Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (21)

VI

Бяхме взели 51304 долара. Преброихме ги зад заключените врати на кабинета на Уебър в Общинската палата: Уебър, Рийс, Прат, Дауни, Джинкс и аз — всички брояхме. Петдесет и една хиляди триста и четири долара.

Разделихме ги на три части — една за Уебър, който щеше да се погрижи за неговите си хора, една за мен, а аз щях да се погрижа за моите си хора, и една за Мандън, по седемнайсет хиляди и сто долара всяка част.

— Е, момчета — обърнах се към Прат и Дауни, — май най-сетне и за вас дойде ред да се облажите.

От моя пай отделих пет стодоларови банкноти за Мейсън и ги подадох на Джинкс, който ги прибра в куфара ми, после завих във вестник дела на Мандън и го взех под мишница.

— Закарай ме до кантората на Мандън и отнеси останалото вкъщи — казах на Джинкс.

Той взе куфара, а аз се приготвих да си тръгна.

— Господа — обърнах се към останалите, — не си мислете, че за мен не беше удоволствие…

 

 

Само едната от блондинките — по-младата — беше в кантората на Мандън.

— Той ви очаква, мистър Мърфи — каза ми тя. — Влизайте направо…

Преминах в служебната част на приемната, застанах пред вратата на личния му кабинет и почуках.

Той ми отвори. Дъвчеше незапалена дълга тънка пура. Видя пакета под мишницата ми и хвърли нервно поглед към блондинката, която не ни обръщаше внимание, а аз минах покрай него навътре. Казах му:

— Успокой се.

Той затвори и дойде при мен.

— Добре ли мина всичко?

— Разбира се. Чудесно. — Потупах пакета. — Опитай се да познаеш…

— Не мога. Двайсет хиляди.

Засмях се.

— Само твоят дял е горе-долу толкова. Малко повече от петдесет хилядарки.

— Боже мой! — възкликна той.

— Седемнайсет хиляди плюс няколко дребни банкноти, за да имаш за бакшиш — обявих аз и му подадох пакета.

— Това е невероятно!

— Това е само началото.

Той разтвори пакета и погледна парите.

— За твое сведение разпределянето на парите беше проведено под много добър надзор. Уебър, Рийс, Джинкс и аз, всички участвахме в преброяването.

— Имам ти доверие — потупа ме той по рамото.

— Знам…

— И никакви фалове, а? — засмя се той. Беше се успокоил.

— Беше добре планирано, добре проведено, а освен това имахме късмет. — Имах предвид пневматичните чукове и мълчаливеца на задната седалка. Нямаше начин той да не направи нещо. Спрях го тъкмо навреме. — Обади ли се на Мейсън за автомобиловоза?

— Да. Накарах го да откаже поръчката.

— Ядоса ли се?

— Не, след като му казах, че ще си платим. Но щеше да се пръсне от любопитство.

— Той е голяма клюкарка. Но пък идеята на Рийс за кариерата никак не беше лоша. Може да съм го подценил. Май ще трябва да го сложа на мястото на Уебър, за да ми е мирна главата.

— Защо не изчакаш известно време? Тази работа мина успешно…

— О, аз не разсъждавам за близкото бъдеще. Просто не искам да се разправям с Уебър, да споря с него всеки път, когато замислям нещо. Видя го как се държи.

— Е, сега, след като му показа на какво си способен, сигурен съм, че ще бъде по-сговорчив.

— Ще видим. Искаш ли да дойдеш до квартирата ни? Като известна компенсация за снощи. Обещах на Холидей да отпразнуваме, ако всичко мине добре. Ще отворим бутилка „Лакрима Кристи“.

— Шампанско ли?

— Шампанско. Виното, с което се полива успехът.

— Заслужил си го, напълно си го заслужил — каза ми той сърдечно. — Но тази вечер не ме търсете. Ще се видим утре.

— За утре не знам. Утре трябва да отида да ми вземат мярка, за да си ушия някои дрехи, трябва да потърся и апартамент, хубав апартамент, където да имам свобода и да не се съобразявам с никого, пък и да се подредя по мой вкус.

— Още два такива удара и ще можеш да си купиш собствен апартамент.

— И това имам предвид, но за по-нататък.

Той закима енергично.

— Добър екип сме ние двамата с тебе.

— Макар че ти се дърпаше и трябваше да те убеждавам с пистолет.

Той се разсмя, потупа ме по рамото и тръгна с мен към вратата. Казах му:

— Ще се видим тия дни, Шайс.

Май му стана много приятно, че употребявам прякора му. Просто засия.

Усмихнах му се и си тръгнах.

 

 

Мейсън ме видя още като слизах от таксито пред входа на сервиза и преди да стигна до канцеларията му, той докуцука чак от задния двор. Носеше ръкавици, а на врата му висяха тъмни очила — явно беше използвал горелката.

— Какво стана, че не се наложи да използвате автомобиловоза?

— Възникна една дребна пречка. Отложихме работата.

— Отложихте ли я? Мандън ми каза, че сте се отказали.

— Е, така да е, отказали сме се. Временно. Някой ден ще използваме автомобиловоза…

— Тук има нещо, което не мога да разбера. Ти толкова се беше запалил да ти намеря автомобиловоз, че направо се изненадах. После изведнъж не го искаш.

— Един от симптомите, характерни за суперегото на психопата, е непредсказуемото поведение. Казах ти. Възникна дребна пречка…

Той ме изгледа многозначително.

— Абе я ми кажи какво стана в действителност.

Извадих петстотинте долара.

— Заповядай. Връщам дълга си и ти плащам наема за автомобиловоза, за който толкова се бях запалил, а после не използвах, понеже възникна една дребна пречка, за автомобиловоза, от който се отказах, но все пак някой ден ще го използвам. Ако дължим по-малко за наема, прехвърли остатъка по сметката за зефира. Ще го използвам още няколко дни…

Той свали ръкавиците, взе парите и ми смигна.

— Значи все пак сте направили удара.

— Уф, стига! Взех парите назаем. Да не мислиш, че си единственият ми приятел, който може да ми даде пари назаем?

— Назаем, ама да не вярваш. Какъв беше ударът?

Захилих се.

— Същинска клюкарка си. Тази вечер ще ходиш ли в „Персийската котка“?

— Вероятно…

— Ще изведа Холидей някъде. Може да се видим там.

 

 

Имаше много „Лакрима Кристи“ в магазините за спиртни напитки — половинлитрови малки бутилки, обикновени бутилки, бутилки от два литра и половина, но нямаше от шестлитровите. Аз исках шестлитрова бутилка.

В третия магазин за спиртни напитки — „Епигурмей“ открих една. Накарах продавача да ми я увие в бяла хартия и да я завърже с червена панделка, купих три чаши със столче и поисках да ми ги увият по същия начин; когато се върнах в таксито, на шофьора му стана забавно. Доста се бях награбил.

— Какво си помъкнал?

— Купих си подарък. Жена ми роди току-що.

— Подарък за тебе ли? Тя е родила, а купуваш подарък за себе си, тъй ли?

— Всеки път, когато жена ми ражда, си купувам подарък.

— Виж ти, май не си глупав.

Никак не бях глупав, но той не го знаеше. Бях щастлив. Почти сияех в очакване да се срещна с Холидей. Призраците бяха изчезнали веднъж завинаги, далечните спомени бяха върнати в клетката, живата рана заздравяваше, представата за бяло-бялото лице и черно-черната коса сега вече беше само една частица от скрит кошмар, прокуден отвъд нечестивите идоли към безкрайната бездна на вчера… Бях щастлив човек.

Прибрах се в квартирата със същото такси в приятен топъл здрач. Лампите в някои магазини бяха запалени рано, по логиката на този тип хора, които ходят на гарата един час преди влака, понеже не могат да се доверят изцяло на разписанието. Трамваите и автобусите бяха пълни с дребни хорица, които след работа се прибираха вкъщи. Някои от тях също носеха пакети. Какво ли празнуваха те?

Когато отворих вратата и влязох, Холидей и Джинкс бяха седнали на кушетката, а парите бяха натрупани помежду им. Тя скочи на крака и дойде при мен, широко усмихната.

— Какво има в пакета?

— Шампанско.

— Никога не съм виждала толкова голяма бутилка.

— Шестлитрова е. Има и по-големи.

Оставих бутилката на масата, сложих и чашите до нея.

— Ами това какво е?

— Чаши със столче. Чаши. За виното…

— Не беше необходимо да купуваш специални чаши. В кухнята имаме чаши за вода.

Това е то Холидей. Не беше естет. Животно, и нищо повече, слава богу.

— Шампанско не се пие с водни чаши. Не познавам по-нецивилизован пияч от теб — отвърнах й аз, без да развалям доброто си настроение. Това е то Холидей. Нямаше стремеж към метафизиката. Животно, и нищо повече, слава богу.

Прегърнах я и я целунах по устата, тя ми отвърна, притисната плътно до сакото ми. Джинкс ме наблюдаваше с унил, мътен поглед. Зад ухото си беше затъкнал молив, а на коляното му имаше лист хартия.

— Нямам нищо против да седя в квартирата и да ви чакам, щом ми носите такива неща с Джинкс — каза тя. — Разпределихме банкнотите…

Все още прегърнати, отидохме до кушетката. Парите бяха наредени на купчинки по 100, 50, 20, 10, 5 и 1 долара. На листа върху коляното на Джинкс беше записана общата сума на банкнотите от всяка стойност. Попитах:

— Излязоха ли ти сметките?

— Не можеш ли веднъж да си отвориш устата, без да се заяждаш?

— Да се заяждам ли? Аз ли се заяждам?

— Непрекъснато се заяждаш и се чудиш как да раздухваш разправии.

— Божичко, чуй само кой го казва — обърнах се към Холидей, а после попитах Джинкс: — Какво ти става?

— Имам право да си преброя парите.

— Разбира се, че имаш право да си преброиш парите. Само те попитах дали са излезли сметките.

— Знам аз какво имаш предвид.

— Ха сега де. Прибирам се вкъщи щастлив като птичка, за да отпразнуваме случая, и какво виждам — някакъв киселяк, който ми се зъби и се заяжда… Вдигам ръце от теб.

Холидей ме хвана за раменете, накара ме да се обърна и ме прегърна.

— Знаеш ли колко имаме?

— Приблизително.

— Приблизително ли? Ехе! Знае ги до последния цент.

— Пет хиляди и седемстотин на човек — каза Холидей.

— Не ме закачай, ако обичаш — отговорих на Джинкс и се обърнах към Холидей: — Това е само началото. — Отново я целунах много демонстративно специално заради Джинкс. Това му беше проблемът. Когато аз я целувах, правех го открито. Когато той я целуваше, трябваше да се крие. — Какво ще правим шампанското? Джинкс, знаеш ли къде наблизо продават лед?

— Знам къде има хладилник. Това решава ли въпроса?

— Не, хладилник не ни върши работа. Трябва ни много лед. Да напълним цялата мивка. Поне двайсет кила. Ще започнем празненството тук, но не се знае къде ще приключим.

— Аз мога да ти кажа къде ще го приключа — заяви Джинкс. — У дома.

— Ще донесеш ли лед преди това, ако обичаш? — помоли го Холидей.

Той я изгледа с израз на отегчение. Обадих се:

— Да върви по дяволите. Аз ще намеря лед.

Освободих се от прегръдката на Холидей и вдигнах слушалката на телефона.

— Ало — свързах се с телефонистката. — Можете ли да ми кажете дали някъде наблизо продават лед?

— Можем да ви изпратим малко лед, сър.

— Двайсет кила?

Тя се засмя.

— О, не, сър, не толкова много. Но лед на блокове се продава до пресечката на Труъкс стрийт и Уидърс.

— Далече ли е?

— През две-три пресечки, сър.

— Благодаря — казах и затворих телефона.

През цялото това време Джинкс беше броил парите си. Видя, че съм спрял поглед върху него, и каза:

— Взимам си моя дял още сега.

— Виждам.

— Имаш ли нещо против?

— Действай.

Застанах срещу него, за да го наблюдавам. Зад мен Холидей разкъсваше хартията, с която беше увита шестлитровата бутилка. Джинкс нареди парите си на три купчета — банкноти от по 100, 50 и 20 долара, преброяваше ги и поглеждаше листчето хартия, където по-рано бе записал общите суми. Взе купчето стотачки в лявата си ръка и ми каза:

— Трийсет парчета. — После взе купчето петдесетачки в дясната: — Четиресет парчета. — Остави двете купчета и взе двайсетачките: — Трийсет и пет парчета. Пет хиляди и седемстотин долара. Искаш ли да ги преброиш?

— А, не, не, за бога… Не искам да ги броя.

Той се изправи и с две ръце напъха парите в джобовете си.

— Сега отивам да донеса лед.

— Не си прави труд.

Холидей се беше разтопила от удоволствие — мина покрай мен, понесла шестлитровата бутилка, и я подпря в ъгъла на кушетката като кукла.

— Имаме шампанско за цял месец.

— Ще се изненадаш колко бързо върви, само да почнем веднъж.

— Двайсет килограма, така ли? — попита ме Джинкс.

— Не си прави труд — му отговорих и продължих да обяснявам на Холидей: — Това шампанско не е сухо. Малко сладни, но е подходящо за теб. Повечето жени не обичат съвсем сухото шампанско.

Тръгнах към вратата. Джинкс ме хвана за рамото, за да ме задържи.

— Аз ще отида.

Ако не беше такъв случаят, щях да му дам да разбере. Сега не исках да го удрям. Не исках да се разправяме. Исках всичко да е хубаво и приятно. Беше празненство не само в чест на великолепно направения удар, но и на още нещо — нещо, далеч по-важно за мен.

— Махни си ръката.

Той пусна рамото ми.

— Е, добре, щом си се настроил така.

— Точно така съм се настроил, копеле — му отговорих и излязох.

Пуснах в отворчето една монета от десет цента и една от пет и по улея веднага се плъзна блок лед, увит стегнато в пергаментова хартия. Пуснах още една монета от десет цента и още една от пет, получих втори блок лед, после и двата ги натоварих на зефира.

Вече беше привечер, стъмваше се, всички светлини бяха запалени. Трамваите и автобусите вече не бяха толкова препълнени. Повечето от хората, които работеха дневно време, се бяха прибрали вкъщи. Но на мен ми беше известно, че четирима души, които работеха дневно време, не се бяха прибрали. Роумър — кой ли беше и къде ли се намираше? — сега се чудеше какво им се е случило. Дали вече беше отишъл при Уебър? Надявам се, че Уебър ще съумее да се справи с него…

Ритнах по вратата на апартамента и Холидей ми отвори.

— Дай да ти помогна.

— Аз съм го хванал хубаво. Джинкс отиде ли си?

— Да.

— Чудесно. Великолепно. Фантастично. Само аз и ти.

Отнесох леда в кухнята и го пуснах в мивката. Разкъсах хартията, запуших дупката и едва тогава се сетих, че съм забравил да взема още нещо.

— Боже мой, за всичко се погрижих, само това забравих — няма с какво да начупя леда.

— Вземи нож.

— Така ще се наложи.

Започнах да троша леда с кухненския нож. Оказа се пипкава работа. Този проклет нож непрекъснато се огъваше. Опитвах се да го държа така, че да не се счупи.

— За колко време ще се изстуди шампанското? — попита Холидей.

— Може би за около час… Но има ли значение? Нека да направим всичко както трябва. — Прекъснах работата си, изтърсих парченцата лед, които се бяха полепили по ръцете ми, и я прегърнах. — Точно тази вечер всичко трябва да бъде без грешка. Бавно, спокойно, с удоволствие, без да се пропуска и най-прозаичната подробност — например ако ще се къса парче тоалетна хартия, да се отдели така точно по перфорацията, че да не липсва и да не се издава нито една нишка. Съвършено, дори това трябва да бъде съвършено.

Целунах я леко, едва-едва, само да усети, че съм докоснал устните й, усмихнах се и продължих да разтрошавам бавно леда с кухненския нож. Продължих да й говоря:

— Ето това ми дай на мене. Лошо ли ще ни бъде да започваме всяка вечер с бутилка шампанско и да приключваме с бутилка коняк?

— Защо не, може пък и да стане.

— Сигурен съм, че ще успеем. Вече ни провървя. Утре ще купим по една каса и от едното, и от другото. Утре ще си купим нови дрехи и ще си потърсим нови жилища… може би ще успеем да наемем апартаменти в една и съща сграда. Нещо по-хубаво.

— Отделни апартаменти, това ли имаш предвид?

— Да.

Лицето й помръкна, тя се нацупи.

— Значи това било. А пък аз се чудех защо се държиш така странно…

— Странно ли?

— Цуни-гуни и какво ли не още. Искал всичко да е съвършено. Трябваше да се досетя, че това е старият номер, когато някой се готви да те зареже.

— Защо говориш такива неща?

— Нали искаш отделни апартаменти…

— Боже мой, какво толкова е станало, че да се мусиш? Съществува понятието самостоятелност, това ще ти кажа аз.

— Че тук не си ли самостоятелен?

— Ох, хайде, недей. Не ставай докачлива.

— Не съм докачлива.

— Добре, не си. Не съм искал да те засегна. Но имаме само едно легло, само една баня. Ще ми се, когато поискам, да вляза в банята, без да заключвам вратата, това е.

— Не е необходимо да заключваш вратата. Случвало ли се е да ти преча, когато си бил в банята?

— Не става въпрос за това. И ти се намираш в същия апартамент. Това ми стига.

— Искаш да ме разкараш, така ли?

— О, боже…

— Измъквам те от стопанството на затвора, ти докопваш някоя пара и ме разкарваш на минутата.

— Съжалявам, че изобщо споменах за това. Забрави го. Все едно че никога не съм го казвал.

— Ти вече си каза какво искаш и ще си го получиш.

Холидей изхвърча от кухнята.

Хвърлих ножа в мивката и тръгнах след нея. Тя отиде до кушетката, застана с гръб към мен, взе един куп пари и започна да брои банкнотите.

— Какво правиш, по дяволите?

Изобщо не ме погледна.

— Пет хиляди и седемстотин долара от тези пари са мои. Толкова взимам.

Минах пред нея и сложих ръце на раменете й.

— Какво ти става?

— Взимам това, което ми принадлежи, и си отивам.

— Ох, не ставай толкова докачлива. Аз се мислех за невротичен тип, но като ви гледам двамата с Джинкс, аз съм повече от нормален. Тази вечер имаме празненство, забрави ли? Хей! Сега се сетих и за още нещо…

Отидох до телефона и вдигнах слушалката.

— Пак съм аз — казах на телефонистката. — Можете ли да ме свържете с хотел „Сейнт Чолет“.

Холидей продължаваше да брои парите си с гръб към мен. Закрих слушалката с ръка и й казах:

— Няма да ти потрябват такива суми за тази вечер. Обещавам да не ям и да не пия много.

Чу се женски глас:

— Хотел „Сейнт Чолет“.

— В кой салон свири оркестърът на Холстед?

— В „Цветната зала“, сър.

— Свържете ме, ако обичате.

Чу се мъжки глас:

— „Цветната зала“.

— Искам да говоря със салонния управител.

— Салонният управител на телефона, сър…

— Как се казваш?

— Джордж, сър.

— Джордж, името ми е Пол Мърфи. Можеш ли да ми запазиш маса за двама за вечеря, към осем и половина?

— Да, сър, мистър Мърфи.

— В онова сепаре там горе… над дансинга.

— Да, сър, мистър Мърфи. Маса за двама в галерията за осем и половина.

— И още нещо — нека поставят цветя на масата, няколко стръка.

— Да, сър, мистър Мърфи.

— Благодаря ти, Джордж. Ще те видя по-късно…

Холидей продължаваше да брои парите. Чистопробното ми изображение на светски мъж не я беше развълнувало ни най-малко. Попитах я:

— Имаш ли нещо против аз да ти избера какво да облечеш тази вечер?

Не отговори.

Започнах да си свиркам, отидох в спалнята и отворих вградения гардероб. Дрехите й бяха закачени в средното крило. Никак не бяха много. Повиках я:

— Холидей!

Отговор не последва.

— Холидей!

Пак не получих отговор.

Отидох до вратата на спалнята.

— Холидей!

Тя мръдна малко, така че да бъде изцяло с гръб към мен.

Отидох при нея. Тя продължаваше да брои банкнотите. Не погледна нагоре. Казах й:

— Я слушай.

— Затваряй си устата!

Хванах я за китките на двете ръце. Шепите й бяха пълни с пари.

— Майната ти! — кресна тя с изкривено лице и се опита да се освободи.

Разтърсих я за китките, забих ноктите на палците си в дланите й, банкнотите се изплъзнаха от пръстите й и полетяха към пода.

— Я слушай. Щях да си счупя краката от бързане да се прибера вкъщи при теб тази вечер. Бях един много щастлив човек. Бях си припомнил онова, което бях забравил, но сега забравих припомненото. Едип е мъртъв, гробницата е заключена. Пътят към утробата е затворен завинаги. Трябва да изгориш отгласа от тези спомени, трябва да ме пречистиш в огнището на твоята сласт…

Всичко пред мен стана бяло, лакирано, нямаше дори движение на мисълта: не си спомням да съм я вдигал и не си спомням да съм се премествал, всичко ставаше без усилие, както се придвижва слънчевата сянка, но изведнъж тя се намери в ръцете ми, изведнъж тя се оказа над леглото.

Пуснах я върху постелята. Тя погледна нагоре към мен с лъснали очи и изведнъж като по чудо настъпи тишина; усетих, че пот се стича на струйка по корема ми и впива нокти в мене, простенах, коленичих до нея, а някъде отдалече, много отдалече, дочух безметежния звън на камбани…

 

 

— Холидей!

Отговор не последва.

— Холидей! — извиках отново.

Пак не получих отговор. Дявол да го вземе, значи цялата история започва отначало. Отидох до вратата към дневната.

Холидей беше коленичила на земята и събираше парите. Казах й:

— Ела при мен.

Тя стана, пъхна парите си под мишница, взе също и моя дял — това, което беше останало на вестника върху кушетката. Попита ме:

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Ще ги прибера.

Отидох до скрина и поставих парите в чекмеджето, където държах гащетата си, върнах се до вратата на спалнята и я видях, че слага парите си в пътна чанта.

— Както ти казах преди трийсет минути, искам да избера коя рокля да облечеш довечера. Тук не разполагаш кой знае с какво…

— Нямам нужда — прекъсна ме тя и затвори пътната чанта. Изправи се и я избута с крак навътре в гардероба.

— Утре ще ти помогна да си избереш тоалет. Нещо по̀ фантазе. След като ще ставаме habitués^[1] на „Цветната зала“, налага се да си купиш нещо по̀ фантазе. Коя от тези рокли ще облечеш тази вечер?

— Ей тази. — Тя влезе цялата в гардероба и ми показа една рокля на цветя. — Подходяща ли е?

— Заслужаваш нещо по-хубаво. Но утре по това време гардеробът ти ще се напълни.

Някой почука на външната врата. Предположих:

— Джинкс. Как няма да се върне…

— Ще се отървем от него. Не се ядосвай. Не започвай кавга.

— Кавга… тази вечер? Тази вечер, когато за пръв път съм напълно, всецяло свободен?

Пак се почука и аз минах през всекидневната, за да отворя. Не беше Джинкс. Беше Мандън.

— Влизай, влизай. Тъкмо щяхме да отворим бутилка.

Той влезе и аз затворих вратата.

— Защо не вдигаш телефона?

— Какъв телефон? Телефонът не е звънял.

— Не ми ги разправяй такива. Звънял е. Какво толкова правехте, че не го чувахте?

Онези камбани…

— Стига си се заяждал.

— Вземи си сакото. Искам да поговоря с теб…

— Говорете тука — обади се Холидей.

Мандън се обърна. Тя тъкмо влизаше откъм спалнята.

— Ти не се бъркай — каза й той. — Тази работа не те засяга.

— Щом засяга него, засяга и мен.

— Изчезвай. Донеси му сакото.

Тя скръсти ръце и очите й засвяткаха.

— Виж се каква си скарида, мошеник такъв, да не си посмял да ми говориш така.

Намесих се:

— Успокой се. За бога, недейте да проваляте тази вечер. Точно тази вечер…

— Прави каквото ти казах. Донеси му сакото — повтори й той. В гласа му имаше напрежение, изразът на лицето му беше мрачен и тревожен. — Нямаме много време — обърна се той към мен. — Предупреждавам те, че нямаме много време.

— Какво се е случило?

— Много работи.

Той имаше здрави нерви, почти беше лишен от въображение и не се тревожеше за дреболии, но сега беше разтревожен. Изведнъж неговото безпокойство обезпокои и мен. Сигурно имаше връзка или с обира, или с Роумър, или с Уебър. Бяхме направили фал.

Влязох бързо в спалнята и грабнах сакото си.

— Ще се върна след малко — казах на Холидей.

Мандън отвори вратата и двамата тръгнахме да излизаме заедно, но изведнъж Холидей го сграбчи и го задържа с думите:

— Аз също идвам. Омръзна ми да вършите всичко зад гърба ми…

Мандън се освободи раздразнено от нея, блъсна я и тя падна назад, при което цялата й уста се раздвижи — явно събираше слюнка, за да го заплюе.

Хвърлих се между двамата.

— Направи го и ще ти счупя врата, само го направи, за да имам повод да счупя проклетия ти врат. Няма да ти позволя да плюеш така. — Тя затвори уста, но ме прониза с убийствен поглед. — Оставаш тук. Ще се върна след няколко минути.

Излязох след Мандън и едва не подтичвах, за да го настигна. Вратата на апартамента се затръшна. Целият етаж се разтърси.

Мандън прекоси фоайето и излезе пред колата си. Отвори рязко вратата и ми каза:

— Качвай се.

Качих се. Вмъкна се и той, след което затвори вратата. Хайнес погледна назад през рамо.

— Карай до някоя бензиностанция — нареди му Мандън и после се обърна към мен: — Ама че мръсница. Трябва да се отървеш от нея. В най-скоро време ще ми дойде до гуша.

Колата тръгна.

— Не й обръщай внимание. Ти защо си се разтревожил? Какво е станало?

Той се сви в единия ъгъл на седалката, вдигна нагоре глава, за да ме вижда, и сви дебелите си вежди.

— Значи ти беше големият умник. Ти си членувал във „Фи Бета Капа“. Ти си многознайкото…

— Какво има? Какво се е случило?

— Ще ти кажа какво се случи. Куклата дойде при мен.

— Кукла ли? Каква кукла?

— Маргарет Добсън.

— Маргарет Добсън? Това ли е всичко?

— А малко ли е?

— Искаш да кажеш, че вдигна всичкия този шум само защото Маргарет Добсън е идвала при теб, така ли? Боже мой! Помислих си, че става въпрос за обира. Помислих си, че някъде сме направили фал. Предизвикваш кавга между мен и Холидей само защото тази мадама е идвала да те търси? Е, ще трябва да си променя мнението за теб.

— Тя търсеше теб.

— Ами нека ме търси. Пред нея съм чист. Не съм взел парите. Всичко беше напълно културно. Никакви обиди, никакви съжаления…

— Всичко с било напълно културно. Но и за двама ни щеше да се окаже къде по-добре, ако не е било така. Къде по-добре щеше да бъде, ако беше взел парите, както те карах аз. Но не. Ти умееш да разсъждаваш. Ти знаеш повече от всички. Нека да не се занимаваме с тази работа. Не искаш копоите му да тръгнат след тебе. Всичко да е тихо и мирно. Всичко стана мирно и тихо, вярно. Но сега се случи точно това, което искаше да избегнеш, като не вземеш парите, сега се случи и самият ти го предизвика. Копоите сега преследват и двама ни.

Копоите ли? Това не го разбирах. Попитах:

— Защо?

— Тя те търси, ето защо.

— Но аз съм чист пред нея. Защо ще ме търси?

— Търси те, за да ти предложи работа. Намерила ти е работа. Нещо много добро — с бъдеще. Нали това си й казал, че търсиш? Търговска фирма с бъдеще. Не си ли й го казвал?

— Сигурно съм го казал. Звучи достатъчно мелодраматично, за да съм го казал. Но това беше най-обикновен разговор. Току-що се бяхме запознали. Трябваше да говоря нещо.

— И ти избра подходяща тема — себе си, естествено.

— Естествено…

— А сега правиш печалното откритие, което рано или късно прави всеки мъж, щом тръгне да сваля къде що види мадама — в крайна сметка някоя ще се залепи за него.

— Да се залепи за мен? Тя?

— Доколкото схванах.

— Ооох. Да ме домъкнеш дотук, за да ми говориш такива глупости? Разваляш празненството, заради тебе Холидей ми се сърди, водиш ме чак дотук, за да ми кажеш такова нещо? Защо се опитваш да изкараш всичко толкова зловещо?

Той извади малка хавлиена кърпа от джоба си и шумно издуха носа си. После я прибра, кръстоса късите си крака и се начумери, вдигна ръка пред лицето си, така че дланта закри устата му, а с палец и показалец потри ноздрите си с вид на човек, който едва се сдържа от гняв.

— Ако престанеш да се занимаваш с твоето его поне за малко, ще ти обясня не защо се опитвам да изкарам нещата толкова зловещи, а защо наистина са зловещи.

— Добре де, давай! Чакат ме мадама и шестлитрова бутилка шампанско. И шампанското ще се преохлади, и мадамата съвсем ще охладнее към мен. Извини ме за несполучливия каламбур. Направих го съвсем спонтанно.

— Боя се, че мадамата и бутилката ще трябва да почакат — каза той и ме изгледа. Помислих си: Но не за дълго, драги, не за дълго, и отговорих на погледа му. — След като не си взел от Езра Добсън чека за трийсет и пет хиляди долара, той бил слисан. Никога преди не му се било случвало подобно нещо. Цял живот хората все искали от него — пари, политически услуги, други неща, но това той не можел да проумее — да се откажеш от трийсет и пет хиляди долара, предложени просто като подарък. Но ето че се случило. Отказал си се. От това, което ми каза куклата, заключих, че му били необходими няколко минути, за да дойде на себе си, а когато се опитали да те върнат, ти вече си бил изчезнал. Те обсъдили случилото се — куклата изобщо не била изненадана, че си отказал да вземеш чека. Тя ли! Тя през цялото време знаела, че си много горд човек с почтен и благороден характер. Непрекъснато му го повтаряла. Нямала избор. Нямало да остави магарето си в калта — колкото по-благороден те изкара, толкова по-незначително ставало нейното опущение. Охо, хитра е тя, и още как… Както и да е, убедила го. Наприказвала му каквото трябва. И така, сега и на двамата не им е чиста съвестта и искат да оправят сметките си с теб. Планирали са цялото ти бъдеще. Хубава, блага работа…

— Това е много мило от тяхна страна. Но на мен работа не ми трябва. Не й ли го каза?

— Казах й, че имаш няколко великолепни възможности, повече от това не можех да й кажа. Тя и без туй ми няма доверие. Не може да ме понася. Знае какво се говори за мен. Ами нали точно нейните адвокати се опитват да ме разпнат от години насам. Колкото по-малко се забърквам аз в тази история, толкова по-добре за всички. Сега ти трябва да се оправяш.

— Какво точно се иска от мен?

— Много е просто. Да се видиш с нея и да й кажеш, че не искаш тази работа.

— Не.

— Трябва.

— Няма да го направя.

— Естествено, че ще го направиш. Обещах й, че ще се обадиш до един час. И този час вече изтича, дявол да го вземе.

— Ти си полудял.

— Трябва само да се видиш с нея. Да й кажеш „мерси“ и „не“.

— Не.

— Какво толкова трудно има в това?

— Не мога да го направя.

— Какво искаш да кажеш — не си можел да го направиш?

— Не искам да го направя.

— Нямаш избор. — Той се наведе напред, все още вторачен в мен. — Какво ти става? Защо си се разтреперил?

— Нищо ми няма.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Тогава какво ти има? Целият си се разтреперил. Какво се е случило между теб и тази кукла?

— Нищо.

— Колкото пъти ти заговоря за нея, тръпки те побиват. От какво те е страх?

Как можех да му обясня? Как можеш да говориш за подобни неща? Повече не исках да я виждам. Пътят обратно към утробата се беше затворил завинаги. Исках да остане затворен. Той не можеше да го разбере.

— Не ща да имам нищо общо с нея.

Той изправи гръб, свъси дебелите си вежди и зениците му почти изчезнаха под тях.

— Я слушай, дявол да те вземе — разгорещи се той. — Обещал съм на тази кукла, че ще те намеря до един час. Или сам ще отидеш, или копоите на баща й ще те закарат. А копоите на баща й включват и цялото полицейско управление. Само да щракне с пръсти, и ченгетата застават мирно…

— Аз ще се справя.

— Не се и опитвай. Само със самочувствието си няма да успееш. Ще получиш такъв сюрприз, какъвто изобщо не си очаквал. Знаеш ли какво се канеше да направи тя, ако не й бях обещал да те намеря до един час. Щеше да разпрати ченгетата да претърсят всички апартаменти, които се дават под наем в центъра, а също и мебелираните стаи. Толкова знае за теб: живеел си някъде в центъра.

Колата навлезе в бензиностанция и спря под навеса. Продавачът се отлепи от една колона и застана пред прозореца на Хайнес.

— Догоре ли?

— Догоре — нареди Мандън. — Вдигни прозореца си, Хайнес.

Хайнес вдигна прозореца, затвори го напълно.

Мандън го изчака и отново се обърна към мен.

— Няма ли най-сетне да го проумееш? Тя си е наумила да те намери. А което е по-страшно, и Стария си е наумил същото. При това той ще успее, дори да се опиташ да избягаш. Защо трябва да подлагаш на риск чудесната ни организация, при положение че единственото, което се иска от теб, е да й кажеш едно „не“. Толкова ли не можеш да се срещнеш с нея за една минута? Боже мой, нима това е въпрос на живот и смърт? — Той извади лист хартия от джоба си и ми го подаде. — Това е номерът на личния й телефон. Иска да й се обадиш, за да ти обясни какво точно е казала на Стария. Хайде. Обади й се оттук…

Господи! Точно тази вечер, тази вечер на вечерите, както си бях въобразявал… Защо треперех? Гробницата беше затворена. Защо тогава треперех?

Грабнах листа от ръката му, слязох от колата и отидох до телефона.