Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (20)

V

В три и двайсет и пет Прат бавно вмъкна синьо-бялата кола на пътния патрул — форд лимузина с двигател „Мъркюри“ — между паркираните по улицата автомобили преди козметичния салон „Харолдс“. Дауни се беше настанил до него на предната седалка, а Джинкс и аз седяхме отзад. Всички носехме полицейски униформи. От долната страна на покрива над главата на Дауни беше закрепен автомат „Томпсън“, а над нашите глави се намираха още един автомат „Томпсън“ и автоматична пушка. На пода между моите крака и краката на Джинкс беше закрепен куфар с цивилните ни дрехи. Щяхме да ги облечем, след като свършим работата си, и тогава куфарът щеше да влезе в употреба, за да поеме съдържанието на кожените чанти — не по-малко от петнайсет хиляди долара. Щяхме да потопим кожените чанти заедно с преносителите им и буика.

Никой не говореше. Прат запали цигара и ме погледна един-два пъти, явно все още озадачен от срещата ни предната вечер. Още от гаража на полицията, щом влязох в колата, той се бе почувствал неудобно пред мен, но аз внимавах да не кажа или да не направя нещо, с което да му дам нов повод за неудобство. Дауни се извърна от предната седалка, за да ме погледне.

— Ами ако решат да променят маршрута си? Ами ако не спрат тук, когато свършат на другите места?

— Тогава не мога да направя нищо и ще трябва да опитаме втори път. Но според мен няма да го изменят. Защо да го изменят? Те не очакват да ги нападнат, ни най-малко не очакват да ти нападнат. От толкова дълго време всичко им е вървяло по мед и масло, че са се ояли, станали са самонадеяни и невнимателни. На това разчитаме, за да се изпълни планът ни без грешка — на това, че са се ояли, станали са самонадеяни и невнимателни. Хайде сега да видим дали сме запомнили всичко. Аз и Джинкс отиваме да им наложим глоба за неправилно паркиране. Ако не паркират на мястото за зареждане на магазини, ще измисля някакво друго нарушение. Ще последва кратък спор и ще трябва да им смачкаме фасона.

— Те не са тръгнали да крадат ябълки — каза Прат. — Може да налетят на бой.

— Говориш като Уебър. Знам колко налитат на бой такива като тях. Когато се качим с Джинкс в колата им и потеглим, вие ще ни следвате. Ще ги накарам да тръгнат към кариерата, по същия път, по който минахме сега.

— Веднага ще разберат, че нещо не е наред, щом им кажеш да карат в посока, която ги отдалечава от Общинската палата.

— Аз ще се справя с това. Вие само карайте непосредствено след нас. Ако нещо се обърка, най-напред ще оправя шофьора. Буикът ще стане неуправляем, ние ще скочим в суматохата, а вие ще ни настигнете и ще вкарате в употреба автоматите. Ясно ли е?

Те кимнаха.

— Чухте какво ви нареди Уебър. Всичко трябва да бъде абсолютно чисто. Ако се наложи да стреляте, трябва да очистите всички.

Погледнах към Джинкс. Лицето му беше напрегнато. Смигнах му и му предложих цигара.

— Не се притеснявай — му казах, докато я палех. — Отпусни се. Така е в групата на професионалистите…

Не се тревожех особено за него, защото не очаквах играта да загрубее от тяхна страна, от страна на хората на Роумър. Той щеше да дойде с мен за представителност и за да се създаде необходимата атмосфера.

Джинкс дръпна няколко пъти от цигарата, после ме докосна по коляното. Погледнах през прозореца. Черният буик минаваше покрай нас, четиримата бяха вътре, колата вече намаляваше, но аз не откъснах очи от нея, докато не спря на мястото за зареждане на магазините, малко по-надолу от „Харолдс“. Същите трима мъже, дребният и двамата средни на ръст, слязоха и се върнаха назад към козметичния салон.

Дауни се пресегна, свали автомата и го сложи на земята между краката си. Това ми хареса. Започваше да се съсредоточава. Прат запали двигателя.

— Хайде, тръгваме — казах на Джинкс.

Слязох от колата подир него, а Дауни затвори вратата. Предупредих Джинкс:

— И не забравяй: трябва да се държиш като че ли си ченге отскоро, съвсем зелен.

— Аха. Той пусна цигарата си на земята.

Хвърлих още един бърз поглед към него. Той също ме наблюдаваше. На лицето му беше изписано напрежение, но инак всичко беше наред.

Стигнахме до буика. Джинкс остана назад, а аз се приближих до прозореца на шофьора. Шофьорът беше около четиресетте, с деформирано от бой ухо, счупен нос и подпухнали бузи. Погледът му се блъсна в мен, но в него нямаше подозрение. Попитах го:

— Не знаете ли, че това е място за товарене и разтоварване?

— Е, та…

— Паркирането в зоната за товарене и разтоварване е нарушение на правилника за движение.

— Е, та…

Направих още една крачка, за да видя какво има в колата. Отпред на пода бяха оставени шест кожени чанти. Сърцето ми прескочи един-два удара, като ги видях — това бяха не по-малко от петнайсет хилядарки, но се зачудих що за мислене има този Роумър — да създаде подобна организация, а да остави само един мърляв шофьор, дето кой знае колко са го блъскали по главата, да пази шест чанти, при положение че в същото време двамина пазят човека, който носи само една чанта. Ояли са се, станали са самонадеяни и невнимателни…

Извадих от джоба си кочана с квитанциите за глоби и молив.

— Покажете ми шофьорската си книжка.

— Нямам книжка.

— Още едно нарушение. И това ли не знаете?

Другите трима се върнаха при буика. Дребният с чантата влезе през предната врата, но ме забеляза едва когато седна. Беше трийсетинагодишен, с черни очи, които веднага заискриха от раздразнение.

— Какво искаш?

— Искам тоя човек да си каже името, за да му напиша квитанцията за глобата.

— Я изчезвай, ченге такова.

Другите двама бяха заели местата си на задната седалка. Единият смъкна прозореца надолу.

— Какво се разправяте?

— Паркирал е в зоната за зареждане на магазините, няма шофьорска книжка…

— Стига глупости, бе — каза дребният.

— Ние паркираме тук всеки божи ден — каза онзи, който беше смъкнал прозореца.

— Това е нарушение на наредбата за движението по пътищата.

— Добре де, разбрахме — обади се пак дребният.

— На служба сме при Роумър, мой човек — каза вторият от задната седалка с помирителен тон.

— Не го знам тоя Роумър. Отскоро съм на тази работа. Но и да го знам, и да не го знам, все тая.

— Виж какво бе, човек — подхвана помирителят от задната седалка, — ти харесваш ли си работата? Не искаш ли да си я запазиш? Тогава да те няма…

Джинкс се приближи бавно до мен. Казах му:

— Тия момчета нещо се опъват.

— Ами нали си спомняш какво каза Шефа? Опъва ли се някой, окошарваш го, и толкова…

— Слушай, дяволите да те вземат — заговори този от предната седалка, — недей да се правиш на глупак. Хайде, омитайте се…

— Давай да ги приберем — предложих аз.

— Готово — съгласи се Джинкс.

— Майната му! — изруга онзи от предната седалка.

— Дръж си езика, Сид — рече помирителят. — Слушай бе, приятел — обърна се той към мен, — за какво ти е да го правиш? Веднага ще ни пуснат, а пък на тебе ще ти трият сол…

Засмях се към Джинкс:

— И Шефа ни предупреди, че всички казват така, нали? Мини да седнеш отпред — изкомандвах на помирителя. — Ако Шефа реши да ви пусне, то си е негова работа.

— Само си усложняваш живота — каза помирителят.

— Само си гледам работата — му отвърнах. — Мини отпред.

— Боже мой! — рече той. — Новоизлюпено ченге…

— Мамка им… — не се въздържа Сид. — Тръгвай, Ръши.

Ръши завъртя ключа. Това беше първата проява на интерес от негова страна, откакто тримата бяха влезли в колата.

— Я спри! — показах си зъбите. — Минавай отпред, да, ти, ти…

Сид излая нещо, което не можах да разбера, но помирителят не му позволи да се изкаже:

— Сид, не си търси белята заради някаква глоба…

После излезе от колата и седна отпред.

Ние с Джинкс се настанихме отзад от двете страни на останалия боксьор средна категория, като аз му се падах отляво. Беше побойник средна ръка, към трийсет и пет годишен.

— Знаеш ли къде се намира полицейското управление? — попитах аз.

— Върви по дяволите, знаем — отвърна ми Сид.

— Там отиваме.

— Тръгвай, Ръши — каза помирителят.

Ръши запали двигателя, включи на скорост и потеглихме. Поех риска да хвърля един поглед назад. Колата на Прат и Дауни се бе отделила от бордюра на тротоара…

— Вие, момчета, много се вживявате във вашата работа — рече помирителят.

— Заповедта си е заповед, господине.

— Друга заповед ще получиш ти — излая ми Сид.

— Ако сте приятели на Шефа, много хубаво.

— Ако сте приятели на Шефа! Ще пукна от смях — не млъкваше Сид. — Ние не си губим времето с дребни началници като твоя шеф. Роумър строява и самия Уебър…

— Затваряй си устата, Сид — каза помирителят.

— Заповедта си е заповед — повторих аз.

Ръши караше колата по същата улица както обикновено и зави на същото място. И тук движението беше много оживено. Стигнахме до следващото кръстовище и завихме наляво. По средата на разстоянието до следващата пресечка на другото платно между линията на трамвая и бордюра на тротоара бяха поставени големи табели с надпис:

ВНИМАНИЕ! ПЪТЯТ В РЕМОНТ!

ВНИМАНИЕ! СТРОИТЕЛЕН ОБЕКТ!

И зад тях работници разкъртваха настилката с пневматични чукове, които вдигаха такъв шум, че нищо друго не се чуваше. Погледнах мълчаливеца, който седеше до мен, мълчаливеца, който проговори само веднъж в началото. Очите му се бяха разширили, устата му беше полуотворена и по гръбнака ми запълзяха мравки, като си помислих какво означава това. Не беше сигурен, но вече си задаваше въпроси… Поизвъртях се, извадих пистолета от джоба си, допрях го до стомаха му и стрелях. Устните му трепнаха и той се свлече към мен, стрелях още веднъж в стомаха му, но малко по-нагоре.

Пневматичните чукове вдигаха толкова шум, че за момент тримата на предната седалка не можаха да отделят техните звуци от гърма на пистолета.

После Сид се обърна. Беше слисан, като човек, който е примигнал и при отварянето на очите си е открил, че планината пред него е изчезнала.

— Това е, копелета. Вдигнете ръцете си отзад на врата.

Помирителят бавно вдигна ръце зад врата си, но Сид се опита да се размърда и разбрах, че посяга към оръжието си.

Ударих го с пистолета си по темето.

— Вдигни ръцете си на врата.

Той простена и вдигна ръце.

— Не пускай волана — нареди Джинкс на шофьора.

С лявата си ръка избутах този, когото бях застрелял. Той се плъзна от коленете ми и се прекатури на пода. Пневматичните чукове продължаваха да вдигат шум до бога. Прострелях го още веднъж, този път в лявото слепоочие, и го извъртях с крак, така че да е с лице към предната седалка, за да не ми се изцапат обувките с кръв.

— Такова нещо не може да ви се размине — заплашваше ни в това време Сид.

— Знам я тази песен. — Извадих пълнителя от пистолета си и заредих нов.

 

 

Бутнахме буика с труповете и празните кожени чанти над ръба на изсечените шисти, бронята му отпред се удари в някакъв издатък и той се преобърна, така че стигна до водата с горната си част надолу и под него се образува гладка вдлъбнатина, като в отгребано с лъжица желе. Няколко секунди колата се задържа в тази вдлъбнатина — обърнато по гръб чудовище с четири въртящи се, обезсилени лапи — колела, с оголен уродлив търбух, търбух и вътрешности, изработени с точност до една стохилядна от сантиметъра; после вдлъбнатината се запълни, колата се прекатури бавно на една страна и потъна.

Не останаха ни следи от гуми, ни петна от кръв, ни свидетели, освен нас.

Чиста работа като снеговете на Еверест, абсолютно съвършена като окръжност.

Отвъд тополовата горичка, в другия край на равнината, беше градът, където, бяла и озарена от слънцето, се въздигаше Общинската палата като величествен символ.

Единственият шум на този свят беше предизвикан от повръщането на Прат…