Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (1)

I

Така е, като се събуждаш в утрото на утрините, което си чакал като че ли цял живот — няма преходно състояние. Изведнъж се разбуждаш напълно, отърсваш се от съня, сякаш си прескочил всички степени на унес, и не изпитваш нищо от усещането, че душата ти се връща в тялото отнякъде, неизвестно откъде — отваряш очи и вече си съвсем буден, все едно че не си заспивал. Ето такова чувство имах. Беше сутринта, когато онова трябваше да стане, а аз лежах, разтреперан от насъбралото се вълнение, и ми се искаше то да стане веднага и да свърши още сега, в този миг, хабях психическа енергия, вместо да я запазя за кулминацията, макар да знаех много добре, че не можеше да стане по-рано от час, час и половина, не и преди пет и половина. Сега едва минаваше четири. Още беше съвсем тъмно, нищо не се виждаше, но от малкото, което можех да подуша, усещах, че едва минава четири. До мястото, където се намирах, не проникваше кой знае колко от утрото, а частичките, които все пак успяваха да стигнат, бяха доста омаломощени и нищо чудно — трябваше да си пробиват път през единствения прозорец срещу плътното като стена зловоние, устремило се в обратната посока. В затворническото помещение спяха седемдесет и двама мръсни мъже, приковани с вериги към наровете си, а когато миризмите на толкова много мръсни мъже се съберат, получава се стълб зловоние, какъвто не можете да си представите — грандиозен, несравним, трансцендентален, от първа величина.

Но това никога не успяваше да сплаши ранното утро. Несломимо, то все се връщаше и до мен все достигаше по малко от него. Винаги се събуждах, за да посрещна частичките му, да вдишам жадно оскъдната свежест, която носеха при всяко свое завръщане, вдишвах ги пестеливо, поемах ги внимателно на скъпоценни глътки, оставях ги да се вдълбаят под сводовете на паметта ми, да разкрият пластовете от ранни утринни звуци в предишния ми живот: сойки, кълвачи и безброй други птици като средновековни рицари кръстосваха дългите остри копия на песните си, кукуригаха петли, треперливо блееха прегладнели овце, проточено мучаха крави „няма сенооо — няма млекооо“, да, така казвали според приказките на дядо ми, а той ги разбираше тия работи. Той знаеше всичко за нещата, които нямат никакво значение. Знаеше имената на всички любовници на папа Адриан и истинската причина, потулвана от историците, поради която Ричард^[1] предприел Третия кръстоносен поход до Светите места, точно през коя седмица се чифтосват северните елени в Аляска и точния час на приливите в Нова Скуоша; дядо ми знаеше всичко, освен едно — как да се оправя с фермата си. Лежах в страничната спалня, потънал в пухеното легло, в което някога пренощувал Лонгстрийт^[2], гушех се под юргана, който ме скриваше от стария Джон Браун^[3] от Осауагоми, умрял и забравен от толкова години, но хората разправяха, че още бродел с тежки стъпки из подножието на Пролома, за да отвлича непослушните деца, вдъхвах мириса на утро и слушах звуците му, душех и слушах, криех се от стария Джон Браун (криех се и от още нещо, въпреки че тогава не знаех какво е то), обзет от страха на малките момчета (който — по-късно щях да разбера — не е така пагубен, както страхът на големите мъже), и чаках да се зазори…

Бавно мракът започна да избледнява зад прозореца и неколцина пробудени мъже взеха да се обръщат, подрънквайки веригите си, но този шум не бе необходим, за да усетиш движението — така и дивото животно го усеща, без да чува шума; стената многопластово зловоние сега започваше да се лющи и от всекиго се отронваше по късче. Чу се кашляне, грухтене, сумтене, крачене, а после Бъдлонг — сбърканият, кльощав гадник, който спеше на съседния нар — се извърна с лице към мен и ми каза с мръснишкия си глас:

— Сладур, тая нощ пак те сънувах.

„Това ще ти е за последен път, мазнико“ — помислих си аз, а на глас го запитах:

— Хубаво ли беше?

— По-хубаво от всякога.

— Готин си ти, направо те обожавам — казах му весело и приповдигнато, защото днес беше денят, когато най-сетне щях да го убия, чаках само да се докопам до ония патлаци и щях да го убия. Дано само Холидей ги е намерила, дано са там, където трябва, дано Кобет не ни изпързаля. Кобет се водеше писар в земеделското стопанство, а в неделя работеше като надзирател в помещението за свиждания; целият му живот беше минал в охраната на затвора и земеделското стопанство, но тая работа вече не му беше по силите, от него нямаше полза, когато ни извеждаха на полето, та го бяха пенсионирали и му даваха синекурни длъжности. Беше хлътнал по Холидей още щом я зърна на първото свиждане и оттогава все по-малко й обръщаше внимание колко се застоява; сега тя го беше хванала да ни помага, за да се измъкнем. Снощи трябваше да се срещне с нея, да вземе пистолетите и да ги скрие. Щяха да бъдат във вътрешна автомобилна гума, добре залепена, а той щеше да ги потопи в напоителния канал в горния край на бостана, където работехме. Трябваше да отбележи мястото с камък колкото човешка глава — да му сложи знак с бяла боя и да го постави на една линия с пистолетите, но от другата страна на канавката, където имаше по-малка вероятност да привлече погледите. От Кобет се искаше само това. Надявах се, че го е свършил. Ако го беше направил, ако пистолетите бяха оставени там, щях да убия тая свиня Бъдлонг, щях да го убия като едното нищо…

Изведнъж вратата се отвори с трясък и Харис, сержантът, се появи в полумрака — не се виждаха ни очи, ни нос, ни уста — просто едра мръвка гнусна плът застана на прага с ръка на уинчестъра и се развика, за да ни събуди. Все така заставаше и все така крещеше, а затворниците в дъното на помещението все така го ругаеха с едни и същи псувни. Аз никога не го псувах. Бях изцяло зает с радостта си, че най-сетне вратата е отворена. Лежах и чаках да дойде, за да свали веригата от крака ми, а свежото утро нахлуваше през вратата, както децата се втурват към елхата сутринта на Коледа.

Когато тръгнахме към столовата, изостанах, да ме настигне Токо. Щяхме да бягаме заедно, затова исках да знам как е изкарал нощта и дали е спал. Сигурно не беше спал. От слабоумието го делеше само толкова, колкото да лежи буден цяла нощ, а имаше въображение само колкото да се притеснява. Беше последният човек, с когото бих тръгнал да бягам — нищо и никакъв хлапак, при това щеше да му е за пръв път и един господ знаеше как ще реагира, ако нещо се закучи. Но не аз го бях избрал. Холидей искаше да го измъкне, а мен ме включи заради сигурността (ако изобщо има такова нещо), която моят опит обещавал; пък какво по-хубаво от това, след като не познавах тукашните места и нямах приятели наоколо, нито пари, за да се снабдя с приятели — от други приятели нямах нужда. Да се бяга с Токо беше рисковано, но така се налагаше, нямах избор и все пак — какво по-хубаво от това? Страшно голяма полза имах тук от интелекта си — затворен в един разсадник на зловония сред сбирщина отрепки, страшно голяма полза имах месец след месец да слушам какво били направили ония тарикати на дребно като Флойд, Карпис, Нелсън и Дилинджър, как си напълнили гушите, задето гръмнали един-два фишека в някоя банка, хитреци на дребно без всякакъв талант, хитреци на дребно, които нямат за две пари акъл. Какво по-хубаво от това, че ми се усмихна този шанс, независимо от риска. Господи, веднъж да изляза навън… Токо беше толкова назад, че не можех да се добера до него, без да изглежда подозрително, а сега не беше време за такива работи. Докато закусвахме, срещнах погледа му веднъж-дваж, усмихнах му се лекичко и му смигнах предпазливо, за да го окуража, да повярва, че няма страшно. Той също ми смигна — дано е разбрал какво искам да му кажа.

Почти се бе развиделило, когато излязохме от столовата. Слънцето още не се бе показало иззад планините, но един-два игриви лъча прогонваха последните оредели останки от нощта и сивкавият мрак бързо просветляваше. Харис изсвири отривисто с потъмнялата си сребърна свирка и затворниците се спуснаха към клозета.

Тринайсет нужника и… който превари, за бързите — блажено облекчаване. Който ще ходи по голяма нужда, трябва да спринтира, защото, каквото и да става, има на разположение само пет минути. Като гледах скупчените мъже да се провират през тясната врата, започвах да вярвам в историите от старите кримки за жестоки кървави разпри, които тръгвали оттука, започвах да вярвам и на някои от смешните им истории, защото в края на краищата пет минути не са кой знае колко време за подобно дело, освен ако отделителната ти система не е в отлична форма.

Запалих цигара, огледах се за Токо и видях, че идва към мен — сигурно си мислеше, че се разкарва непринудено, а по-скоро се влачеше гузно. На лицето му се четеше желание да се прикрие, но цялото му поведение го издаваше. В това утро на утрините, когато трябваше да се държим като всеки друг ден на непосилен труд, той направо демонстрираше, че има нещо особено. А и без това рискът беше голям. Прошепнах му:

— Отпусни се, чуваш ли! Спокойно. Недей да се държиш като че ли всички знаят. Никой не знае, освен мен, теб и Кобет. Запомни го.

— Ами Кобет? Можем ли да разчитаме на него?

— Та сега ли ще се притесняваш за това?

— Трябва да изляза оттук. Трябва — каза той отчаяно.

— Отпусни се. Ще излезеш. Само се отпусни.

— Мислиш ли, че може да стане фал?

— Не, ако патлаците са, където трябва да бъдат.

— Така де, ама ако са там, мислиш ли, че всичко останало ще бъде както трябва?

— От нас зависи.

— Мислиш ли, че ще се стигне до стрелба?

Щеше ми се да го попитам как ще убия Бъдлонг, без да има стрелба, но му казах:

— Спокойно. Отпусни се. Дръж се, сякаш нищо няма да се случи, ако не искаш да ни пипнат. — Той облиза устни, огледа се наоколо и въздухът просвири през ноздрите му. — Щом съм се хванал с тази работа, дявол да го вземе, ще я изкарам докрай. Нали затова Холидей искаше и аз да участвам? Нали?

— Да.

— Тогава се отпусни.

Стори ми се, че се поуспокои. Попита ме:

— Не трябваше ли да си вече в клозета?

— Знам си аз работата. А ти се отпусни. Сега отивам…

Той протегна ръка за цигарата, която пушех, оставих му я и тръгнах за тоалетната. Един от охраната — Байърс — стоеше точно пред вратата. Изпод фланелката му стърчеше голямо шкембе, а предницата на евтината му куртка беше излъскана от търкането на уинчестъра, вечно стиснат в прегръдка. Изгледа ме подигравателно като приближих.

— Пишеш се за много изфинено копеле, а? Трябва да изчакаш, та цялото заведение да ти е на разположение, тъй ли?

— Не ми е добре. Имам разстройство. Изведнъж го получих. — Разбутах другите, които излизаха, и влязох. Вътре имаше още седем-осем души — сумтяха и се кривяха, напъваха се, опитваха се да спечелят време и да изпреварят свирката, която скоро щеше да прозвучи. Отидох в края на редицата до последната непреградена седалка, настаних се и сгърчих лице в подходящ според мен израз на страдание. Един по един другите свършиха, излязоха и аз останах сам. Последният още не беше излязъл от вратата, когато се разнесоха двата кратки сигнала от свирката на Харис.

Байърс показа глава и ми кресна:

— Хайде!

Разперих безпомощно ръце. Той се вмъкна през вратата и се дотътри до мен. Тази част от работата в охраната му допадаше най-много. Знаех какво ще последва, но трябваше да го изтърпя, защото беше част от плана за бягството.

— Не чуваш ли? Излизай оттам!

— Лошо ми е — изпъшках и на лицето ми се изписа болка. — Много ми е лошо, мистър Байърс. Получих разстройство…

Той ме удари силно по лицето с мазолестата си длан.

— Моля ви се, мистър Байърс, лошо ми е.

Пак ме удари с опакото на ръката си, блъсна ме и ме смъкна от седалката.

— Да паднеш вътре дано — изрева над мен.

— Добре, сър, господарю, владетелю мой.

Станах от пода и тръгнах да излизам, като си оправях панталоните пътьом, а той се влачеше подир мен и на всяка крачка ме удряше по задника с пушката.

Да, точно така, си мислех, ще падне стрелба…

В строя застанах точно зад Токо, та когато Харис ни изкомандва да се обърнем надясно и тръгнахме към бостана, се намерихме един до друг. Бяхме петдесет затворници, пазеха ни шестима надзиратели на коне. Пътеката минаваше по пресъхнало речно корито, стигаше до един напоителен канал, пресичаше моста над него и продължаваше към бостана в посока на планините на север. Мястото беше само на половин километър от помещенията — кратък половин километър сутрин и много дълъг късно следобед. Но това нямаше да ми тежи повече — поне така се надявах.

Като минавах, късите клонки на любимото ми евкалиптово дръвче ми помахаха за сбогом. Помислих си: И на мен ми беше приятно, че се виждахме. Е, със здраве и всичко хубаво. Повече няма да се връщам насам — поне така се надявам. И почакай малко, недей да си пускаш децата да играят навън. Не искам да им се случи нещо лошо. Възможно е, просто съществува една такава възможност да започне стрелба.

Изкатерихме се по брега, излязохме от коритото на реката и стигнахме до люцерната, където работехме, щом й дойде сезонът. Лъснало като пиринч, слънцето изгряваше — откровено слънце — не изпращаше към нас множество прекрасни цветове да ни мамят и да си мислим, че денят също ще бъде прекрасен, а висеше безцветно, та всеки, който го погледне, да разбере, че целта му е да пече и да изгаря. Още нямаше пет и половина, но по шосе 67 се движеха много коли. Повечето от тях не се виждаха, а по-скоро се чуваха — чистият утринен въздух играеше ролята на лекарска слушалка, така че се долавяше всеки такт на двигателите им. Хората бързаха да стигнат закъдето са тръгнали, преди слънцето да се издигне — към десет и половина, единайсет долината щеше да стане като пещ.

Харис започна да изостава и разбрах, че сме приближили моста над напоителния канал. Винаги минаваше последен, защото той отговаряше за тази група.

На моста докоснах с лакът Токо и му прошепнах:

— Гледай за камъка…

Не отговори. Погледнах го с крайчеца на окото си. Горната му устна трепереше.

„Боже мой, си помислих, той ще оплеска всичко.“ Прошепнах му:

— Успокой се. Още малко и автобусът ще дойде…

Тази част от плана също беше моя идея. Нямахме часовници, а трябваше да се съобразяваме с времето до секундата и затова бях предложил да използваме като сигнал за бягството клаксона на автобуса от компанията „Грейхаунд“. Опасен завой след опасен завой — такова беше планинското шосе и шофьорът на автобуса в северната посока винаги надуваше клаксона до дупка. Автобусът се появяваше на шосето рано всяка сутрин, към седем и петнайсет, започваше да изкачва стръмнината — дизеловият му двигател виеше като тромпета на Сачмо — стигаше първия остър завой — по-долния от двата, които образуваха извивка във формата на S — и тогава клаксонът ревваше два пъти с такава сила, че разтърсваше всичко живо в долината. След още няколко минути автобусът влизаше в горната част на извивката и отново даваше воля на клаксона. Това изсвирване, третото, беше сигнал за началото. То щеше да означава, че Холидей и Джинкс ни чакат на черния път на половин миля от шосето, до евкалиптовата горичка. До това време двамата с Токо трябваше да сме взели пистолетите и при третото изсвирване да се спуснем към горичката, на стотина метра от бостана. Стигнехме ли дотам, бяхме на сигурно място, защото дърветата растяха така близо едно до друго, че охраната не можеше да се промъкне между тях с конете. Евкалиптите нямаха дебели столове, бяха от малките, със стъбла като пищялки, но толкова нагъсто, че трябваше да се провираш между тях странично.

Когато най-сетне преминахме моста и се изнизахме на север, погледът ми се плъзна по напоителния канал и трескаво затърси нашарения с боя камък, за който се бяхме уговорили с Холидей. Токо беше от лявата ми страна, между мен и канала, но от него нямах никаква полза. Главата му беше обърната напред, погледът също. Между нас нямаше и метър разстояние, но въпреки това той беше прекалено далеч и не можех да му кажа нищо, без да ме чуят другите, не можех и да се опитам да скъся разстоянието, без да привлека вниманието им, което щеше да бъде крайно рисковано — тия копелета те продават за бучка захар и окото им не мигва, пък и аз си отварях очите, за да забележа камъка, и не можех да си губя времето в следене на погледа му. Вече наближавахме мястото, където ни разпределяха по групи за работа, а аз трябваше да открия камъка преди това. Няма ли камък, няма измъкване — всичко трябваше да започне отначало. С цялата си душа се бях подготвил да избягам оттук днес. Господи, не ми се искаше това чакане да се повтаря. Така става, щом си имаш работа с изкуфяло старче като Кобет, така става, щом нямаш пари. Господи, от това зависи всичко — пари. Плащаш си и получаваш това, което си поискал — носна кърпичка или надзирател на затворническо стопанство. Това беше обяснението за успеха на Нелсън и на всички останали тарикати на дребно — пари. Господи, ще имам ли някога пари? Нека да изляза оттук. Господи, и ще намеря пари. Ще направя дарение за църквата.

— Стой! — изкрещя Харис.

Групата спря.

— Първите осем, тръгвайте с Бъртън.

Бъртън беше единият от надзирателите. Преброи осмина от нас и ги поведе през полето.

— Ходом, марш! — изкрещя Харис на останалите.

Тръгнахме отново, погледнах към Токо и видях, че под загара лицето му е бледо, и това още повече ме разтревожи. Господи, толкова ли не можеше да разбере, че ако камъкът го няма, значи го няма и не може да се направи нищо, освен да се започне отначало. Смигнах му няколко пъти, отместих поглед… и тогава го забелязах.

Камъкът.

Беше колкото детска главичка, мацнат с бяла боя. Радост прониза всяко кътче на сърцето ми. Камъкът беше само на пет-шест метра от походната тоалетна на железни колела, придвижвана до различните парцели, на които работехме. Холидей беше сложила пистолетите възможно най-близо до тоалетната. Страшна беше тази Холидей. Страшен беше и този Кобет. Кой знае какво бе направила тя за него, но май щеше да я помни. Погледнах към Токо. Той още не го бе съзрял…

— Стой! — кресна Харис.

Групата спря.

— Следващите десет с Байърс.

Байърс се приближи както беше на коня си и отброи десетина от нас, за да го последваме през парцела.

— Ходом, марш! — кресна Харис на другите и те поеха.

Все още вървяхме редом един до друг с Токо и внимателно избирахме къде да стъпваме, за да не газим по пъпешите и врежовете им. За продукцията от бостана, както и от другите парцели, на които работехме, беше сключен договор с частен предприемач, а той имал големи изисквания към качеството на пъпешите си и към състоянието на самите растения. Не бивало да се нараняват. Това се смяташе за сериозно провинение. Но доколкото ни беше известно, досега той не се бе оплаквал, че надзирателите препускат през парцела му с коне.

— Не го видях… — прошепна Токо.

— Търси ли го?

— Разбира се. Какво ли се е случило?

— Успокой се.

— Трябва да се измъкна, трябва… — заповтаря той възбудено.

— Аз го видях.

— Видя ли го?

— Отпусни се.

— Много се тревожех…

Тревогите ти далеч не са се свършили, помислих си.