Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kiss Tomorrow Goodbye, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- София Василева, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хорас Маккой
Заглавие: Уморените коне ги убиват, нали?
Преводач: София Василева
Година на превод: 1990
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 23.06.2014
Редактор: Елка Николова
ISBN: 978-954-655-500-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7704
История
- — Добавяне
VIII
От двете страни на пътя имаше стълбове за уличното осветление, но лампите не бяха запалени и в лъчистото сияние на месечината преди пълнолуние всички спретнати къщурки между двете пресечки, нашарени от ослепителното жълто на квадратите и правоъгълниците на прозорците, бяха подредени като в кукленско градче, а по дължината на улицата бяха паркирани коли като уголемени детски автомобилиста. Къщата, която търсехме, беше по средата между двете пресечки — едноетажна, като вила. Не беше трудно да я намерим; просто нямаше начин да я пропуснем. Двете предни стаи, между които оставаше входната врата, бяха осветени, но на прозорците имаше транспаранти, а на поддържаната морава близо до тротоара се издигаше дървена табела с извита над нея лампа.
Д-Р ДАРИУС ГРИЙН
ОРИЕНТИРАНЕ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА
ОРГАНОН
(Аристотел)
NOVUM ORGANUM
(Бейкън)
TERTUM ORGANUM
(Успенски)
КЛЮЧ КЪМ КОСМИЧЕСКОТО СЪЗНАНИЕ
ПРОСТРАНСТВЕНОТО СХВАЩАНЕ ЗА ВРЕМЕТО
НЕ СЕ ИЗГУБВАЙТЕ ИЗ ЛАБИРИНТИТЕ НА НЕЯСНАТА МИСЪЛ
— Нали ти казах, че е побъркан? — обади се Джинкс.
— Сигурен ли си, че къщата е точно тази?
— Абсолютно. Тази е. Името му е изписано. Доктор Грийн. Но предния път нямаше никаква табела. Това е ново.
По извитата, покрита с тухли алея стигнахме до стълбището, а оттам до сводестия вход. Едва тогава през дискретно насложените ребра на дългите щори видяхме пълна с хора стая. Имаше и мъже, и жени, но нищо повече не можеше да се различи, седяха скупчени с гръб към нас и едва сега долових монотонен глас, който бълваше поток от непонятни думи.
Джинкс погледна към мен.
— Тук е пълно с хора — прошепна той.
— В това няма нищо лошо.
— Не ми харесва…
— Нямаме избор — рекох. — Трябва да се видим с този човек. Хайде…
— Защо да не изчакаме, докато се разотидат?
— Защо да не изчакаме, докато се разотидат ли? Допускаш ли, че тези хора ще ни обърнат някакво внимание? Само трябва да отворим вратата и да влезем — посочих му друга табелка, много по-малка, закрепена зад едно от страничните стъкла на входната врата: МОЛЯ НЕ ЗВЪНЕТЕ ПО ВРЕМЕ НА ЛЕКЦИИТЕ. ВЛИЗАЙТЕ НАПРАВО. ВСИЧКИ СА ДОБРЕ ДОШЛИ.
— Хайде — повторих.
Пристъпих до вратата, отворих я и влязохме. Попаднахме в преддверие като кутия, без всякаква украса или мебели — имаше само втора, летяща врата към вътрешността, пред която беше поставена нова табелка, изписана със същия технически шрифт: МОЛЯ, ВЛИЗАЙТЕ ТИХО. Монотонното бъбрене, което се чуваше още отвън, започна да се възприема като човешка реч, когато от време на време някои по-слаботелесни думички, достатъчно тънки, за да преминат през процепа на вратата, се промъкваха до нас: „Истината… не е… нас… а със…“. Бутнах вратата, за да се отвори, и се изненадах колко леко и безшумно се разделиха крилата й, влязох, задържах я, докато мине Джинкс, и после я затворих толкова внимателно, че си прищипах пръста, но не много силно, не ме заболя кой знае колко. Към двайсет и пет, трийсет души седяха във всекидневна, мебелирана само със столове, а пред масата в свързаната с нея трапезария стоеше прав слаб възрастен мъж, който можеше да бъде единствено доктор Грийн. Имаше изпито лице с дълбоки бръчки като на Линкълн, носеше тясна черна копринена вратовръзка и ленено сако и четеше доста бързичко от някакъв лист в ръката си.
— … съзнанието следователно е единствената основа за убеденост. Разумът се потвърждава сам по себе си. Разсъдъкът открива в себе си онова, което стои над него и е негов източник, но в същото време разкрива и онова, което стои под него и същевременно се явява негова част. Различните нива на съществуването са своего рода излъчване, еманация от…
Усетих, че някой ме докосва по лакътя, и се обърнах — пред мен стоеше най-привлекателната кукла, която някога съм виждал, куклата от безброй сънища — свила устни, вдигнала строго пръст пред тях, за да ни предупреди да не вдигаме никакъв шум, ни подкани да я последваме. Думите, които произнасяше възрастният мъж, сега се превърнаха просто в някакъв шум, в жужене и до мен вече не стигаше нищо понятно. Куклата ни преведе през стаята, където седяха другите, и ни посочи няколко празни места на последния ред до прозорците. Прилепи се към стената, за да ни позволи да минем, както се прави в тесен коридор, и изведнъж аз и тя се намерихме лице срещу лице, тяло срещу тяло, докоснахме се съвсем леко и долових лек полъх от парфюма й, просто полъх от полъх на полъх, който ми беше познат отнякъде, а после забелязах, че не носи никакъв грим и точно поради това лицето й изглежда невероятно бяло. Забелязах, че косата й е черна, синьо-черна. Господи, никога не сте виждали толкова черна коса; всъщност тогава вече разбрах, че не от липсата на грим лицето й изглежда така бяло, а от натрапчивото изобилие на тази черна коса. Останахме така тяло до тяло, загледани един в друг за миг, за частица от мига, но достатъчно дълго, за да се преизпълни моят свят с едно бяло лице и черна коса, о, да, достатъчно дълго. После тя се отмести, аз седнах при Джинкс и когато се огледах отново, куклата беше изчезнала. Беше излязла някъде отляво, през летящата врата, но не я видях, защото стената я закриваше. Явно беше разпоредителка, но се чудех коя ли е, мъчех се да си припомня откъде ми е познат нейният парфюм, за какво ми напомня, питах се коя ли е, какво общо има с тази сбирка и през цялото време се оглеждах да видя дали няма да се върне.
— … но не бива да се разгръща множественото, като се пренебрегва единното, а трябва да се понесе нагоре към божествения източник на битието, чийто поток извира от него. Вие питате: Как да познаем необозримото? Отговарям: Не чрез разума. Задачата на разума е да различава и да определя. Следователно определеното не може да бъде негов обект. Можеш да доловиш безкрайното само чрез по-висша от разсъдъка способност, чрез навлизането в такова състояние, при което преставаш да бъдеш своето определено аз и ти се разкрива божествената същност. Това е екстаз. Това е освобождаването на ума от ограниченията на съзнанието. Схождат си само подобни неща, затова, щом изгубиш собствената си определеност, ставаш едно с безкрайното. Душата ти стига до своето най-просто аз, до божествената си същност и тогава разбираш това единение… тази тъждественост.
Но това блаженство не е трайно. Много рядко можем да се радваме на извисяването над телесните и мирски ограничения. Самият аз съм го изживявал само три пъти досега, а Порфирий[1] нито веднъж.
Всичко, що избистря и възвисява ума, ще ти помогне да го постигнеш, ще улесни приближаването и възвръщането на щастливите мигновения. Следователно има различни пътеки, по които може да се тръгне към целта. Любовта към прекрасното, която въодушевява поста, отдаването на единното и възходът към науката, които съставляват ламтежа на философа, любовта и молитвите, чрез които в нравствената си чистота ревностните и непорочни души се стремят към съвършенството — това са широките друми към висините над реалното и частното, където заставаме в непосредствена близост с безкрайното и то блясва в дълбините на душата.
Той изчете листа и го остави на масата.
— Така се говори в едно от писмата на Плотин до Флакус — бавно продума той. — Държах да чуете специално това послание, защото то съвпада, както ви е известно, с моята теория за познанието, основана върху идеята за разширяването на възприемчивостта. Нека да се съсредоточим върху тези въпроси за една-две минути.
Той сведе глава, а след него и всички останали. Джинкс ме стрелна с крайчеца на окото си, леко извърнат на една страна. Намръщих се, смигнах му и склоних поглед, за да му покажа, че и ние трябва да се държим като другите. Той се подчини. Сега вече аз повдигнах очи, за да се огледам наоколо и да се опитам да открия момичето с бялото лице и черната коса. Доктор Грийн изправи глава в очакване последователите му да направят същото и те го сториха с изненадващо единодействие, като едва сега за пръв път се чу шум от движение, движение в границите на почтителността. Лекцията беше свършила.
— А сега, приятели мои — рече възрастният човек, — на излизане ще получите от мис Добсън някои нови материали. Разучете ги и медитирайте върху тях. И още нещо, бих искал да не настоявате повече и да не оставяте средства на мис Добсън. Както неведнъж съм ви казвал, ние не събираме волни пожертвования. Ако някога дойде време да имаме нужда от пари, няма да се поколебая и ще ви поискам. Единственото, което желая от вас, е да сте искрени и всеотдайни. Приятели мои, сега съм уморен. Трябва да ме извините. Лека нощ, благодаря ви, че дойдохте…
Той се отдалечи от масата и излезе през страничната врата към задната част на къщата. Хората станаха и започнаха да се придвижват към изхода, някои поединично, други по двама, по трима, хора на средна възраст, но видях и две момиченца, които надали бяха повече от дванайсет-тринайсетгодишни. Все още шумът беше незначителен и никой не говореше. В стаята се чувстваше атмосфера на смиреност и уважение, дори на страхопочитание. Станах, дръпнах Джинкс да ме последва, присъединихме се към множеството и тръгнахме към преддверието. Летящата врата беше разтворена и застопорена, а куклата с бялото лице и черните коси стоеше до нея с куп брошури, които раздаваше една по една. Все още шумът беше незначителен, чуваше се само тътрене на крака и приглушени пожелания за лека нощ. Ние с Джинкс се забавихме, така че да попаднем в края на човешкия поток и да останем последни, но все пак се придвижвахме към вратата, за да не правим впечатление. Досега никой не ни бе обърнал внимание. Най-сетне стигнахме до вратата — последни.
— Лека нощ — ми пожела куклата и ми подаде една брошура. — Лека нощ — повтори тя и подаде на Джинкс още една брошура.
— Лека нощ — отвърнах и се позабавих, докато мъжът и жената пред нас излязат. Когато външната врата се затвори и тримата останахме сами, казах на куклата: — Мога ли да поговоря за малко с доктор Грийн?
— След лекция Учителя не приема никого за разговор по лични въпроси — отговори ми тя учтиво. — Винаги е много уморен.
— Естествено, разбирам. Но е много важно.
— Такива са нарежданията му. За консултация или изобщо за среща винаги можете да го намерите сутрин между десет и дванайсет.
— За съжаление нашият въпрос не търпи отлагане. Жизненоважен е, в противен случай не бих се осмелил да го безпокоя. — Бялото лице и черната коса нямаше да ме спрат, твърдо бях решил да се срещна с него. — Бихте ли го попитали?
— Той ме познава — безцеремонно се обади Джинкс. — Само му кажете, че…
— Убеден съм, няма да ви се разсърди — намесих се бързо и хвърлих предупредителен поглед към Джинкс.
Тя се поколеба, но попита:
— Бихте ли ми казали имената си?
— Казвам се Пол Мърфи — заявих аз, — а това е Джоузеф Стоктън. Но имената ни надали нещо ще му подскажат…
— Ще съобщя на Учителя — рече тя и се отдалечи, а аз отново долових парфюма й, един цял микрокосмос; това не беше дори полъх, а пет пъти полъх от полъх, но все още се усещаше и този път можеше да се разпознае. Този парфюм ме бе лъхвал някога някъде… Тя беше привлекателна и в гръб: носеше мокасини от необработена кожа, дългите й крака бяха боси, задникът й беше малък, но закръглен, колкото да изпълни приятно шепите ти. В походката на тази кукла липсваше чувственото полюшване на Холидей, но пък тя нямаше нужда от такова нещо.
— … това е нещо ново — казваше Джинкс. — Предния път не беше така.
Смигнах му да мълчи, а той поклати неуверено глава и ми подаде брошурата, свивайки рамене, за да ми покаже колко му е непонятно. Беше малко книжле, напечатано на циклостил, а на корицата, пак на циклостил, с главни букви беше написано следното:
ГЛАСЪТ НА КАМЪНИТЕ
КАМЪНИ ОТ ЦЪРКОВЕН ЗИД И
КАМЪНИ ОТ СТЕНА НА ЗАТВОР СА
СЪВЪРШЕНО РАЗЛИЧНИ НЕЩА.
(Интерпретация на Успенски)
СХОДСТВОТО МЕЖДУ ХРИСТИЯНСКИЯ
МИСТИЦИЗЪМ,
ВЕДАНТА И УПАНИШАДИТЕ
(Интерпретация на проф. Джеймс)
— Нали ти казах — прошепна Джинкс.
Направих му знак да мълчи, оставих брошурите на един стол и в същия миг дочух звук, огледах се — куклата водеше Учителя. Той беше свалил сакото и вратовръзката си, яката му беше разкопчана. Хвърли бърз поглед към нас, но по лицето му не пролича някога да е виждал Джинкс.
— Учителю — обърна се момичето, — това са Пол Мърфи и Джоузеф Стоктън.
— Приятно ми е — протегнах към него ръка. Той не направи никакво движение да я поеме. Не беше жест на неучтивост, а по-скоро сякаш никога не бе чувал за такъв обичай.
— Не бих желал да изглеждам нелюбезен, господа — рече той с отпаднал тон, — но съм много изморен. Въпросът ви неотложен ли е?
— Повярвайте ми, сър, ако можеше да се отложи, нямаше да ви безпокоим. Вие не ме познавате, но мисля, че сте се виждали с моя приятел…
Той погледна към Джинкс, но с нищо не издаде, че го познава.
— Не си спомням — отговори съвсем спокойно. — Е, господа, за какво става въпрос?
Попитах:
— Можем ли да се срещнем с вас насаме, сър?
— Можете да говорите спокойно. Нямам тайни от мис Добсън.
— Въпросът не е свързан с космическото съзнание, сър.
В очите му блеснаха искри, мускулите на челюстта му се свиха.
— По други въпроси не желая да давам консултации.
Куклата го погледна с неудобство и каза:
— Извинете ме, Учителю. Ще си тръгвам.
— Нямам тайни от вас, мис Добсън.
— Да, разбира се, Учителю — каза тя тихо. — Просто и аз съм изморена. Ще ме извините ли?
— Щом настоявате — официално рече той.
Тя кимна хладно към мен и към Джинкс, поклони се към Учителя и излезе, гологлава и без връхна дреха. Не погледна назад. Бях разочарован. Не можех да се надявам, че съм възбудил у нея същото чувство, което тя бе възбудила у мен, не можех да се надявам дори да предизвикам интереса й към един временен последовател. Реших, че преди да приключа взаимоотношенията си с нея, ще я накарам да се заинтересува… Учителя направи две дълги крачки към летящата врата и изрита подпорката, която я държеше отворена. Крилата й се люшнаха и се затвориха. Когато се обърна отново към нас, умората бе изчезнала от лицето и от тялото му, очите му бяха разширени и горяха гневно.
— Как смеете да идвате тук? Как смеете?
Така беше по-добре. Така беше по-естествено.
— Почакайте малко, докторе… — започнах аз.
— Не желая да имам нищо общо с подобни въпроси. За мен този живот е приключен. Приключен, и край. Всички го знаят… всички. Повече няма да лекувам плътта, ще лекувам само духа…
— Я стига си викал, какво се дереш толкова — прекъсна го Джинкс.
— Млък! — срязах го аз. — Виж какво, докторе, няма кого да лекуваш. Само искам да ми дадеш съвет — съвет, за който съм готов да си платя. Много ни трябва адвокат. Не знаем при кого да отидем.
— Как смеете да смущавате медитациите ми с такива детинщини? В телефонния указател на раздела „Адвокати“ е пълно с имена, хиляди имена…
— По дяволите! — викна раздразнено Джинкс.
— Ще млъкнеш ли, ако обичаш! — побързах да поема нещата в свои ръце. — Виж какво, докторе, това не е начин да избереш адвокат.
— Не зная какъв адвокат ви трябва…
— Моля те, докторе, нека поговорим като разумни хора. Не си вчерашен, имал си вземане-даване с кого ли не, как да не познаваш някого…
— Това беше преди години.
— Преди две — обади се Джинкс. — Само преди две…
— Чуй сега, докторе… — подхванах отново аз. — Нищо не ти струва. Така се случи, че ни трябва адвокат, при това незабавно. Разбирам опасенията ти при мисълта, че можеш да се забъркаш отново с тия хора, и не само ги разбирам, но и ти съчувствам. Няма да те забъркваме с нищо. Повече няма да идваме тук. — Запитах се: „Как мога да видя куклата, без да дойда тук?“ — Все трябва да си чул за някого. Не искаш да се занимаваш повече с нас, нали?
— Не.
— Тогава измисли някого.
Той се вторачи в мен, прехапал устни, после се вторачи в Джинкс. Лицето на Джинкс беше мрачно. Беше раздразнен, готов да зареже приказките и да пристъпи към нещо друго. Съвсем явно беше.
— Опитайте с Кийт Мандън — рече най-сетне докторът. — Чероки Мандън.
— Къде да го намеря?
— Има кантора в центъра на града.
— Къде в центъра?
— Не знам къде. В някоя от административните сгради.
— Дай указателя.
Той ме изгледа накриво, но прекоси преддверието и взе указателя от една масичка.
— Мандън… — произнесох и поех справочника. — Мандън, така ли е?
— Да.
Намерих буквата М — Манди, Мандлър, Мандън.
Мандън, Кийт — адвокат. Брод 424. 9491
Мандън, Кийт — дом. Айрис 608. ВА 1–9055
— Погледни — посочих му с пръст, — за този ли става въпрос?
— Да.
— Благодаря. — Върнах му указателя.
— Можете да ми изкажете благодарността си по един-единствен начин: никога повече да не стъпвате тук.
Няма, но само до утре вечер, това си помислих. Няма, ако куклата се появи отново. Обърнах се и излязох. Джинкс тръгна след мен. Когато минавахме под свода на външната врата, угасна осветлението във всекидневната, където бяха наредени столовете, още преди да стигнем улицата, угаснаха лампите и в срещуположната стая, а когато наближихме тротоара, изгасна и светлината над табелата в двора. Свихме към центъра.
— Голям си кибритлия — казах на Джинкс. — Трябва да се научиш да общуваш с хората.
— Той е побъркан. Сега можеш да разбереш защо са го оставили на мира.
— Може да не е толкова побъркан, колкото си мислиш.
— Нямам му доверие. Нито пък ще имам доверие на този Мандън.
— Нямаме време да се назлъндисваме. Ще трябва да се задоволим с това, което имаме…
— Какво ще правим сега?
— Ще се опитаме да намерим Мандън, това ще правим.
Изведнъж той ме смушка предупредително, обърнах глава да видя какво има и посегнах към пистолета си в десния заден джоб. Един спортен автомобил, голям, мощен, с изгасени фарове, беше изникнал незабележимо отзад, движеше се бавно близо до бордюра, на метър и половина от нас, и поддържаше нашата скорост. Гюрукът беше свален. Шофираше куклата с бялото лице и черните коси. Усмихнах се вътрешно и оставих пистолета на мира. В крайна сметка не бях сбъркал по отношение на тази бамбина…
— Да ви откарам ли донякъде?
— Чудесно — отговорих и казах на Джинкс: — Хайде.
Тя спря колата, наведе се да отвори вратата и аз влязох. Джинкс се вмъкна до мен, седна и тръшна вратата. Попитах го:
— Удобно ли ти е? Имаш ли достатъчно място?
— Добре съм — отвърна той.
Куклата веднага се усети какво да каже:
— И без туй задната седалка е пълна с боклуци. — Натисна газта и включи фаровете, при което ми се усмихна гузно, защото си даде сметка, че току-що се е издала.
— Много мило от ваша страна — казах аз.
— Нищо не ми струва. Къде да ви оставя?
— При дрогерията, ако нямате нищо против, ще вземем такси… — отговорих, като не свалях поглед от нея, но не се бях вторачил право в лицето й, а към извивката на брадичката й. Тя гледаше напред през стъклото, но знаеше, че я наблюдавам. Все още беше без шапка и без връхна дреха.
— Колата ви е страшна — казах.
— Харесвам си я…
— Много бърза, обзалагам се.
— Сигурно. Не съм правила експерименти.
— Колко сте вдигали най-много с нея?
— Ами сто и двайсет… и трийсет километра.
— Ще вдигне и повече. Какво ще кажеш, а, Джоузеф?
— И на мен така ми се струва.
— Разбира се, че ще вдигне — казах аз. — Никога ли не носите манто? — попитах момичето.
— Понякога нося. Когато вали. — Засмя се: — Не съм използвала гюрука от месеци.
Погледнах към Джинкс. Той се взираше мрачно в мен. Ако питаха него, и тя беше побъркана.
— Какво ще кажете за лекцията на Учителя? — попита тя.
— Каква лекция?
— Тази, която прочете…
— Аха. Не знам — отвърнах. — За съжаление не съм много наясно с космическото съзнание.
— Лекцията не беше за космическото съзнание. Беше за психологията на познанието.
— Все едно…
— О, не. Съвсем не е така.
— Исках да кажа, че е еднакво трудно да се проумеят. За неподготвения…
— Да, сигурно наистина е необходима известна подготовка. Доволен ли сте от консултацията ви с Учителя?
— Много. Благодарение на вас…
Тя намали пред дрогерията и сви в крайното платно.
— Далече ли отивате?
— До другия край на града — отговорих аз.
— И аз съм нататък. Защо да не ви повозя, докато видим някое такси? Засега нищо не ми се мярка. А и сигурно няма да намерим в този район.
— Не искаме да ви притесняваме — рече Джинкс и посегна към дръжката. Колата още не беше спряла, той вече бързаше да отвори вратата.
— Не ме притеснявате.
— Е, тогава много ви благодаря — обадих се аз. — Затвори вратата — смушках Джинкс. — Той я затръшна с всичка сила. Помислих си: „Киселяк с киселяк. Копеле такова“. Куклата даде газ, излязохме отново по средата на платното и продължихме напред. Градът се простираше пред нас. От другата страна на центъра се намираха жилищният блок „Маракийш“ и Холидей.
Холидей беше страхотна. Елдорадо. Страхотна. Но се запитах: дали не мисля така, защото тя е първата след повече от две години. Не е ли дошла като че ли направо от джунглите? Ами че дори сега, в този миг, откъде знаеш дали не е с домоуправителя, пък дори и с някой хлапак от пазара за стари коли. А тази кукла до теб, тя би ли се навила? Знаеш, че няма. Тя е изискана. Тя е от каймака. Не може да я свали всеки, на когото е казала здрасти. И няма защо да се тревожиш какво можеш да пипнеш от нея. Попитах я:
— Откога се интересувате от космическото съзнание?
— Отдавна. Вече три-четири години.
— Не искам да изглеждам като глупак, но все пак кажете ми какво е това. Религия ли е или нещо друго?
— Не. Философия е. Навлиза в четвъртото измерение. Или по-скоро навлиза в математическото понятие за четвъртото измерение.
— Това вече наистина ме обърква.
Тя се засмя.
— И все пак е много интересно. Надявам се да ви видя на някоя от медитациите на Учителя.
— Присъствието ми ще се отрази зле. Излъчването ми ще окаже лошо влияние.
— Може и да не се отрази.
— Сигурен съм, че ще бъде вредно. Не зная нищо за космическото съзнание… но зная нещичко за измеренията. И не поддържам теорията, че четвъртото измерение е философско или математическо понятие. Мисля, че е чисто интуитивно.
Тя ме погледна изненадано.
— Не се опитвам да ви го доказвам и не искам да прозвучи претенциозно. Но аз вярвам в това.
— Никога не съм чувала за такова нещо — замислено рече тя.
— Тия дни трябва да се занимаем с този въпрос… и с още някои неща — казах аз и от погледа й към мен разбрах, че е усетила за какви други неща говоря.
Джинкс се надигна и се наведе напред:
— Ето едно такси.
— Ще има и други — обади се момичето.
— Не искаме да злоупотребяваме с добрината ви — смигнах й лукаво, така че Джинкс да не забележи, и се опитах да й внуша, че следващия път, когато щяхме да се видим с нея, ще се постарая Джинкс да го няма.
Тя също ми смигна в отговор и спря колата до тротоара.
Джинкс отвори вратата и излезе. Бях се поизправил, за да сляза, когато отново долових онзи парфюм и сега вече го разпознах. Казваше се Huele de noche[2].
— Имате добър вкус за парфюми.
— Моля?
— Парфюмът ви. Чудесен е.
— Парфюмът ли?
— Huele de noche. Сега вече го разпознавам. И преди ми се струваше познат, но не можех да се сетя откъде. Сега се сетих.
— Аз не употребявам парфюм — поусмихна се тя едва-едва.
— Долових го. Няколко пъти тази вечер го усещам.
— Така ви се струва. Никога през живота си не съм употребявала парфюм.
— Хайде — подкани ме Джинкс.
Свих рамене, излязох от колата и затворих вратата. На мен никак не ми пречеше, ако тя искаше да отрича, че употребява парфюм, сякаш това щеше да й свали цената.
— Довиждане — обади се тя.
— Довиждане.
— Хайде — отново ме подкани Джинкс.
Кимнах й, последвах Джинкс към таксито, което чакаше до бордюра, и ето — тя изчезна — две червени светлини се стопиха в далечината. Джинкс се пресегна през мен и затвори вратата, поклащайки глава.
— Никога през живота си не бях чувал толкова дивотии. Главата ти е пълна с глупости, това знаеш ли го?
— Млъкни. В момента си припомням нещо.
В момента си припомнях нещо, скоро щях да си го възстановя — нещо, за което смътно знаех, че не искам да си спомням, но не го бях забравил; дъхът на този парфюм ставаше все по-силен и по-силен, и по-силен, а после всеки нерв и всяка жилка по тялото ми започнаха да потръпват под звуците на музика от едновремешна латерна, удари гръм, ослепителна светлина проряза главата ми; усещах студения вятър, който нахлуваше през тунела на много, много години, и когато затихна, на фокус остана само едно бяло-бяло лице с черна-черна коса и това беше баба ми, опъната неподвижно в ковчега си насред гостната в старата ни къща в Пролома — виждаше се само главата й и по една голяма запалена свещ в двата края на ковчега, а стаята беше изпълнена с аромата на големите храсти Huele de noche, избуяли около къщата…
О, боже всевишни! — опитах се да си поема дъх, след като разбрах на какво ми бе замирисало. Не беше парфюмът на онази кукла — тя беше права — така ми се струваше. Лицето й беше бяло като на баба ми и косата й беше черна като нейната, имаше прилика и в израза на лицето, в това беше причината, в тази прилика, в тази кошмарна близка прилика…
Не можех да се освободя от този спомен, не исках той да се връща, цял живот се мъчех да го забравя, но не можех да се освободя от него.