Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (7)

VII

Слязох от автобуса на ъгъла и ми беше приятно и малко странно, че мога да го направя естествено и привично като човек, който от години слиза от един и същ автобус на един и същ ъгъл — като ветеран; защото най-малко от всички се набива в очи майсторът — дори на най-дребното, дори на слизането от автобус. Обикновеният посетител от друг град, който отива някъде с автобус едва за втори път, дори няма да се опита да действа като майстор, вероятно изобщо няма да му дойде наум; ако не знае къде точно да слезе и от коя врата, той ще тръгне да пита, да, така би се държал обикновеният посетител от друг град, който прави всичко нормално. Но аз не правех нещата нормално. Полагах толкова усилия за тези подробности, изпълнявах ги направо съвършено и самото изпълнение, което никога не биваше отразено в огледалото на средния човек, ме убеждаваше, че съдбата ме покровителства. Вървях по улицата, която водеше към центъра — към зеленчуковата борса и сервиза на Мейсън, и следвах приливите и отливите на обедната тълпа; момичета и жени с пламнали като кръв устни, оцветени в толкова оттенъци на червеното, колкото са пръстите на ръцете и на краката, устни, между които от време на време се показваха и зъби; мъже в ленени сака, в раирани сака, без сака — и те също фетишисти, налапали цигари, пури, лули, клечки за зъби, но в крайна сметка единствено фетишите им за уста се виждаха, а един господ знае колко още бяха скритите и най-порочен сред тях навярно беше посредствеността; долнопробни, прости, отвратителни човеци, тези, които за щастие биват унищожавани от войните. Какво ще ви донесе съдбата в близко бъдеще, дребни хорица, които още подсмърчате и се държите за полите на майките си? Ще ви дадат два долара повишение на заплатите? Колкото за сандвич плюс нахокване?

Пред „Хартфордс“ вече нямаше суматоха. Момчето от сергията със зеленчуци миеше връзка цикория, някакъв прислужник метеше тротоара с метла с дълга дръжка. Огромният разлом, пробит в тихото всекидневие на супермаркета, беше запълнен от тежестта на повторението.

Така изглеждаше и гаражът на Мейсън, но аз знаех, че е само привидно и точно затова бях дошъл. Полицаите бяха изпуснали Джинкс, значи досега трябваше вече да са поставили засади, а едната от тях следваше да бъде при сервиза, в случай че по една или друга причина Джинкс реши да се добере до Мейсън. Вероятно щеше да има цивилен агент до телефона в канцеларията и друг, който да се навърта край задната врата — така и беше. Действията на полицията са строго определени като в геометрична задача, а отговорът е винаги в края на учебника.

Спрях пред входа на канцеларията и агентът, застанал до телефона на бюрото, ме изгледа тъпо. Беше към петдесетгодишен, дори по-възрастен, и имаше дълъг стаж като ченге, защото на лицето му беше изписана завършена проклетия, каквато може да избуи и да върже само от дълги години нисше полицействане.

— Да? — посрещна ме той.

— Мейсън тук ли е?

— За какво го търсиш?

— За една кола.

— Така ли? Каква кола?

— Каквато и да е — стига да върви.

— Къде искаш да отидеш?

Проницателността и предпазливостта стояха пред мен в спретнат външен вид, с голямо шкембе и петдесет и втори номер обувки. Тръгнеш ли по дирите на дивеча в полето, трябва да се движиш срещу вятъра, а в гъсто залесените места бъди много внимателен, не стъпвай по клонките, не разклащай шумките и храсталаците. Не забравяй, че съществуването на животните зависи от зрението, обонянието и слуха им и ти като ловец не можеш да си сигурен до каква степен са развити инстинктите им, така че трябва да бъдеш непрекъснато нащрек, за да не подплашиш плячката. „Мейсън тук ли е?“ — „За какво го търсиш?“ — „За една кола.“ — „Така ли? Каква кола?“ — „Каквато и да е — стига да върви.“ — „Къде искаш да отидеш?“ Господин Саскуоч^[1] вървеше из гората срещу вятъра и се справяше великолепно.

— Никъде не искам да ходя. Съвсем честно, не ща. Мислех да си остана тук, но Мейсън и инспектор Уебър се намесиха. Инспекторът иска да се махна от града. Май е най-добре да извикате Мейсън…

Той ме зяпна глупашки, намръщи се и намръщеното му лице започна да се криви като от някакъв тик, предизвикан от вибрациите на сложния механизъм, който бавно се превърташе в обемистия му череп. Ни най-малко не изглеждаше изненадан, че познах какъв е. Един факт напираше да премине през съзнанието му и напредъкът му можеше да се проследи по страданието, обезобразяващо лицето му. Най-сетне проумя. Кривенето спря и кожата встрани от месестата част на ухото му се изду като козината на настръхнало куче.

— Значи инспекторът ви е открил… — продума той бавно.

— Да.

Влезе другият агент — този, който се навърташе около задната врата. Беше към трийсет годишен, прекалено млад, оня израз още не беше вързал плод на лицето му, но цветната пъпка вече се разтваряше. Попита:

— Какво става, Рей?

— Същото, дето става от години. Ние още патки пасем. Инспектор Уебър иска тоя тип да се махне от града. — Той прекоси стаята и дойде при мен до вратата. Провикна се навътре към самата работилница: — Мейсън!

През цялото време другото ченге не откъсваше поглед от мен. Но и двамата изглеждаха разочаровани и без настроение.

— Къде е Джинкс Рейнър?

— Не знам — отговорих.

Рей се върна при нас и подхвърли:

— Тоя сигурно иска пак да услужи на инспектора, на него ще каже.

— Ако знаех къде е Рейнър, щях да ви съобщя. Да не мислите, че искам инспекторът да се покаже толкова алчен.

— Какво искаш? — обади се Мейсън иззад гърба ми.

— Кола искам.

— При това черен форд лимузина с двигател „Мъркюри“, нали?

Извърнах се и го изгледах. По лицето му се четеше наглост и насмешка. Присъствието на двете ченгета му вдъхваше учудваща храброст.

— Боя се, че проявих прекалени амбиции — демонстрирах разкаяние. — Черният форд лимузина с двигател „Мъркюри“ ще трябва да почака. Сега каквато и да е кола ще ми свърши работа. Надявам се ти или Нелс да ни закарате с Холидей извън града.

— Да бяхте го чули тази сутрин — каза той на ченгетата. — Друга песен пее сега. — После продължи към мен: — Ужасно много съжалявам, Ралф, стари приятелю, ужасно съжалявам, но само за това съм си мечтал, да те закарам с мадамата ти някъде и един от двама ви да ми тегли куршума в гърба.

— Не си ме разбрал правилно. Не ти се сърдя. Нямам ти зъб…

— Не ме търси за нищо…

— Към кого да се обърна? Нямам време за такива работи. Трябва да се махна от града. Виж — казах и извадих хубаво надиплените хиляда и осемстотин долара, — мога да си платя. Хиляда и осемстотин долара. — Всички се изненадаха. — Да не си мислите, че ще оставя инспектора да ме изнуди?

— Все ми е едно дали имаш хиляда и осемстотин долара — заяви Мейсън. — Все ми е едно дали имаш осемнайсет милиона долара. Изчезвай оттука…

Рей се обърна другарски към по-младия си колега, а в същото време душеше наоколо, за да разбере откъде духа вятърът. Хипопотамът се канеше да тръгне отново из дивите гъсталаци.

— Бен, ще трябва да проверим онзи сигнал за Джинкс Рейнър. Вярно е, че онова място по главен път номер четири е на края на света, почти до границата на щата, но пък ще можем и да закараме човека дотам…

— Не — отряза Бен.

— Е, хайде, хайде, чакай малко — подхвана го Рей търпеливо. — Трябва да се оказва съдействие. Инспекторът иска тоя човек да си обере крушите. Защо да не му помогнем? Ние ще услужим на инспектора, той ще услужи на нас…

— Не — отказа пак Бен. — Има нещо гнило в тая работа. — Щеше ми се да му кажа: Можеш да бъдеш сигурен, че наистина има нещо гнило; бръкни и ти в кацата с меда, Бен. Не е толкова голяма, че да стигне за цялата ви служба, но бръкни, докато има. — Не искам да се забърквам с инспектора…

— Тоя инспектор, дявол да го вземе… — измърмори Рей.

— Махай се оттука! — Бен реши да се отърве от мен.

Махнах се. На входа откъм улицата се поизвърнах и хвърлих поглед назад през рамо. Мейсън отиваше към дъното на работилницата и накуцваше с болния си крак. Знаех накъде се е запътил. Отиваше на другия телефон. Отиваше да се обади на инспектора, дявол да го вземе.

Инспекторът, дявол да го вземе. Той е толкова високопоставен, че може да му се размине. Е, добре. Lex talionis^[2]. Голямата риба поглъща по-малката, по-малката поглъща новоизлюпените рибенца, новоизлюпените рибенца поглъщат молюските и така нататък, да почиват в мир. Ало, майко, аз съм. Тържеството по случай встъпването ми в длъжност свърши, обаждам ти се от Белия дом. Ало, инспекторе, довечера ще ми трябват двама-трима цивилни агенти, за да направя един удар.

Ако.

Но не бива да има никакви „ако“. От мен зависи да няма никакви „ако“.

 

 

Забарабаних с пръсти по вратата на квартирата, но никой не ми отвори. Допуснах, че може да съм почукал много леко, и повторих, този път по-силно. Пак никой не се обади, не се усещаше никакво движение отвътре, никакъв звук. Да. Щом си обърна гърба… Почуках два-три пъти с кокалчетата на ръката си и веднага след това вратата бавно се отвори. Изненадах се. Не бях чул приближаващи се стъпки. Джинкс се показа иззад вратата и я затвори. Нищо чудно, че не бях чул стъпки. Беше бос. Казах му:

— Виждам, че се числиш към така наречената цивилизована школа.

— Какво? — попита той смутено.

— Не можеш да го правиш, без да си свалиш обувките и чорапите. Разочароваш ме. Мислех, че си привърженик на схватките без регламент.

— Ами… — неспокойно се запъна той. — Канех се да си мия краката.

— Стига приказки — рекох, но не много ядосано, защото става ли въпрос за Холидей, не можеш да се сърдиш много на мъжа.

В този момент тя излезе от спалнята — по дрехите й нямаше нито гънчица, на главата й — нито едно разрошено косъмче, на лицето й грееше любезна усмивка — ще речеш, съпругата на викарий, влязла да поднесе чай на гостите. Можех да й прережа гърлото, но възхищението ми към нея омота това мое желание в здравите си върви, стегна го силно отвсякъде и накрая го задуши. Съвестта й беше бронирана. Холидей знаеше, че аз знам, че тя току-що е станала от леглото с това нещастно глупаво копеле, но у нея нямаше и сянка от неудобство, стеснение или вина. Влезе в стаята с някакво некрофилско достойнство — съпругата на викария, дошла да поднесе чай — как да не признаеш, че е страхотна, наистина страхотия, и пъпът ми отново потръпна…

— Не се забави много — приветливо ме посрещна тя.

— Един майстор никога не се тутка — отвърнах и това беше намек, отправен и към Джинкс, а в същото време наум си повтарях, че не бива да й се възхищавам повече колко е страхотна и да се захвана с работа; всеки миг тоя инспектор, дявол да го вземе, щеше да цъфне, а после щеше да има предостатъчно време да й се възхищавам, предостатъчно време пъпът ми да тръпне, тогава щях да бъда в състояние да изпитвам удоволствие, тогава щях да го оставя да изскочи над токата на колана ми, ако…

Ако.

Но не бива да има никакви „ако“. Боже мой, просто не бива да има никакво „ако“.

Казах на Джинкс:

— Влизай там и нагласяй машината.

— Нагласена е и е изпробвана.

— Както и да е, влизай вътре.

— Откъде знаеш, че ще дойде? — попита той.

— По дяволите, всичко е намислено така, че да дойде. Направил съм така, че да дойде. Къде е другият пистолет?

— Там вътре… върху уредбата за запис.

— Вземи и тоя — подадох му и моя пистолет. — Нека да са у теб. Надявам се, че ще се престрашиш и ще стреляш, ако нещо се обърка.

— Как може нещо да се обърка? Нали си майстор…

— Захващай се с машинката, ако обичаш.

— Добре — съгласи се той, без да спори повече. — Само не забравяй през цялото време да го държиш пред микрофона.

— Няма да забравя. Влизай вътре…

— Мислиш ли, че имам време да си обуя обувките?

— Имаш време да спреш с приказките…

Той се ухили на Холидей и влезе в спалнята. Тя го наблюдаваше с безразличие. Казах й:

— Извини ме, моля ти се.

— За какво?

— За това, че те обезпокоих в такъв момент на екстаз. Но се опитай да прецениш положението. Стоях отвън в коридора и не можех да накарам никого да се размърда, а очаквах инспекторът да се появи всеки миг. Това щеше да провали всичко. Така че, разбираш, трябваше да вляза, просто трябваше да вляза. Аз съм последният човек на тоя свят, който би поискал да ти попречи на удоволствието, но този път просто нямах друга възможност. Надявам се, че разбираш…

— Разбирам… — каза ми тя мило.

— Ти си страхотна. Страхотна в истинския смисъл на думата.

— Не ме иронизирай.

— Не те иронизирам. Опитвам се да бъда искрен. Ти си страхотна.

— Моля те, не се сърди.

— По дяволите, тогава стискай си краката. — Свалих сакото си и отидох до кушетката. Тя се размърда, обърна се и ме изгледа, докато минавах. Хвърлих сакото си на кушетката и също я изгледах. При теб няма скрито-покрито, само едно не искам от теб, и в крайна сметка точно то ще ми се случи, ако не престанеш да лягаш с всеки, с когото си на „здрасти“, това исках да й кажа, но не го направих, мислех си, че Джинкс може да чуе от микрофона. Не исках да стигаме до разрив… засега. Имах нужда от него и от неговите хиляда и осемстотин долара, които бяха в джоба ми.

— Какво стана в сервиза на Мейсън? — попита тя.

— Това, което ви казах, че ще стане. — Не може да се каже, че отговорих със задушевен тон. — Фрашкано с ченгета… и Мейсън беше там. Дадох му да зърне хиляда и осемстотинте долара и той се спусна право към телефона.

— Това е добре — каза тя и малко се поуспокои. — Притеснявах се за теб.

— Отсега нататък, когато се тревожиш за мен, не се утешавай със секс.

Очите й блеснаха. Гласеше се да ми отговори, но думите не успяха да се оформят. На вратата се почука. И двамата онемяхме.

— Не забравяй какво съм ви казал. Просто следвайте моя план — казах с възможно най-тихия глас, при който думите все пак заглушаваха туптенето на сърцето ми. Аутодафе. Спокойно, сърце, по-бавно, по-бавно, започнах да си повтарям, няма нищо страшно, все едно че съм в топло пухено легло, в противен случай той нямаше да дойде, по-бавно, сърце… Минах покрай Холидей, отново ме лъхна острият мирис на канела, отидох до вратата и отворих. Инспекторът и Рийс стояха отвън, но този път видът им беше едва ли не извинителен, като че ли бяха тръгнали от къща на къща да събират абонаменти.

— Ще ни поканиш ли да влезем? — попита инспекторът.

Влязоха и аз затворих вратата след тях.

— Малко се изненадвам, че ви намирам тук — започна инспекторът. — Мислехме, че вече сте на път за Аризона…

— Опитахме се да заминем, сър, как да не се опитахме. Ходих да търся кола.

— Всеки ден за Аризона тръгват два или три автобуса, моето момче. Казах ти го и преди…

— Да, сър, знам. — По-бавно, сърце, по-бавно. Заради теб гласът ми се променя, задъхвам се. Няма защо да се вълнувам: хванали сме го, хванали сме го здравата. Само трябва да намеря начин да го заведа до микрофона, да го накарам да застане пред него… Заговорих отново: — Не искам да си мислите, че съм някакво самонадеяно копеле, сър. Не съм от тия твърдоглави глупаци, които правят напук. — И бавно заотстъпвах назад към кушетката. — Ще направя каквото ми казахте. Ще се махна от града. Нали ще се махнем от града? — обърнах се към Холидей.

— Вярвайте ми — веднага се включи и тя, но всъщност заговори на Рийс — другото ченге; усмихваше му се, той й връщаше усмивката и си мислеше все за онова… онова, което тя искаше да го накара да си мисли, дяволите да я вземат.

Най-сетне усетих с прасците си, че съм стигнал до кушетката, и седнах. Радиото, в което беше скрит микрофонът, стоеше на съседната масичка, близо до мен.

— Кога? — Инспекторът направи три-четири крачки към мен, бащински смръщил чело. — Не можеш ли да оцениш, когато някой се отнася добре с теб? Дадох ти шанс. Може би поначало сбърках…

Добре, добре, ченге такова, почакай малко и ще видиш дали си сбъркал, или не си. Това е най-голямата грешка, която някога си правил, подкупен негоднико. Туптенето на сърцето ми вече не беше така буйно и вълнението ми спадаше, започнах да овладявам положението.

— Оценявам го, как да не го оценявам, сър — отговорих му веднага. — Готов бях да се кача на автобуса за Аризона, както ми казахте. Нали така беше? — обърнах се към Холидей. — Нали искахме да се качим на автобуса за Аризона, както ни каза инспектор Уебър? — Трябваше да го назова по име, за да не може после да се измъкне, след като го чуе на записа.

— Да, искахме — отвърна тя. — Но нямахме пари.

Тя се приближи до другия край на кушетката и седна, но не според правилата на изисканите дами, а разтвори колене и полата й се опъна, та Рийс наклони глава до рамото си, защото съвсем явно се опитваше да погледне колкото може по-нагоре. Нали разбирате? Не беше крив човекът…

— В това беше бедата — заобяснявах на инспектора. — Нямахме пари. Взехте ни всичко до шушка. Останаха ни само един-два долара. Трябваше да намеря човека, дето ми помогна в оная работа със супермаркета. Неговият дял беше два бона.

— Тоя, дето го чакат Прат и Дауни — каза Рийс на инспектора.

— Намери ли го? — попита инспекторът.

— Да, сър. Той ми подхвърли някоя и друга стотачка.

— Някоя и друга, а? — подметна той иронично. — Осемнайсет стотачки, нали?

Престорих се на изненадан от осведомеността му.

— Е, вече разбрах, сър, че ако искам да имам тайни от вас, трябва да стоя настрана от сервиза на Мейсън. Разбрах го… но не знаех откъде другаде мога да взема кола. Това е причината, дето… Извадих банкнотите от джоба си, разгънах ги на коляното си и ги пригладих. — Ето ги, хиляда и осемстотин в брой. Колко мога да задържа?

— Е, да, но този път трябва да се вземат предвид и други хора — рече той бавно.

— Кои? — попита Рийс.

— Прат и Дауни…

— А защо? — отново попита Рийс.

— Не ставай глупак — грубо го сряза инспекторът. — Те са съвсем наясно. Защо си мислиш, че са оставили тоя тип да влиза и да излиза там, където са направили засада, и не са го прибрали? В отдела и без туй има достатъчно завистници… — Той се протегна, измъкна хиляда и осемстотинте долара изпод пръстите ми и ги разпери. Подаде ми две двайсетачки и една десетачка.

— Взимай…

— Боже мой, инспекторе. За нас само петдесет долара ли?

— Ти си виновен, кой ти е крив, нали ти се навря в тоя загубен сервиз и издаде всичко. Казах ти да се махнеш от града. Според тебе как се чувстват тези момчета? Навремето и за мен все не идваше ред. И аз пасях патки като тях. На кого според тебе ги е яд повече — на тебе или на мене?

Взех петдесетте долара.

— Не се сетих за това. Вижте какво, инспекторе, тоя човек, дето ми помогна за супермаркета на Хартфорд, той ми е приятел. Оттук е. Живее в града. Каза ми, че било детска игра да се приберат едни пари, когато ги пренасят за заплати. За Аризона, то се знае, ще заминем, но се чудех… Ако вземем да останем тук, в тази квартира, докато дойде време да направим удара, да го направим и после веднага да се чупим, какво лошо може да има в това? Тук сме в пълна безопасност, на първата работа носехме маски, никой не може да ни познае… а сумата си я бива, инспекторе…

— Нямам ти доверие — прекъсна ме той.

— Естествено — отговорих. — Но все ще се намерят хора, на които имате доверие. Ще ни трябват поне двама души. Вие ще ги изберете. Струва си, двайсет хиляди долара са това. Вие ще изберете двама души, на които имате доверие, и ще ги пратите с нас. Можете да дойдете и вие двамата с Рийс — ще ни измъкнете с колата или там каквото трябва. Ако се получи фал, ще излезете със стария номер, че сте получили сигнал и сте дошли да ни заловите на местопрестъплението. Едип инспектор винаги може да се измъкне…

Досега само ми бе минавало през ум да използвам ченгета при обир, но никога не бях го обмислял специално, също както левият защитник в отбора по бейзбол на Далас си разсъждава за евентуално участие в световното първенство; досега това бе останало само една смътна амбиция, хрумване, което се бе породило в съзнанието ми за миг и бе отминало. Но сега имах чувството, че е изпълнимо, без да се налагат дългогодишни тренировки с отборите на горските пущинаци. Лицето на инспектора оставаше непроменено, равнодушно, но очите му едва видимо се разшириха, той хвърли бърз поглед към Рийс, сякаш искаше да долови мислите му по телепатия, а после отново се обърна към мен. Подхвърлих му:

— Какво толкова, по дяволите, нека и ние да намажем нещо като хората.

Той поглади възела на евтината си копринена вратовръзка, като не сваляше очи от мен, вторачен напрегнато, сякаш по лицето ми можеше да предвиди успеха или провала на операцията. След минута отново погледна към Рийс и кимна по посока на спалнята. Чудесно! — помислих си веднага: — Идете, господа, в съвещателната зала и обсъдете въпроса. — Но изведнъж се сетих, че Джинкс е там, в шкафа, и инспекторът сигурно водеше Рийс вътре не за да обсъждат предложението ми, а навярно имаше подозрения и щеше да претърси стаята, навярно беше надушил нещо нечист, и защо да не се досети, та коя скитаща се отрепка като мен е в състояние да направи подобно нагло предложение на полицейски инспектор. Рекох си, боже мой, този път не си разигра картите както трябва; това не ти беше необходимо, в ръцете ти беше заради изнудването, но не, ти, с твоя талант, ти, с твоя гений, ти, с твоя садизъм трябваше да объркаш всичко, недорасъл хапльо такъв; усетих познатата тръпка да се надига в стомаха ми и — прас! — блъсна ме отведнъж, светлочервена жар обхвана червата ми и ги заусуква, както се навива ластикът на детско аеропланче. От другия край на кушетката Холидей ахна и от гласа й сякаш също се стичаше страх. Дадох си сметка, че се отваря вратата на спалнята, и в целия си смут проумях — трябва да предупредя Джинкс, че не Холидей или аз отваряме вратата, а инспекторът и Рийс.

— Инспекторе, инспекторе! — Както бях седнал, само се извъртях към него. Той спря. — Ще трябва да ни извините, че спалнята е в такъв вид — изтърсих и се изсмях. — Прислужницата още не е дошла. — Те влязоха и затвориха вратата.

— Джинкс! — Холидей се сепна разтревожено и скочи на крака. Трепереше цялата. Най-енергично започнах да й правя знаци да седне и си помислих: Господи, дано този глупав кучи син да ме е разбрал, дано да е затворил вратата на дрешника, както го предупредих, дано да седи тихо и неподвижно, като че ли играе на „замръзване“. Сега не можех да направя нищо, абсолютно нищо. Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред, отчаяно правех знаци на Холидей, за да я накарам да седне, а в това време си мислех, че ако чуя гласове, каквито и да са гласове, ще се спусна към входната врата. Джинкс имаше два пистолета точно за такива непредвидени случаи и се надявах, че ще се осмели да ги използва. Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред, продължих да правя знаци на Холидей да седне, дявол да го вземе, и да чака. Все още разтреперана, тя бе вторачила безумен поглед във вратата на спалнята и аз отново си зададох въпроса как е възможно човек, който стреля на месо с автомат, да се плаши така. Няма да се намери една жена на цял милион, която би могла да излезе от спалнята, след като си я сварил в подобно положение, и да се държи с такова достойнство и savoir faire^[3], каквото тя бе показала. Наистина беше страхотна, но не когато трябва и не където трябва. Сега беше времето и мястото да бъде страхотна, а тя изпадна в паника. И аз бях изпаднал в паника, но не чак дотам. Все още имах чувството, че червата ми се усукват, но, пази боже, не бях целият разтреперан. Дразнех се, че ми минават такива разсейващи мисли, и ми се щеше да не ме бяха спохождали: исках да се съсредоточа в страха си. Не исках нищо да ми пречи, докато се вслушвам дали няма да се разнесе шум от спалнята; не исках разсейващи мисли да ми попречат да се хвърля към вратата, когато дойде време да се спусна навън. Наведох се напред, повдигнах пети, напрегнах мускулите на краката си, готов да се понеса, и продължих да й правя знаци, че всичко е наред, всичко е наред, но тя знаеше, че аз само се надявам…

— О, господи, знаех си, че няма да стане, знаех си — простена тя.

Скочих, сграбчих я, стиснах я силно и долепих устни до ухото й. „По дяволите, седни!“ — прошепнах. Пуснах я, бутнах я лекичко към кушетката и седнах точно там, където бях седял преди, наклоних глава и наострих уши. Нищо. Единствените шумове в стаята бяха далечните вибрации от изпразването на екскаваторите, с които правеха изкопи на същата улица. Холидей още не беше седнала, очите й бяха вперени във вратата на спалнята, а аз продължавах да й правя знаци, че сега не се намираме в опасност, и да я моля с устни и с ръце да седне. Аз самият не вярвах в това, но секундите минаваха, от спалнята не се чуваше нищо и постепенно започнах да осъзнавам, че може би наистина е така. Ако трябваше да се случи нещо там вътре, то щеше да е станало вече. Ако претърсваха стаята, досега положително щяха да са открили Джинкс. Просто не беше възможно да са го открили и да не вдигнат никакъв шум. Просто не беше възможно. Червата ми започнаха да се отпускат и с всеки удар на сърцето си се чувствах все по-добре и по-добре. Усмихнах се и разперих ръце към Холидей: Виждаш ли? Сега моля те, седни.

Тя тъкмо сядаше, когато вратата се отвори и инспекторът и Рийс се върнаха във всекидневната.

— Къде ще се носят тия пари за заплати? — попита инспекторът.

Вгледах се внимателно в лицето му. Не ме питаше от подозрителност, а от жив интерес. Червата ми се разплетоха напълно, отпуснаха се блажено.

— Не знам, сър. Приятелят ми знае…

— Къде е сега твоят приятел?

— И това не знам, сър. Но мога да се свържа с него…

Рийс мина пред мен. Не беше поглеждал към Холидей, откакто излязоха от спалнята. Мозъкът му за първи път се бе съсредоточил по-горе от колана на панталоните. Попита:

— Кога се каните да го направите?

— Не сме обсъждали чак дотам — отговорих, — не аз, моят приятел беше открил тая работа. Само ми каза, че ще е като детска игра. Не се е впускал в подробности.

Рийс погледна инспектора, а инспекторът погледна мен.

— Слушай какво ще направиш. Ще извикаш тоя твой приятел тук в девет часа, време е да се впуснем в подробности.

— Ще се постарая, сър. Наистина ще се постарая.

— Какво значи това „ще се постарая“? Нали уж си можел да се свържеш с него?

— Да, сър, но дали ще мога да го намеря тази вечер преди девет и дали той ще успее да дойде, това не знам. Покрил се е някъде. Ще трябва да му предам чрез други хора. Вие елате в девет, но недейте да ми се сърдите, ако го няма.

Той се почеса по ухото с кутрето на лявата си ръка, пъхна го навътре, задълба, загримасничи, а после огледа нокътя, видя какво е извадил и се избърса в панталоните си.

— Повече няма да идвам тук за тоя, дето духа. Мислиш ли, че ще можеш да го откриеш до утре?

— Сигурен съм…

— Обади ми се в управлението. Ако ме няма, кажи, че се обажда мистър Бейкър. Аз ще знам какво значи това. Мистър Бейкър.

— Да, сър, мистър Бейкър… Инспекторе, ами тия двамата агенти от сервиза, Прат и Дауни, какво ще правим с тях? Ако Мейсън вземе да ги доведе тук? Ами ако дойдат сами?

— Ти имаш грижата за едно — да накараш твоя приятел да излезе от скривалището си.

Той се обърна и тръгна да си отива, но спря, вперил недоволен поглед в Рийс. Рийс вече не следеше какво се говори. Стоеше с гръб към инспектора и гледаше Холидей: протегнал брадичка напред, красноречиво потракваше със зъби. Дори не беше разбрал, че разговорът е свършил. Приличаше на кръгъл глупак, застанал с вирнатата си брадичка и потраквайки зъби, за да й покаже какво иска да направи с нея.

— Ако нямаш повече работа, Джордж… — тихо го подкани инспекторът…

Рийс се обърна стреснат, с виновен вид.

— Да, да, разбира се. Повече нямам, нямам…

Инспекторът кимна и тръгна към входната врата, следван от Рийс. Отидоха си, без да се обръщат. Станах и излязох на пръсти в коридора. Уверих се, че езичето на бравата е щракнало, после легнах на пода, залепих ухо до пролуката между вратата и земята и се ослушах. Чух стъпките им да се отдалечават по коридора. Когато шумът стихна, станах и отидох в спалнята, като направих знак на Холидей да ме последва.

Отидох право при дрешника.

— Джинкс! Джинкс! — прошепнах.

Джинкс отвори вратата.

— Успя ли да направиш запис? Успя ли?

— Направих го, само гледай втори път да не стигаме дотам. На косъм ни се размина. Ако не ми беше дал да разбера, че идват тука…

— Нали ме познаваш — рекох весело. — За всичко мисля.

— Да… вечно мислиш. Ами каква е тая работа със задигането на пари за заплати. Не съм ти казвал такова нещо. Дори не знам къде може да се направи ударът. А още по-малко за толкова пари…

— Това беше само за да задържа интереса им към нас. Само за да ги накарам да се върнат тук. Хайде сега — искам да чуя записа.

— Не! — Холидей се намеси внезапно. — Може да се върнат.

— Спокойно — й рекох.

Тя дойде при нас. Лицето й отново беше угрижено. Устните й трепереха.

— Не мога да разбера що за жена си ти. В един миг няма по-смела от теб на тоя свят, в следващия вече умираш от страх. В един миг стреляш с автомат на месо, в следващия трепериш като лист. Ту в едната крайност, ту в другата, ту в едната, ту в другата… Нервната система на човека е крехка. Не можеш да злоупотребяваш с нея по този начин. Няма да издържи дълго на такова напрежение. Ще получиш нервно разстройство. Успокой се.

— Боже господи… — простена тя.

— Моля ти се, Холидей — търпеливо я заувещавах. — Искам да чуя какво сме записали. Можем да влезем в шкафа и да го прослушаме. Джинкс ще го пусне тихо. Давай, моля те — подканих Джинкс.

Най-сетне тя сви рамене и тримата се вмъкнахме в тесния дрешник. Джинкс взе плочата, изтърси стружките, постави я върху диска на фонографа и включи моторчето, но не можах да чуя нищо. Казах му:

— Пусни го малко по-високо.

Той усили звука. Гласът на инспектора казваше: „… че ви намирам тук. Мислехме, че вече сте на път за Аризона“. — „Наистина се опитвам да се махна, сър — го уверяваше моят глас. — Ходих да търся кола“.

— Боже мой, това не звучи като моя глас.

— Ти си, ти си — обади се Джинкс.

— Та ние бяхме доста далеч, чак до вратата. Мислех, че трябва да си съвсем близо до микрофона…

— И аз съм изненадан — каза Джинкс.

— Върни го отначало.

Джинкс вдигна вилката и сложи иглата в началото. (Две почуквания на входната врата.) АЗ: Не забравяй какво съм ви казал. Просто следвайте моя план. (Помислих си: Това ще трябва да се заличи.) (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест. Отваря се врата.) ИНСПЕКТОРЪТ: Ще ни поканиш ли да влезем? АЗ: Заповядайте… разбира се, заповядайте. (Затваря се врата.) ИНСПЕКТОРЪТ: Малко се изненадвам, че ви намирам тука. Мислехме, че вече сте на път за Аризона. АЗ: Опитахме се да заминем, сър, как да не се опитахме. Ходих да търся кола. ИНСПЕКТОРЪТ: Всеки ден за Аризона тръгват два или три автобуса, моето момче. Казах ти го и преди. АЗ: Да, сър, знам. (ПАУЗА: Едно, две, три.) Не искам да си мислите, че съм някакво самонадеяно копеле, сър. Не съм от тия твърдоглави глупаци, които правят напук. Ще направя каквото ми казахте. Ще се махна от града. Нали ще се махнем от града? ХОЛИДЕЙ: Вярвайте ми. ИНСПЕКТОРЪТ: Кога? (ПАУЗА: Едно, две.) Не можеш ли да оцениш, когато някой се отнася добре с теб. Дадох ти шанс. Може би поначало сбърках. (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест.) АЗ: Оценявам го, как да не го оценявам, сър. Готов бях да се кача на автобуса за Аризона, както ми казахте. Нали така беше? Нали искахме да се качим на автобуса за Аризона, както ни каза инспектор Уебър? ХОЛИДЕЙ: Да, искахме. Но нямахме пари… АЗ: В това беше бедата. Нямахме пари. (Преизпълнен с гордост си помислих: Боже мой, това е великолепно. Чуй само как хубаво го подхващам.) Взехте ни всичко до шушка. Останаха ни само един-два долара. Трябваше да намеря човека, дето ми помогна в оная работа със супермаркета. Неговият дял беше два бона. РИЙС: Тоя, дето го чакат Прат и Дауни. ИНСПЕКТОРЪТ: Намери ли го? АЗ: Да, сър, той ми подхвърли някоя и друга стотачка. ИНСПЕКТОРЪТ: Някоя и друга, а? Осемнайсет стотачки, нали? АЗ: Е, вече разбрах, сър, че ако искам да имам тайни от вас, трябва да стоя настрана от сервиза на Мейсън. Разбрах го… но не знаех откъде другаде мога да взема кола. Това е причината, дето… (Тук му показах кацата с меда, тук извадих парите, оттук започна да се хваща на въдицата.) Ето ги, хиляда и осемстотин в брой. Колко мога да задържа? ИНСПЕКТОРЪТ: Е, да, но този път трябва да се вземат предвид и други хора. РИЙС: Кои? ИНСПЕКТОРЪТ: Прат и Дауни. РИЙС: А защо? ИНСПЕКТОРЪТ: Не ставай глупак. Те са съвсем наясно. Защо си мислиш, че са оставили гоя тип да влиза и да излиза там, където са направили засада, и не са го прибрали? В отдела и без туй има достатъчно завистници.

(ПАУЗА: Едно, две, три. Тук той се пресегна и взе парите от мен.) Взимай… АЗ: Боже мой, инспекторе. За нас само петдесет долара ли? ИНСПЕКТОРЪТ: Ти си виновен, кой ти е крив, нали ти се навря в оня загубен сервиз и издаде всичко. Казах ти да се махнеш от града. Според тебе как се чувстват тези момчета? Навремето и за мен все не идваше ред. И аз пасях патки като тях. На кого според тебе ги е яд повече — на тебе или на мене? АЗ: Не се сетих за това. Вижте какво, инспекторе, тоя човек, дето ми помогна за супермаркета на Хартфорд, той ми е приятел. Оттук е. Живее в града. Каза ми, че било детска игра да се приберат едни пари, когато ги пренасят за заплати. За Аризона, то се знае, ще заминем, но се чудех… Ако вземем да останем тук, в тази квартира, докато дойде време да направим удара, да го направим и после веднага да се чупим, какво лошо може да има в това? Тук сме в пълна безопасност, на първата работа носехме маски, никой не може да ни познае… а сумата си я бива, инспекторе. ИНСПЕКТОРЪТ: Нямам ти доверие. АЗ: Естествено. Но все ще се намерят хора, на които имате доверие. Ще ни трябват поне двама души. Вие ще ги изберете. Струва си, двайсет хиляди долара са това. Вие ще изберете двама души, на които имате доверие, и ще ги пратите с нас. Можете да дойдете и вие двамата с Рийс — ще ни измъкнете с колата или там каквото трябва. Ако се получи фал, ще излезете със стария номер, че сте получили сигнал и сте дошли да ни заловите на местопрестъплението. Един инспектор винаги може да се измъкне… (Това беше. Audaces fortuna juvat^[4].) (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет. Лек шум, предизвикан от стъпки: те влизат в спалнята.) Застанал там в мрака на шкафа със съзнанието, че всичко е станало както трябва, усетих как в стомаха ми се връщат страхът и болката, изпитани в мига, когато тръгнаха към спалнята усещането беше както при докосването на скоро зараснала рана. Доволен си, щастлив си, че е заздравяла, но мястото си остава чувствително. (Шум от отваряща се врата.)

Джинкс вдигна иглата на фонографа.

— На това място влязоха. Нямах време да изключа моторчето, страх ме беше, че ще чуят щракването на ключа, затова го оставих да работи…

Моторчето работеше и сега и бръмчеше доста високо.

— Боже мой, че то се чува съвсем ясно — забелязах аз.

— Успях да метна мантото на Холидей отгоре. Ей така — показа той, като вдигна дрехата и покри апарата. Сега бръмченето от работещото моторче не беше така силно, стана по-приглушено. — И моят занаят си има тънкости — подхвърли той, от което се подразбираше: Виждаш ли, Холидей, той не е единственият, който умее бързо да съобразява.

Казах му:

— Продължавай. Пусни и останалото. Когато се върнаха.

Той сложи иглата върху плочата.

АЗ: Не знам, сър. Приятелят ми знае…

— Не е така — обадих се аз. — Нещо е изпуснато. Той ме попита къде ще се носят тия пари за заплати.

— Е, това не съм го записал — обясни Джинкс. — Докато махна мантото на Холидей, той вече по беше изрекъл.

— Пусни го отначало — казах аз.

Той го пусна отначало.

АЗ: Не знам, сър. Приятелят ми знае… ИНСПЕКТОРЪТ: Къде е сега твоят приятел? АЗ: И това не знам, сър. Но мога да се свържа с него. РИЙС: Кога се каните да го направите? АЗ: Не сме обсъждали чак дотам. Не аз, моят приятел беше открил тази работа. Само ми каза, че ще е като детска игра. Не се е впускал в подробности. ИНСПЕКТОРЪТ: Слушай какво ще направиш. Ще извикаш тоя твой приятел тук в девет часа, време е да се впуснем в подробности. АЗ: Ще се постарая, сър. Наистина ще се постарая. ИНСПЕКТОРЪТ: Какво значи това „ще се постараеш“? Нали уж си можел да се свържеш с него. АЗ: Да, сър, но дали ще мога да го намеря тази вечер преди девет и той да успее да дойде, това не знам. Покрил се е някъде. Ще трябва да му предам чрез други хора. Вие елате в девет, но недейте да ми се сърдите, ако го няма. (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест.) ИНСПЕКТОРЪТ: Повече няма да идвам тук за тоя, дето духа. Мислиш ли, че ще можеш да го откриеш до утре? АЗ: Сигурен съм. ИНСПЕКТОРЪТ: Обади ми се в управлението. Ако ме няма, кажи, че се обажда мистър Бейкър. Аз ще знам какво значи това. Мистър Бейкър. АЗ: Да, сър, мистър Бейкър… Инспекторе, ами тия двамата агенти от сервиза, Прат и Дауни, какво ще правим с тях? Ако Мейсън вземе да ги доведе тук? Ами ако дойдат сами? ИНСПЕКТОРЪТ: Ти имаш грижата за едно — да накараш твоя приятел да излезе от скривалището си. АЗ: Да, сър. (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Тук двамата с инспектора гледаме как Рийс се излага, като си точи зъбите за Холидей.) ИНСПЕКТОРЪТ: Ако нямаш повече работа, Джордж. РИЙС: Да, да, разбира се. Повече нямам, нямам… (ПАУЗА: Едно, две, три, четири, пет. Външната врата се отваря и затваря.)

Джинкс вдигна иглата и изключи грамофона. Казах му:

— Идеално. Всичко е записано — сричка по сричка, една от друга по-хубави.

— Само дето ми убегна оная част, когато пита къде ще се носят парите…

— Чакай да видиш какво ще стане, като чуе записа — изсмях се аз. — Това няма как да му убегне.

Холидей се измъкна от дрешника, понесла със себе си песимистичното траурно настроение, което бе останало ненакърнено по време на прослушването. Аз също излязох и се спрях при нея в спалнята, предложих й цигара. Докато я палех, тя не вдигна очи, погледът й беше вперен в клечката.

Казах й:

— Надявах се, че записът ще ти се отрази добре. — Тя не ми отвърна. — Очевидно не ти направи особено впечатление.

— Не.

— По дяволите… Постигнахме такъв успех… Какво искаш, за да си доволна?

— Остави я тя да командва — обади се зад гърба ми Джинкс. — Това иска, за да е доволна…

Тя само го стрелна с поглед.

— Завиждаш, че идеята беше моя, това ли е?

— Не ставай глупак.

— Добре. Отсега нататък идеята е твоя. Вземи я. Чу ли, Джинкс? Отсега нататък идеята е нейна…

— Не е ли все едно? — попита Джинкс. — Нали сме се хванали заедно. Чули ли сте ме да мрънкам кое чия идея било, а при това съм вложил хиляда и осемстотин долара.

— Е, не може да се очаква една мадама да разбира от спортсменство. — Виж какво — обърнах се към Холидей, — никак не е спортсменско от твоя страна да се сърдиш за това, че идеята била моя, за това, че се случи идеята да бъде моя.

— Голям си специалист, маестро.

— Така доникъде няма да стигнем — обади се Джинкс.

— Тя не ме харесва като човек. Никога не ме е харесвала още от деня, когато ме видя за първи път. Включи ме в плана за бягството само защото нямаше никой друг подръка…

Джинкс застана между нас, поклащайки глава.

— Така доникъде няма да стигнем — повтори той.

— Как така няма да стигнем доникъде — заобиколи го тя. — Ще стигнем право в моргата, при това много бързо.

Не можах да се въздържа:

— Кой се уплаши сега? Кой намокри гащите? И при това ти си човекът, който претендира да бъде мозъкът на всички ни. Жена с такава нестабилна психика като теб да бъде мозъкът на всички ни. Ти изпадаш ту в едната крайност, ту в другата, ту в едната, ту в другата — нестихващи приливи и отливи на страх и паника… Ами да, ако искаме да се намерим в моргата, достатъчно е да те оставим ти да мислиш вместо нас…

— Нямаше нищо против моя начин на мислене, когато ставаше въпрос да те измъкна от онази смрадлива затворническа ферма — тросна ми се тя, вече доста ядосана.

— Първо на първо, не мен искаше да измъкнеш, а брат си. Заради теб го убиха. Защото беше много добре обмислено.

Тя се приближи на една ръка разстояние. Очите й горяха, по лицето й се четеше гняв.

— Я, слушайте… — намеси се Джинкс и сложи длан на рамото й.

Тя се дръпна рязко и се освободи от ръката му.

— Ти слушай. Този кучи син е побъркан. С всичкия ви висш интелект. С членството си във „Фи Бета Капа“. С университетската си диплома. С всичко това може да има основание да ни гледа отвисоко, но нищо не му дава правото да рискува живота на всички ни с маниакалните си идеи. И ако ги възприемем, по дяволите, пада ни се да ни убият…

— Маниакални идеи ли? За какво говориш? За записа ли?

— Да, точно за него говоря…

— В това няма нищо маниакално. Има ли нещо маниакално в тази работа? — попитах Джинкс.

— Вложил съм хиляда и осемстотин долара, нали?

— В това няма нищо маниакално — повторих на Холидей. — Дори не е оригинално. Дори не е изкусно. Не може и да се говори за блестяща интелигентност. Не си подбираш думите. Първо трябва да бъде оригинално, после да бъде изкусно, после да бъде много интелигентно и едва тогава може би ще се доближи до най-елементарните прояви на една мания. Тук няма нито един от тези белези. Всъщност то е евтино, конвенционално и мелодраматично.

— И тази твоя фалшива скромност. Кого си мислиш, че заблуждаваш?

— Нали не си мислиш наистина, че се гордея с тази идея?

— Глупости.

— Не само че не изпитвам гордост — процедих тихо и положих усилие да проличи в гласа ми колко съм ядосан, — срамувам се от нея. Това не е големият удар — а може би класическият термин звучи претенциозно по отношение на нашия случай — който би ми доставил удоволствие. За да задоволи моето колосално его, един триумф трябва да се отличава с пищна, завършена и удовлетворителна нюансировка, която да съдържа както интелектуални, така и физически компоненти. Това беше просто въпрос на целесъобразност: пикливо материално постиженийце. Чувствам се истински унизен, че имам нещо общо с него. Но е много лесно и удобно и не биваше да го изпускаме.

— Големи приказки, но рискът си остава риск — каза тя. — Номерът ти може да мине пред някое зелено ченге, но ти се опитваш да преметнеш инспектор.

— Инспектор, началник, кмет — в какво, по дяволите, се състои разликата? Всички те си имат цената. Кобет се разгонва два пъти в годината, други ги купуваш с пари. Все още нямаме достатъчно пари, следователно трябва да имаме друго, с което да ги заменим. Ето го. Как, по дяволите, си мислиш, че хитреци на дребно като Карпис, Флойд и Дилинджър са стигнали до върховете? С много акъл ли?

Щеше ми се никога да не бях лягал с нея. Щеше ми се да бях издържал всичко на професионална основа. Щеше ми се никога да не бях виждал седемте града на Сибола и Елдорадо. Тогава можех да й кажа да си вдигне платната и да се върне в Чикаго, където ченгетата я очакват. Или още по-добре, самият аз щях да вдигна платна. Ако не бях. Но го бях направил.

— Боже господи. Не можеш ли да схванеш, че тъкмо защото е инспектор, идеята става приложима. Каква полза имаме да държим в ръцете си някое зелено ченге? Как можеш да изнудваш човек, ако няма какво да губи? Не разбираш ли — трябва да е висш административен служител, инспектор, трябва да е нещо.

— А ти не можеш ли да проумееш, че точно поради това е толкова рисковано?

— Защо, за бога?

— Направи записа специално, за да го чуе той, нали? Той трябва да го чуе, нали така?

— Да.

— Какво според теб ще направи тогава?

— Ще следва нарежданията ни.

— Какво ще му попречи да ни убие и да вземе плочата? Инспектор е. Ще успее да се оправдае.

От почуда вперих поглед в нея. „Такава ли ще е вечно съдбата ми?“ — зададох си пак същия въпрос.

— Обясни й го ти — обърнах се към Джинкс. — За бога, обясни й.

— Плочата, която ще чуе, ще бъде копие. Ще направим два презаписа.

— Мислех, че си разбрала — можем да постъпим по един-единствен начин. С каква цел купихме фонографа? Да си пускаме фугите на Бах ли? Ще вземем плочата, която току-що прослуша, ще я поставим на фонографа, ще го включим, после ще сложим микрофона наблизо и ще я презапишем, а после ще повторим процедурата още веднъж…

— Хайде, спри вече да й натякваш… — прекъсна ме Джинкс.

— Досега трябваше да е научила тези неща. Това е школа за напреднали, а не детска градина.

Холидей ме прониза с поглед — в очите й гореше жлъч. После бавно и целенасочено постави цигарата си върху възглавничката на десния си палец и сви показалец зад нея, повдигна ръка на равнището на лицето ми, изпъна сухожилия и се приготви да перне угарката. Нито един мускул по мен не трепна, само я гледах. Мислех си: Ако метнеш тази цигара, ще те убия, кълна се, ще те убия, бавно ще те убивам с цялото Елдорадо, Сибола, Кохинор, с всичко…

— Свари ни по едно кафе, Холидей — кротко я помоли Джинкс.

Тя се поколеба за миг, сложи цигарата в устата си и излезе. Джинкс ме попита:

— Не е ли време да започнем с презаписите?

— Май е време.

Джинкс се пъхна в дрешника, взе уредбата за запис от стола и я нагласи върху скрина в спалнята.

— Не биваше да й натякваш толкова — упрекна ме той.

— Тя не биваше да се държи като глупачка.

Той грабна фонографа, пренесе го в дрешника, остави го на стола и излезе.

— Не можем всички да членуваме във „Фи Бета Капа“.

— Нямах предвид теб. Не си ме разбрал правилно.

— Аз пък имам предвид себе си. Мога ли да задам един въпрос, без да излезе, че се държа като глупак?

— Недей да говориш дивотии, Джинкс…

— Защо каза на Уебър, че не знаеш кога ще можеш да се свържеш с мен?

— Трябваше да спечеля време, за да изпратя копия от записа на подходящи хора, ето затова. Не ми се иска да блъфирам, когато кучият му син ще го е прослушал, и му кажа, че някои подходящи хора съхраняват копие от него, така че да не се опитва да играе нечестно с мен. Искам да го заявя с убедителност. И той да повярва в това, което му казвам.

— Как ще откриеш тези подходящи хора?

— Затова шикалкавих. Трябва да ги намерим. Мислех, че ти ще можеш да помогнеш. Имаш връзки в този град. Все трябва да познаваш някого. Не си ли имал работа с адвокат? Това ни трябва — адвокат. Много добър адвокат.

— Нямам такива познати, Мейсън може да има.

— Да, но него не можем да го попитаме, не е за неговите уши. Ти не ми ли каза, че веднъж си карал с колата Нелсън Хлапака, за да му зашият веждата?

— Не съм го карал при адвокат. Водих го на лекар. При доктор Грийн. Той не е адвокат.

— А къде живее?

— На другия край на града.

— Какъв му е адресът?

— Не го знам.

— А къщата помниш ли?

— Мисля, че я помня. Защо?

— Отиваме там.

— Той не е адвокат. Лекар е.

— И все пак имам идея.

Лицето му помръкна, той повдигна леко глава и носът му се набръчка. Не започна да души като куче, но беше готов да го направи.

— Какво има? — попитах. — Трябва ли да започна да се притеснявам, че сега ти ще изпаднеш в паника?

— Доктор Грийн ще те издаде на минутата. И познатите му ще са като него, ще те издадат на минутата. Той е побъркан.

— Но не е издал Нелсън Хлапака. Хлапака не го е смятал за толкова побъркан. Хлапакът му е имал доверие.

— То беше по-различно.

— Кое му беше по-различното?

— Ами…

— Не го увъртай, дявол да те вземе, казвай. Страхувал се е да издаде Хлапака, това ли имаш предвид? Хлапакът беше едра риба, това ли ми намекваш?

— Искам да кажа, че Хлапака имаше много пари — каза той, увъртайки. — Това искам да кажа. Имаше много пари.

— В скоро време и ние ще имаме много пари.

— Не искам да споря с теб, но едно ще ти повторя — рече той с категоричен тон. — Доктор Грийн е побъркан. Смахнат. Нямам му доверие, нямам доверие и на неговите познати. И няма да ти позволя да му се довериш.

— Моля те, Джинкс. Достатъчно обиди бяха отправени към моята интелигентност за един ден. Мислиш ли, че ще проявя такава глупост и ще се опитам да разиграя картите, които са ни се паднали, ако не мога да извадя асо накрая. На доктор Грийн няма да се доверя прекалено много. Има само едно човешко същество, на което имам истинско доверие, единственият честен човек на лицето на земята — брат ми. Ще му изпратя един презапис в Ню Йорк и ще го предупредя, че не бива да го отваря, докато не му кажа. Това е застраховката, от която имам нужда. Но в същото време ни трябва някой тук в този град, който да познава положението, пък ако ще да е смахнат.

— Местният ти брат знае ли с какво се занимаваш?

— За това се погрижих много отдавна. Ралф Котър не е истинското ми име.

— Как е истинското ти име?

Изсмях се.

— Направо ще умреш, като научиш.