Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (3)

III

Минахме през центъра на града и стигнахме до един автомобилен сервиз в района на складовете за продажба на едро. Над вратата имаше надпис „Сервиз Мейсън“. Беше малък, на един етаж, може да се каже позанемарен, входът му беше по средата на сградата, непосредствено до тротоара. Джинкс обиколи с колата почти целия вътрешен паркинг, зави към очертаното поле между две коли и спря близо до изхода. Щом слязохме, забелязах, че към нас идват двама мъже. Единият подтичваше. Надали беше повече от двайсет и три годишен, гологлав, едър, облечен в съвсем бял работен комбинезон. На капачето над левия му горен джоб беше избродирано с червен конец: НЕЛС. В едната си ръка държеше две табелки с регистрационни номера, а в другата — два малки гаечни ключа, и без да каже дума, се захвана да сваля номерата на лимузината. Вторият още се носеше към нас с полюляваща се походка и вече се убедих, че всъщност накуцва. Беше към четиресетгодишен, носеше омазнен комбинезон, на който не пишеше нищо, и черна платнена шапка с рекламен надпис на някаква смазка. Беше синеок, червендалест и изглеждаше притеснен.

— Значи на Токо не му се размина — беше първото, което чухме от него.

Спогледахме се изненадани с Холидей. Едва бяха изтекли два часа. Докато тя успее да отвори уста, той се завъртя на куция си крак и тръгна да обикаля колата, за да я огледа. Отваряше вратите, пъхаше си главата и проверяваше как е отвътре.

— Трябва да са го чули по радиото — предположи Джинкс.

— Аз не чух да съобщават — каза Холидей.

— Ти имаше друга работа — погледна той към мен.

— Кой е тоя? — попитах Холидей и кимнах по посока на куция, който все още надничаше в колата.

— Мейсън. От него взех всичко.

Мейсън се върна при нас — сякаш беше станал друг човек. Притесненият израз беше изчезнал от лицето му и държането му беше почти приятелско.

— От това, което казаха по радиото, очаквах да видя цялата кола на решето.

— След като се качихме в колата, всичко тръгна добре — обясни Холидей.

Попитах го:

— Какво казаха по радиото?

Той ме заоглежда от главата до петите.

— Запознай се с Ралф Котър — представи ме тя. — А това е Вик Мейсън…

Кимнах му, а той рече:

— Изпозастрелял си, когото ти падне, а?

— Така ли казаха по радиото?

— Да. Той се обърна към Холидей. — Трябваше да се отървеш от кутиите за дрехи и затворническата униформа. Само да ви бяха спрели ченгетата…

— Нали трябваше да върна автомата? Ако ни бяха спрели с това чудо в колата, хубаво щяхме да се подредим…

— Мислят, че сте били шестима или седмина — подхвърли Мейсън и по лицето му сякаш пробяга усмивка.

Попитах:

— Дадоха ли някакви описания?

— Обикновените глупости. Ти си бил по-голям красавец, отколкото те представиха.

— Ако пък ме видиш в дрехи по мярка…

— Ще те видя. Ти на мен ми трябваш.

— Какво иска да каже? — попитах Холидей.

Джинкс разпери ръце, за да покаже, че губи търпение. През цялото време беше стоял вторачен в мен — стоеше и ме гледаше. На моменти имах чувството, че му е интересно да разбере от чисто клинична гледна точка що за човек съм аз, а не знае как да задоволи любопитството си. Такива неща усложняват положението.

— Вижте какво, трябва да се прибера в работилницата — заяви той накрая. — Ще се видим по-късно, нали?

— Първо се обади по телефона — предупреди го Холидей.

— Естествено. Засега чао. — Той тръгна към изхода.

— Работилницата ли? Каква работилница? — попитах.

— За поправка на радиоапарати. С това си изкарва хляба — обясни ми Холидей.

— Като го гледам как кара кола, сбъркал си е занаята. Страшен е, само му дай добра машина.

— Да не мислиш, че давам зефира на всекиго, а? Джинкс е страшен шофьор. Ти го каза, Котър. — Мейсън толкова се зарадва, като видя колата си в добро състояние, че сега разбрах колко много го е изплашило съобщението на полицията по радиото с всичките приказки за престрелка. — Пак ще ти потрябва, нали? — попита той Холидей. — Скоро, а?

— Предполагам…

— Намислила ли си нещо?

— Първо да поговоря с Ралф.

— Няма какво да чакаш…

— Няма. Прибери го при теб за час-два…

— Ще го прибера. Той и без това ми трябва — отвърна й Мейсън.

Не знаех за какво говорят. Приказваха през мен, сякаш ме няма или думите им ще рикошират в раменете ми. Холидей сложи ръка на рамото ми.

— Най-добре е да не ни виждат заедно. Едва ли допускат, че ще се скрием тук, но все пак е най-добре да не ни виждат заедно. Ще ти се обадя колкото е възможно по-скоро.

— Ще се навъртам тук.

Младежът, който сменяше номерата на колата — Нелс, се присъедини към групичката ни, но остана малко встрани. От десния му показалец капеше кръв, той го тръсна и погледна към Мейсън.

— Друго има ли?

— То и това не беше нужно. Било е чиста работа. Ченгетата само се натягат, за да изглежда по-убедително.

— Да ги вземат дяволите. — Нелс лапна кокалчето на ръката си, за да оближе кръвта, и се изплю. — Ченгета! Само си чешат езиците…

Протегна ръка към Мейсън, който извади връзка ключове от джоба си и му ги подаде. Нелсън изчезна в дъното на паркинга зад колите.

Мейсън каза на Холидей:

— Аз ще се погрижа за тези неща в колата. А ти гледай да се погрижиш за Котър.

— Не си показвай рогата, Вик… Не си показвай рогата — предупреди го Холидей и ми повтори: — Ще ти се обадя колкото е възможно по-скоро.

После тръгна напред към блесналата в слънце външна врата и се отдалечи. За пръв път я виждах да върви и докато наблюдавах движението на силуета й, отново се възбудих. Имаше хубави крака, съразмерна фигура и се поклащаше леко на всяка стъпка с онова естествено чувствено полюляване, което малко жени могат да придобият, колкото и упорито да се стараят. Тя си имаше тази дарба — чудесна, голяма дарба, но просто един мъж не й стигаше, това ми беше известно, а знаех също така, че съм чакал много дълго…

— Чувствай се като у дома си… — прекъсна мислите ми Мейсън.

Погледнах го. Кротките му сини очи бяха широко отворени, но на устните му бе замръзнала многозначителна усмивка, от която можех да отгатна, че в главата му нещо се мъти.

— Благодаря. Впрочем ти на два пъти подхвърли нещо, което не успях да разбера. Защо не вземеш да ми обясниш?

— Не. Какво съм казал?

— На два пъти казваш, че съм ти трябвал. Какво точно означава това?

— Не знаеш ли уговорката? — В тона му прозвуча изненада.

— Нищо не знам.

— Холидей ми дължи хиляда долара за тая работа. Всичко е на кредит.

— Не си ли поел голям риск?

— На жена като нея трудно се отказва. И преди съм й правил услуги. Винаги си е плащала…

— По един или друг начин, а?

— Да, по един или друг начин — отвърна той, без да се засяга. — Естествено, сега, когато ти си тук и можеш да й помагаш, всичко ще е много по-лесно.

Помислих си: Така си въобразяваш ти, че съм дошъл тук, за да помагам на нея. Скоро ще разбереш кой на кого ще помага.

— Точно така — казах на глас.

— Влез в някоя кола да дремнеш. Ще те събудя, щом се обади.

— Така и ще направя. Но първо искам малко мляко.

— Мляко ли?

— Мляко. От две години не съм пил мляко.

— И аз обичам мляко.

— Добре — рекох. — Значи все пак имаме нещо общо.

Той ми смигна.

— Имаме нещо общо, но то не е млякото.

— Да, да, но не е млякото — повторих след него и излязох.

По тротоарите имаше много хора, а по платното — много камиони. Улицата беше задънена. На две пресечки по на юг стигаше до зеленчукова борса и там свършваше. На това място шум и движение се сливаха в едно. В обратната посока — на север, откъдето дойдохме, се намираше търговската част с много високи сгради. Градът беше голям и това ме радваше.

Вървях нататък и търсех магазина за хранителни стоки, който бях зърнал от колата. Приятно ми беше да съм отново на свобода сред хора, които не ми обръщат никакво внимание. Шумовете от улицата ми доставяха удоволствие, а ръмженето на камионите ми звучеше като пролетни трели. Излезе, че супермаркетът се намира след първата пряка. Имаше надпис „Хартфордс“. Беше добре поддържан, от едната страна продаваха хляб, от другата — сладолед, по средата грижливо бяха подредени плодове и зеленчуци. Минах през въртящата се емайлирана преграда встрани от касата, покрай кулите от консерви и бутилки, покрай различните видове хляб и бисквити и отидох до хладилника. Беше досущ като в страната на чудесата.

Никога не бях виждал по-голям хладилник. Заемаше цялата задна стена. Вратата му беше колкото човешки ръст, отворих я и студеният влажен въздух се завихри навън, понесъл миризмата на масло. Не видях бутилки мляко. Имаше различни опаковки сирена, каси бира и безалкохолни напитки, купища пъпеши, масло — да напълниш с него цял камион, но мляко не видях. Докато държах вратата отворена, си помислих, че винаги става така, но чух нещо да стърже зад мен, обърнах се и видях някакъв човек в бяла престилка да влачи каса с бутилки мляко. Спря до мен и щом се изправи, забелязах, че е доста стар и носи очила с метални рамки.

Казах му:

— Имам чувството, че съм потъркал вълшебната лампа на Аладин.

— Днес закъснях с млякото. В завода пак им се развалила машината за миене на бутилки.

Усмихнах се съчувствено и взех от касата две бутилки от по един литър. В тоя миг някакъв слабичък спретнат мъж с двуреден костюм спря до пътеката.

— И двамата закъсняхме тази сутрин, а, Джо? — подхвърли той на човека в бялата престилка.

— Добрутро, мистър Хартфорд. Какво да се прави, закъсняхме. Пак им се развалила машината за миене на бутилки.

Мистър Хартфорд му кимна и си тръгна. Държеше сноп банкноти, пристегнати с ластиче, и две влогови книжки. Огледах се, за да разбера откъде се е появил. Видях стълбище, което водеше към някаква канцелария точно над големия хладилник. Ето откъде беше дошъл. Да, да…

— Друг път по кое време разнасяте млякото? — попитах Джо.

— Ами… към девет и половина — отвърна ми той; започна да опразва касата и да слага бутилките на металната полица, точно отпред, като отвориш вратата.

— Вие разнасяте млякото и на другия магазин на същата улица, онзи, който е по към центъра, нали? Оня… как му беше името…

— „Номер едно“ сигурно. Първо там спирам, а после идвам в този.

— Така си и мислех — виждал съм ви в „Номер едно“. Е, със здраве…

— Със здраве.

На излизане взех и пакет бисквити със сушени смокини. Платих на касата за млякото и за бисквитите и тръгнах към сервиза — вървях бавно и продължавах да изпитвам същото усещане, че ми е приятно, зяпах като всеки друг по витрините: електроуреди, лодки, риболовни такъми, употребявани пишещи машини и касови апарати на оказион.

 

 

В сервиза, в най-отдалечената част на паркинга, видях един голям автомобил с вдигнат преден капак и изваден двигател, отворих вратата и влязох вътре. Оставих едната бутилка на пода, с рязко движение разклатих другата, за да махна каймака, отворих пакета с бисквити и започнах да пирувам. Не ме беше грижа дали Холидей ще се обади. Чувствах се превъзходно — закътан в уюта на колата, в полумрака, който ми изглеждаше смътно познат, който смътно ми напомняше за нещо, отпих глътка мляко, за да го опитам, защото вкусът на нещо, за което си копнял дълго време, никога не е такъв, какъвто си го представяш, но след четвъртата или петата глътка се уверих, че млякото е истинско — прекалено добро питие за простосмъртните. Хапнах и няколко от бисквитите, но гледах да ми останат и за втората бутилка и наистина успях да си направя добре сметката.

Опънах се на седалката, извадих 38-калибровия револвер от джоба си и го сложих на пода до празните бутилки от мляко, пак се настаних удобно и се замислих за супермаркета, от който бях пазарувал. Мистър Хартфорд държеше в ръката си пачка банкноти и две влогови книжки и аз вече се бях досетил накъде е тръгнал. Подхвърли на млекаря, че и двамата са закъснели тази сутрин, а след като млекарят ми каза, че обикновено идва около девет и половина, значи мистър Хартфорд не тръгваше към банката преди девет и петнадесет. А това в ръцете му съвсем не беше плява. Ами добре, помислих си, утре между девет и пет и девет и десет ще се срещнем с млекаря в „Номер едно“. Все някога трябваше да започна.

Тъкмо се унасях, когато ми замириса на изгоряло. Не беше на плат или нещо друго познато. Изправих се бързо, огледах се и пак усетих миризмата. Все още не можех да я определя, нито пък откъде идва, но беше доста силна. Излязох от колата, огледах наоколо и под нея, но нищо. Наблизо, в един ъгъл, Нелс беше повдигнал зефира с лебедката и го смазваше. Прибрах пистолета от пода, сложих го в джоба на сакото си и отидох при Нелс.

— Откъде мирише?

— Сигурно от тия работи, дето Мейсън ги гори…

— Какви работи?

— Твоите… и нейните. Затворническата униформа.

— Аха — рекох и се огледах. Все още не виждах нищо.

— Къде ги гори?

— Ей там, където зарежда акумулаторите.

Отидох до тежката метална врата отстрани на сградата. Беше открехната. Да, миризмата идваше точно оттук. Струеше през процепа като от пожарникарски маркуч. Отворих и влязох. Попаднах в тъмно стайче с един-единствен малък прозорец към вътрешния паркинг. Отляво под прозорчето имаше дълъг тезгях, върху който бяха поставени няколко акумулатора, токоизправител и разни жици. В дъното се виждаше още един тезгях, по-дебел, а върху него бяха наредени стоманени форми за гуми, тънки тръбички и какво ли не още за вулканизиране и лепене на гуми. Отдясно имаше голяма наковалня и нещо, което приличаше на огнище. Мейсън стоеше там с очила и ръкавици, стиснал запалена ацетиленова горелка, надвесен над огнището. Стоеше с гръб към мен и от съскането на горелката не чу, че съм се приближил. Спрях и хвърлих поглед над рамото му. Занимаваше се със старите ми затворнически обувки и вече се бе образувала доста пепел, която се сипеше под решетката. Той държеше горелката над обувките, а те буквално се стопяваха под пламъка. Стопяваха се. С очите си го видях.

Мейсън се пресегна към бутилката, за да спре притока на газ, видя ме, сепна се и се дръпна назад, все още стиснал горелката, от която излизаше педя и половина оранжево-червен пламък. По лицето му премина сянка, после изключи горелката. Пламъкът угасна, съскането спря, стана невероятно тихо.

— Замириса ми още отвън. Чудех се от какво може да бъде.

Той закачи горелката над бутилката с газта и свали очилата.

— Значи вреш си носа навсякъде, така ли?

— Просто исках да знам откъде мирише.

— Откъде миришеше — кимна той към останките. — Не бива да гледаш към пламък с такава температура без очила. Две хиляди и триста градуса син пламък не е шега работа.

— Ще го запомня. — Обърнах се да си вървя.

— Запомни и още едно нещо. Не обичам хора, дето си завират носа навсякъде.

 

 

Малко по-късно усетих, че някой ме дърпа за рамото, събудих се и видях Мейсън.

— Холидей те търси по телефона — каза той.

Измъкнах се от колата. Той затвори вратата след мен и хвърли един поглед вътре през спуснатото стъкло.

— Виждам, че си намерил мляко. Не бива да оставяш бутилките да се търкалят, където завърнеш. Толкова ли си печен, че да не те е еня за отпечатъците?

— Започваш да ми досаждаш. Тия номера с отпечатъците са детска залъгалка. Къде е телефонът?

— В канцеларията.

Влязох в канцеларията и вдигнах слушалката от бюрото. Холидей се обаждаше от квартирата — всичко беше наред. Започна да ми обяснява как да стигна дотам, но й казах да почака, докато намеря лист и молив.

— … С автобуса за Мейуд до Монтийгъл стрийт. Блок „Маракийш“. Апартамент 114. Да, да, разбрах. Записах. Откъде да хвана автобуса?… Пресечката на Втора улица и Крайбрежна ли? Записах си всичко. Да, веднага… А, той ли? Аха, чудесно. Разбираме се чудесно. — Мейсън се появи пред канцеларията и се подпря на касата на вратата. — Не, няма го тук — избъбрих в слушалката и вперих очи право в него. — Някъде отзад е. Можеш да говориш свободно. — Продължих да го гледам и да се подсмивам. — Да, забелязах… Разбира се… е, хайде…

Затворих слушалката.

— Разбрала ти е душицата. Казва, че си бил притеснителен. Ти притеснителен ли си бе, Мейсън?

Това го раздразни. Сега вече влезе в канцеларията.

— Нафуканите копелета като теб са от ден до пладне, пък аз винаги ще съм си тук.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да изтриеш отпечатъците ми от бутилките за мляко. Не забравяй, че ти трябвам.