Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (16)

I

Единият беше дребен, другите двама бяха средни на ръст и приличаха на боксьори, категория до 75 килограма. Дребният носеше чантата, когато излязоха от козметичния салон и се качиха в черния буик, паркиран през пет сгради на мястото за зареждане на магазините, дребният седна отпред при шофьора — беше ги изчакал зад волана — а двамата боксьори се настаниха отзад. Потеглиха и бавно се отдалечиха надолу по улицата.

Веднъж, два, три, четири, пет, шест пъти това се повтори в различни части на града — в един магазин за тютюн и цигари, една бирария, още четири козметични салона — и процедурата винаги беше една и съща: влизане, престой на всяко място, излизане и винаги дребният носеше чантите. Някои бяха черни, други бежови — спряха седем пъти, очевидно взеха седем чанти.

В колата на Мандън по-напред на същата улица изчакахме буикът да ни подмине, да стигне на половината път до следващото кръстовище и тогава казах на Джинкс да подкара след него.

— Преследваме го вече от два часа — възрази Джинкс, като палеше колата. — Ако продължим още малко, няма начин да не се усетят…

— Нали чу какво каза Чероки? Занимават се с тази работа толкова отдавна и досега всичко е било толкова безопасно, че са се ояли, станали са самоуверени и невнимателни. Вече не треперят за работата си. Няма да се усетят дори да караме непосредствено след тях. Мислят си, че са царе. Оядени, самонадеяни и невнимателни…

— Седем чанти, пълни с пари — обади се Мандън.

— Колко може да са според теб?

— Много. Роумър приема залагания за всички конни състезания в страната. Знаеш какви суми залагат хората на конни състезания…

— Кажи колко може да са според теб…

— Може да са петнайсет хиляди, може да са петдесет. Както виждаш, всички събирачи на облози са в ръцете му.

— И ти си в ръцете му, нали? — попитах го аз. — Колко имаш да му даваш?

— Не му дължа и десет цента. Никой няма дългове към Роумър. Затова тези чанти са толкова пълни с пари.

Знаех, че ме лъже. Дължеше му, и то не малко. Телефонното обаждане в кантората му вчера беше във връзка с това. Когато прочете името на този човек върху бележката, той се разтревожи. Беше угрижен и през цялото време, докато приказваше с него по телефона, поради простата причина че онзи го беше притиснал. Спомних си как лицето му се бе прояснило изведнъж — сигурно тогава бе измислил този вариант. Но не казах нищо. Не откъсвах поглед от черния буик и се опитвах да измисля как да се докопаме до него при такова движение. Май нямаше начин, без да привлечем прекалено много внимание върху себе си. Винаги спираха на оживена улица, никога не излизаха от многолюдните квартали.

— Какво ще кажеш, Джинкс? — попитах.

— Все едно да си сложим главата в торбата.

— И аз така мисля. И ти го разбираш, нали? — обърнах се към Мандън. — Виждаш, че е безнадеждно… но все пак защо да не хвърлим един поглед на мястото, където отиват тези пари. Може пък там да ни излезе късметът.

— Не се надявай — рече Мандън. — Там има дори повече хора, отколкото тук… Естествено, ако беше направил онова, което ти предложих по-рано тази сутрин.

— Но аз не го направих…

— За какво става въпрос? — заинтересува се Джинкс.

— За нищо. Идеята беше по-лоша и от тази — отговорих аз.

На три коли пред нас, навлизайки в търговската част към все по-натовареното движение, буикът зави зад един ъгъл.

— Отказваме ли се? — попита Джинкс.

— Хайде, край — обявих аз. — Пропиляхме, кажи-речи, целия ден, изморих се. Искам да полегна.

Джинкс продължи, подмина кръстовището и спря зад една полицейска кола от пътния контрол, която бе препречила пътя и задницата й беше почти на пешеходната пътека. Някакъв автомобил беше паркиран на забранено място и едно ченге пишеше квитанция за глоба.

И аз, и Мандън забелязахме това едновременно, по усмивката му разбрах, че мислим за едно и също. Но аз го изпреварих. Казах му:

— Няма смисъл да разполагаш с нещо, ако не го използваш. Все забравям, че ченгетата са на наша страна.

— Това е решението, пред нас е.

— Това е решението. Обади се на Уебър…

— Карай към нас, Джинкс — каза той.

— Защо да се връщаме у вас? — попитах. — Отсреща има заведение. Джинкс, закарай колата на първия паркинг и ела при нас. Ще бъдем на щанда за безалкохолни напитки.

Отворих вратата и подканих Мандън.

— Хайде, слизай.

Той излезе и двамата прекосихме улицата.

— На Уебър тази работа няма да му се хареса — рече Мандън.

— Много важно какво му се харесва и какво не.

— Да не стане по-лошо…

Настоях:

— Обади му се. Веднага…

Той отиде до телефона, аз до щанда за безалкохолни напитки.

Барманът приготвяше някакво питие, когато седнах пред апарата за газирана вода. Питието ми изглеждаше познато. Попитах го:

— Какво е това?

— Черешов сок…

— Дай ми една чаша.

Боже мой, черешов сок! Първата безалкохолна напитка, която опитах навремето, беше черешов сок. Беше в Ноксвил. Дядо ми ме заведе на панаир. Пет от неговите шопари бяха допуснати до конкурса за цял Източен Тенеси. Черешов сок…

— Няма го — съобщи Мандън.

— Кога ще се върне?

— Не знаят. Поръчах да му предадат да ми се обади в кантората.

— Не можем да направим нищо, преди да се видим с него.

— Все ще се обади по някое време…

Барманът постави на тезгяха чаша черешов сок за мен.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах Мандън.

— Ти какво пиеш?

— Нищо сериозно. Аз съм сантиментален…

— Една кола… — поръча си Мандън.

Джинкс се присъедини към нас.

— Няма го — съобщих му аз. — Чероки е предал да ни се обади.

— Мислиш ли, че ще се обади? — попита Джинкс, а аз казах на Мандън:

— Ти му отговори.

— Ще се обади — заяви Мандън.

— Ще пиеш ли нещо? — попитах Джинкс.

— Ти какво пиеш?

— Нищо сериозно. Аз съм сантиментален…

— Една кола… — поръча Джинкс на бармана.

Допих черешовия си сок. Боже мой, черешов сок!

— Имам да си свърша някои работи — казах. — Ще се върна в квартирата след един час. Ще трябва да обяснявам защо не съм се прибрал снощи. Ще трябва да измисля някаква история за това какво сме правили с теб, Чероки, така че да хване място…

— И Холидей ще трябва да измисли нещо — обади се Джинкс. — И тя не се появи…

— Моля?

— Снощи целият апартамент беше на мое разположение.

— Тя къде беше?

— Не знам. Излезе към единайсет и не се прибра.

— С кого беше?

— Струва ми се, че с Рийс…

— Рийс, ченгето ли?

— Така ми се струва. Каза ми, че излиза да се поразходи. Отидох незабелязано до задния вход и я видях, че се качва в някаква кола на ъгъла. Стори ми се, че Рийс е вътре.

— Само това оставаше!

— Браво на нея — обади се Мандън. — Заради нея ти да си блъскаш главата снощи как да изкараш някой долар като почтен човек, а тя да те мами. Браво на нея…

През цялото време, докато пазарувах, си казвах: Да не би някой да дава пет пари, да не би на някой да му пука? Вече знаех що за мадама е тя — обърнеш ли си гърба за повече от пет минути, тя ще се катурне с някого, знаех го, очаквах го, така че защо трябваше да се правя на изненадан? Да не би някой да дава пет пари? Е, да, по едно време смятах, че тя е нещо много важно за мен, но ако постиш толкова дълго и постите ти свършат, естествено е да си мислиш, че първата жена, която си имал, превъзхожда всички останали, и че ако шепотът ти не може да я достигне, няма живот за теб, или не дай си Боже друг мъж да я погледне. Човек има право да прояви емоционалност в такова положение. Но постепенно потокът на собствената му кръв разтваря този наркотик така, както Мисисипи поглъща Мисури, и той открива, че всички други жени имат същите неща, с които тя го е смайвала, съвсем същите, така че защо трябва да дава пет пари за която и да било от тях?

Наложи се да пусна пакетите си на пода в коридора на стълбището, за да си отключа вратата на квартирата. Отворих и чух гласа й откъм банята.

— Джинкс?

— Аз съм.

„Хубаво се изтрий — щеше ми се да й кажа, — много хубаво се изтрий, защото вонята на полицай не излиза лесно.“

Поздравих:

— Добър ден.

— Какво носиш?

— Разни боклуци…

— Има ли нещо за мен?

— Следващия път…

Отидох до леглото, пуснах пакетите и тъкмо щях да ги отворя, когато тя излезе от банята, без да се е избърсала. Капчици вода по тялото й напомняха пролетна роса по кленов лист. Това тяло беше красиво и аз го загледах открито, без да се притеснявам, зачаках познатия трепет, стенанието на слабините ми, но нямаше никакъв трепет, никакъв стон.

— Гледам, че си се подстригал — време ти беше — каза ми тя.

— И косата ми е измита, но това не се вижда.

— Помирисвам го. Какво има в пакетите?

— Разни боклуци…

— Сигурно струват купища пари — толкова много работи. — Държеше се много дружелюбно. Тя изобщо си беше дружелюбна.

— Това е само началото.

— Откъде намери парите? Да не си направил нещо самостоятелно?

— Не.

Седна на леглото и взе една кутия, в която имаше ризи.

— Ако обичаш, недей да пръскаш вода по новите ми ризи.

Остави кутията и ме погледна.

— Моля те, недей да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя. Ще приготвиш ли, ако обичаш, някоя препечена филийка или супа, или каквото и да е. Гладен съм. Мляко има ли?

— Да — отговори ми тя след кратка пауза.

Отидох в кухнята, взех бутилка мляко от съда с натрошен лед и си налях една чаша. Пиех с гръб към вратата и усетих, че е влязла едва когато заговори.

— Нищо ли няма да ме попиташ?

— За кое? — попитах и се обърнах. Облеклото й се състоеше от една хавлиена кърпа, завързана на кръста.

— За снощи…

Намръщих се, като че ли не знаех какво иска да каже.

— Аха, имаш предвид къде си била.

— Да.

Просто не можах да се въздържа и да не си помисля, че това е великолепно — ситуацията беше като вчерашната, но се бе обърнала, при това с такава подробност като хавлиената кърпа. Дали тя си даваше сметка, че е така? По всяка вероятност не.

— Защо да задавам въпроси? Това предполага, че проявявам интерес.

— Щеше да проявиш, ако знаеше с кого съм била…

— Знам.

— С кого?

— С Рийс.

Тя не се изненада.

— Кой ти каза? Джинкс ли?

— Да.

— Издайник на дребно — заяви тя хладно.

— Нищо подобно. Ти си решила да се поразходиш и той решил да се поразходи по същото време. Просто съвпадение. Случайно те е видял. Още едно съвпадение. Ще приготвиш ли, ако обичаш, малко супа или нещо друго?

— Не се сърди, Ралф.

— Пол — поправих я аз.

— Не се сърди, моля ти се.

— Господи, та аз не се сърдя. Как може да се сърдя, след като не давам пет пари? При теб това е нещо като глад, а ти си мадама с голям апетит. То не зависи от теб, все едно че имаш глисти. Но не можа ли да намериш друг, ами трябваше да е ченге? И нямаше ли друго ченге, ами трябваше да е точно това…

— Трябваше да науча нещо повече, наистина трябваше да науча нещо повече — отвърна ми тя — Да разбера онова, за което говорехте вчера. Просто не можех да повярвам, че е толкова добро, колкото ти си мислеше. Че е толкова безопасно…

Как пък щеше да разбере, като излезе с този шопар?

— Че какво знае той? Той е един смотан лакей…

— Грешиш. Той е много по-умен, отколкото ти се струва…

— Знам, знам. Мандън ми разправя колко умен бил Уебър, а сега ти ми разправяш колко умен е този неосъществен клоун. Добре де, колко умен трябва да бъдеш, за да разбереш, че са те хванали натясно?

— Е, сега той го знае, а също и аз. Искам да ти кажа, че съжалявам, задето съм изпитвала съмнения към теб. Повече никога няма да се притеснявам…

— Това е много добре. А сега ще приготвиш ли нещо за ядене, ако обичаш?

— Не искам да си мислиш, че е имало нещо между нас. Нищо нямаше.

— О, разбира се…

— Честна дума. Кълна се в името на баща си, който не е между живите.

— Глупости.

Тя ме изгледа мрачно.

— Сега ми се иска да го бях направила.

— Не би могла да намериш друг мъж, който да ти подхожда повече.

Очите й блеснаха.

— Ще го запомня за следващия път…

— Ще трябва да запомниш и други неща. Той дъвче клечки за зъби. Гледай да не ти извади окото с някоя от тях.

Върнах се в спалнята и разтворих всички пакети. Ризите не бяха от „Брукс Брадърс“, но бяха добра имитация (поне докато се изперат), и вратовръзките не бяха с марка „Шарве“, и саите на обувките не се припокриваха, когато се завържат връзките им (по този начин от няколко чифта се спестява кожа за още един, но повечето американци не забелязват разликата), и късите чорапи не бяха от „Сулка“ или „Соли“, и гащетата бяха долнокачествени, но всичко беше ново и чисто, поне това не можеше да се отрече. Двата готови костюма, които си купих, трябваше малко да се попреправят, но бях дал на продавача една десетдоларова банкнота и той каза, че ще ми ги изпратят следобед в квартирата, ако шивачът успее да приключи навреме, а бях дал на шивача една десетдоларова банкнота и той каза, че ще успее.

— Супата ти е готова — каза Холидей от прага на спалнята. — Тук ли ще ядеш или в кухнята?

— Искаш да кажеш, че имам избор, така ли?

— Точно така. — Тя отново проявяваше дружелюбие. — Не мислиш ли, че ти се полага малко внимание?

— Мисля, че трябваше да го получа по-рано. И точно затова ще ям в кухнята.

— Добре. Така пък ще мога да пооправя леглото, за да си дремнеш. Успя ли да поспиш тази нощ?

— Не много. Да спиш с Джинкс не е най-добрият вариант.

— Е, изяж си супата и ще се погрижа да поспиш.

— Ти си неотразима.

Тя ми направи път и ми се усмихна, когато минавах покрай нея, за да отида в кухнята.

Супата от гъби вече кипеше и по краищата на тенджерата се събираше пяна, разбърках я и загледах как се появяват нови мехурчета на същото място, разбърках я отново, после си сипах в една купичка и седнах до кухненската маса. Холидей беше наредила лъжица и нож, чинийка с няколко филии хляб и ми беше наляла чаша мляко. Започнах да греба супата с лъжицата и се чудех какво може да й е казал Рийс, за да възстанови доверието й в мен, да я убеди, че държа Общинската палата в джоба си…

— … накупил си доста хубави неща — говореше ми тя.

— Чисти са. Купих си и два костюма.

— Наистина ли?

— Кафяв и син. Ще ми ги донесат вкъщи…

— Днес ли?

— Да.

— Много бързо, а…

— Не се налагаше да ги преправят много. Готовите дрехи ми стават като по мярка.

— Сигурно ще ти е много приятно да се отървеш от дрехите, които носиш сега, нали?

— Разбира се. Ако ги захвърля в ъгъла, ще останат прави. Но само още два дни и всички ще можем да си купим каквото поискаме. Можеш да издържиш още два-три дни, нали?

— Изглежда снощи сте измислили нещо с Мандън…

— Снощи беше нещо страхотно. Но преди да се осъществи каквото сме намислили, трябва да говорим с Уебър.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Първо Уебър трябва да одобри идеята ни. А дотогава няма нищо за казване.

— Ако ти поискаш, той ще трябва да я одобри, нали?

— Естествено. Но има някои страни, които трябва да обсъдя с него.

— Изглежда сериозна работа.

— Сериозна е.

— За кога сте я запланували, ако стане?

— Може би утре.

— Още мляко?

— Не, благодаря.

— Тогава гледай да поспиш малко…

— Точно за това си мечтаех — за вана и за сън.

Изправих се и отидох да издърпам стола й, когато става. Приятно беше отново да се държим прилично. Тя ми се усмихна учтиво.

— Сякаш сме отново непознати.

— Надявам се това да продължи и по-нататък.

— През цялото време ли?

— Не през цялото. Известна част.

Отстъпих й, за да влезе в спалнята пред мен.

— Искаш ли да ти приготвя ваната?

— Да, благодаря.

Тя влезе в банята и пусна водата във ваната, а аз започнах да подреждам ризите и гащетата си в едно от чекмеджетата на скрина. Бяха боклук, от тези, които ти грабват окото по цветните реклами в списанията. Както и да е, съвсем скоро…

Обърнах се, за да взема останалите си неща от леглото, и почти я блъснах с лакът; не я бях чул, че взема другите пакети оттам — вратовръзките и чорапите. Постави ги върху скрина, но задържа в ръката си една кутийка.

— Тежи като олово — каза тя.

— Интересно е, че употребяваш точно това сравнение. Наистина е олово. Патрони са. Купих ги от една заложна къща заедно с пет-шест нови пълнителя. С нови пружини.

— Пружини ли? Какви пружини?

— Не трябваше да ми задаваш този въпрос. Сега ми се открива възможност да покажа познанията си по основи на престъпното дело.

Взех пакетчето от нея, отворих го и извадих един нов пълнител.

— Виждаш ли тази издатина тук? Това е подаващата пластинка. Щом празната гилза се изхвърли, тя вкарва нов патрон в патронника на автоматичния пистолет. Сега ще ти покажа нещо. — Заредих пълнителя. — Ето, пружината е свита докрай, повече от това не може. Върху нея се упражнява голям натиск. Това ти е ясно.

— Да.

— Пъхаш този пълнител в пистолета и си готова. Така ли е?

— Да.

— Представи си, че не използваш пистолета две седмици. През цялото това време върху пружината се упражнява постоянен натиск. Така. Изведнъж ти пожелаваш да го използваш. Стреляш два-три пъти и всичко е наред, но откриваш, че два-три пъти е било недостатъчно, и трябва да стреляш още. А след третия изстрел може да се окаже, че не всичко е наред. Може пластинката да не успее да вкара патроните толкова бързо, колкото се изхвърлят гилзите. Тогава си загазила, и то само защото си държала пружината под постоянен натиск. Слаба пружина — това е достатъчно, за да засече един автоматичен пистолет. Ако ще употребяваш непрекъснато пистолета, пружините трябва да се освобождават или пък да си купуваш нови пълнители. На тоя свят няма по-добър пистолет от автоматичния, стига да знаеш как да го използваш. А повечето хора не знаят. — Погледнах я. — Взех ли ти ума?

— Разбира се. Разбира се. Но веднъж ти ми каза, че не разбираш много от пистолети.

— Познаваш ме, аз така си приказвам.

Тя се усмихна.

Наведох се, целунах я по шията и започнах да се събличам, но първо отидох до банята, за да се уверя, че водата е както трябва — беше точно по вкуса ми и спрях крана. Върнах се в спалнята, съблякох се докрай, отидох отново в банята и се потопих във ваната.

Тя дойде при мен с панталоните ми в ръка.

— И това ли е ново? — попита, разперила на пръстите си златна верижка.

— Ново е.

— А също и медальончето.

— Това не е медальонче. Това е отличителен знак.

— Отличителен знак ли?

— Да.

— Това ли?

— Отличителният знак на „Фи Бета Капа“. Купих го от заложния магазин заедно с верижката. Накарах продавача да ми го закрепи на колана.

— Твое ли е?

— Някога имах друг знак. Но всичките са еднакви.

— Охо, значи това е отличителният знак на „Фи Бета Капа“…

— Никога ли не си го виждала?

— Може и да съм го виждала. Но не ми е направил впечатление.

Протегнах се във ваната и скромно и се усмихнах. Нямаше да седна да й разказвам какво се крие зад този знак, колко трябва да си способен, за да го получиш, и че беше невъзможно да не ме приемат във „Фи Бета Капа“ при такова представяне в академичните занимания като моето.

— Значи наистина си бил във „Фи Бета Капа“…

— Наистина. Не съм ти говорил празни приказки.

— Това е много представително, нали?

— Можеш да го наречеш представително, да.

— В Йейл ли си учил?

— Не.

— В Харвард?

— Не. Има членове на „Фи Бета Капа“, които не са учили нито в Йейл, нито в Харвард, но е много трудно да го внушиш на техните възпитаници…

Тя пусна капака на тоалетната чиния и седна отгоре, все още с панталона ми в ръце.

— Все повече се уверявам, че не знам нищо за теб. Къде всъщност си учил?

— Има ли значение?

— Да не би да ти е неудобно да ми кажеш?

— Колежът ми може да изпадне в неудобно положение. Кариерата ми надали ще донесе голям престиж на учебното заведение. Но тя все пак свидетелства за едно нещо — доказва, че съм дошъл в престъпния свят по свой избор, а не защото средата ми ме е принудила. Не съм израснал в бордеите с баща алкохолик и майка уличница, та затова да попадна в престъпния свят. Аз също ненавиждам обществото, но не защото то се е отнесло зле с мен и е изкривило душата ми. Всеки втори от познатите ми престъпници, от тези, които извършват тежки престъпления, е дребен страхливец, готов да обвинява обществото за пътя, по който е поел. На мен не ми трябват извинения, не търся някой кръстоносец на определена идея, който да вдигне безжизнения ми труп пред света и да изкрещи на виновните да дойдат, за да видят какво са сторили. Знаеш ли кое е едно от първите неща, които ще направя, щом се сдобия с малко пари? Ще си поръчам при Картие една плочка от масивно злато като онези за идентифициране, които носят някои военни на ръката си, ще си поръчам и златна верижка за нея и знаеш ли какво ще поискам да гравират отгоре? Само това: „Не ме използвайте, за да морализаторствате във вашата литература и във вашите филми. Всичко съм извършил съвсем сам — аз, аз и никой друг“.

— Ти май много разсъждаваш за себе си — каза тя предпазливо.

— Вярно е.

— Истинското ти име не е Ралф Котър, нали?

— Името ми е Пол Мърфи.

— Това го измисли днес.

— Вчера.

— Питам те за истинското ти име.

— Не ти ли е все едно?

— Ами близките ти? Имаш ли близки?

— Не.

— Каза, че имаш брат в Ню Йорк.

— Имам. И сестра имам.

— В Ню Йорк ли е?

— Не знам къде е. Нямам връзка с нея.

— Странно е, че си изгубил връзката със сестра си, но не и с брат си. Струва ми се, че обратното щеше да бъде по-естествено.

— Не познаваш брат ми.

— Ще ми се да се срещна с него. Да се запозная с най-честния човек на света.

— Това също не бяха празни приказки.

— Би трябвало да бъде такъв, за да му повериш записа. С какво се занимава?

— Защо искаш да знаеш?

— Просто така. От любопитство.

Тя отмести поглед от мен и се вторачи в мивката.

Поизправих се във ваната. Попитах я отново:

— За какво ти е да знаеш?

Тя се изсмя, но гласът й прозвуча неестествено.

— Е, аз също имам интереси, свързани с този запис. И срещу мен могат да предявят обвинение в предумишлено убийство — да не би да си забравил какво стана в стопанството на затвора? Просто исках да знам кой е той и с какво се занимава, така че ако нещо се случи с теб, да мога да се свържа с него…

— Ако нещо се случи с мен, няма да ти се наложи да се свързваш с никого. Всичко ще върви като часовников механизъм…

— Не можеш ли да ми кажеш поне с какво се занимава?

— Много си ми сладка — й казах вместо отговор. Супата в кухнята ли я искаш или в спалнята, ще се погрижа да поспиш малко, ще ти приготвя ваната, ще подредя новите ти дрехи, в кой университет си учил, как е истинското ти име, кажи нещо за близките си, за брат си, на когото изпрати записа, с какво се занимава в Ню Йорк — толкова мила, сговорчива и предразполагаща, така дяволски мило, сговорчиво и предразполагащо, така хитро и дискретно подготвяше почвата — но всички мадами постъпват по същия начин, щом загазят или им потрябва нещо, ето ти я божествената домошарска интимност, така постъпват или навират в лицето ти крайното средство, онова, на което разчитат винаги, за да те докопат, а тя вършеше точно това, откак бях дошъл в квартирата, и кой знае откога ме чакаше във ваната, така че да я сваря случайно в естествена голота, откога? — Имаш още да се учиш, малката — казах. — Много бързаш.

— Моля?

— Изглежда новият ти приятел се опитва да разбере у кого е записът, нали?

— За какво говориш?

— За Рийс и Уебър. Снощи заедно скроихте този фарс, те двамата и ти, нали?

— Нима мислиш, че…

— Ядец.

— Как можеш да допуснеш, че бих…

— Ще ми оправиш ли леглото, ако обичаш?

— Виж какво, Ралф…

— Пол.

— Кълна ти се, Пол. В името на баща ми…

— Ще ми оправиш ли леглото, ако обичаш?

Тя стана от тоалетната чиния и пристъпи до ваната.

— Ти сериозно ли допускаш, че бих…

Издърпах една хавлиена кърпа от закачалката и я пернах с нея по лицето.

— Помолих те да оправиш леглото.

— Ох, господи, защо си толкова мнителен? — простена тя на излизане.