Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (9)

IX

Когато вратата се отвори и видях Кийт Мандън, Чероки Мандън, застанал зад нея (защото това сигурно беше той), си помислих: Не, не може да бъде, тази гротеска е символ на оня детински свят, който току-що напуснах, той принадлежи на оня похотлив свят на детско безсрамие, от който току-що излязох. Точно това си помислих: Не, невъзможно е да има такова нещо. Беше дребно човече, най-много метър и половина на ръст, в никакъв случай повече от метър и половина, със сплескан нос и гъсти вежди, които стърчаха като наченки на пипалца, толкова бяха дебели и гъсти, че трябваше дълго да се вглеждаш, за да се увериш, че има очи. Носеше плътен памучен халат, който стигаше почти до земята, и някакви налъми, каквито се носят в училищните съблекални.

— Какво искате? — попита той с дрезгав, заповеднически тон.

— Бих желал да поговоря с вас, мистър Мандън…

— Кантората ми не се намира тук, това е жилището ми. Елате на работното ми място.

— Моля ви, мистър Мандън. Може да стане много късно…

Той изръмжа от раздразнение и щеше да затвори вратата, но аз пристъпих напред и повторих:

— Моля ви, мистър Мандън, много е спешно и много важно. Важно е и за вас…

— Е, и за какво става въпрос? — попита бавно той.

— Не бих могъл да говоря тук. Няма ли да ме поканите да вляза?

Той повдигна вежди два-три пъти и средата на челото му хлътна под тежестта им.

— Влизайте, влизайте — покани ме той с нежелание. Отстъпи назад, отвори вратата и аз влязох.

Стаята изведнъж се завъртя пред очите ми и първата ми мисъл беше, че съм все още в плен на старата халюцинация, а после предположих, че халюцинацията вероятно се е разминала и това е сън, но накрая си казах: Не, не може да бъде сън, защото е прекалено абсурдно и налудничаво, в сънищата има повече логика, в тях нещата не са така произволни. Започнах да разсъждавам. Току-що бях говорил с тоя човек в коридора (а може би съм си въобразявал), обърнах се назад, за да се уверя, че е тук, да, ето — тук беше, с гръб към вратата, вперил безизразен поглед в мен, погледнах отново към стаята и сега вече нещата започнаха да стават по-определени. Запълваха я тежки, масивни мебели, пръснати безразборно; седем или осем килимчета бяха разхвърляни върху големия килим, по стените висяха живописни платна, графики и фотографии. До една от стените, където всъщност нямаше комин, беше залепена огромна мраморна камина, а на полицата й четири различни по размери и вид часовници цъкаха един срещу друг в различни тоналности. Пред всичко това се намираше дълго канапе, тапицирано с червен плюш, толкова голямо и толкова грозно, сякаш предназначено единствено за някой скъп извънградски клуб, а пред канапето стоеше сгъваема масичка за карти, но със скъсени крака, за да се използва с холова гарнитура, макар че в случая бе поела тежестта на пълен комплект ударни инструменти: барабани — голям и малък, тимпани, чинели, триъгълник, при това върху пожълтялата кожа на големия барабан бяха изписани нечии инициали, но не на домакина. Единствената светлина в стаята идваше от висок лампион с жълт копринен абажур. Беше поставен до нещо като дървен детски стол за хранене, но на него беше закрепена дъска с формата на бъбрек, проста нерендосана дъска, която да му служи за писалище, и сега този плот с няколко юридически книги отгоре, написани на машина документи и полусгъната хавлиена кърпа, беше отместен встрани. В тази стая не можеше да се върви направо, човек трябваше да си избира откъде да мине. Точно това би се случило в една стая, пълна с мебели, ако след дълги години на пълно подчинение всеки предмет получи правото на едно желание. Не, не сънувах, всичко беше прекалено налудничаво, за да бъде въпрос на случайност.

Докато се провирах през боклуците, за да намеря къде да седна, си казах: Тоя тип е наредил всичко това съвсем съзнателно. Опитва се да бъде ексцентричен.

Той изчака да стигна до едно меко кресло с висока облегалка, преди да затвори.

— Е, та за какво става въпрос?

Седнах в креслото. Вместо каренце с бяла бродерия на облегалката имаше брокатна олтарна покривка.

— Имам нужда от помощ, мистър Мандън — рекох.

— Обикновено всички, които идват при мен, имат нужда от помощ, а не от желание за светски контакти. Каква помощ по-точно?

— Юридическа. Съвет…

— Съвет за нещо, което вече се е случило, или за нещо, което тепърва ще се случи?

— И двете.

— С какви пари разполагате?

— Въпросът не е с какви пари разполагам, мистър Мандън. Въпросът е колко ще имам в бъдеще.

— Аз не се занимавам с пари в бъдещето.

— Но тези пари в бъдещето не са зависими от случая. Искам да кажа, не зависят от случая така, както парите на Нелсън Хлапака едно време…

Той наклони глава на една страна, постоя вторачен в мен няколко секунди, после взе хавлиената кърпа от бюрото и шумно си издуха носа. Остави я върху грубото си бюро, взе кръгла картонена кутия от горния плот на двуетажна масичка и ми я поднесе. Видях, че вътре има дълги тънки пури и поклатих глава. Той си избра една, върна кутийката на масичката и тогава забеляза нещо, което много го раздразни. Не можах да разбера какво е то, но той направи кисела физиономия, извади от джоба си малка сребърна свирка или нещо подобно, защото видях, че бузите му се издуват и спадат, но не се чу никакъв звук. Не разбирах какво точно става, но се понаместих, така че дясната страна на тялото ми да остане по-далеч от дръжката на креслото и нищо да не ми пречи да извадя пистолета си; чух тракането на дървени халки по корниза на завесата, извърнах се и видях сред гънките й един негър в бели памучни панталони и сиво-черно горнище на анцуг — младо и красиво черно момче, метър и осемдесет, че дори и повече.

— Изчисти тия пепелници, дявол да го вземе — нареди Мандън и младежът се пресегна зад завесата, взе една кафява хартиена кесия и дойде да изпразни пълния с изподъвкани, олигавени угарки пепелник.

— Нещо за пиене? — покани ме Мандън.

— Не, благодаря.

— Направи кафе, Хайнес — нареди той на негъра.

Негърът не пророни нито дума. Не погледна нито към Мандън, нито към мен и понесъл кесията, напусна стаята през завесата. Мандън отново наклони глава на една страна, за да ме изгледа, а после запали пурата си от пламъка на толкова голяма запалка, че трябваше да я крепи с две ръце. Седна на детския стол, завъртя плота с формата на бъбрек, така че да дойде пред него и да се затвори, после остави запалката на масата.

— Та как да го разбирам това, че твоите пари в бъдещето не били като онези на Нелсън Хлапака? — попита ме той.

— Искам да кажа, че тези пари в бъдещето не са на някой глупак. Нелсън Хлапакът беше един глупак.

— Всеки, който нарушава законите, е глупак.

— Полицията влиза ли в това число?

— Всеки полицай, който нарушава закона, е два пъти по-голям глупак от другите.

— Значи има много глупаци…

— Можеш ли да посочиш поне един?

— Знам няколко.

— Можеш ли да го докажеш?

— В ръцете ми са.

— В такъв случай трябва да ги предадеш на властите — посъветва ме той много сериозно.

— За мен е много по-важно да не ги предавам на властите. Имам доказателства и възнамерявам да ги използвам по свое усмотрение. Но това е много опасно. Искам да ги предам на човек, от когото те се страхуват, на човек, за когото знаят, че ще ги извади на бял свят, ако започнат да шикалкавят.

— Какви доказателства? Под каква форма?

— Под формата на фонографен запис как двама агенти получават от мен пари, хиляда и осемстотин долара, остатъка от обир на един магазин, при който убих човек. А в същото време се съгласяват да участват заедно с мен в друг обир, който все още не е станал.

Той запафка пурата си и се намръщи. Дебелите му вежди щръкнаха като стрехи на къща.

— Вие допускате, че аз съм лицето, на което могат да се поверят споменатите доказателства, така ли?

— Да.

— Какво имате предвид, като казвате, че ще използвате тези доказателства по ваше усмотрение? Като гаранция, че няма да ви арестуват след извършването на други престъпления, така ли?

— Нещо такова. Все още не съм решил. Нямах време. Всичко се разигра преди малко.

— С други думи, искате да ви бъда съучастник в углавни престъпления.

— Струва си — казах. — Няма да има никаква опасност. Вижте, мистър Мандън, когато тия типове ме изнудиха, бях готов да забравя какво се е случило — две смотани ченгета, докопали някоя и друга дребна парица, и толкоз. Нямах намерение да оставам тук. Щях да организирам набързо един обир, колкото да се опарича, и да напусна града. Точно това смятах да направя. Но когато разбрах, че единият от тях е инспектор, всичко се промени. Дадох си сметка, че той е достатъчно високопоставен, за да ми бъде от полза, ако го хвана натясно…

— И значи си го хванал? — иронично ме попита той.

— Да…

— Хвана го ей така, без никакви проблеми? Все едно си натиснал копчето и си запалил лампата. Много лесно, много просто. Заекът пипнал вълка. И без съмнение си научил името му, нали?

— Уебър — отговорих и започнах да си повтарям, че сега трябва да съм спокоен, да съм спокоен, да не се ядосвам. — Инспектор Уебър.

— Чарли Уебър от отдел „Убийства“, така ли?

— Знам само, че се казва Уебър. Нисък, набит. Към четиресетте.

Той се изсмя и щеше да каже нещо, но спря, защото видя негъра — Хайнес — да влиза с кафето. Младежът крепеше подноса върху дланта на лявата си ръка, докато наливаше несръчно с дясната и после подаде по една чаша и на двама ни. Остави подноса на земята до детския стол и тръгна да излиза.

— Хайнес… — повика го Мандън. Негърът се спря и погледна назад, извъртял само главата си. — Не си лягай още. Чакай да те повикам… — Младежът не реагира, както и преди. После излезе.

Мандън изсърба две-три глътки кафе и ту гледаше към чашата си, ту към мен. Оставих чашата си върху подноса, без дори да опитам кафето.

— Да, да, само това липсваше, за да се допълни картината — каза той. — Чарли Уебър да дели пари с някакъв бандит, който се скита от място на място…

— Точно това направи. Сериозно ви говоря.

— Сега вече започна да преиграваш. Трябваше повечко да порепетираш.

— Моля?

— Чудя им се. Обикновено подготвят свидетелите си много по-добре…

— Какви свидетели? За какво говорите?

— Говоря за адвокатите, които са те изпратили.

— Какви адвокати? Никой не ме е изпращал.

Той взе чашата си, отпи и пак я остави.

— Е, добре, млади човече, няма да накарам моя негър да те хване за ухото и да те изхвърли оттук, защото не е твоя вината. Но се върни там, откъдето си дошъл, и предай, че съм много разочарован. Очаквах нещо повече. Много повече…

— Не ви разбирам. На кого да предам?

— На адвокатите, които са те изпратили. Ако искат да ме изключат от колегията, защо не изпратят писмено оплакване до адвокатската асоциация? Кажи им да постъпят така, синко…

— Честна дума, не разбирам за какво говорите. Наистина не разбирам.

— Стига, моето момче. Не ме карай да променям решението си и да наредя да те изхвърлят навън. Капаните, които ми поставят, стават все по-мелодраматични, а правдоподобността им намалява обратнопропорционално. Чарли Уебър. Боже мой, Чарли Уебър! За какъв ме мислят… за глупак ли, дявол да го вземе?

— Не съм казал, че името му е Чарли. Казах, че фамилията му е Уебър.

— Има само един Уебър и той не е от тези, които имат вземане-даване с разни крадци и провокатори. Защо не избраха някое ченге, за което бих могъл да повярвам, че наистина те е изнудило? Боже мой, Чарли Уебър — та от него няма по-високопоставен полицай в този град…

— По дяволите, инспектор Уебър беше, и това е.

Той се изсмя високо, ръката му потъна в джоба и докато се усетя какво прави, вече беше надул свирката, която не издаваше звук.

— Промених решението си — съобщи ми той с хладен тон. — Все пак ще накарам да те изхвърлят навън…

В този миг високият красив негър вече влизаше плавно в стаята. Станах, измъкнах пистолета и го насочих малко над подгъва на сиво-черния му анцуг в средата на стомаха му. Това го възпря.

— Прибери пистолета — каза Мандън.

— Кажи му на тоя да излезе оттук, по дяволите, кажи му да излезе оттук. — Негърът, дявол да го вземе, стоеше настръхнал като тигър, но сега очите му бяха приковани в Мандън и само чакаше сигнал, за да скочи. Страх ме беше от него. Много добре знаех, че винаги мога да го поваля на земята с един куршум, пределно ясно ми беше какво става, когато те прониже куршум в стомаха, и все пак ме плашеше. — Повторих още веднъж: — Кажи му да излезе оттук.

— Излез, Хайнес… — реши се Мандън.

Лицето на негъра остана безизразно. Той дори не ме погледна. Не се отпусна, само изправи глава и напусна стаята.

— Прибери пистолета — настоя Мандън.

Поизвърнах се, така че да ми е на прицел, да ми е удобно да стрелям и към него, и към дъното на стаята, откъдето беше изчезнал негърът. Почувствах се по-добре, след като той се махна.

— Я слушай, кучи сине — продължих да се занимавам с Мандън. — Я слушай и не се опитвай да ме иронизираш. Това, което ти казах, е истина. Избягах от стопанството на затвора едва оня ден, дойдох в този град само защото колата, с която се измъкнахме, е взета оттук и трябваше да я върнем. Използвах същата кола за обира на магазина, понеже имахме нужда от пари, за да се разкараме. Но преди да успеем да се махнем, собственикът на колата домъкна ченгетата в квартирата ми, лично ги доведе. Изнудиха ни. Тогава не знаех, че единият от тях е инспектор. Когато разбрах, реших да го хвана натясно. И го хванах. Но от това няма да има полза, ако не ми помогнеш. — Държах пистолета насочен право в стомаха му, точно над чашката с кафето. — Свирни на негъра. Кажи му да ти донесе дрехите. Ще дойдеш да чуеш записа, който направих.

— Може ли да си допия кафето?

— Давай.

Той допи кафето си и остави чашката в чинийката.

— След като не си оттук, откъде си чувал за мен?

— Доктор Грийн ми каза.

— Кой доктор Грийн?

— Много добре знаеш кой доктор Грийн имам предвид. Приятелят на Нелсън Хлапака.

— Как се казва собственикът на колата, с която сте избягали?

— Вик Мейсън. Куц е. Хомо.

— Няма ли забъркана някаква жена?

— Казва се Холидей Токоуанда.

— Прибери пистолета.

Сложих пистолета в задния си джоб.

Той извади свирката от джоба си, наду я и негърът изскочи иззад завесата.

— Хайнес — нареди му Мандън, — приготви ми дрехите…

 

 

Джинкс нагласи апарата в дрешника и му пусна записа. Той се облегна на вратата и го изслуша, без да помръдне — и едно мускулче не трепна по лицето му. Когато записът свърши, отстъпи към спалнята, свали крещящото си зелено сако, върна се и отново застана до вратата на дрешника. Разхлаби възела на кафявата си вратовръзка и нави ръкавите на зелената си риза.

— Искам да го чуя още веднъж — каза той.

Джинкс пусна записа още един път, Мандън се облегна на вратата и се заслуша, но този път интересът му имаше повече клинически признаци — той вдигаше и отпускаше дебелите си вежди, кимаше, свиваше устни, прехапваше езика си и от време на време поглеждаше към Холидей, която лежеше по гръб на леглото, боса, така старателно загърната в халата си, че всички възвишения и падини на тялото й се очертаваха ясно, каквато беше целта й. Но и да гледаше към нея, Мандън всъщност не я виждаше. За него на света не съществуваше нищо друго, освен тихото престъргване на иглата и гласовете от записа, които се надигаха от мрака на дрешника. Най-сетне замлъкнаха, Мандън се отдалечи от вратата на дрешника и се върна в стаята. Тръгнах след него, а Джинкс тръгна след мен.

— Същият Уебър ли е, за когото говореше? — попитах Мандън.

— Да. Същият. Чарли Уебър.

— Сега убеди ли се?

— Убедих се, но още съм като зашеметен. Ти си външен човек тук. Не можеш да осъзнаеш колко невероятно е това.

— Но се случи…

— И все пак е невероятно. Чарли Уебър. Не мога да ти го обясня.

— Необходимо ли е да си правиш труда и да се опитваш да ми го обясняваш? Има значение само това, че съм го хванал натясно. Просто той е поредното продажно ченге, което е попаднало в капана… Няма да споря с теб. Записът е доказателство. Оставям той да те убеди…

— Такива неща стават само в книгите и във филмите — каза той. — Не се случват в живота…

— Случват се единствено в живота — отговорих.

Холидей спусна краката си на пода и седна.

— Нали не си го извикал, за да спориш с него — войнствено подхвана тя. Знаех защо е войнствена — никой не бе отдал дължимото на прелестите й. Беше изложила на показ издатините и вдлъбнатините на тялото си и никой не й бе обърнал никакво внимание, а най-малко Мандън. Ето защо беше в такова настроение.

— Добре де, добре — обърнах се към Мандън. — Опитай се да забравиш колко си изненадан от един хапльо, аматьор, дребен закононарушител, провокатор, външен човек, който случайно е открил петата на местния Ахил, и да поговорим по работа. Забрави кой е той, забрави кой съм аз и ми отговори на един въпрос. В ръцете ни ли е?

— Да.

— По дяволите, в такъв случай единственото, което искам от теб, е да кажеш „да“ или „не“. Искаш или не искаш да се включиш?

Дебелите му вежди се смъкнаха надолу и той сведе нос.

— Опитвам се само да те убедя, че не можеш да се хвърлиш с гръм и трясък в тази история. Той е голям човек. И най-дребната грешка ще ни излезе през носа…

— Глупости. Отговори на въпроса. Влизаш ли в играта, или не?

С израз на обиден той се обърна към Джинкс и към Холидей.

— Преди молеше, а сега започна да настоява…

— Криво сте го разбрали, мистър Мандън — заоправдава ме Джинкс.

— Не съм го разбрал криво — отвърна Мандън. — Той е единственото, което ми е ясно.

Не знаех какво иска да каже с това, а и не ме интересуваше. Какво, по дяволите, му ставаше на този човек? Страх ли го беше да се захване с Уебър?

— За нищо не настоявам — казах. — Но ти само се изненадваш и разправяш каква клечка бил той. Боже мой, толкова по-добре. Чу записа. В ръцете ми е…

— В ръцете ни е — поправи ме Джинкс.

— Много си важен, Маестро. Все твоето аз — заяде ме и Холидей.

— Я стига, много добре знаете кой измисли всичко. Трябваше да ви обяснявам, да ви убеждавам. Да ви го наливам в главите.

— По-спокойно. По-спокойно — намеси се Мандън. — Никой няма нищо против да ти признае заслугата, че си се сетил. Но сега идеята принадлежи на всички ни. На нея, на него, на мен. Не е ли така?

— Да. Разбира се.

— Наистина ли нямаш нищо против, че включвам и себе си?

— Що за въпрос е това? Ами нали точно това те карам да направиш.

— Ами успокой се де. Не се засягай толкова…

Сега няма да се засягам, мина ми през ума, но по-късно, след като се задвижат нещата и науча едно друго, когато ще мога да си избера какъвто искам адвокат, тогава ще започна да се засягам. Сега съм готов да се хвана и за сламка, не мога да си позволя да се засягам, но по-нататък ще стана докачлив, да, проклети измамнико, страхливецо адвокат…

— Да отидем оттатък, да поседнем и да се запознаем — започна той. — Трябва да разбера много неща за вас, преди инспекторът да дойде утре…