниската бащина стряха, сухия хляб и качамака, погледите на гладните деца, не, не е забравил… Мехмед Синап е син на народа и ще остане с него до последен дъх.

Конят препускаше и Синап, приведен към гривата, мислеше за куршума, който скрит низамин ще му прати, за жена си Гюла и децата — как ще простират ръце за къшей хляб.

Ето я воденичката на стария Мустафа с бял покрив, изгубена под ниски сухи върби. Тук е пасъл козите на Метекса Марчовски, къпал се е в дълбоките вирове. Откога не го е виждал!

Отби коня и погледна през отворената врата. Нямаше никого.

Извика високо:

— Ей, Мустафа, стара лисицо, къде си?

Не се чу никакъв глас.

Искаше да го попита не е ли минал оттук Муржу с жената и децата му.

Погледна към яза, дигна глава към стряхата.

Трепна изненадан. Конят се дръпна и изпръхтя.

Увиснал на крива греда на сайванта, старият Мустафа бе опружил боси крака с изопнати надолу пръсти, с жалко килната напред глава и изплезен език.

Излезе на пътя и продължи под кичестите орехи. Здрачаваше се, когато стигна до моста. Убийството на Раю, обесването на Мустафа показваха, че хората на Кара Ибрахим бяха минали реката тъкмо по тоя мост.

 

 

… Върху срещните хълмове се спущаше вечерта, зловеща и одимена. Отвъд моста горяха отделни къщи, из улиците препускаха конници аскерлии.

„Нима всичко е свършено — мислеше Синап. — Не. Не е свършено.“ Той ще отиде с хората си при Дертли Мехмед, при Еминджика — те са живи и здрави и с тях ще продължи борбата.

„Ех — мислеше той. — Слаби са хората. Ето ги тия юнаци — Кара Мустафа, Кара Феиз, Кара Кольо, Индже и още други. Колко народ тръгна след тях… Но нямаха съгласие, не знаеха за кого се борят. Едни се биеха за себе си, за пари и богатство, други за отмъщение. А за народа малцина мислеха.“

Синап мушна коня, когато някакво видение го сепна.

… Отвъд моста той видя друг конник, застанал зад високи лещаци, конник, с бяла чалма и син чепкен, който оглеждаше внимателно околността. Синап дръпна коня и в очите му пламна бърза светкавица — ненаситната му омраза. Стори му се, че пред него изстъпва самата му съдба и го предизвиква.

Кара Ибрахим. Позна го по чалмата и чепкена, по черния му охранен ат. Той, същият. Дето беше горил сиромашки къщи, разпарял утробата на гяурски майки, че дори Кара Кольо го изправи пред военния съвет. И тогава Кара Ибрахим изчезна и се предаде на войската, предаде и лагера на бунтовниците, хвърли в смъртта другарите си… Това е той… Ей го и сега — пали и гори жива челяд, дето мине — кървава диря оставя…

Не се сдържа.

— Познавам те, Ибрахим ага, и мисля, че е дошло време да си видим сметките. Ти влезе в Чеч и най-напред се нахвърли върху невинни жени и деца… Такъв ти е обичаят, стар главорез…

— Не съм дошъл тук да разговарям с тебе, защото с всеки лаф, който разменявам с тебе, е срам за главата ми… — отвърна човекът отсреща, като се закри зад скалата.

Синап също се закри зад огромния бряст, надвесен над реката като шатра, отразена в тихите и спокойни води.

Странната среща трябваше да продължи, щом беше започнала.

Къде отиваше Кара Ибрахим? Зад него в долчинката се криеха въоръжени конници, които Синап не беше съгледал. Той знаеше, че Кара Ибрахим не може да е сам като него, защото е нашественик, докато той беше у дома си, чедо на майка си и син на своя народ.

— Какво искаш повече? Вземи главата ми, но пощади невинните люде, жени, деца…

Човекът се дръпна още по-назад, зад високата скала край пътя, и извика с плътен глас:

— Слушай човече, пуснах те да се видиш със своите, защото тъй заповядва законът на аллаха и защото знам, че си в ръцете ми.

Минутите летяха и вечерта слизаше все по-ниско. Онзи отсреща гръмна и куршумът изсвири край ухото на Синап, заби се в кората на бряста.

Като че войскарите на Кара Ибрахим чакаха да видят как ще се свърши спорът, преди да вземат главата на разбойника и царски душманин.

Синап изпразни също пищова си и човекът се хвана за ръката, но се задържа на коня и отстъпи още по-назад към скалите. Взе повода с другата ръка.

Двубоят започна с куршуми и остра реч. Като че бяха се наговорили да се срещнат в глухото планинско усое, да се разплатят за взаимната ненавист. Кой беше правият?

Синап почака един миг, докато се пръсне димът от барута, и отвърна високо:

— Знам, Ибрахим ага, че изпълняваш закона на аллаха, затова си оставил жена ми и децата ми да се пържат живи на огъня!

Чудно нещо! Наоколо владееше дълбока тишина и само тия двама хора се разговаряха през моста, който като че отделяше два свята — света на свободата и света на робството, на мрака и тиранията.

Конникът отсреща отвърна с нескривана злоба:

— Мълчи, куче с куче! Не аз, а ти си ги оставил, защото си безразсъден като човек луд, или пиян, който не знае какво прави.

Синап трепереше от вътрешно вълнение, от непобедима омраза. От една страна, неизвестността за жената и децата му го караше да бърза, от друга — желанието да каже на Кара Ибрахим за какво беше тяхната борба го възпираше. Каза твърдо:

— Аз знам какво правя, Ибрахим ага, а ти за себе си помисли кому служиш. Нали на грабителите, на ония, дето гледат само своя рахатлък?

Ехото на скалите отнесе гласа му, но гласът отсреща не отговори. Синап се дръпна в завоя на пътя и се закри. После извика:

— Ще се срещнем пак и ще си видим сметката!

Синап говореше като човек, който тепърва ще покаже какво може. Той знаеше, че хората му се пръскат, че е обкръжен от три страни. Нали и знамето беше изгорено… Но в сърцето му гореше твърда вяра, че храбрите хора не са се свършили, че той ще намери помощ, ще се върне в Чеч.

— Охоо! — провикна се гласът. — Много ти здраве!

Синап продължи:

— Само на паши ще ми станете и на големци! Гласът отсреща не се обади.

Синап продължи:

— А падишахът ще пасе телците ни.

При тия думи човекът отсреща се изсмя присмехулно, после извика — гласът му отекна злобно.

— Какво искаш? Не виждаш ли, че твоята е свършена.

Синап бързаше да замине от това проклето място, затова бързо прибави:

— Моята може да е свършена, но и твоята не е по-читава — отвърна Синап. — Такова време е дошло, Ибрахим ага, че който няма, ще вземе от оня, който има, ако не с добро, със сила — това ми казва моята непрокопсана глава и тя не лъже…

Реката шумеше и ехото й пълзеше нагоре по ливадите и хълмовете, в пушека на догарящите къщи, в глухото мълчание на вечерта.

Гласовете се отекваха един след друг и потъваха в глъчката на вълните. Онзи отсреща отвърна:

— Виж тая глава докъде те доведе… Всичко е изгубено, разбери…

— Може всичко да е изгубено, Ибрахим ага, само честта е спасена, честта на Мехмед Синап…

Синап извади от кобура друг пищов и го насочи към конника. Бяха на двайсет крачки един от друг и когато Кара Ибрахим излезе на открито, помислил, че Синап е отминал, чу се гърмеж — куршумът изсвири край ухото му и остърга камъните край пътя.

Човекът не се обади. Тогава Синап бързо пришпори коня. Трябваше да спечели време — вечерта пълзеше и сенките избледняваха.

Чу се свирка, необичайна и пронизителна като сигнал. Веднага гръмнаха няколко пушки.

Синап почувствува леко опарване в лявата гръд около сърцето. Зави му се свят, пред очите му притъмня. Видя за миг две разширени, познати очи. Чу детски плач. После усети, че не стои здраво на седлото, разбра, че е убит, че сърцето му спира и ето че…

Трупът се смъкна без сила, увисна на седлото. Конят стоя няколко мига в недоумение, в остри тръпки на зловещо предчувствие, после, дочул зад себе си стъпки и човешки гласове, тръгна с бърз ход нагоре и се изгуби в здрача.

 

 

Кара Ибрахим обърна коня и тръгна към лагера. Ядоса го дързостта на разбойника. Той реши, че трябва да изтреби целия тоя народ, молепсан от непокорството на своя господар, ей тъй, да не остане камък върху камък от разбойнишкото гнездо.

Като стигна в лагера, извика към група войници да му помогнат да слезе — ръката му беше ранена в лакътя и той с мъка се добра до шатрата си, дето се тръшна на дивана и заръча с кисела мина да извикат военния доктор. Болката беше нетърпима, той псуваше злобно и красноречиво човека, който го рани, с жаловен глас като дете, което се е порязало и се плаши от кръвта си.

Дойде докторът в дълго черно джубе, нов ален фес на главата, с очила и хубаво пригладени мустаци. Прегледа раната и каза, че няма нищо опасно и че болката е в реда на нещата, щом е ударен лакътят.

Кара Ибрахим продължаваше да псува и да превива тежкото си тяло върху дивана. След като докторът превърза раната, той се успокои, излегна се и заспа с тежко, гръмотевично хъркане. Масивното му тяло се издуваше и свиваше като ковашки мях, докато в един миг на тежко задавяне се събуди и стана.

Седнал на дивана, той извика високо. Влезе гавазинът му и се изправи почтително. Кара Ибрахим мълча дълго, после каза сърдито и строго:

— Върна ли се Али Чауш?

— Евет, ефендим, върна се — отвърна гавазинът.

— Да дойде.

Той намести чалмата си и опна мустаци, за да си спомни защо собствено беше викал Али Чауш — после се изкашля и плю в отворената врата на шатрата.

Влезе Али Чауш, все тъй с превързан башлък през врата, сух, прегърбен, и стори темане. Дълго чака, докато Кара Ибрахим дигна очи и попита:

— Е? Каква я свърши?

Али Чауш се обърка.

— Каква я свърши, питам? — продължи строго началникът. — Като кучето на нивата.

— Както каза ти, ефендим — престраши се Али Чауш. — Стигнахме в тъмно.

— Разправи поред.

Али Чауш се почеса по тила.

— Стигнахме в тъмно и сутринта заехме бърчината. Нашите хора се пръснаха и почнаха да гърмят надолу без нужда, според твоята заповед. Ние гърмим, а срещу нас — никой.

— Е? После? Срещу вас не дойдоха ли от хората на Синапа? — попита с учудване Кара Ибрахим.

— Не, ефендим. Изтеглиха се на високото.

— А вие?

— Нашата работа сега е бозук. Те са над нас и ни бият.

— Гледай, гледай — мърмореше на себе си Кара Ибрахим. — То бива будалък, ама толкова… Сега какво ще правиш?

— Ти ще кажеш, ефендим.

— Аз ще кажа, като взема една дебела тояга и те зачеша с нея. Слушай, глупава читашка главо. Ще вземеш още двайсет-трийсет аскерлии и още тая нощ ще ударите здраво ония горе, ще бастисате лагера им, а ние ще ги бием от другата страна. Разбра ли? — Кара Ибрахим го погледна с кървясали очи и завърши с обикновеното: — Куче с куче!

— Слушам, ефендим — отвърна с ниско темане Али Чауш, като отстъпваше заднишком.

За Кара Ибрахим беше важно да хване жив разбойника и хората му, да ги изпрати в Хюлбе на пашата — тогава и за него мир и почести, и за царщината спокойствие. Но те се държаха и както се вижда, още дълго ще се държат. Това го ядосваше и отравяше предчувствието му за близка победа. И тая рана в ръката дойде от невиделица — той не очакваше тая среща и затова не беше напълнил пищова, но беше доволен, че му каза, каквото мислеше. Скоро разбойникът ще лежи в краката му с вързани ръце и ще моли за милост. Тия му мисли бяха пресрещнати от друга мисъл: „Не, Мехмед Синап няма да иска милост, не е той от тия хора. Не, няма да иска…“.