Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (24)

I

Отключих вратата на квартирата и влязох.

Всекидневната беше празна. Вратата на спалнята беше затворена. Във въздуха все още се носеше лека миризма на шампанско от счупеното шестлитрово шише.

Вратата на спалнята се отвори и оттам излезе Холидей. Беше по пеньоар. Затвори вратата след себе си.

— Е… значи се върна…

— Дойдох да прибера парите си. Оставих ги в чекмеджето. Заминавам.

— Така ли?

— Заминавам.

— Така ли? Защо заминаваш?

— Просто заминавам.

— Заедно с оная, богаташката. С нейния кадилак…

— Сам. Заминавам сам…

Влязох в спалнята. Леглото беше разтурено. Вратата на банята беше затворена и ми се стори, че чувам някого вътре. Мандън? Джинкс? Хайнес? Какъв ли щеше да бъде цветът на мазната локвичка, която можеше да остане от него? Дали и тя няма да бъде черна? Е, сега вече никога нямаше да узная… Никога нямаше да узная какво чувство бих изпитал, ако убия всичките хора, които не ми бяха симпатични.

Отидох до чекмеджето и взех парите си.

Тя влезе и отиде до горния край на леглото.

— В каква посока тръгваш?

Север, североизток, изток, югоизток, юг, югозапад, запад, северозапад, север, имаше ли значение сега?

— В коя да е.

— Вземи това за спомен.

Тя ми подхвърли нещо. Не успях да го уловя и се наведох да го вдигна. Беше куршум, изстрелян куршум. Попитах:

— Какво е това?

— Куршум.

— Куршум ли?

— Ако имаше лупа, щеше да видиш мозък по него. Ако имаше лупа, щеше да видиш мозъка на Токо по него.

Мозъка на Токо ли? Погледнах я. Тя държеше стария ми трийсет и осемкалибров пистолет и го беше насочила към мен, пистолета, с който бях застрелял брат й.

— Извадили са го от главата му, преди да го погребат — рече тя. — Така правели в такива случаи.

— За какво говориш?

— За това. Сложи ги един до друг.

Тя ми подхвърли още един куршум, но този път не се опитах да го уловя. Исках да падне на земята, така че да имам време да извадя автоматичния си пистолет. Натъпках парите в джоба си, наведох се да го вдигна и протегнах ръка към пистолета си.

Пистолетът не беше там… Алекто го беше хвърлила в езерото.

— Кобет! — извика Холидей.

Вратата на банята се отвори и оттам излезе Кобет. Носеше дълги бели гащи.

— Кажи му.

— Аз донесох куршума. Токо е бил убит с него. Изстрелян е от този пистолет.

— Тази вечер ги проверихме — добави Холидей. — Балистично…

Значи сега вече беше разбрала. Казах й:

— Беше погрешка. Случайно.

Тя вдигна пистолета.

— Върни се в банята, Кобет.

Кобет се прибра в банята.

— Тук имате чудесна организация, ти, Мандън и Джинкс. Оставям всичко на вас. Ваше е.

— Много си бил важен. „Фи Бета Капа“. Маестро.

— Знаеш как е построено всичко. Брат ми е най-влиятелният пастор в Ню Йорк. Брат ми е най-влиятелният пастор в Съединените щати. Преподобният Стивън С. Аперсън. Записът е в неговите ръце. Ако не му се обаждам всяка седмица, ще пусне плочата. Нека да си тръгна и ще му се обаждам всяка седмица. Кълна се. Ако не му се обаждам, той ще пусне плочата. Ако той пусне плочата, всичко ще се сгромоляса. Знаеш какво ще се случи с Уебър, Мандън и другите…

Тя само се усмихваше. Тя беше Тисифона. Тисифона, Алекто… и къде беше третата? Нямаше ли и трета?

Знаех, че ще стреля, и се хвърлих към нея, но пламъчето на трийсет и осемкалибровия пистолет ме пресрещна насред път.

Нищо не почувствах. Бях прострелян, но нищо не почувствах. Не ми беше останало нищо, с което да го почувствам.

Отново видях пламъчето, но и този път не го усетих. Свлякох се в долния край на леглото и започнах да падам, но ми стана смешно — това беше хубав номер за нея. Аз вече бях паднал там, в буковата горичка, до нужника, това, което сега падаше умъртвено, не бях аз, а физическият остатък от мен, едно нищо.

Отново припламна, очите ми се затвориха и вече не виждах нищо. Не виждах нищо и не усещах нищо, но с частица от съзнанието си разбирах, че свивам колене и брадичката ми се свежда към тях, че най-сетне съм на сигурно и спокойно място в мрака на утробата, от която никога не бях излизал…