Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (4)

IV

Купих си обедното издание на един вестник и го зачетох в автобуса. Бяхме на първа страница, въпреки че същата сутрин съобщаваха и за дирижабъла „Акрон“, който вероятно се бе загубил някъде из Атлантическия океан. „ЧЕТИРИМА УБИТИ ПРИ БЯГСТВО ОТ ЗАТВОРНИЧЕСКО СТОПАНСТВО. ДВАМА НАДЗИРАТЕЛИ, ДВАМА ЗАТВОРНИЦИ. Подобна жестокост може да се очаква, се казваше в съобщението, щом закоравели престъпници като Токоуанда — убитият затворник — и Котър — избягалият затворник — биват извеждани за принудителен труд в открито поле и непрекъснато биват изкушавани от близостта на свободата, така че в един момент стават безразсъдни… Хора с такова престъпно минало, продължаваха да философстват в редакционната статия, трябва да се държат зад стените на щатския затвор…“

— Монтийгъл стрийт… — извика шофьорът.

Сгънах вестника и слязох от автобуса. Районът беше жилищен, но нямаше да остане такъв за дълго. Все още имаше доста стари къщи на Монтийгъл стрийт, двуетажни и триетажни, червеникавокафяви ерозирали островчета в стил рококо сред надигащия се океан от административни сгради. Автомобилното движение беше оживено, навсякъде се виждаха бензиностанции и паркинги. По-нататък по улицата, по средата на разстоянието до следващия ъгъл, имаше огромно разкопано място и от равномерно изпразващите се екскаватори долиташе непрекъсната ритмична поредица от звуци, еднакви по дължина, в една и съща гама. Блок „Маракийш“ се намираше на ъгъла, където беше спрял автобусът — двуетажна тухлена сграда, евтина и занемарена на вид, така че човек лесно можеше да се досети какво става вътре.

Влязох. Попаднах в малко фоайе с портиерна и домофон. Тръгнах по коридора, стигнах до апартамент 114 и почуках с показалец. Холидей ми отвори и влязох в квартирата й. Преди да успея да кажа нещо, преди да се огледам, все още с вестника в ръка, тя затвори вратата с ритник, увисна на врата ми, прилепи лице до моето и разтвори устни. Целунах я, но не така силно, както тя мен, и едва тогава забелязах, че е само по една тънка хавлийка, цялата разкопчана. Стори ми се, че гърдите й са малки, стегнати, твърди, но някак не на фокус; отново виждах онова Елдорадо и чувах целия Бах, гръмнал в един-единствен чуден звук. Прегърнах я силно, потреперих, а тя разтвори устни още по-широко, захапа ухото ми, задиша тежко и дъхът й повя като ранния есенен вятър, който някога се спускаше от родните планини Смоуки през пролома Вон към Ноксвил, а той се намира на края на света. Наведох глава, издърпах ухото си от зъбите й, като си повтарях, че сега трябва да спра, да спра, да спра и тази мисъл се бореше със стенанието на слабините ми, но всъщност само отглас от нея стигаше до съзнанието ми и заглъхваше толкова бързо, че аз не можех да направя нищо. Изведнъж усетих, че Холидей ме държи за ръката и ме дърпа към спалнята.

Спях, разбира се, но дори когато спиш, у теб бодърства някакво предплиопитекско съзнание, което ти помага да разпознаваш и много ясно да усещаш отделни неща. Знаех, че ми е топло, приятно и съм на сигурно място. На няколко пъти това чувство започваше да избледнява и вече разбирах, че скоро ще се събудя, но не можех да направя нищо, за да го предотвратя, защото напрегнех ли волята си, осъзнаването щеше да дойде още по-бързо. Можех само да се опитам да се отпусна, но и това се оказа невъзможно — до мен се промъкваха шумовете от външния свят, изпълваха бавно стаята и когато най-сетне бях в състояние да реша кои от тях са определящи, схванах, че чувам глухото изпразване на екскаваторите в долния край на улицата, отворих очи и се огледах. Транспарантите бяха спуснати, но на едно място слънчевата светлина бе намерила пролука и се бе провряла оттам — тънка златна жичка играеше с пищен блясък и придаваше на цветовете този оттенък, който е присъщ единствено на късния следобед. Значи беше късен следобед. Лежах и се вслушвах да доловя някакво движение, което да ми подскаже къде се намира Холидей, но нищо не се чуваше.

Станах, промъкнах се под игривата слънчева жичка, отворих вратата и надникнах в дневната. Беше празна, вътре имаше само евтини мебели. Отидох до вратата в другия край на дневната — беше открехната — и я бутнах. Кухнята беше малка и също празна. Тъкмо се връщах в спалнята, когато вратата към външния коридор се отвори и Холидей се появи. Беше облечена в сива вълнена пола, бяла шемизета и зелен кариран жакет, а в ръката си държеше хартиена торба с продукти. Видя ме и се усмихна.

— Няма ли да настинеш?

Погледнах се и открих, че съм гол.

— Сега ставам, току-що. Търсех те.

— Ходих да пазарувам. Джинкс се обади по телефона. Ще дойде да вечеряме заедно. — Това беше добре, имах да говоря с него по работа. — Мислиш ли, че мога да готвя, като стоиш пред мене така? Метни си нещо.

— Добре.

Холидей влезе в кухнята, а аз отидох в спалнята, обух едни гащета и се върнах при нея. Вадеше продуктите от торбата, спря, колкото да ме огледа, и каза: „Това вече е друго“ — после продължи да си гледа работата.

— Обичаш ли супа от гъби? — попита ме тя и вдигна една консерва, за да я видя.

— Всичко обичам. Както казваше дядо ми, толкова съм гладен, че бих могъл да изям десния бут на генерал Шърман^[1] суров.

Тя се засмя, измъкна и други консерви от торбата, а после извади един хляб от книжна кесия. Взех хляба. Беше още топъл. Поглъщах мириса му на бавни дълбоки вдишвания, исках да стигне до всяко кътче на дробовете ми. Боже господи! По какъв ли странен алхимичен път тайната на хляба, който някога печеше баба ми, бе стигнала дотук? Мирисът беше същият. Формата на самуна и цветът бяха различни, но мирисът беше същият. Дребната старица, надвесена над фурната…

— Пише нещо за избягали затворници — заговори Холидей.

Огледах се. Беше разгърнала вестник на скарата за изцеждане на чинии. Оставих хляба и взех вестника. За нас все още пишеха на първа страница, но тук даваха повече информация. „Изясниха се нови факти“, гласеше съобщението. Токо изведнъж се оказа опасен престъпник, развилнял се убиец и излезе, че влизал в числото на десетте най-големи врагове на обществото. Вече нямало никакво съмнение, се твърдеше във вестника, защо се е опитал да избяга от стопанството. Двама полицейски служители, надлежно снабдени с документи за екстрадиране, били на път да го върнат в Илинойс, за да бъде изправен пред съда по обвинение в убийство с цел грабеж на някакъв възрастен собственик на магазин, което почти сигурно означавало екзекуция.

— Токо — убиец, това нищожество — сред десетте най-големи обществени врагове, развилнял се главорез. Да се пукнеш от смях.

— Кой ги знае какво гласят, щом така са го разкрасили — рекох. — Никога не съм чел толкова глупости на едно място.

— Токо не ти ли е казвал?

— Какво да ми е казвал?

— Че го търсят за убийство.

Сега вече наистина се изсмях.

— Кого, по дяволите, е убил?

— Той не ти ли е казвал кого, по дяволите, е убил?

— Хайде, стига. Той беше такова шубе. Свито заешко сърчице. Вдигна ръце и ме изостави. Насред бостана ме заряза. Ако ме беше следвал, както му казах, никога нямаше да го улучат. Шубе си беше. Ето затова му видяха сметката. Развилнял се убиец, виж ми окото…

— А защо тогава ще бяга, след като му оставаха само още десет месеца? Защото идваха да го приберат, разбра ли? Мислиш ли, че щях да го пусна да рискува, ако положението не беше или всичко, или нищо? Толкова загубена ли ти изглеждам?

— Добре де. Убиец беше. Известен убиец.

— Е, хайде, завиждай.

— Да завиждам? На кого? На тоя нещастник? На тоя кокошкар?

Тя пристъпи и се нахвърли срещу мен с извадени нокти. Примижах инстинктивно, дръпнах главата си назад, вдигнах коляно и я ударих в слабините. Тя изохка, но май не беше от болка, а при мисълта къде съм я ударил, стомахът ме присви и пред очите ми се спусна жълта пелена, втурнах се към банята, пуснах водата, напълних шепи и наплисках лицето си, за да отмия вкуса на онова, което бе изпълнило устата ми едновременно със спазъма… и щом се изправих, видях, че Холидей е седнала на ръба на ваната.

— Не се сърди, моля те.

Взех една хавлиена кърпа от стойката на стената, нагънах я много внимателно, намокрих я под течащата вода, изстисках я, обърнах се и ударих с нея Холидей през лицето. Стомахът пак ме присви, но не ми призля както преди малко.

— Не се сърди, моля те — повтори тя.

Хвърлих кърпата във ваната, избърсах ръце в гащетата си и отидох в спалнята.

Холидей влезе уж безцелно и застана до леглото.

— Не се сърди, моля те.

— Прощавам ти — рекох. — Между другото, какво смяташ да правиш с тялото на Токо?

— Какво смятам да нравя с тялото му ли? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че трябва да предявиш претенции. Ти си най-близката му роднина. Записано е колко пъти си ходила на посещение в стопанството. Ако не успеят да се свържат с теб, ще решат, че си забъркана.

— Ще решат, че съм забъркана ли? Ами че те го знаят. И то отдавна. — Холидей се обърна, излезе от стаята и след миг се върна с един от вестниците. — Най-добре прочети това — каза тя, като ми го подаваше. — Ей тука.

Взех вестника и зачетох въпросното място. „Пощенските власти са задържали Бейкън, раздавача, който обслужвал жилището на сестрата на Токоуанда. Той признал, че й съобщил, когато едно писмо от брат й, изпратено нелегално от затвора, било заловено от полицията“. Погледнах към нея, без да пускам вестника.

Тя ми заобяснява:

— Щом раздавачът ми каза за писмото, хванато от ченгетата, разбрах, че Токо е загубен, ако не действам бързо. Там имах един приятел, който се познаваше с Мейсън. Той му се обади по телефона и щом дойдох тук, всичко се уреди. Единственото, за което се тревожех, беше как Токо да изчезне от стопанството, преди ченгетата да се появят с документите за екстрадиране.

— Добри приятели имаш — отбелязах и хвърлих вестника на земята. — Пощальонът, приятелчето от Чикаго, Мейсън… Да, да. На тоя свят няма да се намери един човек, който да ти мисли злото.

— Пак започваш да ревнуваш.

— Ти не си с всичкия си. Да ревнувам! Не те бях виждал допреди две седмици и след тази вечер вероятно никога повече няма да те видя. Глупости!

Тя поприсви очи, съблече зеления кариран жакет и го метна през рамо с евтин театрален жест. С две ръце смъкна шемизетата си и я запрати в лицето ми. Долових лек мимолетен полъх на жена и когато махнах блузата от очите си, Холидей бе смъкнала ципа на полата си и я остави да падне на земята. Сутиен не носеше. Дръпна копчето на пликчетата си, а после ги ритна и те полетяха над леглото. Приближи се на две стъпки пред мен и застана разкрачена с ръце на хълбоците.

— Я повтори. Кажи пак, че няма да ме видиш повече след тази вечер.

Изправих се бавно и я пернах през лицето. Устата й зяпна, после се затвори, тя се хвърли разхълцана на леглото. Аз потреперих, после всичко стана розово, почти до червено, смъкнах се на леглото и докато се отпусках, си помислих, че тя е права, абсолютно права.

— Виж какво… — Пресегнах се, за да я накарам да се обърне. — Виж.

Тя преглътна онова, което не бе успяла да каже, залепи уста в моята, захапа устната ми и прекара ръце по голите ми рамене. Усетих как кожата ми се събира под ноктите й, а от банята се чуваше как водата тече в мивката.