Джефри Арчър
По-силно от меча (42)

39.

Полковник Маринкин влезе в импровизирания съд и отдаде чест на прокурора.

Беше с по-елегантна униформа от онази, в която го помнеше Хари — несъмнено тази бе за специални случаи. Шестте копчета на куртката му сияеха, ръбът на панталоните му бе идеален, а ботушите му бяха така излъскани, че ако погледнеше надолу, можеше да види отражението си в тях. Петте реда медали не оставяха никакво съмнение, че е поглеждал врага в очите.

— Другарю полковник, бихте ли казали на съда кога за първи път научихте за обвиняемия?

— Да, другарю прокурор. Той дойде в Москва преди около пет години като британски представител на международна литературна конференция и изнесе програмната реч в деня на откриването.

— Чухте ли тази реч?

— Да, и още тогава ми стана ясно, че вярва, че предателят Бабаков е работил дълги години в Кремъл и е бил близък сътрудник на покойния другар Сталин. Думите му бяха така убедителни, че когато си седна, почти всички присъстващи в залата вярваха в същото.

— Опитахте ли се да се свържете с обвиняемия, докато е бил в Москва?

— Не, защото на следващия ден той пътуваше обратно за Англия, а признавам, че си помислих, че подобно на много други кампании, които провежда Западът, тази скоро ще отшуми и ще престане да представлява интерес за нетърпеливите им умове.

— Но в конкретния случай не е станало така.

— Да. Обвиняемият явно беше убеден, че Бабаков е казвал истината и че ако книгата му бъде издадена, целият свят също ще му повярва. По-рано тази година обвиняемият е пътувал до Съединените щати на луксозен лайнер, собственост на семейството на съпругата му. При пристигането си в Ню Йорк той посетил известен издател. Целта несъмнено е била да обсъдят издаването на книгата на Бабаков, защото на следващия ден той взел влак до Питсбърг, с цел да се срещне с изменницата Елена Бабакова, съпруга на предателя. В тази папка имам няколко снимки, направени от наш агент по време на посещението на обвиняемия в Питсбърг.

Маринкин предаде папката на секретаря, който я предаде на председателя на трибунала. Тримата съдии разглеждаха известно време снимките.

— Колко време е прекарал затворникът с Бабакова? — попита накрая съдийката.

— Малко повече от четири часа. След това се върнал в Ню Йорк. На следващата сутрин отново посетил издателя, а по-късно през деня се качил на кораба на жена си и отплавал обратно за Англия.

— След завръщането му продължихте ли да го държите под непрекъснато наблюдение?

— Да. Един от старшите ни оперативни работници наблюдаваше действията му и докладва, че обвиняемият се е записал на курс по руски език в Бристолския университет, който се намира недалеч от мястото, където живее. Един от агентите ми се записа в същия курс и съобщи, че обвиняемият бил много съвестен и полагал много повече труд от останалите. Малко след завършването на курса той отлетял за Ленинград, само няколко седмици преди изтичането на визата му.

— Защо не го арестувахте веднага след пристигането му в Ленинград и не го качихте на първия самолет за Лондон?

— Защото исках да открия дали няма съучастници в страната.

— И имаше ли?

— Не. Този човек е самотник, романтик, който би се чувствал по-добре в древността, когато също като Язон би тръгнал да дири Златното руно, което за него през двайсети век е също така измислената история на Бабаков.

— И успя ли?

— Да, успя. Очевидно Бабакова му е казала къде точно може да намери книгата на съпруга й, защото веднага след пристигането си в Ленинград той взе такси до антикварната книжарница „Пушкин“. Нужни му бяха само няколко минути да открие търсената книга, която беше скрита в обложката на друга книга и явно се е намирала точно на мястото, посочено му от Бабакова. Плати за книгата и за две други, след което каза на чакащото го такси да го откара обратно до летището.

— Където го арестувахте ли?

— Да, но не веднага, защото исках да видя дали няма съучастник, на когото ще се опита да предаде книгата. Той обаче просто си купи билет за същия самолет, с който беше пристигнал. Задържахме го точно преди да направи опит да се качи на борда.

— Къде е книгата сега? — попита председателката на трибунала.

— Беше унищожена, другарко председател, но запазих титулната страница за протокола. За съда може би ще е интересно да знае, че книгата е предварително копие и че по всяка вероятност то е било единственото съществуващо.

— Когато арестувахте обвиняемия, как реагира той? — попита прокурорът.

— Явно не осъзнаваше сериозността на престъплението си, защото продължаваше да пита по какви обвинения го задържаме.

— Разпитахте ли таксиметровия шофьор и възрастната жена, която е работила в книжарницата, за да видите дали не сътрудничат на обвиняемия? — попита прокурорът.

— Да, разпитах ги. И двамата се оказаха честни партийни членове и бързо стана ясно, че не са имали никакви предишни връзки с обвиняемия. Освободих ги след кратък разговор, тъй като сметнах, че колкото по-малко знаят за разследването, толкова по-добре.

— Благодаря, другарю полковник, нямам повече въпроси — каза прокурорът. — Колегата ми обаче може да има — добави той, преди да си седне.

Председателката погледна младия мъж, който седеше в другия край на пейката. Той се изправи и отвърна на погледа й, но не каза нищо.

— Искате ли да разпитате свидетеля? — попита тя.

— Не е необходимо, другарю председател. Показанията, дадени от другаря полковник, са ми напълно достатъчни. — Адвокатът си седна.

Председателката отново насочи вниманието си към полковника.

— Поздравявам ви, другарю полковник, за съвестното и подробно разследване — каза тя. — Има ли нещо, което искате да добавите и което би ни помогнало да вземем решение?

— Да, другарко. Убеден съм, че задържаният е просто наивен и доверчив идеалист, който вярва, че Бабаков наистина е работил в Кремъл. Смятам, че следва да му се даде още един шанс да подпише признание. Ако го направи, лично аз ще се погрижа за депортирането му.

— Благодаря, другарю полковник, ще го имам предвид. А сега можете да се върнете към важните си задължения.

Полковникът отдаде чест. Докато се обръщаше да излезе, хвърли поглед към Хари. В следващия миг вече го нямаше.

И тогава Хари разбра, че това е особен показен процес. Единствената им цел беше да го убедят, че Анатолий Бабаков е лъжец, за да се върне в Англия и да разкаже на всички истината такава, каквато е била показана в съдебната зала. Но внимателно замислената постановка пак изискваше от него да подпише признание и Хари се запита докъде ли са готови да стигнат, за да постигнат целта си.

— Другарю прокурор, можете да повикате следващия свидетел — каза съдийката.

— Благодаря, другарко председател — отвърна той и отново се изправи. — Призовавам Анатолий Бабаков.