Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Клифтън (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mightier Than the Sword, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Автор: Джефри Арчър
Заглавие: По-силно от меча
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Полиграфюг АД
Излязла от печат: 25.02.2015
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-565-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1722
История
- — Добавяне
Пролог
Октомври 1964
Брендан не почука на вратата. Просто я отвори и влезе, като преди това се огледа, за да се увери, че никой не го е видял. Не искаше да му се налага да обяснява какво прави един млад мъж в каютата на възрастен джентълмен в такъв час. Не че някой би коментирал.
— Има ли вероятност да ни прекъснат? — попита той, след като затвори вратата.
— Никой няма да ни безпокои преди седем сутринта, а тогава няма да има кого да безпокоят.
— Добре — каза Брендан.
После се наведе, отключи големия сандък, отвори капака и огледа сложния механизъм, за чието сглобяване им бе нужен цял месец. През следващия половин час проверяваше дали няма откачени жици, дали всичко е на мястото си и дали часовникът се задейства при завъртане на ключа. След като се увери, че устройството работи идеално, се изправи и каза:
— Всичко е готово. Кога да го активираме?
— В три след полунощ. И ще ми трябват трийсет минути да махна всичко това — добави лордът, като докосна двойната си брадичка, — и да имам достатъчно време да стигна до другата си каюта.
Брендан пак се наведе над сандъка и нагласи таймера.
— Трябва само да завъртиш ключа, преди да тръгнеш и да провериш дали секундарникът се движи.
— Какво може да се обърка?
— Ако лилиите още са в каютата на мисис Клифтън, нищо. Никой в този коридор, а може би и на долната палуба, няма да има шансове за оцеляване. В пръстта под цветята има шест фунта динамит, много повече от необходимото, но по този начин можем да сме сигурни, че ще приберем парите.
— Донесе ли ключа ми?
— Да — каза Брендан. — Каюта седемстотин и шест. Ще намериш новия си паспорт и билета под възглавницата.
— Има ли нещо друго, за което да се безпокоя?
— Не. Само провери дали секундарникът се движи, преди да излезеш.
Дохърти се усмихна.
— Ще се видим в Белфаст.
Хари отключи вратата на каютата и се дръпна, за да направи път на Ема.
Тя се наведе и помириса лилиите, пратени й от кралицата майка по случай пускането на „Бъкингам“.
— Ужасно съм уморена — каза, докато се изправяше. — Не знам как се справя кралицата майка всеки ден.
— Това й е работата и я бива, но се обзалагам, че и тя ще се умори, ако опита да бъде председател на „Барингтън“ за няколко дни.
— Въпреки това предпочитам моята работа пред нейната — каза Ема, докато събличаше роклята си и я окачаше в гардероба, преди да изчезне в банята.
Хари отново прочете картичката от Нейно Величество кралицата майка. Лично послание! Ема вече беше решила да сложи вазата в офиса си, когато се върнат в Бристол, и да слага в нея лилии всеки понеделник. Хари се усмихна. Всъщност защо не?
Ема излезе от банята и Хари също се изкъпа. Ема свали хавлията и си легна. Беше прекалено уморена, за да отвори „Шпионинът, който дойде от студа“ от един млад автор, който Хари й бе препоръчал. Изгаси нощната лампа и каза: „Лека нощ, скъпи“, макар да знаеше, че Хари не може да я чуе.
Когато Хари излезе от банята, тя вече спеше дълбоко. Той я зави като малко дете, целуна я по челото, прошепна: „Лека нощ, скъпа“ и си легна, развеселен от лекото й мъркане. Никога не би му минало през ума дори да намекне, че тя хърка.
Остана да лежи буден. Гордееше се с нея. Пускането на кораба едва ли можеше да мине по-добре. Обърна се настрани с очакването, че ще се унесе, но макар клепачите му да бяха натежали и да бе уморен, не можеше да заспи. Нещо не беше наред.
Друг мъж, вече в безопасност в каютата си втора класа, също беше буден. Макар да бе три след полунощ и да си бе свършил работата, той и не мислеше да ляга. Предстоеше му работа.
Все същото безпокойство всеки път, когато се налага да чакаш. Не си ли оставил някакви следи, които могат да доведат право до теб? Не си ли допуснал грешки, които да провалят операцията и да те превърнат в посмешище у дома? Нямаше да се отпусне, докато не се озове в спасителната лодка или още по-добре — на друг кораб, плаващ към друго пристанище.
Пет минути и четиринайсет секунди…
Знаеше, че сънародниците му, бойци за същата кауза, са нервни като него. Чакането винаги беше най-лошата част — тогава нещата са извън контрола ти и вече не можеш да направиш нищо.
Четири минути и единайсет секунди…
По-лошо от футболен мач, когато водиш с едно на нула, но знаеш, че противникът е по-силен и като нищо може да изравни и дори да поведе. Спомни си инструкциите на районния командващ — когато се вдигне тревога, гледайте да сте сред първите на палубата и в спасителните лодки, защото утре по това време ще издирват всички на възраст под трийсет и пет и с ирландски акцент, така че си дръжте устите затворени, момчета.
Три минути и четирийсет секунди… и трийсет и девет…
Впери поглед във вратата на каютата и си представи най-лошото, което би могло да се случи. Бомбата не избухва, вратата отлита разбита и десетина яки ченгета нахлуват вътре, размахвайки палки във всички посоки, без да им пука колко пъти го удрят. Но единственото, което чуваше, бе ритмичното буботене на двигателя, докато „Бъкингам“ продължаваше сънливото си плаване през Атлантика към Ню Йорк. Град, до който никога нямаше да стигне.
Две минути и трийсет и четири секунди… трийсет и три…
Започна да си представя какво ли ще бъде, когато се върне на Фолс Роуд. Хлапета по къси панталони ще го гледат със страхопочитание, когато минава покрай тях по улицата, и единствената им мечта ще е да станат като нето, когато пораснат. Героят, взривил „Бъкингам“ само няколко седмици след като е бил кръстен от кралицата майка. Без да се споменава за изгубените невинни — няма невинни, когато вярваш в кауза. Всъщност никога не се беше срещал с никой от пътниците от каютите на горните палуби. Щеше да прочете всичко за тях в утрешните вестници и ако си бе свършил работата добре, никой нямаше да спомене името му.
Минута и двайсет и две секунди… двайсет и една…
Какво би могло да се оплеска? Може би устройството, сглобено в спалнята на горния етаж на имението Дънганън, щеше да откаже в последния момент? Дали му предстоеше да чуе мълчанието на провала?
Шейсет секунди…
Започна да брои шепнешком.
— Петдесет и девет, петдесет и осем, петдесет и седем, петдесет и шест…
Дали пияният в креслото в салона не го беше причаквал? Дали в момента не идваха към каютата му?
— Четирийсет и девет, четирийсет и осем, четирийсет и седем, четирийсет и шест…
Дали лилиите не бяха преместени, изхвърлени или махнати? Дали мисис Клифтън не беше алергична към цветен прашец?
— Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем, трийсет и шест…
Дали не бяха отключили каютата на лорда и не бяха намерили отворения сандък?
— Двайсет и девет, двайсет и осем, двайсет и седем, двайсет и шест…
Дали вече не претърсваха кораба за мъжа, измъкнал се от клозета в салона на първа класа?
— Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет, шестнайсет…
Дали… Вкопчи се в ръба на койката, затвори очи и продължи да брои на глас:
— Девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно…
Спря и отвори очи. Нищо. Само зловещата тишина, която винаги следва провала. Наведе глава и се замоли на Бог, в който не вярваше, и в следващия момент последва такава мощна експлозия, че той отлетя към стената на каютата като подхванато от буря листо. Изправи се с мъка и се усмихна, когато чу писъците. Можеше само да се пита колко ли са оцелелите на горната палуба.