Джефри Арчър
По-силно от меча (16)

13.

Себастиан си погледна часовника. Времето едва му стигаше за разговора. Изпита облекчение, когато видя, че единствената телефонна будка наблизо е празна и работи. Набра номера, който знаеше наизуст.

— Виктор Кауфман.

— Вик, Себ се обажда.

— Здрасти, Себ. Чуваш се все едно се обаждаш от другия край на света.

— Не точно. От гарата на Хъдърсфийлд. Току-що бях на погребението на Седрик Хардкасъл.

— Прочетох некролога в днешния „Файненшъл Таймс“. Шефът ти е бил невероятен човек.

— Нямаш представа колко си прав. Точно затова ти се обаждам. Трябва спешно да се видя с баща ти.

— Просто се обади на секретарката му и аз ще се погрижа тя да ти уреди среща.

— Това, за което искам да говоря с него, не може да чака. Трябва да се видя с него довечера или най-късно утре сутринта.

— Някаква голяма работа ли усещам?

— Най-голямата, попадала някога на бюрото ми.

— В такъв случай ще говоря с него веднага. Кога ще се върнеш в Лондон?

— По разписание влакът ми пристига на Игън в четири и десет.

— Обади ми се от гарата и ще…

Чу се пронизително изсвирване. Себ се обърна и видя вдигнатото зелено флагче. Пусна слушалката, изтича на перона и скочи в потеглящия влак.

Седна в задния край на вагона и след като си пое дъх, се замисли как се бе запознал с Вик в „Сейнт Бийд“, когато деляха кабинет с него и Бруно Мартинес, и как те станаха най-близките му приятели — единият син на имигрант евреин, а другият на аржентински търговец на оръжие. През годините бяха станали неразделни. Приятелството им се засили още повече, когато Себ остана с насинено око, след като защити приятеля си евреин, не че беше напълно сигурен какво означава думата евреин. Подобно на слепец, без да си дава сметка за раса или религия, той бързо откри, че предубежденията често се насаждат на масата по време на закуска.

Насочи вниманието си към мъдрия съвет, който му бе дала майка му малко преди двамата с баща му да потеглят обратно към Бристол след погребението. Знаеше, че тя е права.

Себ написа първа чернова, после втора. Когато влакът пристигна в Игън, беше завършил последния вариант. Надяваше се, че майка му и Седрик биха го одобрили.

 

 

Слоун веднага разпозна почерка. Отвори плика и извади писмото. С всяка следваща прочетена дума гневът му растеше.

Мистър Слоун,

Не мога да повярвам, че дори Вие бихте паднали толкова ниско да свикате среща на борда в деня на погребението на Седрик Хардкасъл с единствената цел да се назначите за председател. За разлика от мен, Седрик сигурно не би останал изненадан от двуличието Ви.

Сигурно си мислите, че Ви се е разминало, но мога да Ви уверя, че това не е така, защото няма да се успокоя, докато не Ви разоблича като измамника, какъвто сте, тъй като и двамата знаем, че сте последният човек, когото Седрик би искал да види на мястото си.

След като прочетохте това писмо, едва ли ще се изненадате да научите, че не искам да работя за аморален шарлатанин като Вас.

С. Клифтън

Слоун скочи от стола си, нахълта в кабинета на секретарката и извика:

— Той още ли е в сградата?

— Кой? — невинно попита Рейчъл.

— Клифтън, кой друг?

— Не съм го виждала, откакто ми донесе едно писмо и ме помоли да го оставя на бюрото ви.

Слоун излезе ядосано и забърза по коридора с надеждата, че ще завари Клифтън на бюрото му и ще може да го изхвърли пред всички.

— Къде е Клифтън? — остро попита той, когато влезе в стаята на Себастиан. Боби Ръштън, младият асистент на Себ, погледна новия председател и така се гипсира, че не успя да произнесе нито дума. — Да не си глух? — попита Слоун. — Не чу ли какво попитах? Къде е Клифтън?

— Събра си нещата и си тръгна преди няколко минути — отвърна Ръштън. — Каза, че напуска и няма да се върне.

— Само минути преди да бъде изхвърлен — каза Слоун. Погледна младежа и добави: — А ти можеш да му правиш компания. До един час да напуснеш банката и се погрижи в стаята да не остава нищо, което дори да намеква за съществуването на Клифтън.

Върна се гневно в кабинета си и седна зад бюрото. Очакваха го още пет плика, всички с означение „Лично“.

 

 

— Срещал съм се със Седрик Хардкасъл само пет-шест пъти, предимно на светски събития — каза Сол Кауфман. — Никога не сме правили бизнес заедно, но би ми се искало, защото той бе един от малцината в Сити, които все още вярваха, че сделка се сключва с ръкостискане, а не с договор.

— Дори договор едва ли ще означава сключване на сделка с новия председател на борда — каза Себ.

— Никога не съм се срещал с Ейдриън Слоун, познавам го само по репутация. Той ли е причината да искаш да ме видиш така спешно?

— Да, сър — каза Себ. — Проучвах голяма сделка, свързана със Слоун, когато председателят получи инфаркт.

— В такъв случай ме запознай подробно с нещата, без да изпускаш нищо.

Себ разказа на мистър Кауфман как бе приел обаждането от Ралф Вон от „Савилс“, от което бе разбрал какво е намислил Слоун. И как на следващата сутрин по заръка на Седрик бе отишъл до Шифнал, как се бе срещнал с мистър Суон и как беше открил защо Слоун е готов да плати такава висока цена за ферма с площ хиляда акра в Шропшър.

Когато приключи, на лицето на Кауфман се появи загадъчна усмивка.

— Възможно ли е мистър Суон да се е натъкнал случайно на нещо, което всички ние сме пропуснали? Ще разберем скоро, защото се очаква правителството да обяви решението си през следващите няколко седмици.

— Но ние не разполагаме със седмици, а само с два дни. Не забравяйте, че офертите се приемат до утре в пет.

— Значи искаш да предложа по-висока оферта от тази на Слоун въз основа на това, че е възможно мистър Суон да е надушил какво е планирало правителството?

— Седрик беше готов да поеме този риск.

— И за разлика от Слоун, Седрик Хардкасъл имаше репутацията на предпазлив човек. — Кауфман събра длани като в молитва и когато молитвата му бе чута, каза: — Трябва да проведа няколко разговора, преди да взема окончателно решение, така че ела отново в кабинета ми утре следобед в пет без двайсет. Ако съм убеден, ще продължим нататък.

— Но тогава ще е твърде късно.

— Не мисля — рече Кауфман.

 

 

Себ излезе от банката замаян. Изобщо не бе убеден, че Кауфман ще се съгласи на сделката. Но нямаше към кого другиго да се обърне.

Бързаше да се прибере. Искаше да сподели със Саманта всичко, което се бе случило от излизането му сутринта. Тя винаги виждаше нещата от различен ъгъл и често му излизаше отляво, както звучеше един от любимите й американски изрази.

Докато Сам приготвяше вечерята, Себ й разказа кой е присъствал на погребението и още по-важно, кой не и какво са правили Слоун и приятелчетата му, докато той е бил в Хъдърсфийлд… и защо сега си търси работа.

Когато най-сетне спря да крачи напред-назад из кухнята и седна, Сам каза:

— Винаги си знаел, че Слоун е подлец, така че не би трябвало да те изненадва, че е свикал среща на борда, когато всички, които биха му се противопоставили, са били извън града. Обзалагам се, че майка ти би се усетила.

— Усети се, но вече беше твърде късно. Но аз още си мисля, че можем да бием Слоун в собствената му игра.

— Не в собствената му игра — каза Сам. — Опитай се да помислиш какво би направил Седрик в тази ситуация, а не Слоун.

— Но ако искам да го бия, трябва да мисля като него.

— Възможно е, но това не означава, че трябва да действаш като него.

— Шифнал Фарм е възможност, която се появява веднъж в живота.

— Това не е достатъчна причина да пълзиш в една и съща канавка със Слоун.

— Но, Сам, може никога повече да не ми се отвори такъв шанс.

— Разбира се, че ще се отвори, Себ. Мисли дългосрочно и ще разбереш разликата между Ейдриън Слоун и Седрик Хардкасъл. Защото съм абсолютно сигурна в едно — малцина ще присъстват на погребението на Слоун.

 

 

Петъкът се оказа най-дългият ден в живота на Себастиан. Той почти не мигна през нощта и се мъчеше да налучка какво е намислил Кауфман.

Когато Сам отиде на лекции. Себ остана да се мотае в апартамента, като се преструваше, че чете сутрешния вестник, прекара необичайно много време в миене на няколкото чинии от закуска и дори излезе да потича в парка, но когато се върна, все още тъкмо минаваше единайсет.

Взе душ, обръсна се и отвори консерва печен боб. Непрекъснато поглеждаше часовника си, но секундарникът продължаваше да се движи все с една и съща скорост.

След така наречения обяд се качи в спалнята, извади от гардероба най-елегантния си костюм, облече изгладена бяла риза и си сложи старата си ученическа вратовръзка. Накрая излъска обувките си така, че и старши сержант би се гордял с тях.

В четири часа беше на спирката в очакване на автобус 4, който да го откара до Сити. Слезе при „Сейнт Пол“ и макар да вървеше бавно, в 16:25 беше пред банката на Кауфман на Чийпсайд. Не му остана нищо друго, освен да направи обиколка на преките. Минаването покрай толкова много познати институции в Сити му напомни колко много му харесваше да работи в Скуеър Майл. Опита се да не мисли, че може да остане безработен дълго време.

В 16:38 влезе в банката и застана пред рецепционистката.

— Имам среща с мистър Кауфман.

— Кой мистър Кауфман по-точно? — с топла усмивка го попита тя.

— Председателят.

— Благодаря, сър. Моля, седнете, ще му съобщя, че сте тук.

Себ закрачи из фоайето, загледан в друг секундарник, който описваше по-голям кръг, но пак със същата скорост. Мислите му бяха прекъснати от потупване по рамото.

— Председателят ни чака в кабинета си. Ще те заведа.

Себ беше впечатлен, че Вик не каза „баща ми“. Усети, че дланите му се потят, и докато асансьорът пълзеше бавно към последния етаж, ги избърса в панталоните си. Когато влязоха в кабинета, завариха мистър Кауфман на телефона.

— Трябва да говоря с един колега, преди да взема решението, мистър Слоун. Ще ви се обадя отново към пет. — Себ го погледна с ужас, но Кауфман сложи пръст на устните си. — Ако е удобно.

 

 

Слоун затвори, но незабавно вдигна отново слушалката и набра номер, без да минава през секретарката.

— Ралф, Ейдриън Слоун се обажда.

— Помислих си, че сте вие — каза Вон и погледна часовника си. — Ще бъдете доволен да научите, че през целия ден никой не се е обаждал за Шифнал Фарм. Остават само още петнайсет минути и мисля, че можем да приемем, че имотът е ваш. Ще ви се обадя малко след пет, за да се разберем как ще се оправим с документацията.

— Нищо против — каза Слоун, — но не се изненадвайте, ако ви даде заето, когато ми звъннете, защото в момента работя по сделка, която е по-голяма и от Шифнал Фарм.

— Но ако някой реши да даде оферта между сега и пет…

— Това няма да се случи — заяви Слоун. — Просто се погрижете да пратите договора във „Фартингс“ в понеделник сутринта. Ще ви очаква чек.

 

 

— Пет без десет е — каза Вик.

— Търпение, дете — каза старецът. — Само едно нещо е от значение, когато се опитваш да приключиш сделка. Избирането на подходящия момент. — Облегна се назад и затвори очи, макар да бе нащрек. Беше наредил на секретарката си да не го безпокоят при никакви обстоятелства между пет без десет и пет и десет.

Нито Вик, нито Себ не казаха нито дума.

Внезапно очите на Сол се отвориха и той изправи гръб. Провери дали двата телефона на бюрото му са поставени точно там, където ги искаше. В пет без шест се наведе напред и вдигна черния телефон. Набра номера на агенция на недвижими имоти от Мейфеър и поиска да говори със старшия съдружник.

— Мистър Кауфман, какво неочаквано удоволствие — каза Вон. — С какво мога да ви помогна?

— Като начало да ми кажете колко е часът, мистър Вон.

— Според мен е пет без пет — отвърна озадачен глас. — Защо питате?

— Защото исках да съм сигурен, че още приемате оферти за Шифнал Фарм в Шропшър.

— Разбира се, че приемаме. Но трябва да ви предупредя, че вече имаме оферта за милион и шестстотин хиляди паунда от друга банка.

— В такъв случай предлагам милион шестстотин и десет хиляди.

— Благодаря, сър — каза Вон.

— А сега колко е часът?

— Пет без три.

— Моля задръжте, мистър Вон, търсят ме по другата линия. Няма да се бавя.

Кауфман остави черната слушалка на бюрото си, вдигна червената и набра номер.

— Ейдриън Слоун — отговори глас след третото позвъняване.

— Мистър Слоун, обаждам се да питам за нигерийските петролни акции, които банката ви предлага на избрани инвеститори. Както казах по-рано, възможността ми изглежда изключително вълнуваща. Каква е максималната инвестиция, която позволявате на една институция?

— Два милиона паунда, мистър Кауфман. Бих ви предложил и повече, но повечето от акциите вече са разпродадени.

— Можете ли да задържите за момент, докато се консултирам с един колега?

— Разбира се, мистър Кауфман.

Сол остави червената слушалка на бюрото си и взе черната.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Вон, но трябва да ви попитам отново: колко е часът?

— Пет без една минута.

— Отлично. Ще бъдете ли така добър да отворите вратата на кабинета си?

Кауфман остави черната слушалка и вдигна червената.

— Колегата ми пита ако инвестираме цялата сума, това ще ни осигури ли място в борда на новата компания.

— Разбира се — отвърна Слоун. — Всъщност бих могъл да ви предложа две места, тъй като ще притежавате десет процента от пакета.

— Позволете да се консултирам отново с колегата. — Червената слушалка отново беше оставена на бюрото и Кауфман взе черната.

— Какво открихте, когато отворихте вратата, мистър Вон?

— Куриер, който ми връчи плик с банкова разписка за сто шейсет и една хиляди паунда.

— Десетте процента, необходими за осъществяването на трансакцията. Колко показва часовникът ви, мистър Вон?

— Пет и две минути.

— В такъв случай сделката е приключена. И стига да платя останалите деветдесет процента в рамките на трийсет дни, Шифнал Фарм е моя.

— Определено е ваша — каза Вон, който не искаше да признае с какво нетърпение очаква да каже на Слоун, че е изгубил сделката.

— Приятен уикенд — каза Кауфман, затвори черния телефон и вдигна червената слушалка.

— Мистър Слоун, искам да инвестирам два милиона в този изключително вълнуващ проект. — Искаше му се да види физиономията на Слоун. — Но за съжаление не успях да накарам колегите ми да се съгласят с мен, така че със съжаление трябва да оттегля офертата си. След като ме уверявате, че повечето акции вече са изкупени, това едва ли ще представлява особен проблем за вас.