Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (2)

II

В момента работехме по средата на разстоянието между напоителния канал и евкалиптовата горичка, където трябваше да се спуснем, щом чуем сигнала. Събирахме пъпешите и ги нареждахме на купчини, така че по-късно да са готови за товарене в камиона на предприемача, а ние се придвижвахме по-нататък — към горичката. Байърс беше завързал коня си за едно младо дъбче недалеч от нас, стоеше под дръвчето на сянка и захапал лулата си от царевичен кочан, наблюдаваше поверените му затворници като падроне. С единствената разлика, че беше прегърнал пушката си.

Ние с Токо работехме близо един до друг, малко встрани от групата, сред която беше и Бъдлонг. Какво по-хубаво от това? Беше добро предзнаменование. Сега нямаше защо да се тревожа дали ще го улуча. Стоеше срещу мен като мишена.

— Май става късно, а? — продума Токо.

— Има още много време. — Вече не бях неспокоен. Бях преизпълнен с увереност. Всичко беше в мои ръце.

— На мен ми изглежда късно…

— По това време на годината слънцето може да те заблуди. Изкачва се много бързо. Още е само седем.

Взех няколко пъпеша, сложих ги на купчината и погледнах нагоре. В седем часа сутринта човек очаква слънцето едва да се е вдигнало над хоризонта, а то се бе изкачило доста нависоко. Върнах се при Токо и го предупредих:

— Отивам. А ти се отпусни най-сетне. Чуваш ли какво ти казвам?

— Отпуснал съм се.

— Така да е — отвърнах и се провикнах към Байърс. — Разрешете да прекъсна работа.

— Напускам втора група — извика Байърс на свой ред, за да предупреди надзирателя, който беше най-близо до нас, че ще отсъства за малко. Дойде при мен и спря. — Пак ли си ти, бе?

— Трябва да ида по нужда.

— Той не трябва да работи. Болен е — обади се Токо.

Байърс се ухили ехидно.

— Да си седи в кухнята, а?

— Има разстройство.

— От храната е — допълних аз.

— Добре, тръгвай… — махна Байърс с уинчестъра.

Тръгнах през бостана към походната тоалетна и внимавах да не стъпвам по врежовете на пъпешите, защото знаех, че Байърс върви на крачка след мен и ме следи.

— Моля да ме извиниш, императоре — промърморих през рамо.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен нямаш разстройство. Друг ти е зорът. Запек имаш, мен ако питат, ще си отрежа главата, ако нямаш запек.

Ритна ме толкова силно по задника, че щях да падна.

— Бих искал да не правиш това, повелителю.

— Това ти е зорът — продължи той. — Ами да, имаш запек. Трябва да се поразкършиш.

Ритна ме отново. Този път се блъснах във фургона.

— Хайде, бързо.

— Добре, сър, добре, мистър Байърс — издумах, преди да отметна брезента на входа и да вляза във фургона.

Събух си панталоните и седнах, а през един процеп наблюдавах Байърс. Беше застанал отстрани на пет-шест метра от фургона — сега му беше времето или никога. Станах, нахлузих си панталоните, легнах на пода и пропълзях до брезента на входа. Огледах се. Всичко беше както трябва. Изпълзях на земята и застинах неподвижно, отпуснал лице надолу, безжизнен, с притисната в пръстта буза; вдишвах силата на глинестата почва и влагата от росата, която, подгонена от слънцето, бягаше към сенчестата страна на браздата, и за миг отново се пренесох в детството, припомних си мириса на земя и на роса от някогашния ми живот, но си възстанових само отделни подробности, не можех да усетя цялото и при това спомените ми вървяха отвън навътре, а не отвътре навън… Запълзях по браздата към канала, изгубил напълно представа за движение. Разбирах, че се премествам само от съприкосновението на корема си със земята. Доближих най-сетне купа пъпешови врежове, които изскубахме с Токо преди три дни — сега безжизнено кафяви, трошливи и сухи. Скриваха ме добре и дори можех да се понадигна и да пълзя на четири крака, вместо да се извивам като змия. Стигнах края на браздата близо до камъка, който ми бе послужил за знак, и се хвърлих към брега на канала — искаше ми се да взема пистолетите колкото е възможно по-скоро. Ровът беше широк, но не много дълбок, някъде към половин метър, колкото да се напояват зеленчуковите градини по-надолу в долината. Потопих ръце във водата, плъзнах ги по дъното, заопипвах, докоснах пистолетите и ги извадих. Бяха в червена вътрешна гума, прегъната на две и после още веднъж, а след това вулканизирана; към нея беше привързано джобно ножче. Отворих ножчето, срязах донякъде гумата и накрая я разцепих. Вътре имаше два заредени пистолета и две кутии с патрони. Бяха тридесет и осемкалиброви револвери — не са любимото ми оръжие, но за момента доста им се зарадвах. Скрих и пистолетите, и кутиите с патрони под куртката си, обърнах се и запълзях обратно.

Не знаех колко време е минало — не беше много, може би две минути, но в никакъв случай повече от три. По тази част от плана нямаше съмнения — знаех, че мога да я изпълня, но отсега нататък с всяка изминала секунда опасността се увеличаваше и нишката на риска се обтягаше все повече и повече. И въпреки това не усещах страх. Всичко беше в мои ръце, владеех се напълно. Това бях чакал. Казвал си бях хиляди пъти, че ако пистолетите са там, където трябва, повече няма да се тревожа за Токо… Пропълзях по браздата, стигнах брезента на фургона и се вмъкнах вътре, свалих си панталоните и отново седнах, за да докажа, че съм бил там през цялото време, като се постарая да произведа необходимите шумове. Погледнах към Байърс през процепа. Стоеше на същото място, но сега бе вперил нетърпеливо поглед във фургона. По вида му не личеше да е неспокоен, просто не му се чакаше. Изсумтях и изпъшках няколко пъти, после откъснах шумно парче вестник, а Байърс вече започваше да нервничи. Не изпускаше фургона от очи. Станах и си поизчистих дрехите, взех още едно парче вестник, избърсах си лактите и смъкнах част от калта по себе си, закрепих добре пистолетите и кутиите с патрони под куртката си, така че да не се виждат, закопчах панталоните си и излязох.

— Вече си мислех, че си паднал вътре — заяде се Байърс.

Помислих си: Пазач на куркащи черва! Няма бъдеще в твоето изкуство.

— От храната на вечеря ми стана. Имам деликатен стомах.

— Ти изобщо си много деликатен, нали?

И спусъка ще натисна деликатно, селяндурино, ми мина през ума.

— Моля да ме извините, милорд.

— Я стига си се лигавил. Тръгвай.

— Моля да ме извините, сър — измърморих, докато тръгвах.

Токо се беше навел над купчината стъбла и когато се върнах, ровеше сред тях. Спря, без да променя положението на тялото си, и ме погледна изпод лакътя си. Вирнах палец, за да разбере, че пистолетите са под куртката ми. Той се изправи, стиснал във всяка ръка по един пъпеш почти колкото диня.

— Ей, какви са хубави! — Направи няколко крачки и ги сложи на купа, после се върна и продължи да рови сред същите врежове. Попита ме колко са.

— Два. — За патроните нищо не казах. Ако нещо се объркаше, ако се случеше да го застрелят, и без това щеше да утежни положението на другите, та оставаше да намерят и кутия с патрони.

Къде по-лесно е да се издири произходът на една кутия с патрони, отколкото на пистолет.

Наведох се и започнах да ровя до него в купчината.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че никой не ни следи, и му прехвърлих единия от пистолетите. Той го скри под работното си яке.

— Зареден ли е?

— Да. Ще мирясаш ли най-сетне! Всичко ни е в кърпа вързано.

На север откъм планините долетя ясната резолираща песен на дизелов двигател. Спогледахме се.

— Виждаш ли как вървят нещата, като ги пипне майстор? Натискаш копчето и готово. Сега тръгвай да се изтегляш към евкалиптовата горичка. Колкото е по-малко разстоянието, толкова по-безопасно е за нас.

— Мислиш ли, че ще се стигне до стрелба?

Дали щяло да се стигне до стрелба?

— Това няма значение, ако не се движиш в права линия. Запомни го. Не се движи в права линия.

Той пак започна да пребледнява.

— Още малко остава. Хайде, започвай да се измъкваш. И чакай да ти дам знак.

Той тръгна напред, аз — след него, навеждахме се над стъблата и си давахме вид, че търсим пъпеши. За минута-две се доближихме до групата, в която беше Бъдлонг. Той вдигна глава и ми се ухили:

— Здрасти, сладур. — После се обърна към Токо: — Хей, Токо, да не му направиш нещо на тоя красавец. Да има и за мен — подхвърли после към другите.

Всички се разсмяха.

— Скъпи ми, Бъдлонг! — Аз също влязох в тон: — Скъпи мой Бъдлонг. О, сатир на сатирите. Вярно ли е, че ме сънуваш в самотата на нощта? Не ми го казваш просто така, нали?

Той се подсмихна, но не каза нищо, а Байърс се приближи и спря на няколко метра от нас.

— Да не сте се намерили на пазара? Я стига сте се хилили, пръсвайте се…

Бяхме тръгнали да се разпръсваме, когато се разнесоха двете последователни изсвирвания на клаксона, толкова бързо едно след друго, че почти се сляха. Това беше сигнал само да се подготвим, но Байърс беше толкова наблизо, а Токо — така разтреперан, че реших да действам моментално, без да му мисля кой е готов и кой не. Освен това като че ли и Байърс усети нещо. Отстъпи и инстинктивно насочи уинчестъра си напред, но аз веднага го прострелях в стомаха. Той държеше оръжие и аз не можех да поема риск с такъв човек. Можеш да улучиш някого в главата или в сърцето, а той да остане жив колкото да те гръмне, възможно е, но уцелиш ли го в стомаха, точно над токата на колана, парализираш го мигновено. Дори да е в съзнание, не може да направи нищо. Видях как куршумът потъна в островчето бяла риза, което се подаваше между куртката и панталоните. Пушката се изплъзна от ръцете му, той се строполи тежко на земята и остана да лежи като полуразголен снежен човек.

— Бягай! — изкрещях към Токо.

Бъдлонг стоеше като втрещен. Нито едно мускулче по него не трепна.

— А пък ето какво виждах аз, сладур, когато те сънувах… — продължих прекъснатия ни разговор.

Той не помръдна. Когато изпънах ръка напред, само се втренчи в пистолета. Нямаше и половин метър от лицето му. Натиснах спусъка и куршумът прониза лявото му око, бликна струйка слуз и клепачът падна над дупката като транспарант над притъмнял прозорец. Кръв изобщо не потече.

Обърнах се и хукнах през браздите, прескачах неравностите, следвах Токо, криволичех, колкото е възможно по-превит, но без да намалявам скоростта си. Всички надзиратели започнаха да стрелят, чуваха се едновременно изстрелите и ехото от планините, по-слабо и треперливо, но не се уплаших дори за миг, нито мисъл за страх не мина през съзнанието ми. Кой знае откога не бяха стреляли надзирателите…

Краката на Токо се движеха ритмично, видях, че се изравняваме и щом го настигнах, той рязко спря, изправи се и на лицето му се изписа израз, събрал всички кошмари, сънувани откакто свят светува.

— Страх ме е… — прошепна той.

Продължих да тичам още няколко метра, обърнах се, забавих темпото и хвърлих поглед назад. Яхнал коня си, Харис пресичаше по диагонал бостана и приближаваше към мен, но нали теренът беше неравен, конят стъпваше внимателно и залиташе. Токо беше изостанал на три метра и се намираше между мен и Харис. Прицелих се в Харис, но когато натисках спусъка, стрелях по Токо. Куршумът го улучи в слепоочието, на устните му се показа слюнка и той падна на земята.

Побягнах отново. Изстрелите продължаваха, но нито веднъж не чух да изсвисти единичен куршум, носеше се само пукотевицата от пушечна стрелба и затихващият отглас от планините. Ако можеха да те халосат с тояга или да те шибнат с възлест каиш от сурова кожа, тия копелета имаха страхотен мерник, но стигнеше ли се до стрелба…

Стигнах края на бостана, прескочих напоителния канал — този беше по-малък, допълнителен — и потънах в евкалиптовата горичка. Тук, в гъсталака, за пръв път чух отчетливия глас на куршумите. Свистяха, просъскваха в листата и клоните. Изведнъж много наблизо, високо и рязко, светкавично се разнесоха нови звуци; огледах се, стреснат и малко разтревожен, видях автомат. На две педи от цевта му излизаха пламъци като езици; държеше го някакъв мъж, когото изобщо не познавах.

Вцепених се, когато видях мъж вместо Холидей. Имах чувството, че някой ме е прострелял в корема. Мъжът носеше каскет, папийонка и син костюм, стоеше в края на горичката съвсем на открито, облегнал лакът на една толкова недорасла издънка, че тя се тресеше от отката на оръжието и ръсеше с автомата откоси наляво и надясно като човек, който спокойно полива едно ъгълче от морава. Аз се спотаих на земята.

— Мини от другата страна — извика той към мен и едва тогава проумях, че това не е мъж, а Холидей.

Скочих, минах от другата страна и погледнах към бостана. Не се виждаше нито Харис, нито конят му. Някои от затворниците се бяха проснали край напоителния канал, а надзирателите се бяха скупчили на едно място и стреляха, без да се изправят, но нищо не улучваха. Бяха на повече от двеста метра. Холидей запрати по тях още един откос и свали автомата.

— Насам! — викна ми тя и се затича през гъсталака. Надзирателите продължаваха да сипят куршуми по дърветата, но те бяха не по-опасни от пролетен дъжд за керемидите на покрива. Нова, лъскава кола ни чакаше на черния път пред нас. Двигателят работеше, а Джинкс седеше зад волана. Щом приближихме, отвори задната врата и двамата с Холидей се хвърлихме вътре. Вратата се затвори и колата се люшна. Холидей се облегна по-удобно и се зае да слага нов пълнител в автомата.

— Това, дето си го донесла, е страшна работа. Наистина е страшна работа.

— Взех го от един приятел — обясни ми тя. Погледна към мен и продума бавно: — Ченгетата убиха още един от братята ми.

— Не му провървя на Токо. Изправи се точно когато не трябваше. Казах му да не спира…

Тя кимна към две картонени кутии на пода.

— Най-добре се преоблечи. Извинявам се за обувките.

— Не намери ли?

— По-големи са.

— Няма нищо. — Взех едната от кутиите и я отворих. Вътре имаше пълен комплект — риза, чорапи, обувки, костюм. Бяха евтини и долнокачествени, но какво от това.

— Тази беше за Токо. Другата е за теб.

— Пистолетът остана у него. Нямах време да го прибера.

— Не могат да разберат откъде е взет — каза тя, опря автомата на пода и го облегна на вратата надолу с цевта.

— Това е добре.

Почти си бях свалил куртката, когато Джинкс сви, за да излезе от черния път на шосето. Изгубих равновесие от острия завой и паднах на пода в краката на Холидей. Докато сядах обратно, усетих как колата като че ли се снишава и набира скорост.

— Много съм доволен, че Кобет не се отметна — казах аз. — Това беше единственото, което ме притесняваше.

— Бях сигурна, че ще направи каквото трябва.

— Трябва да му пуснем нещо отгоре.

— Взел си е каквото му се полага, че и отгоре, а и на мен ми остана предостатъчно…

Не се и съмнявам, помислих си аз. На теб ти е останало повече, отколкото на която и да било друга жена в света.

Тя се пресегна и взе от предната седалка друга кутия с дрехи. Отвори капака и извади грижливо сгъната рокля. Свали каскета от главата си, пусна го на пода и зарови пръсти в косата си, за да бухне.

— Много добре се справи. Добре си се сетила да облечеш мъжки дрехи…

Тя ми се усмихна, разкопча токата на панталона си, но не и копчетата, просто се изхлузи от крачолите, като се облегна назад и изпъна рамене, за да се привдигне от седалката. Краката й бяха бели и стройни. Видях и най-дребните белези по кожата й, луничките, поричките и безбройните гънчици, които започваха над коляното й и се пресичаха в сложни геометрични форми, красиви като снежни кристали. С крайчеца на окото си видях още нещо, въпреки че се стараех да не гледам натам — не защото не исках, не защото се стеснявах, но след като си чакал толкова дълго като мен да видиш нещо такова, просто ти се ще то да се разкрие пред теб бавно, бавно, sostenuto^[1]. Опитах се да не гледам, но погледнах и видях всичко — Атлантида, пътя към страната Шан, седемте града на Сибола^[2]…