Джефри Арчър
По-силно от меча (13)

10.

На следващата сутрин Себ стана, облече се и излезе преди Сам да се е събудила.

Седрик Хардкасъл никога не пътуваше в първа класа, но винаги позволяваше на старшите си директори да го правят, когато тръгват на дълъг път. Макар че си взе „Файненшъл Таймс“ в Юстън, Себ само хвърли поглед на заглавията по време на тричасовия път до Шропшър. Умът му работеше върху това как най-добре да използва времето си, след като пристигне в Шифнал.

Влакът спря на гара Шрусбъри в единайсет и трийсет и Себ без колебание взе такси до Шифнал, вместо да чака прехвърлянето на друг влак, защото в този случай времето беше пари. Изчака градчето да остане зад тях, преди да изстреля първия си въпрос към шофьора.

— Коя е най-добрата кръчма в Шифнал?

— Зависи какво търсите, добра кльопачка или най-добрия ейл в графството.

— Винаги съм мислил, че за кръчмата може да се съди по съдържателя й.

— В такъв случай трябва да е „Шифнал Армс“ на Фред и Шийла Рамзи. Те въртят не само кръчмата, но и селото. Той е президент на местния клуб по крикет и навремето отвори боулинг зала в селото. Дори игра за графството на няколко пъти. А тя е член на общинския съвет. Но имайте предвид, че храната не е стока.

— Значи ще е „Шифнал Армс“ — каза Себ, облегна се назад и започна да обмисля стратегията си, като си даваше сметка, че Слоун не бива да научава, че не е в офиса.

Няколко минути преди дванайсет таксито спря пред „Шифнал Армс“. Себ би дал на шофьора по-голям бакшиш, но не искаше да го запомнят.

Влезе в кръчмата, като се мъчеше да изглежда небрежно, което не бе лесно, когато си първият клиент за деня, и се вгледа внимателно в мъжа зад бара. Макар да бе над четирийсет, бузите и носът му показваха, че редовно употребява стоката, която предлага, а шкембето предполагаше, че предпочита свински пай пред изтънчената храна. Човек трудно можеше да повярва, че този гигант някога е отворил боулинг в Шифнал.

— Добър ден — поздрави съдържателят. — Какво ще обичате?

— Половинка от местната ви бира ще ми дойде добре — каза Себ, който обикновено не пиеше в работно време, но днес това бе част от работата.

Кръчмарят наля половин пинта „Рикин ИПА“ и я постави на бара.

— Един шилинг и шест пенса.

Половината от цената, която би платил в Лондон. Себ отпи глътка.

— Не е зле — каза той, преди да пусне първата си дълга топка. — Не е западна бира, но си я бива.

— Значи не сте тукашен? — попита кръчмарят.

— Не, от Глостършър съм. Там съм роден и там израснах — каза Себ и отпи втора глътка.

— И какво ви води в Шифнал?

— Фирмата ми отваря клон в Шрусбъри и жена ми няма да се съгласи да се преместим, докато не намеря къща в района.

— Случайно да играете крикет?

— Първи батер съм за „Съмърсет Страглърс“. Още една причина да не си падам по местенето.

— Имаме сравнително свестен отбор, но винаги се оглеждаме за нови таланти.

Себ посочи снимката зад бара.

— Вие ли сте онзи с купата?

— Да. Петдесет и първа. Тогава бях с петнайсетина години по-млад и с около двайсет и пет кила по-лек. Спечелихме купата на графството за първи и, уви, за последен път. Макар че миналата година стигнахме до полуфиналите.

Време беше за втора дълга топка.

— Ако реша да купя къща в района, към кого бихте ми предложили да се обърна?

— В Шифнал имаме само един горе-долу свестен агент. Чарли Уоткинс, вратарят ми. Ще намерите офиса му нагоре на Хай стрийт, няма как да го пропуснете.

— Е, значи ще ида да побъбря с мистър Уоткинс, след което ще се върна да хапна нещо.

— Днешният специалитет е стек и пай с бъбреци — каза кръчмарят и се потупа по шкембето.

— До скоро — каза Себ, след като допи бирата.

Не беше трудно да открие Хай стрийт и „Имоти Уоткинс“, чиято крещяща табела се поклащаше на ветреца. Без да бърза, Себ разгледа какво се предлага на витрината. Цените варираха от няколкостотин до дванайсет хиляди паунда, така че как бе възможно нещо в района да струва милион и шестстотин хиляди?

Отвори вратата, при което зазвъня звънче, и когато влезе, младият мъж зад бюрото вдигна глава.

— Мистър Уоткинс тук ли е? — попита Себ.

— В момента е с клиент, но едва ли ще се забави — отвърна онзи. В същото време вратата зад него се отвори и от нея излязоха двама мъже.

— Документите ще са готови най-късно до понеделник, така че ако уредите депозита с адвоката си, ще можем да задвижим нещата — каза по-възрастният мъж, докато отваряше вратата на клиента си.

— Този джентълмен иска да ви види, мистър Уоткинс — каза младият мъж зад бюрото.

— Добро утро — поздрави Уоткинс и протегна ръка. — Заповядайте в кабинета ми.

Отвори вратата и въведе потенциалния си клиент вътре.

Себ влезе в малка стаичка с двойно бюро и три стола. На стените имаше снимки на минали триумфи, всеки отбелязан с червен стикер „Продадено“. Погледът на Себ се спря върху голям имот с няколко акра земя. Искаше Уоткинс бързо да разбере от коя част от пазара се интересува. На лицето на агента се появи топла усмивка.

— От подобни имоти ли се интересувате?

— Иска ми се да намеря голяма провинциална къща с няколко акра обработваема земя около нея — каза Себ, докато се настаняваше срещу Уоткинс.

— Боя се, че подобни имоти не излизат често на пазара. Но имам едно-две неща, които биха ви заинтересували. — Посегна назад, отвори единствения шкаф и извади от него три папки. — Но трябва да ви предупредя, сър, че цените скочиха до небето след решението на правителството да даде данъчни облекчения на всеки, който инвестира в обработваема земя.

Себ не коментира и Уоткинс отвори първата папка.

— Асгарт Фарм се намира на границата с Уелс, седемстотин акра, предимно обработваема, с великолепно викторианско имение… нуждаещо се от малко ремонт — добави неохотно той.

— И каква е цената?

— Триста и двайсет хиляди — каза Уоткинс, докато му подаваше брошурата, след което побърза да добави: — Или най-близката предложена сума.

Себ поклати глава.

— Надявах се на нещо с поне хиляда акра.

Очите на Уоткинс светнаха, сякаш е ударил джакпота.

— Има един отличен имот, който излезе наскоро на пазара, но аз съм само подагент и, за съжаление, офертите се приемат до пет часа в петък.

— Ако имотът е подходящ, това няма да ме откаже.

Уоткинс отвори чекмеджето на бюрото си и за първи път предложи Шифнал Фарм на клиент.

— Това изглежда по-интересно — каза Себ, докато прелистваше брошурата. — Колко искат?

Агентът на недвижими имоти се поколеба, сякаш не искаше да разкрива сумата. Себ зачака търпеливо.

— Знам, че в „Савилс“ имат предложение за милион и шестстотин хиляди — каза Уоткинс. Сега беше негов ред да замълчи търпеливо: очакваше клиентът да се откаже тутакси.

— Мога ли да прегледам подробностите, докато обядвам, и след това да се върна да ги обсъдим?

— Междувременно да уредя ли да видите имота?

Това бе последното, което искаше Себ, затова отговори бързо:

— Ще реша след като се запозная с подробностите.

— Времето е против нас, сър.

„Вярно“, помисли си Себ.

— Ще ви кажа решението си следобед — повтори той, този път малко по-твърдо.

— Да, сър, разбира се — каза Уоткинс и скочи да го изпрати до изхода, където отново му стисна ръката. — С нетърпение очаквам да се видим отново.

Себ излезе и бързо се върна в кръчмата. Мистър Рамзи стоеше зад бара и лъскаше чаша. Себ седна на високия стол пред него.

— Излезе ли нещо?

— Може би — каза Себ и сложи лъскавата брошура на бара, така че съдържателят да я забележи. — Още една половинка, ако обичате. Ще ми направите ли компания?

— Благодаря, сър. Ще обядвате ли?

— Ще опитам стека и пая с бъбреци — каза Себ, докато изучаваше менюто, написано с тебешир на черната дъска зад бара.

Докато наливаше бирата, Рамзи не откъсваше поглед от брошурата. После каза:

— Мога да ви кажа това-онова за този имот.

В този момент жена му излезе от кухнята.

— Цената ми се струва малко завишена — каза Себ, хвърляйки третата си дълга топка.

— И аз бих казал същото — съгласи се Рамзи. — Само преди пет години цената на имота беше триста хиляди и дори тогава младият мистър Колингуд не успя да го пробута.

— Вероятно причината е в новата данъчна политика — предположи Себ.

— Това не обяснява цената, която чувам.

— Може собственикът да е вкарал земята в регулация и да има право да строи. Жилищни сгради или някой от онези индустриални паркове, по които правителството си пада толкова много.

— Няма начин — заяви мисис Рамзи. — Общината може и да няма никаква власт, но от Окръжния съвет ни информират, ако искат да строят каквото и да било, от барака до многоетажен паркинг. Още от Магна Харта^[1] имаме право да подадем възражение в рамките на деветдесет дни. Не че след това ни обръщат внимание.

— В такъв случай там трябва да има петрол, злато или някое изгубено съкровище на фараоните — засмя се Себ, уж за да разведри обстановката.

— Чувал съм и по-шантави предположения — каза Рамзи. — Римски монети за милиони, заровено имане. Но любимата ми история е, че Колингуд били обирджии на влакове и заравяли награбеното в Шифнал Фарм.

— Не забравяй — каза мисис Рамзи, докато носеше стека и пая с бъбреци, — че мистър Суон твърди, че знае много добре защо цената е скочила, но няма да каже на никой, освен ако не направи щедро дарение на училищния му театър.

— Мистър Суон ли? — каза Себ, докато вземаше ножа и вилицата.

— Беше директор на местното средно училище. Пенсионира се преди няколко години и сега се е посветил на събиране на пари за училищния театър. Малко е смахнат по идеята, ако питате мен.

— Мислите ли, че ще успеем да бием южноафриканците? — попита Себ, който вече бе получил нужната му информация и чакаше удобен момент да продължи нататък.

— М. Дж. К. Смит ще се озори здравата с тях — каза барманът, — но ако питате мен…

Себ отпи от бирата и огледа внимателно кои части от стека и пая са годни за ядене. Спря се на препечената коричка и продължи да слуша възгледите на съдържателя за всичко: от това, че „Бийтълс“ са наградени с Ордена на Британската империя („Заради Харолд Уилсън^[2] и гласовете на младите“) до възможността американците да пратят човек на Луната („Какъв е смисълът?“).

Когато в кръчмата влезе шумна група клиенти и Рамзи се разсея, Себ остави половин крона на бара и се измъкна. Щом излезе на улицата, попита една жена, която водеше за ръка малко момченце, къде се намира средното училище.

— На половин миля нагоре по улицата — каза тя. — Няма как да го пропуснете.

Пътят му се стори по-скоро цяла миля, но определено нямаше как да пропусне огромната викторианска сграда от червени тухли, на която Джон Бетжеман^[3] би се възхитил.

Още преди да мине през портала, Себ видя онова, което търсеше. Голям афиш апелираше за набирането на 10 000 паунда за строежа на нов училищен театър. До него имаше голяма рисунка на термометър, но Себ забеляза, че червената линия е стигнала едва до 1766 паунда. „За да научите повече за проекта, свържете се с мистър Морис Суон, магистър (Оксън), Шифнал 2613“.

Себ записа в бележника си две числа — 8234 и 2613 — след което продължи по улицата. Видя червена телефонна будка и със задоволство установи, че е свободна. Влезе вътре и обмисли думите си, като отново провери числата. Набра номер 2613, пусна в апарата четири пенса и почака известно време, преди да чуе глас на възрастен мъж.

— Морис Суон.

— Добър ден, мистър Суон. Казвам се Клифтън. Директор съм на отдел корпоративни дарения във „Фартингс Банк“ и обмисляме да направим дарение за театралния ви проект. Питах се дали е възможно да се срещнем. Разбира се, с удоволствие ще дойда при вас.

— Не, предпочитам да се срещнем при училището — развълнувано каза Суон. — Така ще мога да ви покажа какво сме замислили.

— Чудесна идея, но за съжаление съм в Шифнал само за малко. Довечера трябва да съм обратно в Лондон.

— Тогава ще дойда веднага. Какво ще кажете да се видим при портала след десет минути?

— Очаквам ви с нетърпение — каза Себ, затвори и бързо се върна при училището. Не му се наложи да чака дълго, преди да забележи хилав на вид джентълмен, който вървеше бавно към него, като се подпираше на бастун.

След като Себ се представи, Суон каза:

— Тъй като имате малко време, мистър Клифтън, предлагам ви да идем направо в Мемориалната зала, където ще ви покажа архитектурните планове за новия театър и ще отговоря на всичките ви въпроси.

Себ последва стареца през училищния портал и през двора в залата, където изслуша лекцията му колко е важно младежите да имат свой театър и колко благоприятно би се отразило това на местните жители.

Докато Суон продължаваше да говори ентусиазирано за проекта, Себ внимателно разгледа подробните архитектурни чертежи, окачени по стените.

— Както виждате, мистър Клифтън, макар че ще има авансцена, отзад ще разполагаме с достатъчно място за реквизита и актьорите по крилата няма да се блъскат, а ако успея да събера цялата сума, момчетата и момичетата ще си имат отделни гримьорни. — Суон отстъпи назад. — Мечтата на живота ми — призна той. — И се надявам да я видя осъществена, преди да умра. Но мога ли да попитам защо банката ви проявява интерес към такъв малък проект в Шифнал?

— В момента купуваме имоти в района от името на клиенти, които искат да се възползват от последните данъчни инициативи на правителството. Даваме си сметка, че това едва ли ще е особено популярно в селото, затова решихме да подкрепим някои местни проекти.

— И Шифнал Фарм ли влиза в тези имоти?

Себ остана изненадан от въпроса на Суон и му трябваше известно време да се окопити.

— Не, запознахме се с имота на мистър Колингуд и в крайна сметка решихме, че цената е силно завишена.

— Как мислите, мистър Клифтън, колко деца съм изучил през живота си?

— Нямам представа — отвърна озадаченият Себ.

— Повече от три хиляди, така че много добре знам кога някой се опитва да хитрува, като разказва само половината от историята.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, сър.

— Много добре ме разбирате, мистър Клифтън. Истината е, че сте дошли да душите и моят театър изобщо не ви интересува. Искате да разберете защо някой е готов да плати милион и шестстотин хиляди паунда за Шифнал Фарм, когато никой друг не предлага цена, доближаваща поне малко до тази. Прав ли съм?

— Да — призна Себ. — И ако знаех отговора на този въпрос, банката ми определено би дарила значителна сума за вашия нов театър.

— Когато остареете, мистър Клифтън, а това един ден ще стане, ще откриете, че разполагате със свободно време, особено ако сте имали активен и смислен живот. Така че когато някой предложи толкова много за Шифнал Фарм, любопитството ми надделя и реших да се опитам да разбера каква е причината. Като всеки добър детектив, започнах да търся улики и мога да ви кажа, че след половин година съвестна работа и разследване дори на най-малко вероятните следи вече зная много добре защо някой е склонен да плати исканата цена за Шифнал Фарм.

Себ усети как сърцето му заблъска в гърдите.

— И ако искате да научите какво открих, няма да направите просто значително дарение за училищния театър, а ще финансирате целия проект.

— Ами ако грешите?

— Това е риск, който ще трябва да поемете, мистър Клифтън, защото приемането на оферти приключва след два дни.

— В такъв случай вие също трябва да поемете риск — каза Себ, — защото няма да отделя над осем хиляди паунда, освен и докато не се окаже, че сте прав.

— Преди да се съглася с това, искам да ви задам един въпрос.

— Разбира се — каза Себ.

— Случайно да сте роднина на Хари Клифтън, писателя?

— Да, той ми е баща.

— Стори ми се, че видях прилика. Макар че не съм чел нито една негова книга, следя с огромен интерес кампанията му за освобождаването на Анатолий Бабаков и щом Хари Клифтън е ваш баща, това ми е достатъчно.

— Благодаря, сър — каза Себ.

— А сега сядайте, млади човече, защото времето е срещу нас.

Себ кацна на ръба на сцената и Суон бавно и подробно го запозна със съвестното разследване, което бе провел през последните шест месеца и което го бе довело до едно-единствено заключение. Заключение, в което Себ не можеше да открие недостатък. Той скочи от сцената.

— Сър, мога ли да ви задам още един въпрос, преди да си тръгна?

— Разбира се, младежо.

— Защо не казахте на Колингуд какво сте открили? В края на краищата той не би изгубил нито пени, ако не му се налага да ви плати, докато не се окажете прав.

— Дан Колингуд беше мой ученик — каза Суон. — Още от малък беше алчен и глупав, а оттогава не се е променил към добро. Но той не прояви интерес към онова, което можех да му кажа, просто ми подхвърли пет паунда и ми пожела късмет.

— Значи не сте казали на никого другиго? — попита Себ, като се мъчеше да скрие безпокойството си.

Старецът се поколеба за момент.

— Казах само на още един човек — призна той, — но оттогава не съм го чувал.

На Себ не му се налагаше да пита как се казва този човек.

 

 

Себастиан почука на Кадоган Плейс 37 малко след осем вечерта. Седрик отвори и без нито дума въведе младото си протеже в кабинета си. Погледът на Себ веднага се спря на пейзажа на Хокни над камината, след което се насочи към макета на Хенри Мур^[4] на бюфета. Нямаше съмнение, че ако Пикасо беше роден в Йоркшир, негови творби също щяха да фигурират в колекцията на Седрик.

— Ще ми направиш ли компания на чаша вино? — попита Седрик. — Шатоньоф дьо Пап, реколта петдесет и девета, която май си заслужил, ако съдя по лицето ти.

— Благодаря, сър — каза Себ, докато сядаше в първото попаднало му кресло.

Седрик му връчи чашата и седна срещу него.

— Когато дойдеш на себе си, разкажи как мина денят ти. Бавно.

Себ отпи глътка. Мистър Рамзи определено нямаше да сервира подобно вино в „Шифнал Армс“ тази вечер.

— Суон ми изглежда проницателен дъртак — отбеляза Седрик след двайсет минути, когато Себ приключи с разказа си. — Имам чувството, че ще ми хареса. Но какво научи ти от срещата? — Често беше задавал този въпрос, когато Себ му беше личен асистент.

— Това, че човек е физически слаб, не означава, че умът му също е немощен.

— Добре. Нещо друго?

— Значението на репутацията.

— В този случай репутацията на баща ти — напомни му Седрик. — Дори да не беше научил нищо друго днес, Себ, този урок щеше да оправдае пътуването ти до Шифнал. Сега обаче трябва да се изправя пред факта, че един от старшите членове на екипа ми може би работи зад гърба ми. — Отпи глътка вино и продължи: — Разбира се, възможно е Слоун да има просто обяснение, но нещо ме кара да се съмнявам.

Себ потисна усмивката си.

— Но не трябва ли да направим нещо, след като знаем какво е намислило правителството?

— Всичко с времето си. Първо трябва да поговоря с Ралф Вон, защото няма да остане доволен, когато оттегля офертата на банката, и ще се ядоса още повече, когато му кажа каква е причината.

— Но той няма ли просто да приеме някоя от по-ниските оферти?

— Не и ако смята, че още има шанс да получи по-висока цена, ако забави нещата за още няколко дни.

— А мистър Суон?

— Изкушавам се да му дам онези осем хиляди и двеста, каквото и да се случи. Мисля, че си ги е заслужил. — Седрик отново отпи глътка вино. — Но за тази вечер няма какво повече да направим, Себ, така че те съветвам да се прибереш у дома. Всъщност, тъй като утре ще се отприщи същински ад, няма да е зле да си вземеш почивен ден и да стоиш колкото се може по-далеч от офиса. Искам обаче в понеделник сутрин веднага да дойдеш при мен, тъй като имам чувството, че пак ще пътуваш за Шропшър.

Докато излизаха от стаята и вървяха по коридора, Седрик каза:

— Надявам се, че не си имал някакви планове за вечерта?

„Нищо особено — помисли Себ. — Просто щях да заведа Саманта на вечеря и да поискам ръката й“.