Едгар Бъроуз
Синът на улицата (9)

IX. Малкият японец

Сблъскването беше очаквано и неочаквано, катастрофата също. Все пак хората бяха горе-долу подготвени и само четирима души от екипажа не намериха спасение на острова. В момента на разцепването те се намираха в трюма и загинаха. Останалите, кой по-рано, кой по-късно излязоха на острова.

Лари Картрайт Дивайн, който така шумно бе оплаквал гибелта си, изведнъж почувства прилив на нови сили. Капитан Симс, както обикновено, поиска да вземе отново властта в ръцете си. Дори обвини Териер за разбиването на кораба.

— Щом се доберем до пристанище, където има съд и полиция, ще ви тикна в затвора! — закрещя той, щом почувства твърда почва под краката си и разбра, че е спасен. — Да погубите такъв кораб! Ако не се бяхте разбунтували, ако бяхте се подчинили на заповедите ми, аз щях да вкарам „Полумесец“ в залива здрав и невредим, както го спасих и по време на бурята. И вие смеете да се наричате моряк! Та едно момченце, което пуска хартиени корабчета в локва, щеше да се справи по-добре! Да погубите такъв кораб! О-о, аз ще ви дам да разберете!

— Стига! — озъби се Териер. — Престанете с вашите глупости! Вие сте един фукльо и можете да дрънкате сега каквото си искате, но всички знаят, че се изплашихте и избягахте в най-важните минути. Защо не останахте да давате команди? Кораб вече няма и вие не сте капитан, помнете това! На сушата сме и на ваше място бих внимавал как разговарям с хора, по-достойни от вас.

— Какво? — ревна капитанът. — По-достойни ли? Ах, вие, мръсен, гаден французин! Та аз ще ви стрия на прах! Мокро място няма да остане от вас! Ама че тип! Ей, момчета, задръжте този бунтовник, оковете го във вериги! Ще му покажа аз кой командва тук!

Териер се изсмя в лицето му. Знаеше какво е направил и разчиташе, че хората ще оценят самоотвержените усилия, които беше положил за спасението им. Но Уорд и неколцина моряци, които предпочитаха властта на капитана пред високомерните разпореждания на помощник-боцмана, тръгнаха заплашително към него.

Французинът мигновено прецени положението. Човешката памет беше много къса, моряците бяха на суша и не се нуждаеха от такива като него. Процесът на естествения подбор, когато оцелеят най-силните и най-бруталните, започваше. Той не се изненада, дори беше доволен. Колкото по-рано изясняха новите си отношения, толкова по-добре.

— Почакайте! — извика властно, вдигна ръка. — Жив не можете да ме заловите, а аз съм ви необходим жив. Ако сте решили да ме убиете, то предупреждавам, че доста от вас ще си отидат от този свят заедно с мен. По-разумно е да се разделим още сега и да си устроим отделни лагери.

Били Бърн стоеше близо до него. Французинът се обърна, нехайно попита:

— Ти и приятелите ти още ли сте с мен или ще останете с тези негодници?

— Аз съм против Симс — отговори лаконично уличникът.

Сайер Кокала, Червеният Сандерс, негърът Бланко, Уилсън и още двама моряци застанаха плътно до него. Това беше достатъчно, но великанът негър счете за необходимо да обяви:

— Ние сме с Били!

Дивайн и Барбара наблюдаваха сцената отстрани. И двамата бяха разтревожени от неочаквания и опасен обрат на отношенията. Началническата група имаше малко предимство, но все пак предимство. Симс и Уорд бяха въоръжени. Пистолетите висяха на коланите им. Другите хем бяха по-малко, хем нямаха оръжие — само Териер беше с пистолет. Всички останали не се бяха сетили да вземат дори джобните си ножчета. Равносметката бе проста: петима моряка при Симс и Уорд плюс два пистолета срещу четирима при Териер и неговото оръжие.

Уорд пръв се сети за Лари Картрайт Дивайн и попита:

— Вие въоръжен ли сте, мистър Дивайн?

Това си беше ясна и открита покана да вземе стана. Младият мъж кимна с глава и боцманът го посъветва:

— По-добре е да се присъедините към нас. С три пистолета ще се справим бързо с бунтовниците.

Но Дивайн не бързаше с решението си, колебаеше се. Не бе сигурен коя страна ще вземе надмощие и предпочиташе да не рискува. И щастливата мисъл веднага му дойде на помощ, както при всички лукави и страхливи личности.

— Вашият спор не ме засяга — вдигна рамене той. — Нали съм ваш пленник, как мога да взема страна? Може да ме наричате и пасажер, ваша работа, но това не променя нещата. Не желая да заставам нито на едната, нито на другата страна, решавайте си проблемите сами, те не ме интересуват.

— Я гледай, я гледай! — усмихна се криво Уорд. — Вие сте нагазил доста дълбоко, мили мой, не можете да ни изоставяте точно сега. Знаете с кого сте още от самото начало, нали? Какви са тези фасони сега? Ако не ни подкрепите, ще ви считаме за бунтовник и ще постъпим с вас също така, както и с останалите!

Дивайн се изправи, направи крачка напред, накани се да отговори и смисълът на този отговор беше съвсем ясен, защото крачката бе към Симс, Уорд и компания. Но го спря шепотът на Барбара:

— Лари, аз зная всичко… Знам за участието ви в заговора. Ако у вас е останала поне капчица чест, ще се постараете да поправите донякъде това, което сте извършили. Никога няма да се омъжа за вас! Кълна се, че ще се самоубия! Вие няма да получите богатството, но запазете поне малко човешко достойнство. Готова съм да простя и забравя всичко, ако помогнете да се справим с тези разбойници… Лари, трябва да изкупите вината си! Застанете на страната на мистър Териер. Той обеща да ми помогне, да ме защити.

Лицето на Лари Картрайт Дивайн стана тъмночервено. Предателската червенина запълзя и по врата му. Не посмя да се обърне и да погледне девойката. Никога, ако остане жив, нямаше да посмее да срещне очите й. После наведе глава и мълчаливо се присъедини към групичката на Териер.

Уорд моментално схвана, че силите не са разпределени така, както на него му се искаше. Пистолетите ставаха два на два. Ясно беше, че и девойката ще застане до бунтовниците и че ще се брани като дива котка. Ясно бе и защо Териер се разбунтува. Дружбата между него и богатата щерка, възникнала на кораба, не беше останала незабелязана. Освен това при Териер бяха по-решителните хора. Симс беше страхливец и Уорд чудесно знаеше това. При една открита схватка тяхната група бе обречена на поражение, нямаше защо да се самозалъгва.

Уорд обаче не се предаде лесно. Беше опитен интригант и винаги преценяваше, действаше според ситуацията, очаквайки удобен момент за нанасяне на удар. Затова веднага смени тактиката.

— Боя се, че излишно се разгорещихме, господа — измърмори примирително. — Защо изобщо се караме? Аз например с чиста съвест признавам, че именно Териер направи всичко зависещо от човешките възможности за спасяването на кораба. Не споделям мнението на капитан Симс. Корабът загина, но ние сме живи и това е за предпочитане. Няма защо да се избием взаимно, след като едва останахме живи. Не виждам защо трябва да се делим? Заедно ще свършим повече работа, ще извадим всичко, което е останало от „Полумесец“, ще построим лагер на брега…

— О-о, правете си го сами! — прекъсна го Териер. — Оставяме ви дървениите, предпочитаме да сме по-далеч от вас.

Симс закима важно с глава. От години плаваше заедно с Уорд и беше свикнал да следва съветите на своя хитър помощник, макар и да не разбираше всичките. Затова така важно заклати главата си. Боцманът по-добре щеше да защити интересите на капитана, отколкото самият капитан.

Уорд се обиди от грубото прекъсване, продължи:

— Но защо трябва да се отделяте веднага? Не е ли по-разумно да извадим имуществото на „Полумесец“, всичко, останало от него и после да го поделим честно и почтено? Това ще е полезно и за вас. Аз предлагам да отделим по един човек от всяка група и заедно с мистър Дивайн да ги изпратим да търсят вода. Нека пообиколят и огледат какво има зад хълмовете. В това време ние ще се заемем да вадим от водата това, което е останало от „Полумесец“.

Предложението наистина беше разумно. Останките от кораба, храната, която намерят, щяха да им позволят да преживеят дните на острова, да дочакат помощ. Териер се съгласи и заповяда на двама от моряците да се подготвят за пътешествието, за изследването на острова. Уорд също отдели двама души. Лари Картрайт Дивайн щеше да падне прекалено ниско в очите на всички, ако пак откаже помощта си. Той не възрази, поведе моряците към вътрешността на острова.

 

 

Доста далеч от корабокрушенците, на един от хълмовете, намерил удобна позиция и добро прикритие, дребен жълтокож човек следеше с полегатите си черни очи моряците. Изглеждаше странно: на рамото си носеше някакво средновековно оръжие, на пояса му висяха два меча — дълъг и по-къс. Изглеждаше не само странно, имаше крайно войнствен вид.

Темето и слепоочията му бяха обръснати. Останалата коса беше вързана на тила и се спускаше на гърба му в стегнато снопче, нещо като плитка. В краката му лежеше метален шлем. Истински войн, излязъл от страниците на някой приключенски роман.

Войнът дочака групата да се приближи достатъчно, за да я огледа по-добре и безшумно потъна в храстите, скри се в гората. Наричаше се Ода Иоримото. Беше потомък на шогуни, на клон, напуснал Япония с преданите си самураи преди триста и петдесет години, след свалянето на династията Ашикага. Живееше с миналото и в миналото.

Шогуните имат много строги правила и канони, които стриктно спазват. Хората, които се бяха заселили на този индонезийски остров, където много рядко се появяваше човек от новото време, живееха още в Средновековието. Нищо от новата цивилизация не беше проникнало при тях, нищо не бе променило бита и обичаите им. Борбата с туземците ги беше закалила. Бяха си извоювали жизнено пространство с много кръв и не се отказваха да пазят малкото си царство пак с кръв. Браковете с туземките бе смесила кръвта и годините си казаха своето. Гордите шогуни, изолирани от целия свят, възприеха първобитния начин на живот на местното население, превърнаха се в същите диваци като тях. Традицията се спазваше само във военното обучение и новите полудиваци — полушогуни живееха в строга дисциплина.

Това бяха жестоки, лукави, диви хора, които се кланяха на древен бог, спазваха древни обичаи, защото нямаха нови, а и не бяха в състояние да си създадат самостоятелна култура. В изроденото им съществуване от миналото беше останало само безпрекословното подчинение и култът към човешките черепи, възприет от местното население. Гордите шогуни се бяха превърнали в обикновени ловци на черепи.

Съдбата си поигра с корабокрушенците и хвърли във властта на тези войнствени и диви хора спасените от „Полумесец“. Какво можеха да направят шестнадесет души с четири пистолета срещу хиляди диви самураи?

 

 

Никой на брега не подозираше опасността. Моряците, ръководени от Симс, Уорд и Териер, се заловиха да вадят от водата оцелялото от „Полумесец“. Постепенно на пясъчния бряг се издигна могила от бурета с прясна вода и ром, сандъци с бисквити, консерви, дъски и други вещи, които успяха да уловят.

Работата беше тежка и изтощителна. Бореха се с течението, гмуркаха се в дълбочината… Така цял ден. Привечер се върнаха Дивайн и моряците. Бяха открили извор с прясна вода на пет километра от брега. Там беше най-удобното място за устройване на лагер. Шефовете се посъветваха и решиха да пренощуват на брега и рано сутринта на следващия ден да започнат с пренасянето на вещите. Знаеха, че им предстоят много дни на този остров и искаха да се настанят както трябва.

Териер и Дивайн направиха нещо като колибка заслон под една скала, на значително разстояние от брега и настаниха там девойката. Бяха доволни, смятаха, че мис Хардинг е в относителна безопасност, щом е по-далеч от останалите. Нямаха представа, че действията им внимателно се наблюдават от върха на скалата. Ода Иоримото и десетина предани самураи, застанали съвсем неподвижно, следяха всяко тяхно движение.

Войните бяха въоръжени. Освен мечовете, носеха и копия. Чакаха заповед за атака. Ода Иоримото наблюдаваше белите хора на брега и се мръщеше. Най-много го интересуваше бялата жена. Видя как й построиха колибката, как тя се вмъкна вътре. Разбра, че само тя ще нощува в убежището.

Ода Иоримото облиза с език тънките си устни и те се превърнаха в цепка. Очите му се присвиха, станаха по-тесни, много по-тесни, отколкото беше предопределила природата. Но пак блестяха с хищен блясък.

Пред входа на колибката пламна огън. Друг, по-голям, се разгоря на брега. Там свещенодействаше черния Бланко. Приготвяше вечеря от сланина, сушено месо и зеленчуци. Моряците го бяха заобиколили с празни канчета и лакомо следяха огромните ръце, въоръжени с черпак.

Бяха гладни и вечеряха заедно. Хранеха се и сякаш нищо не ги разделяше. Но щом свършиха. Териер събра своите хора и ги разположи на лагер между големия и малкия огън. После нареди да се запали още един огън на самия бряг. Предохранителна мярка, светлината на този огън трябваше да прогони тъмнината на тропическата нощ, нищо друго. Не очакваха нападение нито от морето, нито от вътрешността на острова.

Всички бяха изморени, изтощени, измъчени. Едва налягали, хората заспаха тежък, непробуден сън. Но Ода Иоримото не помръдваше, самураите му не бяха променили позата си. Той продължаваше да наблюдава от скалата необикновените пришълци.

Така измина повече от час. Най-после шогунът направи неуловимо движение с ръка. Беше се убедил в пълната неподвижност на хората в лагера, в дълбокия им сън. Устните му помръднаха, произнесоха някаква заповед и той пръв се насочи към пътеката, отвеждаща надолу, към брега. Диваците самураи го последваха. Не бяха изминали и стотина крачки по скалистата пътека, когато той спря, вдигна ръка. Войните безшумно налягаха по земята, скриха се в тревата. Ода Иоримото остана да наблюдава. Точно под него, долу в ниското, се беше появила човешка фигура. Тъмната сянка сновеше между двата лагера.

Беше Териер. Той предпазливо побутна един от спящите, прошепна:

— Ей, Бърн! Аз съм Териер… Помогни ми да събудя другите, но без шум! Внимавай!

— Какво има? — попита със сънен глас младежът.

— Трябва да се махнем оттук и да си намерим подходящо място, докато онези още спят. Ще задигнем запасите с храна и ще отведем госпожицата по-далеч.

Уличникът се събуди напълно, дори подсвирна от удоволствие.

— Чудесно! — одобри идеята той. — Ех, има да се чудят утре!

Нямаше нужда от повече приказки. След минута приятелите на Били Бърн бяха на крак. Сънливостта им попречи да разберат веднага какво се иска от тях, но щом и това стана, мъжете се разпъргавиха. Мисъл, за да устроят тази „шегичка“ на капитан Симс и останалите беше приета с възторг. Решиха да отмъкнат най-напред провизиите и ако остане време, всичко друго.

Сенките безшумно се плъзнаха напред, към брега. Но две от тях останаха пред колибата. Бяха Свенсон и Милър. Те трябваше да помогнат на девойката да изкачи скалите и да останат на стража при нея. Дивайн щеше да ги води към извора.

Териер даваше шепнешком заповед след заповед. Работеше наравно с другите и следеше нищо да не наруши покоя на спящите, да не провали нощната му разходка до могилата от вещи.

Най-напред бяха прехвърлени буретата с вода и храната. Носеха ги към скалите, криеха ги там. Чак когато всичко беше на сигурно място, Териер направи знак да събудят Барбара.

Ода Иоримото следеше човешките сенки, които се открояваха на светлината на огньовете. Не помръдваше. Чакаше.

А Барбара изплашено скочи, щом чу познатия глас.

— Тихо! — зашепнаха отвън. — Аз съм Лари. Облечена ли сте?

— Да — отговори девойката. Въпросът я беше развеселил. — Но какво се е случило? — попита, щом се показа навън. — Какво ще правим?

— Трябва да се махнем оттук по-бързо. Мистър Териер иска да ви отведе по-далеч от Симс и компанията му. Аз също… Устройваме нов лагер край брега на една рекичка и там те няма да посмеят да ни закачат. Ако ви е нужно време да се приготвите, гледайте да е по-малко. Всяка минута е скъпа. Трябва да бързаме. Усети ли ни някой от хората на Симс, загубени сме.

Девойката мълчаливо се върна в колибата и прибра малкото лични вещи, спасени от кораба. Трябваха й няколко секунди да се приготви и да застане до Дивайн. Тя видя сенките на Териер и останалите, които се въртяха около огъня и натоварени се насочваха към скалите и поклати глава. Този нощен грабеж не й харесваше особено.

А французинът се тревожеше от друго. Нямаше да успеят да отнесат всичко. Беше планирал това да стане с едно отиване във вражеския лагер, но бързо стана ясно, че това е невъзможно. Той изпрати Били да повика Милър и Свенсон. Трябваха му повече човешки ръце, ако искаше да свърши навреме. Дивайн можеше да пази Барбара и сам. Нямаше да е за дълго.

— Ще трупаме всичко на скалите — разпореди Териер. — Най-напред продуктите и водата. Ще ги скрием там и ако има време, ще се върнем за останалото. Повече от два курса не можем да си позволим, ще ни усетят. После ще примъкнем нещата в новия лагер.

Били и другите двама още не се бяха присъединили към групата. Решиха да ги изчакат и да започнат пренасянето. Точно тогава някой от лагера на Симс се размърда, изправи се, разкърши рамене. Териер и хората му се снишиха зад сандъците. Пламъците на огъня осветиха ранобудника и всички видяха прозяващия се Уорд. Той бавно тръгна към складираните вещи. Териер свали предпазителя на пистолета. Очите му се насочиха към колибата. Ако боцманът погледнеше нататък и видеше фигурите на девойката и другите, веднага щеше да вдигне тревога. За щастие Дивайн изглежда също го беше забелязал и сенките край колибата изведнъж изчезнаха.

Уорд застана край сандъците. Не подозираше, че от другата страна са притаени враговете му. Териер здраво стисна дръжката на пистолета. Ругаеше на ум. Беше сигурен, че хитрият като пор боцман е усетил движението им. Нямаше време за губене. Французинът без никакво колебание бе готов да убие Уорд, но се плашеше от шума, скърцаше ядно със зъби, че планът се проваля…

Уорд спря до едно буре с вода, издърпа запушалката и започна да пие с шумни глътки. Напи се, изпръхтя като кон и без да се обръща се насочи към лагера.

Териер се отпусна, пое дъх. Боцманът не подозираше нищо! Просто беше ожаднял. След секунда щеше да потъне пак в прегръдките на съня… Били не се бе върнал още, когато хъркането на Уорд се смеси с общия хор, изпълнявайки басова партия.

Първият рейд до скалите приключи благополучно. Моряците внимателно носеха тежките сандъци, Дивайн пазеше девойката. Вторият поход също мина, без произшествия. Хората на Симс не подозираха какво става, спяха със съня на праведниците.

Трети тур не се предвиждаше. Моряците поеха с товара по скалистата пътека. Териер и Дивайн също носеха по едно буре на гръб, Милър и Свенсон водеха и охраняваха Барбара.

Ода Иоримото и хората му безшумно напуснаха пътеката, скриха се встрани, пропуснаха край себе си нищо неподозиращия отряд.

Най-трудно беше изкачването. След това стана много по-лесно, макар че гъстата и преплетена тропическа растителност да затрудняваше крачките. Но Дивайн бързо намери пътеката. В своята наивност той смяташе, че е отъпкана от зверовете, отиващи на водопой. Нехайство, неведение, свята простота! Но откъде можеше да знае човек като Дивайн за съществуването на ловци на черепи, за това, че води другарите си по тяхната пътека?

Вървяха един след друг. Внимаваха да не се изгубят в тъмнината. Лари Картрайт Дивайн водеше. Териер беше някъде по средата. Трябваше да се откаже да следи движението на малката експедиция. По тясната пътека не можеха да се разминат двама души. Движеха се в тънка нишка, един след друг.

Най-после първите достигнаха рекичката, мястото, определено за нов лагер. От всички страни ги заобикаляха гъсти гори, приличаха на тъмни стени. Оттам започваше непроходимата джунгла. Но край рекичката храстите бяха ниски и се образуваше нещо като малка полянка. А водата беше бистра и студена.

Хората въздъхнаха с облекчение. Освободиха се от товара, натрупаха го на голям куп и се хвърлиха на земята. Трябваше да починат. Само Териер крачеше неспокойно, обикаляше полянката. Чакаше изостаналите. Барбара Хардинг, Свенсон и Милър.

Те не се появиха.

Териер отново вдигна хората.

Потънал в тревожно, напрегнато мълчание, отрядът пое обратно по пътеката. Стигнаха до залива и не срещнаха никой.

Барбара Хардинг и двамата моряци бяха изчезнали!