Едгар Бъроуз
Синът на улицата (20)

XX. Били и Барбара

Били Бърн за първи път се почувства истински свободен, удовлетворен и щастлив в деня, когато се отказа от Барбара Хардинг и любовта си, заради нея и човека, който, според него, тя обичаше.

Наистина се чувстваше освободен от товара на несподелената любов, прероден и някак облагороден. Четеше вестниците и се радваше на славата, мечтаеше тя да зърне някога името му, да се учуди, зарадва. Само че първо той се срещна с името Хардинг. И това, което прочете в светската хроника, страшно го развълнува.

„Носят се упорити слухове — гласеше бележката, — че годежът между мис Барбара Хардинг и Уилям Дж. Малори е развален. Мис Хардинг вчера «отсъстваше» до късна вечер от дома си. Нашите репортери не успяха да видят и бащата, мистър Хардинг. Мистър Малори отказва да коментира случилото се и да съобщи каквото и да е по този повод, но и не опроверга слуха за развалянето на годежа.“

Антрефилето не свършваше с тези думи, но това беше всичко, което Били разбра. Вестникът падна от ръцете му. Схватките, предстоящият решителен мач, славата, всичко се изпари от главата му. Седеше вдълбочен в себе си и пред очите му бяха Тихият океан и плавно отдалечаващия се кораб и яхта…

 

 

В другия край на града, в богата къща на истинския Ривърсайд Драйв, Барбара Хардинг също научи за него от вестника. Тя четеше кратко описание на голф срещата между женските отбори на Ню Йорк и Сан Франциско. После очите й се спряха върху снимката на млад гигант със странно познати черти. Тя бързо изчете написаното за „моряка“ Бърн. Той беше! Нямаше съмнение!

Четеше и жадно поглъщаше всяка дума. Значи Били беше жив! Значи не й бяха казали истината… Излъгаха я, че нейният защитник и покровител е загинал… Подло я излъгаха!

О, тя не го беше забравила! Били! Трябваше да го види на всяка цена! Веднага! Бързо! На минутата!

В описанието на знаменития мач се говореше доста и за треньора на Били, знаменития „професор“ Касиди. Барбара реши да издири своя верен приятел чрез него. В телефонния указател фигурираше адреса на гимнастическия салон „Касиди“. Само след половин час шофьорът с ливрея спря лимузината пред триетажната сграда на Шесто авеню.

Били беше на ринга. Били тренираше, готвеше се за важния мач. Шофьорът го гледаше с благоговение, изчакваше минутите за почивка и с блеснали от възхищение очи, подаде на героя на деня луксозен плик. После се отдръпна смирено, остави красивия великан да прочете писмото, но не свали очи от мъжественото му лице.

— Ще напишете ли отговор? — попита плахо след известно време.

— Аз сам ще го занеса — отговори Били и подаде ръка, неочакван подарък за човека с ливрея, с който той дълго щеше да се хвали.

Касиди си скубеше косите, но Били беше непреклонен. За този ден повече тренировки нямаше да има. А след час същият Били Бърн изкачваше бързо широката мраморна стълба на двореца, обитаван от милиардера Антон Хардинг, и неговата дъщеря.

Лакеят, който отвори вратата, подозрително изгледа мъжагата със спортна фланелка. Кандидатът за шампион по бокс на Америка нямаше визитна картичка, но лицето на лакея изведнъж просия, а Били скромно съобщи името си и помоли да съобщят на мис Хардинг за визитата. Учудваше се на държанието си. Не беше забравил уроците на Барбара — поведението му бе на „порядъчен човек“ и при това не полагаше никакви усилия, за да се държи така.

Девойката пресрещна лакея. Бързаше към скъпия гост и видяла учуденото му лице, обясни:

— Освен че е много известен, той е мой стар и много добър приятел! Хайде, Смит, няма нищо опасно, аз поканих мистър Бърн и го очаквах. Ще ви издействам автограф от знаменития боксьор.

Смит дискретно изчезна. Малко се интересуваше от бокс. За дългогодишния слуга най-важното беше щастието на мис Хардинг. А тя летеше към мистър Бърн.

— Били! О-о, Били! — заговори радостно. — Толкова се радвам, Били, мислехме, че не сте жив! Откога сте в Ню Йорк? Защо не се обадихте? Защо не ми съобщихте с един ред нещичко за себе си? О, Били, толкова се радвам!

Ръцете й бяха разтворени за прегръдка, но Били Бърн не откликна. Стоеше неподвижен, нерешителен и смутен от възбудения поток думи, с които го обсипваше Барбара, не можеше да прекъсне възклицанията й, щастливия смях. Но възбудата на девойката някак бързо угасна. Прекалено официален беше мъжът пред нея, смутен, да, но и някак отчужден.

— Завърнах се преди няколко месеца — проговори Били. — И тъй като мистър Малори ви намери, реших да не се намесвам в живота ви.

— Били! — възкликна слабо Барбара, погледна го с упрек. — Как можахте да постъпите така?

— А как? — попита той с усилие. — Да не би… о-о, да не би да намеквате, че нищо не се е променило, че си остава чака, както беше там… на острова? Възможно ли е… Барбара?

Очите й засияха, когато чу името си. Колко много неща говореха тези прекрасни очи! Колко чудни неща обещаваха! Каква любов излъчваха!

Сърцето на Били Бърн се обърна, заби със страстна сила, с нова надежда… Надежда, възкръснала в мига, когато прочете бележката за развалянето на годежа, разгоряла се с писмото и… И в очите й той прочете ясно и открито онова, за което беше мечтал, погледът й му каза, че надеждите и мечтите могат да се сбъднат.

Били Бърн трепереше като в треска. В душата му ставаше нещо странно, водеше се ужасна борба между любовта и човешкото му достойнство. Това започна още в мига, когато тръгна да изкачва разкошната мраморна стълба, когато лакеят на Антон Хардинг отвори вратата и подозрително го огледа. Някаква буца се издигна към гърлото му, гърдите му се стегнаха и той дишаше с мъка.

Мраморни стълби, лакей, разкошен салон, прекрасни мебели, ярка светлина на кристални полилеи, всичко, всичко беше против него. Това бе един чужд свят, в който той се губеше, на който не подхождаше и който не му харесваше особено. А щом видя Барбара, щом плъзна очи по елегантната и скъпа рокля, по новата прическа, маникюра, малките пантофки, буцата в гърлото му стана като камък, въпреки сияещия й поглед, въпреки любовта, която изразяваха очите.

Не, за Били Бърн, синът на улицата пътят към този дом беше отрязан, мястото му не бе в него, както и Голямата улица в Чикаго не беше място за Барбара…

Те принадлежаха към два различни свята.

Били си го знаеше, но този път присъдата беше окончателна. Не можеше дори да мечтае повече за Барбара. Буцата стана огромна, изпълни гърдите му, затисна сърцето… Нещо от основите на живота, който беше започнал отново, се срина, почвата бягаше изпод краката му.

Беше се борил мъжествено през тези месеци. Не на ринга, със себе си. Искаше да погребе безнадеждната си любов към Барбара Хардинг, да я остави само като един светъл спомен в най-скритото кътче на паметта си. И заедно с ясното разбиране, че е извън нейния свят, разбираше и това, че не е в състояние да я забрави, че любовта му към нея ще е жива, че пламъчето винаги ще гори.

Главата му работеше като часовников механизъм. Неговият собствен живот и щастие не влизаха в сметката, но достойнството му беше от значение. Никога нямаше да стане бедния, простия, нисшия зет на милиардера Антон Хардинг. Впрочем никой не искаше това, мистър Хардинг недвусмислено беше показал становището си — нали го бяха изоставили на острова?

Но не в това беше проблемът. Касаеше се за Барбара, за нейния живот и щастие. Любовта сияеше в очите, й, слава богу, че имаше толкова мъжество и не показа с нищо какво е прочел и видял в тях…

Барбара не разбираше нищо, гледаше го с блестящи, щастливи очи.

— Върнах се преди няколко месеца — повтори глухо той. — Нямах намерение да се обаждам, не съм толкова глупав и знам точно къде е моето място. Как щях да изглеждам, ако се бях наконтил като тукашните пуяци и се бях явил пред вас? Та мен нямаше да ме пуснат дори в кухнята, щяха да ме прогонят и от задния ви вход!

Той се разсмя с висок предизвикателен и непривичен смях, от който веждите на верния Смит, застанал на стража в преддверието, се свиха в една гневна линия.

— Освен това аз имам работа — продължи упорито Били, избягвайки старателно вече обидения, недоумяващ поглед на Барбара. — Един зает човек няма време да тича по женски…

Фразата нарочно беше изговорена с предишния груб жаргон. Били подчертаваше колко е далеч от Барбара, сам копаеше пропастта, която трябваше да ги раздели.

Девойката се засегна и огорчи. Нима уроците на остров Манхатън тъй бързо бяха забравени? Нима всичко е било напразно и Били пак се е върнал към стария начин на живот?

— Нямаше да дойда — редеше думите той, — ако не бях прочел във вестника, че сте скъсали вземанията даванията с Малори. Това не е свястна работа. Затова реших да прескоча до вас и да разбера защо се е стигнало до всичко това.

Стоеше прав, твърд като скала и не я поглеждаше. Направеше ли го, скалата мигом щеше да стане на прах и изтерзаното сърце — поднесено в краката й. Затова говореше високо и грубо, правеше всичко възможно да я отблъсне, да върне спомена за получовека, полузвяра в съзнанието й.

— Скарахте ли се с момчето? — попита безцеремонно с тон на чикагски уличник.

Барбара Хардинг мръдна с устни, потвърди. Не знаеше как да реагира на тази преднамерена грубост. Недоумяваше. Какво бе станало с Били, с нейния Били? Какво ставаше със самата нея? Беше ли загубила способността да го разбира, да вниква в настроенията, да реагира на непредсказуемите му изблици? Къде бе истината? Не, не можеше да бъде! Беше успяла да се справи с необмислените постъпки на това дете великан при много по-тежки обстоятелства, щеше да се справи и сега… Разбира се, той имаше право да се чувства засегнат, обиден, защото не можеше да знае колко тежко е да говори за станалото между нея и Били Малори. Той не можеше да знае подбудите й.

— Е. за какво се скарахте? — настоя синът на улицата. — Малори е човек за вас, с него сте си лика-прилика, по-добър няма да намерите. Защо вършите глупости? Още повече че го обичате, иначе нямаше да се сгодите с него.

В констатацията се съдържаше въпрос, който не можеше да остане без отговор. Не, ако човекът, който трябва да го даде, се нарича Барбара Хардинг.

— Виждате ли, Били — започна неуверено тя, — аз познавах много отдавна мистър Малори, почти от детските си години и наистина го обичам, но… но после… Да, мислех, че го обичам, докато, докато…

Гърбът на Били Бърн беше непроницаем. Той не желаеше да й помогне. Тя преглътна сухо зад този гръб и довърши съвсем тихо…

— Сгодихме се, когато се върнахме в Ню Йорк. Всички бяхме уверени, че не сте жив.

— Изпитвате ли същите чувства както, когато му обещахте да се омъжите за него? — попита неумолимо Били, не обърна внимание на подтекста, вложен в думите й.

Барбара премълча.

Били не прояви разбиране.

— Е, в какво се състои тогава работата?

Ролята, която играеше, му костваше много. Челото му беше обляно в пот, бе по-сложно отколкото да те нокаутират на ринга, но той не се предаваше. Само отказваше да я погледне. Очите му, те бяха неговата ахилесова пета, те щяха да го издадат. Барбара не биваше да надникне в сивите тъжни очи, да види влагата в тях.

— Нищо особено не се случи — отговори по-ясно Барбара, — няма какво да разказвам. Сгодихме се, но аз не можех да се освободя от чувството, че те някак са допринесли за смъртта ви. Изоставиха ви ранен в джунглата, сред диваците, а това е равносилно на убийство. На островчето ме излъгаха, казаха ми, че сте мъртъв. Малори ми призна истината на яхтата, когато бяхме отплували, когато дойде на себе си след дългия припадък. Оттогава всеки път, когато го видя, нещо в мен нашепва, че той е страхливец. Мислех, въобразявах си, че ще победя това чувство, но не можех. В Ню Йорк и аз повярвах в смъртта ви, не смятах спасението ви за възможно. Затова се съгласих да се сгодим. Само че след годежа това вътрешно чувство се засили. Не можех да го лъжа. Били, не можех и не мога да се омъжа за него. Още повече сега. Аз… аз не го обичам… никога не съм го обичала така, както…

Тя направи многозначителна пауза и синът на улицата отново не пожела да се възползва отдадената му възможност. Той решително се насочи към масичката с телефонния апарат, започна да рови в телефонния указател. Барбара виждаше само неумолимия широк гръб, сведените рамене. Недоумяваше, нищо не разбираше…

Били невъзмутимо набра номера, заговори:

— Малори ли е? О, здравейте, радвам се да ви чуя! С вас говори Бърн, Били Бърн, човекът, който ви разби главата на „Лотос“. Умрял ли? Глупости! Още не ми е дошло времето… Такива като мен не се предават лесно… Слушайте, аз съм при Барбара, да, в къщата й. Да, да, и аз й казах същото… Тя иска да ви види. Добре, много добре! Да, побързайте, чакаме ви!

Барбара Хардинг възмутено изтръгна телефонната слушалка от ръцете му. От смирението и не беше останало нищо, очите й гневно блестяха.

— Как посмяхте? Кой ви позволи? — развика се тя.

Били спокойно взе слушалката, прилепи я към ухото си.

— Още ли сте там, Малори? — попита невъзмутимо. — Не, нищо не се е случило. Тръгвайте! Доскоро виждане!

Слушалката беше оставена внимателно на вилката. Най-после той се обърна към девойката, погледна я.

— Слушайте сега, мис Хардинг — заговори ясно, отчетливо, — някога вие ми казахме, че съм добър, благороден и тъй нататък, обещавахте да ми се отплатите за всичко, което съм направил за вас. Добре, сега имате възможност да го направите…

— К-какво искате? — заекна изплашено девойката. — Какво да направя за вас.

Сивите очи се присвиха, лицето стана каменно, нито едно мускулче не трепна по него, а гласът беше твърд, сух, студен.

— Вие ще направите заради мен още една работа, която ще е като отплата. Мистър Малори ще пристигне след малко и вие ще му кажете, че сте променили решението си, че сте размислили добре и желаете пак да се сгодите. Искам да кажа, че годежът си остава в сила. Разбрахме ли се?

Въпросът беше поставен прекалено грубо и в очите на девойката блеснаха сълзи. За миг Били се засрами, на него самия му стана болно и неловко от тази преднамерена грубост, но така трябваше. Смяташе, че за нея така ще е по-лесно, стремеше се да подчертае разликата между бившия уличник и настоящ боксьор и елегантния, изискан мъж от висшето общество на Ню Йорк.

Барбара обаче страдаше, измъчваше се непоносимо, не разбираше защо постъпва така, не беше в състояние да оцени благородния му жест. И Били разбра, че не може да убие любовта с груба сила. Буцата в гърдите му се пръсна и тогава „най-силният сред ловките и хитрите в Чикаго“ заговори по друг начин, изрече това, което подсказваше здравият разум, разкри най-чистите помисли, таени в душата му през тези незабравими месеци, когато се беше учил да обича хората. При това забрави или почти забрави жаргона, говореше нежно, убедително, като истински „приличен“ човек.

— Барбара — започна пламенно, — нима не разбирате, не виждате, че Малори е човекът, който ви подхожда, че само той е подходящият съпруг за вас? Любовта не е всичко в този живот и може да донесе много страдания на душите, които може би се обичат, но не се разбират, не си подхождат. Разбрах го, щом видях дома ви. Още от прага усетих каква пропаст лежи между Били Бърн, синът на улицата, и девойка като вас. Много се надявах — въздъхна той, — наистина се надявах това да не се окаже вярно. За съжаление е така и вие го знаете. Да, мило момиче, един живот, цял живот няма да стигне, за да намали разстоянието, делящо Голямата улица от Ривърсайд Драйв… Аз искам да сте щастлива, Барбара! Обещавам ви и аз да направя нещичко по отношение на моето щастие. У нас в Чикаго, на Голямата улица, има девойки, които не са по-лоши от момичетата на Ню Йорк. Те са като мен, аз съм като тях, ние сме от една среда и може би ще намеря някоя, която да ме обича…

Младежът сухо преглътна. Сивите очи я погледнаха с дълбока преданост, светнаха с една нова доброта, а гласът равнодушно продължи:

— Вие ме научихте на много неща, Барбара, никога няма да забравя това, вечно ще съм ви благодарен! Вие ми дадохте толкова много от себе си, че аз бих предпочел да умра тук пред вас, бих се радвал да ме прободат копията и мечовете на Ода Исека, но не бих понесъл унижението пред слугите ви, нито снизхождението на приятелите ви. Аз много искам да сте щастлива, Барбара, и затова вие трябва да ми обещаете, че ще се омъжите за мистър Малори. По цялата земя няма човек, който да ви заслужава напълно, който да струва колкото вас. Малори е най-добрият от всички. О-о, аз успях да се осведомя за него! Повярвайте ми, никой не каза лоша дума! Това значи много… Нали знаете, хората най-трудно произнасят добрата дума?

Барбара мълчеше. Слушаше като хипнотизирана искрената реч на своя приятел, който не искаше да бъде любим и сърцето й плачеше с кървави сълзи.

— Малори не е страхливец, Барбара. Той е истински мъж! Доказа го на яхтата, когато застана срещу мен, за да ви защити, доказа го и после, когато се биехме с жълтите маймуни. Тогава той се сражаваше като истински боец. Освен това Малори е джентълмен. Това ви трябва, Барбара, какво по-добро съчетание от истински мъж и джентълмен! Той е само за вас, Барбара, познавам ви достатъчно, за да знам…

— А как постъпи с вас на острова? — прекъсна го буйно тя. — Как можа да ви остави?

— Той дълго се противи на това, мила — усмихна се Били. — Малори и вашият баща не желаеха да ме изоставят. Аз им казах да вървят, аз им казах, че не желая свидетели на смъртта си, пак аз им казах, че ми остават няколко часа живот. Малори не искаше да тръгне, аз настоях, направо го изгоних… Не му се сърдете, няма за какво да го упреквате. Не разбирам как той не ме уби тогава? Вашият баща искаше да го стори и той го спря, попречи му.

— Но защо трябваше да ви убият? — попита изненадано Барбара, не знаеше нищо за тази трагична страница от събитията на острова. — Защо татко е трябвало да показва такава непризнателност? И Малори?

— Виждате ли, Барбара — призна откровено младежът, — аз нарочно ги предизвиках, за да съм сигурен, че ще си тръгнат, без да съжаляват за постъпката си. Не желаех това да тежи на съвестта им. Бях убеден, че ще умра и не исках да живеят с това чувство. Казах на Малори кой съм, припомних му побоя, а пред баща ви намекнах за отношенията ни, тоест казах му как съм се държал с вас, каква заплаха съм бил за вас, докато живеехме на островчето…

— Това не е истина! — възрази девойката. — Вие ме спасихте от позора и смъртта.

— Но вашият баща не беше в течение по този въпрос и аз реших да не му казвам цялата истина за живота ни на островчето.

Лицето на девойката пламна. Тя наведе глава, понечи да възрази нещо и точно тогава звънецът пронизително зазвъня.

— Това е Малори — каза Били. — Познах по бързането. Той идва, аз си отивам, Барбара… Прощавайте и сбогом, казвам ви тези думи едновременно, защото има за какво да ми прощавате и защото наистина няма да се видим повече. Не искам и Малори да ме види. Помолете Смит да ми покаже задния вход, да ме изпрати. Така ще е най-добре. Ще изпълните ли молбата ми, Барбара? Обещавате ли?

Той бе вече на вратата и я гледаше умолително. Беше красив, величав, мъжествен! Барбара плачеше… и се олюляваше. Изглеждаше толкова малка, безпомощна, нещастна…

Били Бърн усети как краката му омекват. Още миг и щеше да се хвърли към нея, забравил всичко на света… Направи невероятно усилие над себе си и строго напомни:

— Обещахте, нали? Ще направите това за мен, Барбара! Дължите ми отплата!

Били Малори се появи със сияещо лице в салона. Въведе го щастливият и доволен Смит. Но Барбара се ослушваше, чакаше да чуе хлопването на задната врата.

Били Малори пристъпи към нея.

Вратата към черното стълбище силно хлопна.

Били Бърн си бе отишъл. Беше тръгнал по своя път.

 

 

Славата на непобедимия Били Бърн прогърмя в цяла Америка. Той стана шампион в своята тежка категория и не познаваше поражение. Биеше се винаги в името на Барбара, посвещаваше победите си на мис Хардинг.

Били Малори стана неговият най-верен поддръжник. Винаги беше на мястото на победите на големия шампион, винаги го поздравяваше пръв. А Барбара устройваше приеми в чест на своя благороден приятел. Тя не криеше своята признателност, възхищението си от него и щеше да остане вярна на чувствата си до края на своя живот.

Синът на улицата победи себе си, победи и света със своето голямо, добро и вярно сърце.