Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (23)

VIII

Клубът беше само на няколко пресечки от къщата на Добсънови — почти никъде ненакърнен правоъгълник от светлина се открояваше в тъмното на гъстите борове. Жуженето от триенето на гумите премина в друга тоналност, щом колата на Джона сви от павираната улица по алеята към клуба — път с чакълена настилка и пирамидални тополи от двете страни, през които отразената светлина очертаваше игрището за голф и призрачните фонтани от дъждовалните апарати по моравите; пръските им имаха своеобразен мирис — оня дъх на шума и влажна трева, който се долавя след вечерното поливане; а после през смъкнатите прозорци откъм моята страна на колата долетя глъчка, събрана от фунията на тополите: говор и музика, най-различни звуци, весели, прекрасни, празнични… Такава глъчка се разнасяше някога от стария ни клуб събота вечер есенно време след победа на отбора ни по ръгби, всъщност след всеки мач, а една година — последната за мен в колежа, когато вече нямаше победи за отпразнуване, пирувахме за всяка отбелязана точка, а веднъж и за един пас. Това беше най-хубавото от всички празненства, да, това… Душата ми литна с въздигащата се музика на въодушевлението, духът ми се въззе почти до висините, където човек изпада в екстаз, докосна се в тях леко, в полет, както крилцата на синьото рибарче бръсват водата на някое далечно езеро — едно мигновено, мимолетно извисяване, оцветено в небесносиньо. Това е само за мен — мина ми през ума, — дявол да го вземе, това е само за мен. Ще се възползвам от положението, може да съм в ръцете му, но ще се възползвам от положението. Мит и памет отстъпват пред разсъдъка. Едип е мъртъв…

Спряхме пред фасадата до бял сенник, върху който изпъкваше червеното на клубния герб (спомних си, че вече съм го виждал на много от трофеите на Джона), и веднага един прислужник в бяла ливрея с червени галони и със същия червен герб над сърцето дойде да поеме колата, а един възрастен портиер в подобна ливрея отвори със замах леката врата.

— Добър вечер, мис Добсън, добър вечер, мистър Добсън. Мис Уест ви чака в салона с грила.

— Благодаря, Уилям — отвърна Джона. — По всичко личи, че кръчмата е пълна…

— Има доста хора, сър. Никога не съм чувал такава веселба. Радвам се, че ви виждам отново, мис Добсън…

— Благодаря, Уилям — отвърна му тя едва ли не с упрек.

Хванах я под ръка и тръгнах на половин крачка след Джона, който ни поведе покрай гардероба и надолу по каменните стъпала към салона с грила, откъдето шум и музика се издигаха нагоре като вихрушка.

Салонът с грила беше като във всеки извънградски клуб, е, може би по-голям, по стените му имаше накачени шаржове на някои членове, препарирани риби, рога и други ловни трофеи. Беше пълно, хората изглеждаха прекрасно, бяха весели, а още преди да стигнем най-долното стъпало, едно момиче ни забеляза и тръгна през навалицата към нас, като ни махаше с ръка. Беше високо, с дълги крака, не носеше шапка и русата му коса, пусната свободно, падаше до раменете. Явно бе ни очаквало, затова ни забеляза още от входа. В ръката си държеше чаша с коктейл.

— Здравей, Маргарет — проговори момичето.

— Здравей, Марта.

— Браво на теб — рече Джона. — Аз отивам у вас да те взема, както се полага, а теб никаква те няма. Я ела тук… — Той я подхвана нежно за рамото и ми каза: — Искам да те запозная с Марта Уест…

— Приятно ми е — обърна се тя към мен.

— На мен също.

Тя се усмихна към Джона.

— Дано не съм те ядосала. Изобщо не съм се прибирала, дори не съм се преоблякла. Хванахме се да играем бридж и уж да изравня резултата…

— Успя ли?

— Не.

— При това положение ще ти се ядосам. — Той докосна чашата с коктейла. — Колко ще ни трябват, за да те настигнем?

— Два… само два.

— На бара ли ще я настигаме, или ще седнем? — попита Джона.

— Запазих маса. Или поне бях запазила маса…

Джона не пусна рамото й, но ни поведе през навалицата, която се разбиваше в бара като вълни в скалист нос. Мъже и жени, всички го познаваха и го поздравяваха сърдечно, без официалности, много от тях познаваха и Маргарет и също я поздравяваха, но не така сърдечно, всъщност без каквато и да е сърдечност, а с известна студенина, така че едва сега разбрах думите на Джона, когато ми обясни, че тя рядко идвала в клуба. От начина, по който я гледаха и се държаха с нея, личеше, че я възприемат не само като външен човек, но и като особнячка. Тя показа раздразнението си с гримаса към мен. Попитах я:

— Толкова ли ти е неприятно?

— Неприятно е меко казано — отвърна ми тя на доста висок глас.

Усмихнах й се окуражително и си казах, че ще имам много работа с нея, но ще си я свърша, да, по дяволите, това беше само за мен. Исках да си мисля за единия милион долара, но не смеех, пък после си казах: че какво толкова, дяволите да го вземат, мога да подхвана нещата още отсега, изисква се такава наглост, че ми харесва, съзнанието ми бавно се придвижи към мисълта за един милион долара, прокрадна се предпазливо, колкото да обхване едно крайче от нея, а когато видях едното крайче, нещо ме преряза, но не ме заболя много и си казах: Видя ли? Мит и памет отстъпват пред разсъдъка…

Марта ни покани на кръгла масичка в ъгъла, седнахме и всички, освен Маргарет си поръчахме коктейли. Тя поиска лимонада с джинджифил. Тук се чуваше повече музика, отколкото шум, тъй като седяхме до задната стена, а срещу нас се намираше широкият коридор към балната зала с оркестъра, където се танцуваше. За провинциален оркестър този не беше лош, но му липсваше истински талант.

— Е, Маргарет — заговори Марта, — добре е, че пак се видяхме.

Маргарет се приготви да й отговори, думите бяха на върха на езика й, а по очите й познах, че ще каже нещо язвително, затова я стрелнах с ледена усмивка и тя промени решението си:

— Трябва да призная, че тук всичко е постарому.

И Марта, и Джона забелязаха как я погледнах и сега Джона ми кимна в знак на благодарност. Марта сигурно беше усетила, че хапливата забележка й се бе разминала на косъм, макар че в думите й нямаше предизвикателство, сигурен съм в това, защото тя се обърна към Джона и каза малко смутено:

— Като се заговори за положението в клуба, да те попитам, що за петиция се опитваш да прокараш?

— Е, нищо особено.

— Клубът не се ли ръководи добре?

— Според мен досегашният управителен съвет не е единственият, който може да върши тази работа. Омръзна ми да идвам тук на годишните събрания и всеки път да ми дават листче с девет имена и да ми казват да гласувам за девет души. Защо да не напишем двайсет и едно имена, или пък четиринайсет и да гласуваме за девет? Знаеш ли откога е този управителен съвет? От десет години. Допотопни изкопаеми, които само пъшкат и охкат, но никога не стъпват на игрището за голф. Да се оттеглят някъде и да си измрат. Тук трябва да се влее млада кръв.

Един сервитьор донесе питиетата ни. Не поглеждах към Маргарет. Знаех какво ще видя изписано на лицето й. Но и Джона знаеше, че ако спре да говори, Маргарет може да оплеска всичко.

— Аз няма да се кандидатирам, имайте го предвид — засмя се той. Вдигна чашата си без официалности. — Наздраве…

— И за нов управителен съвет — пожела Марта.

— И за нов управителен съвет — повтори Джона.

Всички пихме за това, а после някакъв човек в ленено сако и сив панталон от фланела, около трийсет и пет годишен, загорял, тупна Джона по гърба, протегна ръка към него и каза с веселяшки тон:

— Давай! Пусни една петдесетарка и не се помайвай…

— Здрасти, Джак. Познаваш се с всички, с…

— Разбира се. Здрасти.

— Запознай се и с Пол Мърфи. А това е Джак Кейси. Опасен е на билярд.

— Приятно ми е — обърна се Кейси към мен, за да се ръкуваме. После продължи да говори на Джона. — Петдесетарка. Днес никакъв те нямаше. — На нас обясни: — Оставям вие да прецените. Поел съм го срещу петдесетарка на ден. Днес никакъв го нямаше. Дължи ли ми я, или не?

Джона пак се засмя.

— Днес бях много зает. Имах разговор със Стария…

— Боже мой — извика Кейси. — Да не би да постъпваш на работа?

— За друго ставаше въпрос…

— Слава богу… На теб разчитам, за да плащам на бавачката и на градинаря. И още нещо, за да докажа, че не те обичам само заради парите ти. — Той извади циклостилно копие от петицията: — Дотук шейсет подписа…

— Това е чудесно, Джак. — Джона взе листа и го погледна. — Надявам се, че си обяснявал на всички тези хора какво означава подписът им тук — автоматично влизат в черния списък.

— И само това ли? Един от нашите ревматични управители мина покрай мен в съблекалнята. Беше поел по единствения маршрут, който предприемат нашите директори — от игралната зала до… ъъъ, онова място, клозета. Изобщо не ми проговори.

— Разтревожихме ги…

— Така е. Казаха ми, че Рейвънсуд щял да си подаде оставката.

— Недей да разчиташ на това. Когато някое нищожество получи власт, никога не я отстъпва, докато не му я вземат. — Джона сгъна листа и му го подаде. — Не изоставяй доброто дело…

Кейси прибра листа в джоба си и каза на Джона:

— Пак ще се видим. — После повтори и към нас: — Пак ще се видим.

— Дано да не е много скоро — тихо си пожела Марта.

— Точно така — присъедини се към нея Маргарет. — Това ли е най-подходящото време и място да си провеждате сбирките на комисията, Джона.

— Извинявайте. Затова и не го поканих да пийне с нас. Опитах се да го разкарам…

— Видях колко се опита — продължи Маргарет. Измърмори още нещо, за да покаже раздразнението си, а Джона впери неподвижно очи в нея, после погледна Марта: — Защо не отидете да потанцувате с Пол?

Марта схвана какво се иска от нея и му кимна. Попита ме:

— Искаш ли?

— С най-голямо удоволствие.

Станах веднага, издърпах стола й и тръгнахме по коридора.

— Съученик ли си на Джона?

— Не, приятел съм на Маргарет.

— О!

— Знам. Но ти направи каквото можа…

— Благодаря!

Започнахме да танцуваме. Свиреха „Обгърни в мечти своите тревоги“. Припевът се изпълняваше от някакъв тенор, който се стараеше да имитира Мортън Дауни. Марта не танцуваше добре, като всички спортистки не можеше да се отпусне на дансинга, но беше мила и приятна, дрехите й стояха чудесно, познаваше всички танцуващи, а това също допринасяше за моето спокойствие.

— Танцуваш прекрасно — каза ми тя.

— Едно време беше. Занимавах се с танци, както Джона се занимава с голф.

— А ти знаеш ли как Джона се занимава с голф?

Усмихнах се:

— Е, може би аз не бях така упорит, но се занимавах.

— Личи си. Маргарет те е поканила да отседнеш у тях ли?

— Нещо такова. Моят баща и нейният баща са били приятели… навремето.

— Тук или във Вашингтон?

— Във Вашингтон.

Рано или късно трябваше да си измисля някаква нова биография.

— Дълго ли ще останеш?

— Завинаги, бих казал…

Тя вдигна поглед нагоре и се засмя. Беше пийнала, колкото да й се зачервят бузите и да има самочувствие, че гърдите й наистина са хубави.

— Това е добре. Значи ще се виждаме отсега нататък. Във Вашингтон ли живееше досега?

— В Мериленд.

— Разбрах, че си някъде от Юга…

— Този мой акцент…

— Много е приятен.

— Наистина ли мислиш така?

— Да.

Ето, това е за теб, негоднико, си помислих. Весели хора, възпитани, приятелски настроени, очарователни — този свят е за мен. Едип е мъртъв. Като зет на Езра Добсън ще се сдобия мигновено с престиж, без да водя отегчителна борба, за да се издигна над посредствеността, изведнъж ще стана някой. Какво от това, че хората смятат Маргарет за особнячка? На това може да се намери лек. В какво се състоеше рискът тогава? Като неин съпруг, щяха да ме снимат по вестниците, да пишат за мен, но с едни мустаци и Езра Добсън за тъст, нямаше никаква опасност да ме разпознаят. Какъв скок щеше да бъде това! О, никой в историята на човечеството не е правил такъв скок…

— … стига си мислил — чух гласа на Марта.

— Извинявай. Тази песен ми напомни за…

— Една жена, която ти е разбила сърцето, така ли?

— Нямах предвид нищо чак толкова романтично. Напомня ми за Мисисипи.

— За Мисисипи ли? Че къде се намира Мисисипи?

Много добре знам къде се намира. Мога да намеря тази река и насън да ме бутнат. Прекарах цяло едно лято там на строителството на…

Някой ме докосна по рамото. Беше Джона. Спряхме да танцуваме.

— Мислех, че ще мога да я вразумя. Най-добре ти иди да поговориш с нея.

— Нещо сериозно ли е?

— Отегчава се, това е. Иска да си върви.

— Но нали ми каза, че тя е поискала да дойдем тук.

— Така беше, но сега иска да си ходи. Поговори с нея.

— Може би е по-добре аз да отида — предложи Марта.

— Не — настоя Джона. — Остави на Пол.

— Разбира се… — съгласих се аз.

Върнах се на масата. Маргарет не ме погледна. Седнах до нея. Предложих:

— Да пийнем по нещо.

— Не се опитвай да ме баламосваш.

— Не се опитвам да те баламосвам. Искам да ти предложа антидот, тъй като явно тук ти е скучно. Защо не пийнеш нещо…

— Не.

— Добре, тогава да потанцуваме. Тук не е лошо, отпусни се. Я чуй… — Оркестърът тъкмо беше подхванал „Предавам се, любов моя“. — „Предавам се, любов моя“. Хубава песен. Ела…

Станах и лекичко издърпах стола й, съвсем лекичко, колкото да я накарам да се надигне и накрая тя стана, хванах я за ръката и отидохме да танцуваме.

— Даваш ли си сметка, че не сме оставали насаме нито за миг, откакто излязохме от къщи? — попита ме тя.

— Знам, че е така. Но нямаме бърза работа. Отсега нататък пред нас са всички мигове до свършека на света…

Тя ме погледна с очакване.

— Точно за това искам да говорим. Какво ти каза баща ми?

— Сега не можем да проведем подобен разговор. По-късно…

Прегърнах я, завъртяхме се и останах много изненадан, тази изненада можех да я сложа най-отгоре в дългия списък от изненади, които ми бе поднесъл животът. Тя танцуваше великолепно, никога не съм имал по-добра партньорка. Усещах как ритъмът се излъчва от нея, дори този ритъм на музика, свирена без вдъхновение; бях слисан от деликатната й пластичност. Никога не бях допускал, че тя може да има някакво отношение към танца… Попитах я:

— Играла ли си някога балет?

— Малко…

— Личи си. Сега занимаваш ли се?

— Не.

— Трябва да започнеш отново.

Не казах нищо повече. Не исках да й призная, че е толкова добра, а и тя нямаше да повярва в искреността ми.

— Какво ти каза баща ми?

— Не тук.

Пред една отворена стъклена врата тя забави темпото и съвсем изостави ритъма.

— О, нека да потанцуваме. Беше толкова хубаво…

— Искам да поговорим.

— Но ти танцуваш толкова хубаво. Не ти говоря глупости. Умееш да танцуваш.

— Оркестърът ще свири цялата вечер.

Бутнах мрежестата врата и зад нея се видя небето. Някъде далеч се мержелееха светлините на града, далеч, далеч… и още по-далеч, и за миг се сетих, че Холидей и другите ме чакат… Щях да се възползвам от положението. Щеше да се наложи да убия Холидей и Джинкс, за да не се изложа на опасността да ме изнудват, а може би и Мейсън, и зет му. С Мандън щях да се оправя. Уебър и Рийс бяха в ръцете ми. Ако пък някой от тях поискаше да се прави на палав, онази омайваща ацетиленова горелка винаги можеше да влезе в действие със синия си две хиляди и триста градусов пламък, който можеше да те стопи на малко мазно петно. Така е, винаги остава смет, когато се местиш в нова къща…

Слязохме по каменни стъпала, прекосихме осветената с прожектори тренировъчна площадка за голф, където няколко души упражняваха различни удари, минахме по посипана с камъчета алея с насадени от двете й страни цинии, прекосихме и площадката за първия тур. Там имаше пейка. Показах й я:

— Там има пейка. Можем да седнем и да поговорим.

— Знам едно по-подходящо място.

— Преди вечеря ли?

— Студен бюфет е. И храната ще остане сервирана цялата вечер…

Алеята свиваше надолу веднага след площадката, там свършваха циниите и започваше жив плет от саркофай, така надвиснал над пътеката, че трябваше да повдигаме ластарите. Живият плет очевидно се нуждаеше от подрязване, но в тукашния клуб заместник-председателят по озеленяването, подобно на колегите си от почти всички останали голф клубове, сигурно разбираше повече от продажбата на цимент, отколкото от поддръжката на игрището за голф.

— Къде е това по-подходящо място?

— Ей там. Няма защо да бързаме…

Помислих си: Е…

Тя ме прегърна през кръста и продължихме, пресякохме един тревист склон, който бързо се изравняваше, оттам ме поведе през тясно мостче към друга алея, успоредна на първата, но отделена от нея с малък пресъхнал ров. Помислих си: Значи това е водното препятствие. Можеш да се справиш с един наказателен удар. Колкото повече се отдалечавахме от сиянието, от музиката, от веселата глъчка, толкова по-тъмно ставаше и до нас достигаше по-малко шум.

Продължихме да вървим.

Сега вече не беше останало почти нищо от сиянието и дочувах глъчката само когато звуковата вълна се пречупваше поради някаква причина. Доста се бяхме отдалечили. Каква ли категория играч се изискваше за нашето състезание? Може би едно време… Долових шума на дъждовално устройство някъде пред нас, проточеното „бъззз“ на струята под налягане и рязкото пляскане на месинговия фланец, който перкаше струята и я разбиваше на ситни капчици — много хитроумно приспособление — но после бавно ме обзе смътното усещане, че нещо не е наред, а след още няколко крачки разбрах каква е причината: не миришеше на влага. Трябваше да мирише на мокро, а аз не долавях нищо. Казах си, че това е невъзможно, че противоречи на естествените закони, как няма да мирише на мокро, по-скоро аз — избирателно — не съм обърнал внимание. Казах си, че май само търся от какво да се изплаша, за да се върнем, и съм намерил тази причина. Но защо беше необходимо да се плаша, за да се върна? Що за разсъдък беше този, на който разчитах?

Но тук не миришеше на мокро. Не се поддавах на самовнушение. Не се опитвах сам себе си да плаша, дявол да го вземе, просто никак не миришеше на мокро.

Спрях.

— Хайде да се върнем.

— Точно пред нас има езеро… и един голям дъб.

— Нека да не изпадаме в мрачни настроения тази вечер.

— Страх ли те е?

— Да ме е страх ли? Не.

— Ами тогава защо носиш този пистолет? Това е пистолет, нали?

Тя докосна с ръка пистолета в задния ми джоб.

— Да. Пистолет е.

— Защо го носиш?

— Не е незаконно. Имам разрешително.

— Но защо?

— За защита.

— От какво?

— Да не ме ограбят. Обикновено нося много пари у себе си.

— Това не е единствената причина, нали?

— Естествено, че е единствената причина.

— Откога носиш пистолет със себе си?

— От няколко дни само.

Това беше лъжа… и ме разтърси. Не лъжата, а смисълът й. Не смисълът й, а фактът. Носех пистолети от най-различен вид още от ученик и сега за пръв път осъзнах защо. Значи… ето защо било. Лесно се стигаше до това умозаключение, но то вече не означаваше нищо. Беше се изпарило при горенето и сега оставаше само шлаката.

Тя се обърна към мен и аз видях очите и устните й, белотата на лицето й, чернотата на косите й, всичко това, което не бях забелязал вътре на светлото, но сега тук, на тъмното, ги виждах ясно, и не само тях, а и други неща. Още откакто се срещнах с нея за пръв път, виждах не само това, а и други неща, откривах ги едно по едно всеки път, когато се замислех за нея; отново ме лъхна на Huele de noche и сега разбрах защо не ми е замирисало на мокро, след като беше мокро… защо не ми миришеше на нищо: къщата се подготвяше за нови обитатели… дълбаех, дълбаех, непрекъснато дълбаех, докъде можеш да дълбаеш, преди да се наложи да спреш? Какво още щях да разкрия?

Тя ме хвана за ръката, поведе ме към тъмното, към сомнамбулно тъмното и навлязохме в букова горичка; и друг път бях вървял така, дребната старица ме държеше за ръката, пък аз треперех на всяка стъпка от смешните страхове на всяко малко дете, минахме покрай ябълката, която във вихрушката на зимната нощ се поклащаше като движещ се слон, а зад нея се виждаше жълто-зеленото бурно небе; минахме покрай пристройката, където опушваха месото, от нейния покрив брат ми се подхлъзна, падна и се уби (дали се подхлъзна, сега и това не си спомням много добре, играехме на наклонения покрив, играехме…); минахме покрай курника, откъдето се разнасяше страховито пляскане с крила, и накрая стигнахме до малкия нужник със зейналата врата, в която бяха изрязани три звезди, и точно в този миг го видях, изникна зловещо пред мен посред тази букова горичка — нужникът с отворената врата и трите звездички, сърцето ми се люшна като копринено платно по време на ураган, така че дробовете ми щяха да се пръснат от изгонения въздух, но разсъдъкът и логиката ми ме убеждаваха, че такова нещо е невъзможно, че прилича на водата преди малко, която се плискаше, а не миришеше на мокро, че той не съществува, а аз го виждам. Беше халюцинация, зародишът на една голяма заблуда, чувствителността ми се бе изострила прекалено много тази вечер, съзнателното и безсъзнателното вървяха прекалено успоредно, също като двете алеи, но нищо не ги пресичаше, нищо не се врязваше едновременно и в двете; това беше символ, фантазии, съновидения — протегнах ръка, за да го докосна, и пипнах дърво, ето откъде бе започнало всичко, от нужника. Бях на година и половина, най-много на две, и бяхме отишли там с баба ми, само че тогава си мислех, че ми е майка, още не знаех какво се е случило с майка ми и баща ми. Баба ми винаги носеше дълга, надиплена черна пола и подгъвът й се влачеше по земята (пола е най-ранният ми спомен), а онази нощ, докато я чаках пред нужника, от конюшните се разнесе тропот, цвилене и рев, после се чу как се разцепва дърво и аз изпищях, хвърлих се на земята и следващото, което си спомням, е как дългата надиплена пола ме е покрила изцяло — баба ми ме бе затулила с нея… Всичко започна най-невинно, но после стана наша игра и започнах да разчитам на нея, за да се крия от дядо ми, когато искаше да ме напердаши, защото той никога не би ме потърсил там, никога не би допуснал, че тя може да ме прикрива, а аз непрекъснато растях и вече започвах да си задавам някои въпроси, но не бях разбрал как стават нещата, защо понякога животните цвилят, реват и разбиват оградите, докато веднъж — бях на шест или седем години — не видях как дядо ми и ветеринарният лекар кастрират един овен… тогава започнах да забелязвам и други неща, а после дойде онзи ден, онзи ужасен ден, когато баба ми ме качи на коня си от другата страна на дамското седло и ме заведе на пикник, а после, подир закуската, щом тя стана и отиде до извора, аз се престорих, че съм се уплашил, и започнах да пищя. Залазих към нея на четири крака и не спирах да пищя, тя се спусна назад, а аз се мушнах под полата й, скрих се и най-сетне успях да пипна краката й, тя издърпа бързо полата си и ме заплаши разярено: „Дядо ти ще те накаже, ще те напердаши и ще ти направи същото, каквото направи на овена“. Сега вече се ужасих наистина и когато тя продължи да сипе, аз я блъснах и тя падна, а когото ми изкрещя, че ще си получа заслуженото, грабнах един голям камък и го хвърлих по нея, не исках да я убия, само исках да я спра, исках да не каже на дядо, да не го накара да ми направи каквото беше направил на овена… Тичах по целия път до вкъщи. „Тя умря, казах, тя умря. Падна от коня, казах, падна от коня. Конят се стресна и тя падна“. Това казах и го повтарях всеки път, когато ме питаха. Никой никога не разбра, само аз знаех, прокарах ръка, уверих се, че е дърво и е съвсем истинско.

И нужникът беше истински, така и трябваше да бъде, както неизбежно трябваше да има αναγκη^[1], нищо повече не ми оставаше да разкрия, тази млада жена, този призрак Алекто^[2], неумолимата преследвачка, родена от една-единствена капка божествена кръв, пролята от Уран върху земята, бе оголила паметта ми от всичките й обвивки, свалила ги бе една след друга, бавно, една след друга и сега нямаше нищо, абсолютно нищо между очите ми и въртопа на ужаса, който се завихряше все по-бързо и по-бързо, заля стените на черепа ми и ме погълна; извиках от страх, причерня ми и паднах на земята, запълзях към нея и се опитах да се промъкна под роклята й…

— … е се плаши — дочух гласа й.

— Бях близо до конюшнята. Конете. Подивели са. Разбиха оградата. Уплаших се, че ще ме прегазят.

— Каква конюшня? Какви коне?

Едва сега видях, че до мен е коленичила Маргарет и придържа главата ми. Обърнах се, за да погледна към нужника, и сега ми стана ясно, че не е нужник, а барака за градинските сечива.

Маргарет ми обясни:

— Беше изгубил съзнание, уплаши се от нещо.

— Да.

Тя ми помогна да се изправя.

— Сега съм добре. Извинявай за виковете.

— Какви викове?

— Нали изкрещях? Не е много мъжествено да крещиш. Поднасям извиненията си.

— Не си крещял. Само протегна ръка към онази колибка и падна…

Тя ме държеше здраво за ръката.

— Пейката е ей там. До езерцето. Виждаш ли я?

— Да. Виждам я.

— Можеш ли да вървиш? Добре ли си?

— Мога. Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Чувствам се нормално.

— Значи това няма да ти трябва повече.

Тя запрати нещо надалеч от себе си и след миг чух плисък във водата на езерото.

Беше моят автоматичен пистолет. Да, повече нямаше да ми трябва…

Погледнах към нея.

— Тръгвам си — казах. — Тръгвам си.

— Идвам с теб.

— Не.

— Да.

— Пусни ми ръката.

Тя стисна пръстите ми по-силно. Каза ми:

— Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Веднъж вече те убих. Не ме карай да те убивам отново… Тя пусна ръката ми.

Аз се отдалечих и потънах в мрака…