Джефри Арчър
По-силно от меча (44)

41.

Нещо не беше наред. Това не можеше да е Анатолий Бабаков. Хари се взираше в приличащия на скелет човек, който влезе в залата, като тътреше крака, и се свлече в стола срещу държавния обвинител.

Бабаков беше с костюм и риза, които висяха на него като на закачалка. Дрехите му бяха няколко номера по-големи и първата мисъл на Хари бе, че сигурно ги е заел от някого. Едва по-късно осъзна, че костюмът и ризата са на Бабаков, но той просто не ги е слагал от деня, в който е бил пратен в затвора преди толкова много години. Косата му оредяваше и няколкото останали кичура бяха посивели. Очите му, също сиви, бяха хлътнали в черепа, а кожата му бе сбръчкана и изсушена — не от горещото слънце, а от ледените ветрове в Сибир. Изглеждаше на седемдесет или дори осемдесет, макар Хари да знаеше, че са от едно поколение, така че не би могъл да е на повече от петдесет.

Прокурорът се изправи — и в миг от подлизурко се превърна в грубиян. Гледаше право през Бабаков и му говореше със студена арогантност, така различна от начина, по който се обръщаше към другаря полковник, когато онзи беше на мястото на свидетеля.

— Кажете на съда името и номера си — заповяда той.

— Бабаков, седем четири едно шест две, другарю прокурор.

— Не се обръщайте към мен с „другарю“.

Затворникът сведе глава.

— Извинете.

— Преди да бъдете осъден с какво се занимавахте?

— Бях учител в седми район в Москва.

— Колко години преподавахте?

— Тринайсет.

— Какъв предмет?

— Английски.

— Каква е специалността ви?

— Завърших Московския институт за чужди езици през четирийсет и първа.

— Значи след завършването първата ви работа е била като учител и никога не сте работили нещо друго?

— Да, не съм.

— През тези тринайсет години като учител посещавали ли сте Кремъл?

— Не. Никога.

Решимостта, с която Бабаков каза „Никога“, ясно показа на Хари, че човекът смята показния процес за достоен единствено за подигравка. Всеки съветски ученик е посещавал Кремъл в един момент, за да отдаде почит на гробницата на Ленин. Ако е бил учител, Бабаков би трябвало да води подобни посещения. Хари нямаше как да му покаже, че е разбрал посланието, без да наруши тънката черупка на заблудата.

— Срещали ли сте се някога с нашия почитаем вожд, председателя на Президиума другаря Сталин? — продължи прокурорът.

— Да, веднъж, като студент. Той посети института, за да връчи годишните държавни награди.

— Той разговаря ли с вас?

— Да, поздрави ме, докато ми връчваше грамотата.

Хари знаеше, че Бабаков е спечелил Ленински медал и е завършил с пълно отличие. Защо не споменаваше това? Защото то не беше част от старателно подготвения сценарий, който явно му бяха връчили и към който се придържаше. Отговорите му вероятно бяха написани от същия човек, който в момента задаваше въпросите.

— Освен този кратък случай срещали ли сте се отново с другаря Сталин?

— Не, никога. — Отново ударението падна на „никога“.

В главата на Хари започна да се оформя план. Ако искаше да проработи, трябваше да убеди онези трима другари с каменни лица, които седяха в президиума, че вярва на всяка дума на Бабаков и че е ужасен, че е бил подведен от него.

— А сега да минем на петдесет и четвърта година, когато се опитахте да издадете книгата си, в която твърдите, че в продължение на тринайсет години сте работили в близкия екип на председателя като негов личен преводач, когато всъщност никога не сте влизали в Кремъл. Какво ви накара да си мислите, че подобна измама може да ви се размине?

— Защото, също като мен, никой от работещите в издателство „Саркоски“ не е стъпвал в Кремъл. Те бяха виждали другаря Сталин само отдалеч, по време на военните паради и манифестациите на Първи май. Не беше трудно да ги убедя, че съм член на вътрешния му кръг.

Хари поклати отвратено глава и изгледа намръщено Бабаков, като се надяваше, че са забелязали реакцията му. Видя, че председателката си отбеляза нещо в бележника. Нямаше ли дори намек за усмивка?

— Вярно ли е също, че сте смятали да избягате с надеждата да издадете книгата си на запад с единствената цел да спечелите значителна сума пари?

— Да, помислих си, че щом мога да излъжа онези от „Саркоски“, ще ми е много по-лесно да убедя американците и англичаните, че съм бил партиен функционер, работещ рамо до рамо с председателя. В края на краищата колко хора от Запада са посещавали Съветския съюз? И колко от тях са разговаряли с другаря председател, щом на всички е известно, че той не е знаел нито дума английски?

Хари скри лице в шепите си и когато вдигна глава, изгледа Бабаков с презрение. Председателката отново си записа нещо.

— След като завършихте книгата, защо не избягахте при първа възможност?

— Нямах достатъчно пари. Беше ми обещан аванс в деня на издаването, но бях арестуван, преди да го взема.

— Но жена ви все пак избяга.

— Да, изпратих я преди мен с всичките ни спестявания с надеждата, че по-късно ще се присъединя към нея.

Хари беше ужасен от начина, по който прокурорът смесваше полуистини и лъжи, и се запита как изобщо може да им мине през ума, че могат да го заблудят с подобно представление. Но това бе тяхната слабост. Явно всички те бяха повлияни от собствената си пропаганда, така че Хари реши да ги изиграе в собствената им игра.

Кимаше всеки път, когато прокурорът сякаш отбелязваше точка. Но после престана, след като си спомни как учителят му по драматургия неведнъж го беше мъмрил, че преиграва.

— Жена ви взе ли екземпляр от книгата със себе си? — остро попита прокурорът.

— Не. Когато тя избяга, книгата още не беше излязла, пък и щяха да я претърсят на границата и щяха да я арестуват и да я върнат в Москва, ако открият бройка у нея.

— Но благодарение на отличната детективска работа вие сте били арестуван, обвинен и осъден преди и едно копие от книгата ви да стигне до книжарниците.

— Да — каза Бабаков и отново сведе глава.

— Когато ви обвиниха в престъпления срещу държавата, какво пледирахте?

— Виновен по всички обвинения.

— И народният съд ви осъди на двайсет години каторжен труд.

— Да. Късметлия съм, че получих такова леко наказание за долното престъпление, което извърших срещу народа.

Хари отново осъзна, че Бабаков му показва, че смята целия процес за инсценировка. Но беше все така важно Хари да изглежда, че се е хванал на въдицата.

— Приключих с разпита на свидетеля, другарко председател — каза прокурорът, поклони се и седна.

Председателката погледна младия мъж, който седеше в другия край на пейката.

— Имате ли въпроси към свидетеля?

Мъжът се изправи несигурно.

— Нямам, другарко председател. Няма съмнение, че затворникът Бабаков е враг на народа.

Хари изпита съжаление към младия мъж, който вероятно вярваше на всяка дума, която бе чул тази сутрин в съдебната зала. Кимна леко, за да покаже, че е съгласен с думите му, макар че неопитността на адвоката отново издаде постановката. Ако беше чел по-внимателно Чехов, щеше да разбере, че мълчанието често може да е по-силно от изреченото слово.

— Отведете го — каза председателката на трибунала.

Докато извеждаха Бабаков, Хари наведе глава, сякаш вече не искаше да има нищо общо с него.

— Другари, денят беше дълъг — каза председателката, като се обръщаше към съдебните заседатели. — Понеделник е национален празник, на който си спомняме всички онези храбри мъже и жени, жертвали живота си в обсадата на Ленинград, затова съдът ще заседава отново във вторник сутринта, когато ще обобщя становището на обвинението, за да можете да решите дали обвиняемият е виновен.

На Хари му идеше да се изсмее. Дори не му бяха позволили да говори, но вече добре си даваше сметка, че това не е комедия, а трагедия и че той все още има роля, която да изиграе в нея.

Председателката на трибунала стана и напусна залата, следвана от колегите си. Веднага щом вратата зад тях се затвори, двама надзиратели сграбчиха Хари за ръцете и го повлякоха навън.

Тъй като разполагаше с почти четири дни на усамотение, Хари вече очакваше с нетърпение предизвикателството да види колко още може да си спомни от „Чичо Джо“. Трета глава. Започна да реди думите, докато го изкарваха от съда.

Сталин не само твореше история, но и с удоволствие я пренаписваше и за това няма по-добър пример от начина, по който се отнасяше към семейството си. Втората му жена Надя отне собствения си живот, защото предпочитала да умре, отколкото да остане омъжена за „такъв зъл тиранин“. Щом научи за смъртта й, Сталин незабавно нареди самоубийството й да остане държавна тайна, защото се страхуваше, че истината ще го опозори както в очите на другарите, така и на враговете…

Единият страж отключи тежката врата на килията, а другият бутна затворника вътре.

Още докато падаше на пода Хари усети, че не е сам. Вдигна очи и го видя, свит в ъгъла, с пръст на устните.

— Говорете само на английски — бяха първите думи на Бабаков.

Хари кимна и се обърна. Единият надзирател гледаше през решетките. Представлението продължаваше. Той клекна на няколко стъпки от Бабаков.

— Трябва да повярват, че сте убеден от всичко, което видяхте — прошепна Бабаков. — Стане ли това, ще ви пуснат да се приберете у дома.

— Но как това ще помогне на вас? — попита Хари. — Особено ако трябва да подпиша признание, в което да приема, че сте си измислили всичко.

— Защото мога да ви кажа как да се доберете до копие на „Чичо Джо“, без да ви хванат.

— Нима това още е възможно?

— Да — каза Бабаков.

След като изслуша внимателно обяснението на новия си съкилийник, Хари се усмихна.

— Как не се сетих!

 

 

— Благодаря, че намери време да се срещнеш с мен — каза Гриф. — Особено когато делото на сестра ти е в разгара си.

— Спешно не е дума, която използваш често — отвърна Джайлс. — И тъй като си хванал първия влак за Лондон, предположих, че трябва да е нещо сериозно.

— Няма да се разгласи още няколко дни, но моя къртица в местната партийна организация на торите ми каза, че довечера ще има заседание на изпълнителния им комитет с една-единствена точка в дневния ред. Искане на оставката на представителя им в Парламента.

— Което означава извънредни избори — замислено каза Джайлс.

— Точно затова хванах първия влак за Лондон.

— Но централата на консерваторите никога няма да позволи на Фишър да се оттегли, докато правителството е с такова ниско одобрение.

— Няма да имат особен избор, ако пресата продължи да нарича Фишър „галопиращия майор“, а ти много добре знаеш какви са журналистите, когато надушат кръв. Честно казано, не виждам как Фишър ще се удържи повече от няколко дни. Така че колкото по-скоро се върнеш в избирателния си район, толкова по-добре.

— Ще го направя веднага щом делото приключи.

— Кога ще стане това според теб?

— След няколко дни. Най-много седмица.

— Ако си дойдеш за уикенда, ако те видят да пазаруваш на Броудмийд в събота сутринта, гледаш мача на „Роувърс“ следобед и отидеш на утринната служба в „Сейнт Мери Редклиф“ в неделя, това ще напомни на хората, че все още си здрав и читав.

— Ако се стигне до извънредни избори, какви са шансовете ми според теб?

— За посочването ти като кандидат или за извоюване на мястото ти?

— И двете.

— Все още си предпочитаният кандидат, макар че някои жени в комитета повдигнаха въпроса, че имаш два провалени брака. Но аз работя върху тях и е добре, че отказа мястото в Камарата на лордовете, защото искаш да се бориш отново за мястото.

— Казах ти това строго поверително — напомни му Джайлс.

— А аз го казах строго поверително на всички шестнайсет членове на изпълнителния комитет — отвърна Гриф.

Джайлс се усмихна.

— А какви са шансовете ми да си върна мястото?

— Дори пудел с розова панделка би спечелил извънредни избори, докато Тед Хийт обявява извънредно положение всеки път, когато има стачка.

— В такъв случай май е време да ти кажа другата новина.

Гриф повдигна вежда.

— Смятам да помоля Карин да се омъжи за мен.

— Не може ли да го направиш след изборите? — замоли се Гриф.