Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (17)

II

Мандън дойде да вземе мен и Джинкс от ъгъла до квартирата ни малко след осем. Седеше на предната седалка до цветнокожия красавец Хайнес, който шофираше. Колата едва беше спряла до бордюра на тротоара, и Мандън отвори широко вратата, за да се качим. Подхвърли ми:

— Не мога да те позная. С тези нови дрехи…

— Това е само началото — му отвърнах. — Как си, Хайнес? — попитах, но си мислех: Щом си шофьор на бял човек, трябва да научиш занаята. Да излизаш и да отваряш вратата.

Хайнес извърна глава, изгледа ме, сякаш не ме познава, и не ми отговори. И в очите му не се четеше нищо, но отново изпитах чувството, че е готов да ми скочи като хищно животно. Тръпки ме полазваха всеки път, щом го видя. Какво си въобразяваш, нахално копеле такова, да знаеш, че съм си избрал едно място в средата на черния ти корем, само да си се хвърлил срещу мен…

Попитах Мандън:

— Къде ще се срещнем с Уебър?

— В службата му.

— Обясни ли му каква е идеята ни?

— Не съм. Не искаше да го убеждавам по телефона. Не знам дали ще съумееш да го убедиш и когато се видим.

— Ще го убедя.

— Е, може и да склони…

— Може сам да склони, а може и друг да го склони. Както иска.

— Виж какво, недей да тръгваш с рогата напред — предупреди ме Мандън. — Карай по-спокойно. Остави ме аз да движа нещата. Чуваш ли, Джинкс? Това важи и за теб.

— Чувам.

Мандън се извърна целият назад, за да го изгледа.

— Какво ти става? — попита той.

Джинкс замълча. Намесих се:

— Нали чуваш. Питат те какво ти става.

— Нищо — отвърна Джинкс на Мандън.

— Никога не съм виждал толкова кисели физиономии на едно място — каза Мандън и ме попита: — Какво го е прихванало?

— Нали чуваш. Питат те какво те е прихванало.

Джинкс погледна навън, а аз обясних:

— Завижда за подновения ми гардероб.

— Какво му пречи и той да поднови гардероба си? — рече Мандън. — Не може ли да почака? Точно тази вечер ли трябва да го направи?

— Питат те дали не можеш да почакаш.

— По дяволите. Да си купува колкото ката дрехи иска, но със собствени средства. Парите, с които заложи капана за Уебър и оня тип, бяха мои. Искам си моя дял, щом има пари.

Наведох се напред към Мандън.

— Опитах се да му обясня, че парите, с които съм купил тези дрехи, не са част от общата печалба. Взех ги назаем. Не са от моите.

— Точно така е, Джинкс — потвърди Мандън.

— Джоузеф — поправих го аз.

— Аз му дадох парите назаем, Джоузеф… — Мандън погледна към мен и веднага ми стана ясно, че все още не се е досетил колко струват покупките ми, а това беше повече от четиресетте долара, които ми беше дал. Купих дрехите с двестата долара, взети от Вик Мейсън, двестата долара, които си бях осигурил, за да отида на среща с Маргарет Добсън, но щеше да е чиста загуба на време да се опитвам да им го обясня. От това на Джинкс нямаше да му олекне, а пък и на мен ми беше все едно какво е настроението му. Да върви по дяволите… Нямаше да го мъкна на гърба си още дълго…

— Това ли е пътят за Общинската палата? — попитах.

— Няма да ходим в Общинската палата — отвърна Мандън.

— Нали каза, че отиваме в службата му.

— Така и правим, отиваме към една от службите му.

— А колко служби има той?

— Няколко — отвърна Мандън.

 

 

Кабинетът му се намираше на третия етаж на осеметажна сграда. Качихме се, без да използваме асансьора, по съвета на Мандън, но бях сигурен, че всъщност той само се съобразява с предупреждението на Уебър. Сградата беше стара, стълбището — захабено и мръсно. Няколко кантори бяха осветени, Мандън ни поведе по един коридор и накрая ни посочи с палец някаква врата, на която пишеше „Кооперативно кредитно дружество. Заеми“, смигна ни, дебелите му вежди се вдигнаха нагоре и всичко това явно трябваше да ни подскаже къде отиваме. Спря пред следващата врата, на която пишеше „Кооперативно кредитно дружество. Заеми. Служебен вход. Стая 306“. Почука съвсем нормално, без никакъв код, по най-простия начин, Рийс отвори и ние влязохме.

Рийс се усмихна, но не проговори, само затвори вратата. Беше облечен в бял костюм с петна от пот под мишниците и в устата му нямаше клечка за зъби. Уебър седеше зад обикновено бюро. Носеше раиран летен костюм и пушеше цигара. Около бюрото имаше няколко стола, на тавана бавно се въртеше вентилатор.

— Дано да не съм ви затруднил — каза той.

— Не, никак — отвърна Мандън.

Рийс се отдалечи от вратата и дойде при нас до бюрото. Покани ни:

— Сядайте.

Самият той се разположи на един обикновен канцеларски стол, а аз се настаних на някакъв стол с дръжки.

— Сядай — рекох на Джинкс.

Той седна до мен.

— Мисля, че е по-добре да разговаряме тук — подхвана Уебър.

— Каква е тази страхотна идея, Чероки, за която не можеше да ми кажеш по телефона?

— Аз можех да ти я кажа по телефона — кротко му отговори Мандън. — Ти не искаше да разговаряме по този въпрос.

— Добре де, какво имаше предвид?

— Преди да ти обясня, Чарли, искам да те уверя, че ние не сме се захванали да правим нещо, без да го обмислим. Опасно е, но можем да се справим.

— Ако се кооперираме с инспектора — обадих се аз.

Той ме изгледа, но не разбра играта на думи. Обърна се към Мандън и попита:

— Обир ли е?

— Да — отвърна Мандън.

— На какво?

— На автомобила, който събира парите на Роумър.

— На автомобила на Роумър ли? — Той потърси погледа на Рийс. — Защо се спряхте на него?

Мандън вдигна рамене.

— С него пренасят много пари…

— С него пренасят адски много пари… — уточних аз.

— С него пренасят адски много пари — съгласи се Уебър, — но досега никога не са ги обирали. Нима не знаете защо е така? Не можете да ги вземете, без да играе оръжие, а дори и да играе, пак не съм сигурен в изгледите за успех.

— Вие да не си мислите, че сте първите, които са се сетили за това? — попита Рийс.

— Ние сме първите, които ще го направят — заявих аз.

— Откажете се от тази мисъл — посъветва ни Уебър. — Само се опитайте да ги нападнете, и целият град ще гръмне от пукотевицата.

Усмихнах се на Мандън.

— Май ще трябва да кажеш на господина как смятаме да избегнем това.

— Ти му кажи.

— Пукотевица няма да има… в смисъл на престрелка. Гарантирам ти.

— И как ще стане тази работа… ще ги хипнотизираш ли?

— Ето в кое трябва да се кооперираме, инспекторе. С ваша помощ можем да ги хипнотизираме.

— Каква помощ?

— С помощта на полицейски униформи и полицейска кола, кола от пътния патрул…

Уебър издуха пепелта от цигарата си на пода.

— Ще се преоблечете като ченгета, така ли?

— Да.

Той погледна към Мандън.

— Тоя е голям симпатяга.

— Гарантирам ти, че няма да има престрелка — уверих го още веднъж. — По този начин ще ги пипнем без съпротива.

— Виж ти. Наистина е голям симпатяга — продължи Уебър.

— Трябва ни кола от пътния патрул, няколко униформи и две ченгета да ни помагат, истински ченгета — заявих с равен глас.

— За бога, Чероки, стига, знаеш, че имам споразумение с Роумър — сърдито каза Уебър.

Намесих се:

— Ако ще поставяш нещата на такава основа, инспекторе, ще видим зор, докато намерим обект. Не искаш да припарваме до банка или федерална институция, а с всички останали ти имаш споразумения. На какво да се спрем?

— С Роумър имам споразумение — повтори Уебър. — Какво ще стане, когато неговите хора му кажат, че са ги нападнали ченгета? До кого ще се отнесе той според вас? Няма да миряса, докато не му строя за разпознаване и последния полицай на служба тук. Господи, Чероки, може би очаквам прекалено много, като се надявам новият да мисли с главата си, но за теб няма никакво извинение, че не употребяваш твоята…

— Инспекторе, какво те кара да смяташ, че неговите хора ще му кажат нещо? — попитах аз.

Той и това не можа да схване.

— Естествено, че ще му кажат. Все ще трябва да му обяснят нещо. Можеш да подкупиш един човек, можеш да заплашиш двама, но не и четирима.

— Има начин да млъкнат и без да ги заплашваме.

Сега вече всички проумяха за какво става дума. Уебър и Рийс се спогледаха и за момент настъпи тишина.

— А това как може да се уреди? — заинтересува се Уебър.

— Много просто. Трудното е друго — да се измисли какво да направим, за да не намерят и идентифицират четирите трупа и колата. Това ще трябва да се обмисли, но до утре ще дам отговор и на този въпрос. — Чух Рийс да въздиша тежко, но наблюдавах Уебър. На устата му се появи нещо бяло. — Обещавам ти, инспекторе, ако не може да стане чисто, така че дори ехо да не се чуе, ще се откажа на минутата.

— Четирима души да изчезнат просто ей така. Според мен не може да не се чуе.

— Ехото — обади се Мандън — не е доказателство.

Рийс каза:

— Ако наистина е така чисто, инспекторе, никой не може да докаже нищо.

Погледнах го и му кимнах одобрително, макар и изненадан. Бях започнал да мисля, че няма собствено мнение. Уебър беше забил поглед в бюрото.

— Напълно ми е ясно, инспекторе, че в този случай подозрение към теб с равнозначно на доказателство срещу теб. Но никой нищо няма да заподозре. Те просто ще изчезнат. Що се отнася до Роумър, пред него ще поддържаш версията, че са отмъкнали парите и са избягали.

— Той никога няма да повярва на такава версия…

— Защо да не повярва? И друг път се е случвало, а вероятно и на него самия. Кой е той, че да не му отмъкнат парите? Свети Франциск Асизки ли?

— Според теб колко пари пренасят?

— Мандън знае повече от мен по този въпрос.

— Не по-малко от петнайсет бона.

— Боже мой — възкликна Уебър, — четирима души за петнайсет бона…

— Ако така ще оценяваш нещата, не пропускай буика — казах малко раздразнено. — И той трябва да изчезне. Дори един употребяван буик в днешно време струва повече от тия четири мутри. — Уебър погледна към Мандън, доста разтреперан. — Ти за каква работа мислиш, че сме дошли да говорим с теб? За кварталната дрогерия ли? Или за бензиностанцията? Или как да отмъкнем дамската чантичка на някоя баба?

— Това повече ще подхожда на теб — сряза ме той. — Самонадеян непрокопсаник, само за убиване на хора знаеш да приказваш…

— Ти пък откога имаш толкова много скрупули?

Джинкс ни зауспокоява:

— По-кротко…

— Е, хайде, хайде — обади се и Мандън.

— Вие да мълчите! Бил съм самонадеян непрокопсаник, така ли? — обърнах се към Уебър. — Ти май на нищо не щеш да се научиш, а? От самото начало в това ти е грешката — че ме взе за такъв. И затова се хвана в канапа. Аз не съм смотан дилетант, който си играе в покрайнините на престъпния свят и събира емоции, като гледа какво правят другите; и аз съм професионалист като тебе. Какво значат тези мутри за мен? Нямам скрупули спрямо тях, както и ти не се смущаваш да изнудваш, а после да стреляш в гръб, за да не би някой да пропее…

Уебър побесня — личеше си по целия му вид и по израза на лицето му. Рийс също го забеляза, отстъпи назад и посегна към задния си джоб.

Джинкс се измъкна от стола, на който седеше, и се сниши встрани от бюрото, а Мандън се втрещи от изненада.

Обърнах се към Рийс и се изсмях.

— Стига си разигравал театър, глупак такъв. Шефът ти те видя. Ти си герой…

— Разкарай тоя дивак оттука, Чероки — проговори Уебър. — Вразуми го.

Мандън ме подкани нервно:

— Хайде, Ралф.

— Пол — поправих го аз.

— Добре. Пол. Хайде, по дяволите…

— Чакай малко. Вече можеш да се покажеш, Джоузеф — обърнах се към Джинкс. Той се върна крадешком на стола си. — Седни, Чероки, и ти, инспекторе, се успокой. Защо е необходимо да се крещи, да се вика и да се нанасят обиди всеки път, когато се срещнем? Ясно е, че ме ненавиждаш от все сърце, но не бива да се държиш така…

— Засега така ще я караме — отговори той.

— Е, и аз не мога да те гледам — защитих самолюбието си, — но това не би следвало да представлява кой знае какъв товар за когото и да било от нас, защото нашите приятелски взаимоотношения не са светски, а професионални. Съвсем спокойно можем да се понасяме един друг, при положение че става дума за печалба. Естествено, при твоите разнообразни интереси печалбата не е толкова силен подтик, колкото при мен. Вследствие на това за мен тя е по-важна, отколкото за теб. Ако се опиташ да разбереш това, ще ти стане ясно и поведението ми, за което се извинявам. — Зяпаше ме, без да мигне. Ръката на Рийс вече не стоеше на кръста му. Продължих: — Не искам да подлагам на риск споразумението ти с Роумър. Знам приказката за гъската, която снасяла златни яйца, не по-зле от теб. Тази работа беше предложена, при положение че се осигури безследно и безвъзвратно изчезване…

— В нашия град цари доволство. Всички се разбираме: прокурорът, моите хора, всички. Вестниците не ни тормозят, нямаме подбудители към реформи и искаме положението да не се променя. Не искаме никой да предизвиква подозрения. Не искате нашите хора да започнат да си прерязват гърлата…

— Моля ти се, инспекторе — прекъснах го аз. — Подобна лоялност е много трогателна, но ти всъщност се тревожиш за друго — как да изчезнат безследно хората на Роумър и автомобилът му. Не е ли така?

— Все някой някога ще ги намери. Все нещо ще се намери.

— Ако има и най-малката вероятност за това, няма да предприемаме нищо. Дори най-малката вероятност. Ти сам ще прецениш и никой няма да ти се меси.

— Как ще го направиш? — попита Рийс.

— Още не съм го измислил. Дайте ми време до утре. Полага ми се, нали? — Погледнах към Уебър. — Полага ми се, нали?

— Така да е. И гледай да не пропуснеш да ми се обадиш по-напред.

— Ще ти се обадя.

— Ти имаш грижата за това, Чероки — обърна се той към Мандън.

— Ще се погрижа.

Станах и си запалих цигара. Пожелах им лека нощ.

Рийс се запъти към изхода, за да ни изпрати.

— Снощи добре ли прекарахте с Холидей? — попитах на вратата. Той не отговори. — Трябва да й се обадиш. Иска да ти съобщи нещо. Имена, адреси, такива работи…

Излязохме и тръгнахме по коридора. Мандън като че ли искаше да ме заговори на няколко пъти, но не го направи. Слязохме пеша по стълбите, минахме през фоайето и излязохме на улицата.

Хайнес ни чакаше в колата, видя ни, че приближаваме, но не се и помръдна, за да отвори, макар и отвътре.

— Защо не научиш това момче да излиза и да отваря вратата? — подхвърлих на Мандън.

— Ох, за бога, защо не спреш да ораторстваш? — отвърна ми той. Отвори сам вратата, при което ние с Джинкс се настанихме на задната седалка, а този път и той седна при нас. Хайнес се обърна към него, за да получи нареждания. Мандън ме попита:

— Къде искаш да отидем?

— Да се върнем до квартирата, за да вземем Холидей.

— Холидей ли? За какво ти е?

— За да отпразнуваме. С музика. Да почетем нейната вярност. Нейната голяма вярност…

— Карай обратно там, откъдето ги взехме — нареди Мандън на Хайнес.

Черният му шофьор запали колата и потеглихме.

— Не би следвало да губиш времето си във веселби — провокира ме със сарказъм Мандън. — Имаш да мислиш.

— Студена пот ме облива, като се сетя за това. Лошо ми стана от притеснение. Какво, какво, какво да направя?

— Искаш ли да ти кажа нещо, приятелю! Уебър не е от хората, с които можеш да се разпореждаш…

— Кастрираният колос.

— Някой ден съвсем ще прекалиш.

— Така ли? Не се умърлушвай — обърнах се към Джинкс, който гледаше през прозореца. — Нямаше как да знаеш, че оня няма да стреля.

— Кучи син… — процеди той в отговор.

Засмях се. Казах му:

— Някой ден съвсем ще прекалиш.

— Така ли?

 

 

Свиреше оркестърът на Хенри Холстед. Изпълняваха сладникава музика, не по вкуса ми, но ритъмът беше подходящ за танцуване. Беше танцов ресторантски оркестър, но след като изслушах осем такта, разбрах, че е по-добър от повечето подобни състави. Хармонираше добре и следваше подходящ за движението на тялото ритъм. Когато влизахме, свиреше „Танцувам със сълзи в очите“, дансингът беше препълнен, залата — полутъмна. Салонният управител ни заведе на една маса до естрадата. Беше прекалено близо. Попитах:

— Нямате ли друга маса, по-далеч от оркестъра?

— Не, сър — отвърна той. — Много се извинявам. Може би по-късно…

— А в сепаретата там горе? Няма ли маса в галерията?

— Съжалявам, сър.

— И тук е добре — обади се Мандън.

Салонният управител издърпа стола на Холидей, за да седне, ние с Мандън също се настанихме, управителят постави пред всеки от нас по един огромен лист с менюто, а помощник-сервитьорът незабележимо започна да подрежда масата.

— Вечеряли сме — казах на салонния управител.

Помощник-сервитьорът започна да прибира салфетките.

— Оставете салфетките — казах аз.

Той погледна към салонния управител, който му кимна, помощник-сервитьорът ги постави на мястото им и започна да налива вода. Салонният управител повика със знак един сервитьор и се оттегли.

— Аз искам сандвич на етажи — каза Холидей.

— За дамата сандвич на етажи — поръчах на сервитьора.

— … и уиски с кока-кола — добави тя.

— Уиски с кока-кола ли? — попитах. — Няма по-извратено питие от това…

— Аз това искам.

— Тази вечер ще го получиш. Уиски с кока-кола за дамата — поръчах на сервитьора.

— А за вас, сър? — попита ме той.

— Коняк. Искаш ли нещо за ядене? — обърнах се към Мандън.

— Кафе.

Сервитьорът кимна.

— Гледайте конякът да е „Деламен“ — обадих се аз.

— Да, сър, „Деламен“.

Мандън се огледа.

— Музиката е добра — отбеляза той.

— И Чероки е музикант — казах на Холидей.

— Наистина ли? — попита го тя.

— Не съвсем…

Аз продължих:

— Музикант е, музикант е. Барабанист. Само да видиш какъв комплект барабани има в стаята си.

— Това беше хонорар — засмя се Мандън. — Един човек ми ги даде вместо хонорар…

Погледнах Холидей. В сиянието на малката настолна лампа лицето й изглеждаше приятно по особен начин, приятно в смисъла, който свързваме с карираните памучни престилки, кошниците за пазаруване, универсалните магазини, улиците с брястове по тротоарите; лице на душичка, на момиче, което се влюбва веднъж в живота си. Е… Маргарет Добсън се намираше вече далеч в миналото — рана в паметта ми — и само Холидей беше останала, Холидей Вярната, най-малкото, когато не я изпускаш от погледа си…

Попитах я:

— Искаш ли да потанцуваме?

Тя кимна.

— Ще ни извиниш ли, Чероки?

— Отивайте.

Станах, издърпах стола й и я последвах към дансинга. Започнахме да танцуваме в края, близо до първите маси. Тя умееше да танцува. Усещаше движенията ми. Казах й:

— Много добре танцуваш.

— Благодаря за комплимента — отвърна тя доволно. — И ти танцуваш добре.

— Някога и аз… — Изпуснах се, но се усетих и млъкнах.

Тя отдръпна глава от рамото ми и ме погледна.

— Какво си правил някога?

— Някога и аз ходех често на танцови забави.

— Нима? Аз също.

Танцувахме все в края на пълния дансинг. Тя беше повече от добра. Беше отлична танцьорка.

— Много е гот — каза тя.

— Това е само началото.

— Жалко, че Джинкс не дойде.

— Защо да е жалко?

— Ами остана в онази квартира. Знам какво значи…

— Сам си е виновен. Недей да хабиш съчувствието си за него.

— Не го хабя.

— Добре де, не се тревожи за него.

— Не се тревожа.

Но аз се тревожа за него, мина ми през ума. И за теб се тревожа. Реших да й обясня:

— Още е кисел заради парите, които похарчих за дрехи. Мисли, че съм ги скрил от него. Той е киселяк. Не разваляй вечерта с приказки за него…

— Какво стана с Уебър? Всичко наред ли е?

— След като аз съм се заел с него ли? Не ставай глупава.

„Танцувам със сълзи в очите“ свърши с неколкократно повторение на една фраза, последваха ръкопляскания, оркестърът приключи за момента и танцуващите се разотидоха към масите си.

Хванах Холидей и я преведох между хората. Беше весела и щастлива. Смееше се мило и ме галеше по ръката, с която я придържах. Усмихнах й се, погладих рамото й. Но този път не можеше да ме излъже…

Питиетата бяха на масата. Мандън вече бе отпил от кафето си. Казах му:

— Радвам се, че не си оставил кафето ти да изстине. Студеното кафе нищо не струва…

— Не знаех колко ще се забавите — отговори ми той и не си направи труда да стане и да дръпне стола на Холидей, дори през ум не му мина. Как можех да очаквам черният му прислужник да има прилични обноски, след като работодателят не можеше да се похвали с такова нещо.

Помогнах на Холидей да седне на мястото си, аз също се настаних и вдигнах чашата си с коняк.

— За успеха…

Мандън само кимна кисело, но Холидей се чукна с мен. Отпих от коняка, огледах се къде е сервитьорът и му направих знак да дойде.

— Не е ли от желаната година? — попита Мандън.

— Дори не е желаният коняк.

— Заповядайте, сър — застана до мен сервитьорът.

— Поръчах коняк „Деламен“.

— Това е „Деламен“, сър…

— Това е „Мартел“. Донесете ми „Деламен“.

— Моля за извинение, сър, но…

— Ако обичате, да не спорим…

— Добре, сър, ще го сменя… — каза той тихо и се отдалечи с чашата.

Мандън ме изгледа подигравателно и с чувство на превъзходство. Вече не се дразнеше, забавляваше се.

— Виж ги ти… — възмутих се аз. — Лъснал съм се, дошъл съм в първокласно заведение. Защо не ми сервират това, за което си плащам?

— Ти сигурен ли си, че знаеш какво искаш?

— Да, съвсем съм сигурен. Как е твоето фантастично питие? — запитах Холидей.

— Хубаво е. Опитай го…

Опитах го. Приличаше на петмез, направо да ти се повдигне.

— Кошмарно е. Къде си се научила да го пиеш?

— В Тексас. Живях там две години. Пиехме го, като ходехме да гледаме бейзбол. Изливахме бутилки кока-кола до половината, допълвахме ги с уиски и ги носехме със себе си на състезанията. На шестата част вече не знаехме къде се намираме…

— Нищо чудно. Как си се намерила в Тексас?

— Влюбих се в един спортен журналист. Заминах при него, за да се оженим.

— Не знаех, че си била женена.

— Не съм била женена. От работа и от сваляне с всяка жена в града не му остана време да се ожени за мен. Използваше ме, за да попива с мен сълзите си, сякаш бях носна кърпичка. Особен тип беше, но… чудесен. Гений.

— Какво стана с него?

— Замина за Холивуд. Станал е статист или нещо подобно.

— Това досажда ли ти? — попитах Мандън.

— Слушам с голям интерес.

Сервитьорът дойде с нова чаша коняк.

— Извинявам се, сър. Предишната чаша наистина беше „Мартел“. — Сега се държеше по-почтително. Промяната в поведението му беше очебийна. — Това е „Деламен“, сър.

Погледнах към Мандън и се усмихнах, вдъхвайки аромата на коняка. Отпих. Беше „Деламен“.

— Сега добре ли е, сър? — попита сервитьорът.

— Повече от добре. Превъзходно е. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър — каза той и се отдалечи.

— Прощавай за тази проява на самолюбие — рекох на Мандън.

— Тъй… Значи освен всичко друго ти си и познавач…

— Моля те, Чероки. Старая се с всички сили да се държа скромно. Не започвай да ме ласкаеш. Ще разцъфна като майска роза.

Той изсумтя и отпи от кафето си, аз също отпих от коняка си и се усмихнах на Холидей, която отпиваше от уискито с кока-кола, и точно в този миг идеята се пръкна в главата ми, появи се от нищото, прелетя над главите на хората по масите, удари ме по челото и изведнъж осъзнах, че въпросът какво да направим с четирите трупа и буика е решен. Казах:

— Моля да ме извините. — Оставих чашата си и станах.

Холидей и Мандън толкова се изненадаха, че не проговориха.

Излязох във фоайето и попитах пиколото къде е телефонът. Той ми посочи, взех пет монети по пет цента от администратора, влязох в кабината и потърсих в указателя номера на сервиза на Мейсън.

— Няма го — отговориха ми от другия край на линията. Попитах:

— Знаете ли къде е?

— Не. Кой се обажда?

— На телефона е Пол Мърфи. Кой е там? Ти ли си, Нелс?

— Да, тук е Нелс.

— Нелс, аз бях взел зефира, спомняш ли си?

— Спомням си.

— Нямаш ли представа къде може да бъде Мейсън?

— Не…

— Можеш ли да ми дадеш домашния му телефон?

— Да. АР 6–1812.

— АР 6–1812.

— Точно така…

— Благодаря ти, Нелс…

Затворих и набрах АР 6–1812. Никой не се обади. Изчаках да звънне седем-осем пъти, но пак не ми отговориха.

Затворих и отново се обадих в сервиза. Нелс вдигна слушалката.

— Нелс, у Мейсън никой не отговаря. Нямаш ли представа къде може да бъде.

— Не, нямам.

— Вечер не ти ли се обажда понякога?

— Не. Много рядко. Можеш да го потърсиш в едно заведение. „Персийската котка“. Може да е там…

— Благодаря.

Затворих, намерих в указателя номера на „Персийската котка“ и го набрах. Веднага вдигнаха слушалката, чу се женски глас, музика, говор.

— Вик Мейсън там ли е?

— Кой?

— Мистър Вик Мейсън. Не го ли познавате? Накуцва…

— Да, познавам го, но не мога да ви кажа дали е тук, или не…

— Бихте ли попитали управителя?

— Нямаме управител…

— Имате ли портиер?

— Да.

— Бихте ли го попитали?

— Почакайте малко така… — каза жената отегчено. Чух я, че говори с някого, и след минута се обади мъжки глас:

— Ало, да? Портиерът е на телефона…

— Опитвам се да открия Вик Мейсън. Познавате ли го?

— Да, познавам го.

— Там ли е?

— Не съм го виждал днес…

— Обикновено там ли прекарва вечерта?

— Да, доста често…

— Мислите ли, че ще дойде тази вечер?

— Не знам…

— Е, благодаря.

Затворих и се върнах на масата. Холидей и Чероки ги нямаше. Оркестърът се беше върнал на естрадата и изпълняваше „Душа и тяло“, дансингът отново се беше изпълнил. Казах си, че сигурно и те танцуват, и изобщо не се замислих повече, седнах, взех коняка си и ги зачаках да се върнат, за да тръгнем към „Персийската котка“.

Сервитьорът протегна ръка над рамото ми и постави сметката на масата пред мен.

— Дамата и господинът казаха да я дам на вас, сър…

— Те къде са?

— Отидоха си, сър.

— Къде отидоха?

— Не ми казаха, сър…

— Искаш да кажеш, че няма да се върнат?

— С такова впечатление останах. Тръгнаха си доста набързо…

— Да вървят на…

— Казаха, че за вас ще е удоволствие да платите сметката…

— Няма да е удоволствие, но ще я платя.

Извадих десетдоларова банкнота от джоба си и я поставих върху сметката.

— Достатъчно ли е?

— О, да, сър. Благодаря ви много.

Изпих наведнъж останалия коняк, станах и напуснах заведението, минах през фоайето на хотела, излязох на тротоара и отидох при портиера, облечен в ливрея — човека, който си изкарваше хляба, като отваряше врати.

— Излязоха ли току-що мъж на средна възраст и хубаво момиче? Мъжът е нисък, с дебели вежди. Колата им е зелен крайслер с цветнокож шофьор.

— Компанията, с която дойдохте ли?

— Да.

— Тръгнаха си преди няколко минути.

— Разбра ли накъде отиват?

— Не, сър.

— Повикай ми такси.

Той наду свирка, която наистина свиреше, размаха облечената си в бяла ръкавица китка — едно такси бавно приближи и спря пред сенника на входа.

Портиерът ми отвори вратата и след като се качих в таксито, му подадох четвърт долар. Мислех си: Да вървят по дяволите и Холидей, и Чероки…

— Накъде, сър? — попита ме шофьорът на таксито.

— Към „Персийската котка“.

Той се обърна и ме изгледа. Стори ми се, че не ме е разбрал. Попитах го:

— Знаеш ли къде се намира „Персийската котка“?

— Да.

Оказа се, че „Персийската котка“ се намира близо до складовете за продажба на едро (на няколко пресечки от сервиза на Мейсън, както щях да разбера по-късно), притисната между халетата и големите неизмазани сгради, потънали в мрак. Съвсем пуста, улицата също тънеше в мрак и когато шумът от далечното автомобилно движение на няколко пъти успяваше най-сетне да стигне дотук и да се промъкне през отворените прозорци на таксито, той прозвучаваше самотно, вяло и немощно, сякаш бе преминал през огромни пространства.

Шофьорът на таксито отвори широко вратата, излязох, минах отпред, платих му и след малко единствените шумове, които долавях, бяха от веселбата в „Персийската котка“; прекосих тротоара и влязох в малко фоайе, което приличаше на театрална ложа с моравочервени завеси и цветни фотографии на две голи жени в естествена големина — едната права, другата полегнала. Сега ми стана ясно защо шофьорът ме беше изгледал така — „Персийската котка“ беше свърталище на хомосексуалисти. Прекосих фоайето към входа на самото заведение, където беше прехвърлена верига, покрита донякъде с моравочервено кадифе.

Вътре беше тъмно, задушно, носеше се воня, сякаш е пълно с пълзящи насекоми и влечуги. Някъде в сумрака оркестър от три-четири инструмента произвеждаше музика, помещението беше препълнено и шумно. Постоях така за миг, за да реша дали да вляза, но Мейсън ми беше много нужен и накрая си казах, че ако не вляза и не уредя въпроса, ще се притеснявам цялата нощ, затова се пресегнах да откача кадифения шнур; в същото време някакъв мъж, облечен в шалвари и със силно гримирани очи, протегна ръка към веригата и проговори иззад яшмака си:

— Сам ли сте?

Познах гласа. Беше портиерът, с когото бях говорил по телефона преди малко, но тогава гласът му не ми се стори като на сбъркан.

— Сам ли сте?

И сега отново ми прозвуча нормално.

— Сам съм.

Той вдигна веригата, за да вляза.

— Чакайте да си помисля… — рече той и подпря брадичка върху пръстите на дясната си ръка, като че ли разсъждаваше къде да ми намери място, но аз знаех, че ме преценява — приятел или враг, случаен гастрольор или местен талант, чешит или изследовател…

— Мисля, че с вас говорих по телефона преди малко. Търсех Вик Мейсън. Той дойде ли вече?

— А, значи вие бяхте. Приятел ли сте на Вик?

— Познаваме се покрай работата. Той тук ли е?

— Да, тук е — усмихна ми се той и откачи кадифената верига. — Последвайте ме…

Последвах го. Никога не бях виждал накуп толкова много сбъркани от двата пола. Това си беше тяхно свърталище и те изпълваха всяко кътче — надвесени над масите, облегнати на масите, насядали по масите, препречили пътеката между тях, завзели тесния дансинг; от тях се разнасяха различни парфюми и се събираха в една лъстива сладникава топка, която отскачаше ту от стените, ту от тавана, ту от пода. Това си беше тяхно свърталище и тук те можеха да се отпуснат без задръжки. Тук не ги преследваха враждебните лица на света денем, нямаше ги презрителните погледи на света денем, нямаше го безмилостното неразбиране на света денем… Това си беше тяхно свърталище и чрез него вътре в него те си бяха изградили естествената защита, която природата дава на своите слаби създания — откъснатост и непроницаемост. Пробивах си път през тази смееща се, викаща тълпа, в която сега бях единственият човек със задръжки, нещастното съставче продължаваше да се старае да надвие над шума с музиката си, портиерът в шалвари продължаваше да ме води напред и изведнъж направих едно необикновено откритие. Преди малко почувствах някаква погнуса, някаква отврат, но сега те бяха изчезнали, собствената ми сила и мъжественост, с които бях толкова горд на влизане, с които можех да докажа отликата си от тях, сега подчертаваха единствено приликата между нас. Всеки има в душата си по някое сумрачно петънце, у всеки мъж има хомосексуални наклонности, това е неизбежно, не може да се промени, единственото, което се променя, е силата на тези наклонности, но у мен те не бяха възбудени, нито дори лекичко, съществуваха и все пак нищо тук не ги подклаждаше. Не. Приликата произлизаше от общочовешкото, от душата, от… Те също бяха бунтари, но насочваха бунта си навътре, а моят изригваше навън; тяхната сила не беше разрушителна, а моята убиваше…

— Я виж ти — разпознах гласа на Мейсън. — Кой бил тука…

Беше се настанил в едно ъглово сепаре заедно с още пет човека, а мястото беше само за четири. От гърлото на бутилка за вино в плетена кошничка стърчеше запалена свещ, а на голата маса забелязах пълни чаши.

— Мога ли да те видя за малко, Вик?

— Mais oui, mais oui — засмя се той, вдигна глава и се провикна с „Хей, Лорейн!“ към портиера в шалварите, който ме беше превел до неговата маса.

— Седни да пийнеш едно — покани ме той и се попремести на седалката, като се опита да избута другите, за да ми направи място.

— Важно е, Вик — казах.

— Хайде де, седни, за бога! — зафъфли той престорено. — Хей — обърна се той към другите на масата, — това е Пол Мърфи.

— Приятно ми е — казах, те се усмихнаха и ми кимнаха доста въздържано. Тримата младежи, които седяха заедно от едната страна на сепарето, бяха просташки женствени, носеха крещящи вратовръзки с големи двойни възли, яките на ризите им бяха с четири номера по-широки, отколкото трябваше, лицата им бяха излети по сладникавия, приповдигнат естетически калъп, налаган от снизходителните любещи майки, ще речеш, че са взели занаята на Челини. От страната на Мейсън до него седеше жена — около трийсетгодишна, с изсечени, мъжки черти, а в ъгъла — един мъж. Мъжът беше Рей Прат — агентът, едното от ченгетата, които съвсем наскоро причакваха Джинкс в сервиза на Мейсън.

— Какво искаш? — попита Лорейн.

— Искаме чаша за моя приятел — отвърна Мейсън.

— Какви са тия викове… — замърмори портиерът. — Аз да не съм келнер, моята работа не е да сервирам. Като искаш чаша, повикай келнер.

— Тогава бъди така добър да изпратиш някой келнер.

Лорейн изфуча навън.

— Недей, Вик, благодаря ти. Неприятно ми е, че ти се натрапвам по този начин, но става въпрос за нещо важно. Нека да поговорим за минутка, ако обичаш.

— Добре… — надигна се той от мястото си.

— Довиждане… — обърнах се към компанията около масата.

Пробих си обратно път към фоайето и се спрях пред едната от фотографиите — тази с полегналата гола жена.

Мейсън дойде при мен. Заговорих тихичко:

— Вик, захванали сме се с една работа. Нещо голямо.

— Кои сте вие?

— Знаеш кои. Искам да разбера едно нещо. Мислиш ли, че ще можеш да наемеш един автомобиловоз за ден-два?

— Автомобиловоз ли? За какво ти е автомобиловоз?

— Трябва ми. Можеш ли да наемеш отнякъде един автомобиловоз?

— Вероятно ще…

— Но без шофьор. Само автомобиловоз. Шофьор не ни трябва. Сами ще си го караме.

— Ще се захванете с пренос-превоз на автомобили, така ли?

— На един автомобил. Само на един. Твоето не се губи, аз съм насреща. Мислиш ли, че ще можеш да го уредиш?

— Предполагам, че ще мога.

— Каква е вероятността?

— Предполагам, че ще го уредя. Но ще разбера утре сутрин.

— По кое време сутринта? Кога най-рано ще можеш да разбереш?

— Много си се разпъргавил за тази работа, а?

— Да, разпъргавил съм се. Ще спя по-добре, ако знам, че можеш да уредиш нещо.

— Сигурно ще успея да уредя. Но не мога да се обадя преди осем и половина сутринта.

— Значи си сигурен, че ще ти го дадат, а?

— Да.

Потупах го по гърба.

— Благодаря, Вик. Много ти благодаря. Олекна ми.

— Ела да изпием по едно.

— Трябва да поспя малко, Вик. Не знам откога не съм спал, не знам откога не съм се отпускал и дано тази вечер да ми се отдаде такава възможност. Ще ти се обадя сутринта.

Потупах го отново по гърба и излязох на тъмната улица; тръгнах към отразените в небето светлини, които сочеха центъра на града, а пипалата на веселието от „Персийската котка“ все още се протягаха към мен…

 

 

В хотел „Сейнт Чолет“, където все още свиреше оркестърът на Холстед, си наех стая, платих предварително и бях поведен по коридорите от пиколо с много младежки вид.

Той отключи вратата, запали осветлението, отиде до банята, запали осветлението и там, върна се, притвори прозореца, издърпа хубаво транспаранта, а после разгърна завивките на леглото. Опъна ги и застана мирно.

— Това ли е всичко, сър?

— Да, благодаря. — Извадих половин долар.

Той пристъпи напред и взе парите.

— Наистина ли сте сигурен, че това е всичко? — попита ме отново.

— Да, сигурен съм.

Сега вече ми смигна недвусмислено. Рекох му:

— Не тази вечер, синко.

Пиколото си излезе. Не знаеше, че за пръв път от години имах пълната свобода да спя в самостоятелна стая, че точно тази нощ нямам нужда от никаква мадама.

Влязох в банята, пуснах водата във ваната, излязох и вдигнах слушалката на телефона.

— Моля да ме събудите в седем и половина.

— В седем и половина. Добре, сър.

Затворих телефона и започнах да се събличам. Не мислех нито за Холидей, нито за Чероки. Да вървят по дяволите. Мислех си за утрешния ден.