Джефри Арчър
По-силно от меча (14)

11.

След като си даде сметка, че до понеделник сутринта е свободен, Себастиан започна да планира изненадващ уикенд за Саманта. Прекара сутринта в резервиране на места за влакове, самолети, хотели и дори провери работното време на Райксмузеум. Искаше уикендът в Амстердам да е идеален, така че когато излязоха от митническата проверка, не обърна внимание на табелите за влаковете и автобусите, а тръгна направо към такситата.

— Седрик явно е останал доволен, когато си открил какво е намислил Слоун — каза Сам, докато таксито се включваше в трафика на изхода от летището. — Какво предстои според теб?

— Предполагам, че Слоун ще бъде изхвърлен днес, някъде към пет следобед.

— Защо в пет?

— Защото се надява точно тогава да приключи сделката с фермата в Шифнал.

— В това има почти елемент на гръцка трагедия — каза Сам. — Е, значи с малко късмет Слоун няма да го има, когато се върнеш на работа в понеделник.

— Почти със сигурност, защото Седрик ми каза, че първата ми работа сутринта е да се явя в кабинета му.

— Мислиш ли, че ще получиш мястото на Слоун? — попита Сам, докато таксито излизаше на магистралата.

— Възможно е. Но по всяка вероятност ще е временно назначение, докато Седрик намери някой по-опитен.

— Но щом си успял да разплетеш историята с Шифнал, може и да не си направи труда да търси друг.

— Това също е възможно и не бих се изненадал, ако в понеделник ми се наложи отново да хващам влака за Шрусбъри. Не трябваше ли да завием наляво по колелото?

— Не, надясно — разсмя се Сам. — Не забравяй, че сме на континента. — Тя се обърна към Себ, който се беше вкопчил в облегалката на предната седалка, и сложи ръка на коляното му. — Извинявай. Понякога забравям за онази ужасна катастрофа.

— Добре съм — каза Себ.

— Този мистър Суон ми харесва. Може би няма да е зле да го задържиш на твоя страна.

— Седрик е на същото мнение. И ако всичко се нареди, вероятно ще построи зала на училището му — каза Себ, докато влизаха в предградията.

— Предполагам, че ще отседнем в „Амстел“? — каза Сам, когато пред тях се появи луксозният петзвезден хотел край река Амстел.

— Не, това ще трябва да почака, докато не стана шеф на банката. Дотогава ще се задоволим с еднозвездния „Пансион Дьо Канал“, популярен сред многообещаващите млади бизнесмени. Ето го.

Таксито вече спираше пред малък пансион, сврян между магазин за плодове и зеленчуци и индонезийски ресторант. Сам се усмихна и каза:

— Много по-добре е от „Амстел“.

След като се регистрираха, Себ помъкна багажа им до горния етаж, тъй като пансионът нямаше нито асансьор, нито носач. Отключи вратата на стаята и запали лампата.

— Същински палат — заяви Сам.

Себ не можеше да повярва колко малка е стаята. Едва имаше място да застанат прави от двете страни на двойното легло.

— Много съжалявам — рече той. — Така ми се искаше уикендът да е перфектен.

Сам го прегърна.

— Понякога си такъв глупчо… Уикендът е перфектен. Предпочитам да сме млади и многообещаващи. Така има нещо, което да очакваме с нетърпение.

Себ се просна на леглото.

— Аз знам какво очаквам с нетърпение.

— Посещение в Райксмузеум ли? — предположи Сам.

 

 

— Искали сте да ме видите? — каза Слоун, след като влезе в кабинета на председателя. Не изчака да му предложат да седне.

Седрик погледна шефа на отдел „Недвижими имоти“, но не се усмихна.

— Току-що приключих с четенето на месечния ви отчет.

— Две цяло и два процента ръст спрямо предишния месец — напомни му Слоун.

— Много впечатляващо. Но се питам дали не бихте се справили още по-добре, ако…

— Ако какво, господин председател? — рязко попита Слоун.

— Ако в отчета ви беше включена и Шифнал Фарм — каза Седрик и взе брошурата от бюрото си.

— Шифнал Фарм ли? Сигурен ли сте, че това е някой от моите имоти, а не на Клифтън? — попита Слоун и нервно докосна възела на вратовръзката си.

— Абсолютно сигурен съм, че е от вашите, Слоун. Не съм сигурен обаче дали е на банката.

— Накъде биете? — попита Слоун, който внезапно зае отбранителна позиция.

— Току-що говорих с Ралф Вон, старши съдружник в „Савилс“. Той потвърди, че сте предложили милион и шестстотин хиляди за имота, като банката е гарант.

Слоун се размърда неспокойно.

— Напълно прав сте, господин председател, но тъй като сделката не е приключена, няма да получите всичките подробности, докато не ви пратя следващия си месечен отчет.

— Една от подробностите, която ще се наложи да ми обясните, е защо сметката е регистрирана на клиент в Цюрих.

— А, да — каза Слоун. — Съвсем прав сте, действаме от името на швейцарски клиент, който предпочита да запази анонимност, но банката взема три процента комисиона за всяка сделка, която извършваме за конкретния клиент.

— И не ми се наложи да се ровя много — каза Седрик и потупа купчината листа на бюрото пред себе си, — за да открия, че въпросният клиент е извършил други шест трансакции през последната година и си е докарал доста добра печалба.

— Но нали това е работата на отдела ми! — запротестира Слоун. — Да носим печалба на клиентите си, като в същото време прибираме добра комисиона за банката!

— Точно така — каза Седрик, като се мъчеше да запази спокойствие. — Жалко само, че сметката на швейцарския ни клиент е на ваше име.

— Как е възможно да го знаете? Клиентските сметки в Швейцария не са на име, а с номер! — изтърси Слоун.

— Не знаех. Но вие току-що потвърдихте най-лошите ми страхове, така че номерът ви не мина.

Слоун скочи от стола.

— Направих двайсет и три процента печалба за банката през последните десет месеца!

— И ако изчисленията ми са верни — отвърна Седрик, — сте направили още четирийсет и един процента за себе си през същия период. И имам чувството, че Шифнал Фарм щеше да е най-големият ви удар.

Слоун рухна на стола и на лицето му се изписа отчаяние.

— Но…

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя неприятната новина — продължи Седрик, — но тази сделка за вашия швейцарски клиент няма да се осъществи, защото преди няколко минути се обадих на мистър Вон от „Савилс“ и оттеглих офертата.

— Но можехме да изкараме огромна печалба от тази сделка — каза Слоун и погледна дръзко началника си. — Може би почти един милион паунда.

— Не мисля, че искахте да кажете „да изкараме“ — каза Седрик. — По-скоро имахте предвид „да изкарам“. Макар че рискувате пари на банката, а не свои собствени.

— Но вие знаете само половината от фактите.

— Мога да ви уверя, Слоун, че благодарение на мистър Суон знам всички факти.

Слоун бавно се надигна от стола си и изсъска:

— Вие сте един стар глупак. Нямате абсолютно никаква представа от модерно банково дело. Колкото по-скоро дадете път на някой по-млад, толкова по-добре.

— Несъмнено след време ще го направя — каза Седрик, докато се изправяше срещу противника си. — Но в едно съм сигурен. Този по-млад вече няма да сте вие.

— Ще съжалявате за това — каза Слоун, наведе се над бюрото и изгледа свирепо председателя.

— Не си губете времето да ме заплашвате, Слоун. Много по-опитни хора от вас са опитвали и са претърпели неуспех — каза Седрик, като повишаваше тон с всяка следваща дума. — Остава ви да направите само едно: да разчистите бюрото си и да напуснете в рамките на следващите трийсет минути, защото ако не го направите, лично ще изхвърля всичките ви вещи на улицата.

— Чакайте обаждане от адвокатите ми — почти извика Слоун, докато се обръщаше да си тръгне.

— Не мисля, освен ако не желаете да прекарате следващите няколко години в затвора, защото можете да сте сигурен, че ако този стар глупак съобщи за поведението ви на етичната комисия на Централната банка, никога вече няма да си намерите работа в Сити.

Слоун се обърна пребледнял и подобно на комарджия, на когото му е останал само един чип, реши да опита шанса си за последен път.

— Но аз още мога да спечеля състояние за банката, ако само…

— Двайсет и пет минути — почти извика и Седрик; едва се сдържаше. Залитна напред и се хвана за ръба на бюрото.

Слоун не помръдваше. Седрик отвори чекмеджето и извади шишенце с хапчета. Помъчи се да отвърти капачката, но изпусна шишенцето на бюрото. Двамата гледаха как то се търкулна и падна на пода. Седрик се опита да си налее вода, но вече нямаше сила да вдигне гарафата.

— По… мощ… — завалено каза той и погледна Слоун.

Слоун не помръдваше и го наблюдаваше внимателно.

Седрик залитна, направи крачка назад и падна тежко, задъхваше се. Слоун бавно заобиколи бюрото, без да откъсва поглед от председателя, който лежеше и се бореше за живота си. Вдигна шишенцето и отвъртя капачката. Седрик го зяпна невярващо, когато изсипа хапчетата на пода така, че той да не може да ги достигне. После избърса празното шишенце с кърпата си и го сложи в ръката на председателя.

Наведе се и се заслуша в дишането на Седрик — то едва се долавяше. Седрик се опита да вдигне глава, но можеше само да гледа безпомощно как Слоун събира от бюрото му листата, по които беше работил през последните двайсет и четири часа. Слоун се обърна и бавно се отдалечи, без да поглежда назад, избягваше погледа, който сякаш прогаряше дупки в него.

Излезе в коридора. Нямаше жива душа. Затвори тихо вратата и тръгна да търси секретарката. Шапката и палтото й не бяха на закачалката, така че предположи, че си е тръгнала. Опита се да запази спокойствие, докато вървеше по коридора, но на челото му беше избила пот и усещаше как сърцето му бие като лудо.

Спря за момент и се ослуша като хрътка, душеща за опасност. Реши да се подсигури и извика:

— Има ли някой?

Гласът му отекна от високия таван, сякаш се намираше в концертна зала. Отговор не последва. Слоун провери кабинетите на директорите един по един — всички бяха заключени. Никой на последния етаж освен Седрик не би се задържал на работа в шест часа в петък вечер. Слоун знаеше, че в сградата все още има младши служители, които не биха се осмелили да си тръгнат преди шефовете си, но никой от тях не би и помислил да досажда на председателя, а чистачките щяха да дойдат чак в пет сутринта в понеделник. Оставаше само нощният портиер Стенли, който нямаше да помръдне от удобния си стол на рецепцията, освен ако в сградата не избухне пожар.

Слоун взе асансьора до партера и видя, че Стенли кротко е задрямал. Не го събуди.

 

 

— Райксмузеум — каза Сам, докато влизаха в Холандската национална галерия, — има една от най-добрите колекции в света. Най-популярни са картините на Рембранд, но работите на Вермеер, Де Витте и Стеен също са сред най-великолепните примери на холандската живопис, които могат да се видят.

Хванати за ръце, двамата тръгнаха бавно из огромната галерия. Сам често спираше да посочи някой персонаж или характерна особеност на определена творба, без нито веднъж да се консултира със справочника. Всеки път, когато другите посетители обръщаха глави към нея — а това ставаше често — на Себ му се искаше да извика: „И освен това е умна!“.

В другия край на галерията се беше събрала малка тълпа и се възхищаваше на някаква картина.

— „Нощна стража“ — каза Сам. — Шедьовър и може би най-известната картина на Рембранд. Уви, никога няма да разберем как е изглеждал оригиналът, защото по-късно подрязали картината, за да се побере между две колони в Градския съвет.

— Трябвало е да съборят колоните — каза Себ, който не можеше да откъсне очи от групата фигури, наобиколили изискано облечен мъж, носещ фенер.

— Жалко, че не си бил в Градския съвет — каза Сам, докато пристъпваха в следващото помещение. — А това е картина, която ще бъде включена в дисертацията ми — продължи тя, когато спряха пред едно голямо платно. — Направо да не повярваш, че Рубенс е завършил картината за един уикенд, защото в понеделник трябвало да присъства на подписването на мирния договор между англичаните и испанците. Повечето хора нямат представа, че освен художник той е бил и дипломат.

Себ имаше чувството, че трябва да си води бележки, но умът му беше зает с други неща.

— Тази е от любимите ми — каза Сам, когато спря пред „Сватбата на Арнолфини“.

— Виждал съм я някъде — каза Себ.

— А, значи се случва и да ме слушаш понякога. Видя я, когато ходихме в Националната галерия миналата година.

— Тогава какво прави тук?

— Сигурно гостува — каза Сам. — Но само за още един месец — добави тя, след като се зачете в надписа на стената до картината. — Но по-важното е дали си спомняш какво ти казах за нея тогава?

— Да, че това е сватба на богат търговец и че на Ван Ейк явно му е било поръчано да отрази събитието.

— Не е зле — каза Сам. — Иначе казано, Ван Ейк е вършил работата на съвременните сватбени фотографи.

Себ понечи да каже нещо, но тя добави:

— Само виж плата на роклята на младоженката и жичките, с които е обшита дрехата на младоженеца. Можеш едва ли не да ги усетиш.

— Булката ми се вижда доста бременна.

— Много си наблюдателен, Себ! Но всеки богат мъж по онова време е трябвало да е сигурен, че жената, която е избрал за своя съпруга, е в състояние да роди наследник на семейното състояние.

— Холандците са били много практични — отбеляза Себ. — Ами ако не си богат?

— От по-долните класи се е очаквало да се държат по-прилично.

Себ коленичи пред картината и погледна нагоре към Сам.

— Саманта Етел Съливан, обожавам те и винаги ще те обожавам и най-голямото ми желание е да станеш моя съпруга.

Сам се изчерви, наведе се и прошепна:

— Ставай, идиот такъв. Всички ни зяпат.

— Не и докато не отговориш на въпроса ми.

Посетителите бяха спрели да гледат картините и чакаха отговора.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб — каза тя. — Обичам те от деня, в който ме арестуваха заради теб.

Неколцина от зяпачите погледнаха доста объркано и се опитаха да си преведат думите й.

Себ стана, извади от джоба на сакото си малка червена кожена кутийка и й я подаде. Когато Сам я отвори и видя изящния син сапфир, обкръжен от диаманти, като никога остана без думи.

Себ извади пръстена и го сложи на средния пръст на лявата й ръка. Когато се наведе да целуне годеницата си, бе възнаграден от аплодисменти. Докато се отдалечаваха, хванати за ръка, Саманта погледна назад към картината и се запита дали да не му каже.