Джефри Арчър
По-силно от меча (10)

7.

Малко преди девет на следващия ден Себастиан пристигна пред американското посолство на Гроувнър Скуеър за уговорената среща с chef de mission.

След като се представи на рецепцията, сержант от морската пехота го придружи до втория етаж и почука на една врата в дъното на коридора. Себ се изненада, когато вратата отвори мистър Съливан.

— Радвам се да те видя, Себ. Влизай.

Себ влезе в стая с изглед към Гроувнър Гардънс, но не обърна внимание на гледката.

— Кафе? — попита Съливан.

— Не, благодаря, сър — каза Себ. Беше твърде нервен, за да мисли за нещо друго, освен за встъпителните си думи.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита Съливан, докато сядаше зад бюрото си.

Себ остана прав.

— Моля за позволението ви, сър, да поискам ръката на дъщеря ви.

— Колко чудесно и старомодно — каза мистър Съливан. — Трогнат съм, че си направи труда да ме молиш, Себ, и ако Саманта го желае, нямам абсолютно нищо против.

— Не зная дали знае, сър — призна Себ. — Защото още не съм я питал.

— Тогава ти желая успех, защото можеш да си сигурен, че нищо не би зарадвало повече мен и майка й.

— Слава богу — рече Себ.

— Казал ли си на родителите си?

— Снощи, сър.

— И те какво мислят?

— Майка ми остана много доволна, но баща ми каза, че ако Сам има малко ум в главата, ще ми откаже.

Съливан се усмихна.

— Но ако приеме, ще успееш ли да й осигуриш начин на живот, с който не е свикнала? Защото нали знаеш, тя иска да се занимава с наука, а учените не са много добре платени.

— Работя по въпроса, сър. Наскоро ме повишиха в банката и сега съм заместник-директор на отдела за недвижима собственост. Освен това сигурно знаете, че неотдавна влязох в борда на „Барингтън“.

— Всичко това звучи доста обещаващо, Себ, и ако трябва да съм честен, Марион се чудеше защо се бавиш толкова.

— Това означава ли, че имам благословията ви?

— Разбира се, че означава. Но никога не забравяй, че Саманта определя правилата също като майка ти, а ние, простосмъртните, трябва да живеем според тях, освен ако не се водим по същия морален компас, подобно на баща ти. Е, след като изчистихме този въпрос, няма ли да седнеш?

 

 

Когато се върна в Сити, Себастиан намери на бюрото си бележка от Ейдриън Слоун да се яви незабавно при него.

Намръщи се. Единствената предупредителна светлинка на радара му през последните няколко месеца беше прекият му шеф. Така и не бе успял да се хареса на Слоун от момента, в който Седрик Хардкасъл го беше назначил като негов заместник в отдела. Слоун винаги успяваше да остави впечатлението, че си върши работата добре, и честно казано, месечните резултати и печалбите на отдела бяха неизменно впечатляващи. Поради някаква причина обаче той сякаш нямаше доверие на Себ и не правеше опити да споделя с него — всъщност правеше всичко възможно да го държи настрана. Освен това Себ знаеше от един колега, че всеки път, когато името му се споменава в разговор, Слоун не пропуска да го омаловажи.

Беше мислил дали да не спомене за проблема пред Седрик, но майка му го беше разубедила с довода, че Слоун ще разбере и това само ще го направи още по-враждебен.

— Във всеки случай — добави Ема — трябва да се научиш да си стоиш на краката и да не очакваш Седрик да ти бърше сополите всеки път, когато се изправиш пред проблем.

— Всичко това е много добре, но какво друго бих могъл да направя? — отвърна Себ.

— Просто си върши работата, при това добре — каза Ема. — Защото това е единственото, което интересува Седрик.

— Но аз правя точно това — заинати се Себ. — Тогава защо Слоун се държи с мен по този начин?

— Мога да ти го обясня само с една дума — рече Ема. — Завист. И по-добре да свикваш, ако имаш намерението да се изкачиш по корпоративната стълбица.

— Но аз никога не съм имал този проблем, когато работех за мистър Хардкасъл.

— Разбира се, че си го нямал. Защото Седрик никога не те е възприемал като заплаха.

— Искаш да кажеш, че Слоун ме възприема като заплаха ли?

— Да. Той си мисли, че си се прицелил в мястото му, и това само го прави още по-потаен, несигурен, параноичен, наречи го както искаш. Но ако ми позволиш да използвам един от любимите изрази на Дез Мелър, за всеки случай си покривай задника.

 

 

Когато Себ се яви при Слоун, шефът му започна направо по същество и като че ли изобщо не му пукаше, че секретарката му чува всяка негова дума.

— Тъй като не беше на работното си място, когато дойдох, предполагам, че си имал среща с клиент.

— Не, бях в американското посолство по личен въпрос.

Това накара Слоун да замълчи за момент.

— Е, оттук нататък решавай личните си въпроси в личното си време, а не във времето на компанията. Това е банка, а не някакъв клуб.

Себ стисна зъби.

— Ще го запомня за в бъдеще, Ейдриън.

— Предпочитам през работно време да ме наричат мистър Слоун.

— Нещо друго… мистър Слоун? — попита Себ.

— Засега не, но очаквам да видя месечния ти отчет на бюрото си в края на работния ден.

Себ се върна в кабинета си, изпълнен с облекчение, че е с една стъпка пред Слоун, тъй като беше подготвил месечния си отчет през уикенда. Резултатите му бяха нагоре вече за десети пореден месец, макар че неотдавна му беше станало ясно, че Слоун добавя собствените си резултати към неговите и си приписва заслугите. Ако се надяваше, че с тази си тактика в крайна сметка ще го стъпче и дори ще го накара да подаде оставка, трябваше доста да почака. Себ знаеше, че докато Седрик ръководи банката, мястото му е сигурно и че докато носи приходи, не е нужно да се страхува от Слоун, защото председателя на борда много го биваше в четенето между редовете.

В един часа Себ си взе сандвич с шунка от близкото кафене и го изяде в движение — нещо, което майка му не би одобрила: за нея бе по-добре да ядеш на бюрото си, ако се налага, но не и на крак.

Докато се оглеждаше за такси, си помисли за някои от уроците, които бе научил от Седрик, когато ставаше въпрос за сключване на сделка — някои основни, други наглед маловажни, но всичките до един изпълнени със старомоден здрав разум.

— Знай колко можеш да си позволиш, никога не надхвърляй възможностите си и не забравяй, че отсрещната страна също иска да има изгода — казваше Седрик. — И създавай добри контакти, защото те са спасителният ти пояс в тежки моменти, а в банковото дело е сигурно само едно — че ще имаш тежки моменти. И освен това — добави един ден, — никога не купувай на дребно.

— Кой ви е научил на това? — попита тогава Себ.

— Джак Бени.

Въоръжен със солидните съвети на Седрик Хардкасъл и Джак Бени, Себ тръгна да търси годежен пръстен. Човекът му беше предложен от стария му приятел от училище Виктор Кауфман, който сега работеше във валутния отдел на банката на баща си, само на няколко преки от „Фартингс“. Виктор бе посъветвал Себ да иде при някой си мистър Алън Гард в Хатън Гардън.

— Той ще ти намери по-голям камък на половината цена, предлагана от който и да е бижутер на главната улица.

Себ ядеше в движение и използваше такси, защото знаеше, че трябва да е на работното си място само след час, ако не иска за пореден път да си има неприятности с Ейдриън Слоун. Колата спря пред зелена врата, която Себ щеше да подмине, без да я забележи, ако номерът 47 не бе прилежно изписан на нея. Нищо не намекваше за съкровищата, криещи се зад вратата. Себ си даде сметка, че ще си има работа с потаен и предпазлив човек.

Натисна звънеца и след малко на прага се появи мъж, излязъл сякаш от роман на Дикенс — с прилепнала черна шапчица и дълги черни къдрици покрай бузите. Себ каза, че е приятел на Виктор Кауфман, и мъжът бързо го въведе в светая светих на мистър Гард.

Жилав мъж, висок не повече от метър и шейсет и облечен неофициално в риза с разкопчана яка и изтъркани джинси — стана от бюрото си и се усмихна топло на потенциалния си клиент. Щом чу името Кауфман, усмивката му се разшири още повече и той потри ръце, сякаш предусещаше печалба.

— Щом сте приятел на Сол Кауфман, сигурно очаквате да купите Кохинор за пет паунда.

— Четири — поправи го Себ.

— При това дори не сте евреин.

— Не — каза Себ. — Но съм обучаван от йоркширец.

— Това обяснява всичко. Е, с какво мога да ви помогна, младежо?

— Търся годежен пръстен.

— И коя е щастливката?

— Американка, казва се Сам.

— В такъв случай ще трябва да намерим за Сам нещо специално, нали така?

Мистър Гард отвори чекмеджето на бюрото си, извади огромна връзка ключове, отиде до голям, вграден в стената сейф, отключи тежката врата и я отвори. Вътре имаше десетина прилежно подредени подноса. След кратко колебание той избра третия отдолу, издърпа го и го сложи на бюрото.

Няколко малки диаманта намигнаха на Себ. Той ги изгледа за момент и поклати глава. Без да каже нещо, бижутерът върна подноса в сейфа и извади онзи над него.

Себ се вгледа по-внимателно в малко по-големите камъни, но отново ги отхвърли.

— Сигурен ли сте, че можете да си позволите това момиче? — попита бижутерът, докато вадеше третия поднос.

Очите на Себ грейнаха за момент при вида на сапфира, заобиколен от мънички диаманти в средата на черното кадифе.

— Този — каза той без колебание.

Гард взе от бюрото си лупа и се вгледа внимателно в пръстена.

— Този великолепен сапфир идва от Цейлон и е един и половина карата. Осемте диаманта са по половин карат и са наскоро внесени от Индия.

— Каква е цената?

Известно време Гард не отговори.

— Имам чувството, че ще бъдете дългосрочен клиент — каза най-сетне, — затова се изкушавам да ви продам този великолепен пръстен на специална цена. Да кажем, сто паунда?

— Можете да казвате каквото си искате, но аз нямам сто паунда.

— Гледайте на това като на инвестиция.

— За кого?

— Вижте какво ще направя — рече Гард, върна се при бюрото си и отвори голяма счетоводна книга. Обърна няколко страници и плъзна пръст по колона числа. — За да ви покажа колко съм убеден, че ще ми бъдете клиент и в бъдеще, ще ви продам пръстена на цената, на която го купих. Шейсет паунда.

— Ще се наложи да се върнем на най-долния поднос — с неохота рече Себ.

Гард вдигна ръце.

— Как може един беден човек да спечели нещо, когато трябва да се пазари с умник като вас? Най-ниската ми оферта е — той направи пауза — петдесет паунда.

— Но аз имам само трийсет в банковата си сметка.

Гард се замисли за няколко секунди.

— Тогава да се разберем за депозит от десет паунда и по пет паунда месечно в продължение на една година.

— Но така цената става седемдесет паунда!

— Единайсет месеца.

— Десет.

— Споразумяхме се, младежо. И се надявам, че това е само първата ни сделка от много други — добави мистър Гард, докато стискаше ръката на Себ.

Себ написа чек за десет паунда, а мистър Гард избра малка червена кожена кутийка, в която да сложи пръстена.

— За мен беше удоволствие да работя с вас, мистър Клифтън.

— Само един въпрос, мистър Гард. Кога ще мога да видя горния поднос?

— Когато застанете начело на банката.