Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (10)

X

Първо дойде Рийс. Носеше същия костюм, същата риза и вратовръзка, същите евтини обувки и бях готов да се обзаложа, че носи и същите чорапи. Единственото по-различно от вчера беше, че сега дъвчеше клечка за зъби. Влезе в стаята и погледна към Холидей, която седеше скромно на кушетката. Помислих си: Какъв смисъл има да се правиш на скромна, дяволите да го вземат, след всичко, което показа вчера на тази свиня? Рийс изчака да затворя вратата и дори да се върна до средата на стаята и едва тогава проговори.

— Шефът ще дойде след минута — съобщи ни той.

— Много добре — рекох. — Искате ли да отидете в банята и да използвате моята макаричка с конци за почистване на зъби?

— Какво?

— Конци за почистване на зъби. Нали знаете, като се опъне конецът… — изиграх пантомимата как употребявам макаричката. — Много добре почиства ония места навътре, които трудно се достигат по друг начин. В банята е. Влезте и я вземете. Това ще ви спести неудобството да употребявате клечка за зъби пред хората.

— А, на мен не ми е неудобно. Ядох шунка за закуска…

— И аз обичам шунка — продължих аз. — По нашия край правят много шунка. Опушена на дървени въглища, с нашенски подправки. Не можеш да намериш такава шунка в никой от магазините тука… Заповядай, седни… — Холидей ми хвърли убийствен поглед и аз й отвърнах със същото. И тази разгонена мръсница ми беше на главата. — Наистина ли не искаш конец за почистване на зъби?

— Благодаря ти, много си услужлив. Откри ли го твоя приятел?

— Открих го.

Той се ухили и се обърна към Холидей, прехвърляйки ловко клечката в другия край на устата си.

— Ами ти как си тази сутрин?

— Добре съм, много добре — отвърна тя и му се усмихна топло.

Той издърпа един стол, завъртя го и седна срещу нея. Повтори:

— Инспекторът ще дойде след минута.

— Не се стеснявай — му рекох. — Чувствай се като у дома си. — Минах зад него и отидох до вратата на спалнята. Отворих я, направих знак на Джинкс да влезе при нас и казах: — Това е Джинкс Рейнър, мистър Рийс.

— Лейтенант Рийс… — поправи ме той.

— Моля да ме извините. Лейтенант Рийс.

Джинкс отиде до него и едва-едва му стисна ръката.

Въпреки бойките приказки, които му бях издумал предварително, беше доста неспокоен. За него това бе съвсем ново преживяване — да се срещне по светски с пазителите на закона, когато над главата му тегне извършено престъпление.

— Хубави неща съм чувал за теб, Джинкс — рече Рийс дружелюбно.

— Наистина ли, сър? — Джинкс все още беше неспокоен.

На вратата се почука, всички се спогледаха, Рийс стана от стола си.

— Аз ще отида — казах. Излязох в коридора и отворих. Беше инспектор Уебър — сюзеренът, набабът, махараджата, императорът, колосът — лично. „Не го подценявай — ме беше предупредил Мандън, — не прави тази грешка“ и, естествено, той беше прав, затова сега го погледнах с жив интерес и с искрена надежда се помъчих да усетя нещо от страхопочитанието, което Мандън изпитваше. Но… страхопочитание нямаше. За мен той беше просто поредното продажно ченге, макар и да беше с чиста риза. Е, добре, Чарли, тичай, за да не изпуснеш авантата. Ела да бръкнеш в кацата с меда. Ела и добре ще се подредиш. Ела и се опитай да вземеш от мен, каквото си наумил, чакам те…

— Съжалявам, че закъснях — рече той на влизане. — Минах през задния вход.

— Извинен си — отговорих и затворих вратата. — Джинкс, да ти представя инспектор Уебър…

Инспекторът отиде до Джинкс и го загледа, напълно пренебрегнал Холидей. Джинкс несигурно му подаде ръка, но бързо я прибра, след като инспекторът не показа с нищо, че е готов да я поеме — изобщо имаше много гузен вид.

— Той наясно ли е? — попита ме инспекторът.

— Питай го. Той разбира английски. Няма нужда от преводач.

— Знаел си как могат да се приберат някакви пари за заплати, така ли?

— Да, сър. Точно така…

— Каква сума?

— Доста голяма…

— Добре де, колко голяма?

— Доста голяма… — повтори Джинкс и погледна към мен за помощ. Беше по-неспокоен от всякога. Рийс му бе вдъхнал страхопочитание, та можете да си представите какво страхопочитание изпитваше пред инспектора. Щях да го оставя да се помъчи малко. Може би това изживяване щеше да го кали. Той имаше голяма нужда от каляване.

— Хайде, стига толкова — каза инспекторът заплашително. — Къде ще ги носят тия пари? На кое място?

— Ами… — заекна Джинкс.

Инспекторът се обърна към мен:

— Ти за тоя ли ми беше казал?

— Да, сър. За него…

— Каза ми, че той бил набелязал някакви заплати. — Той отново се обърна към Джинкс. — Разбрах, че си набелязал някакви заплати, така ли е?

— Кажи му — отчаяно ме помоли Джинкс. — Кажи му.

— Какво да ми каже? И какво, по дяволите, е това? — грубо попита инспекторът.

Горкият Джинкс. На лицето му беше изписано страдание и ми стана ясно, че ако го оставя още да се мъчи, ще изтърси нещо, дето не трябва, и може да провали всичко.

— Тук е един твой приятел, инспекторе — реших вече да се намеся. — Може би е най-добре да го оставя той да ти обясни какво е това…

— Добро утро, инспекторе… — чу се гласът на Мандън. Инспекторът и Рийс бързо се извърнаха. Мандън стоеше на прага на спалнята и се усмихваше, дебелите му вежди се бяха вдигнали нависоко, челото му се бе набърчило. Изглеждаше добре. Нямаше вид на обзет от прекалено страхопочитание. — Прибери пистолета, лейтенант — каза той тихо.

Погледнах към Рийс и видях, че наистина държи пистолет в ръката си, но много повече се изненадах, че клечката за зъби беше изчезнала.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Чероки? — попита инспекторът. — Какво, по дяволите, е това?

— Досега беше консултация с моите клиенти, но ти я прекъсна…

— Клиенти ли?

— Клиенти — отвърна Мандън. — Но след като ти си тук, нека да поставим нещата на приятелска основа. Кажи на лейтенанта да махне пистолета… — Инспекторът кимна на Рийс, който с нежелание прибра оръжието в джоба си. Думите на Мандън прозвучаха добре. Никак не изглеждаше обзет от страхопочитание. — Понякога, инспекторе, се случва да имам консултация с клиентите си и без да посещавам затвора — продължи той и влезе в стаята. — Колкото и да е изненадващо…

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа инспекторът.

Я недей да ми ръмжиш отсега, крадливо копеле такова — това ми се прииска да му кажа. Още не сме те настъпили. Още не сме те започнали. Само почакай…

— Ще си спестим много търкания и време, ако седнеш и послушаш — каза Мандън.

— Мога да слушам и така — рече инспекторът. — Какво, по дяволите, е това? — повтори той и разкрачи нозе. — Хайде, почвай да говориш!

— По-късно… — ухили се Мандън. — Аз ще говоря по-късно. Първо искам да освежа паметта ти, та когато наистина дойде време за приказки, всички да говорим за едно и също…

Той отиде до масичката, където бяхме сложили фонографа, вдигна капака и завъртя копчето. Моторът зажужа, дискът се завъртя и понесе със себе си плочата, която беше поставена предварително.

— Ела по-наблизо — каза Мандън и вдигна иглата, но изчака лампите на говорителя да загреят. — Няма защо да го пускаме много високо… — Казах си: На тоя човек ще взема да му изпратя букет е бележка за извинение. Той е страхотен спец. Истински професионалист: леденоспокоен, реже като бръснач. — Няма защо да стигаме дотам, че съседите да викат полиция…

Инспекторът и Рийс се спогледаха. По лицето на Рийс се четеше неразбиране, но инспекторът беше мрачен и изпълнен с решителност. Сега вече знаеше какво, по дяволите, е това. Не точно, не в подробности, но знаеше. Стрелна ме отмъстително, но този път ми беше почти приятно, този път не ме беше страх. В стомаха ми нищо червено не се усукваше и дори ми беше трудно да повярвам, че някога съм изпитвал това усещане. Опитах се да си припомня какво бях почувствал тогава, за да го сравня със сега, но не можех; така се напъваш да си припомниш усещането от миналогодишния зъбобол и не само че не можеш да си припомниш болката, но дори зъба си забравил вече.

— А сега внимавайте — казваше Мандън в този момент. Той пусна вилката върху плочата, разнесе се пращенето на два празни оборота и после гласовете се чуха, но бяха малко променени и той направи знак на Джинкс да се погрижи за настройката. Джинкс отиде бързо до фонографа, оправи копчетата и гласовете започнаха да излизат от говорителя ясно и естествено, само малко по-тихо от обикновено. Инспекторът погледна към Мандън, който се усмихваше кротко, после към Рийс, който беше ококорил очи от изненада, и накрая към мен. Забелязах как лицето му стана сурово и клепачите му трепкаха от насъбралата се под тях злоба. Искаше ми се да му кажа: Изслушай внимателно записа. Чуй каква реклама ми направи за Аризона. Чуй как ти броих парите, корумпиран негоднико. Чуй скриптенето, инспекторе. Знаеш от какво е, нали? Разбира се, че знаеш. Твоите кокали пращят. Тебе сме притиснали, тебе сме хванали натясно…

Изведнъж ръката му се стрелна под сакото и той измъкна служебния си револвер.

— Горе ръцете! — изръмжа той. Вдигнахме ръце. Рийс отново извади пистолета си и тръгна заднешком да ни заобиколи, та да сме му на прицел. Инспекторът се хвърли към фонографа и сграбчи вилката с лявата си ръка, за да я изтръгне, но пръстите му се плъзнаха до иглата и единствено ръката му пострада. Без да иска, той изсумтя от болка и погледна към дланта си — иглата го бе порязала като бръснач и шепата му беше пълна с кръв. С разкървавената си ръка той грабна плочата от оста и я тресна във фонографа, за да я счупи, но после проумя, че е нечуплива, стисна я до себе си и я закрепи под колана си.

— Мръсни негодници! Рийс, претърси ги!

Рийс започна да ме претърсва. Казах му:

— Нямаме пистолети.

— Чисти са — потвърди Рийс.

— Къде са пистолетите? — попита инспекторът.

— В спалнята — отговорих. — Вече нямаме нужда от пистолети…

— Аз имам — рече той и нареди на Рийс: — Донеси ги.

Рийс ме попита:

— Къде в спалнята?

— Намери ги сам.

Той замахна към главата ми с цевта на пистолета си, но аз вдигнах ръка и поех удара с лакътя си. Болката ме прониза до петите, но въпреки това не ме беше страх, само бях побеснял от ярост.

— Остави го — обади се инспекторът. — Да не искаш при аутопсията да открият по тях следи от побой.

Рийс влезе в спалнята.

— Отивайте до стената — изкомандва инспекторът.

— Смахнат кучи син… — проплака Холидей към мен.

— Хайде! — каза инспекторът. — Още от началото трябваше да го направя.

Това вече беше прекалено. Погледнах към Мандън.

— На твое място, Чарли, не бих постъпил така — рече той. — Записът, който взе, е само един от няколкото, поверени в ръцете на сигурни хора. Ако не им се обадим до един час, за да се убедят, че всичко е наред, дали сме им указания да пуснат плочите, за да бъдат изслушани от известни кръгове в града, на места, където ти надали ще успееш да проникнеш — в Крайбрежния клуб, Ротарианския клуб, Клуба Киуанис^[1], на Лъвовете, та дори и в църквите. — Долната челюст на инспектора увисна. — Виж какво, Чарли — продължи Мандън убедително, — безсмислено е да търсиш вината у нас. Карали сте си я чудесно от толкова време и нищо няма да се промени, ако проявиш здрав разум. Ние искаме само малко съдействие.

— Искаме и още нещо дребно — намесих се и аз. — Хиляда и четиристотин долара и хиляда и осемстотин правят три хиляди и двеста — така казах на инспектора. — Взел си три хиляди и двеста долара мои пари. Искам си ги.

— Боже мой, сега ли трябваше да подхванеш този въпрос? — Мандън не искаше да го прекъсвам.

— Става дума за мои пари, дявол да го вземе. Искам си ги…

Той се хвърли към мен и ме разтърси за раменете. Изрева:

— Млъкни най-сетне! Това остава за по-късно, за по-късно.

Рийс влезе, донесе двата ми автоматични пистолета и рече:

— Ето ги.

Инспекторът не го забеляза. Гледаше ръката си. Кръвта капеше по пода.

— Ще трябва да направя нещо за ръката си — обади се той. Вече не крещеше. И насъбраната в очите му злоба вече не беше толкова много. Колос, а? Но какво се получава, когато колосът се кастрира?

— Иди в банята и му донеси една хавлиена кърпа — казах на Рийс. — Както изглежда, най-напред ще се наложи да купя нов килим тук…