Едгар Бъроуз
Синът на улицата (8)

VIII. Необитаемият остров

Слабият вятър, който започна да настига „Полумесец“ от югозапад впрегна на работа целия екипаж. Спасението на всички зависеше от умелото маневриране с разбития кораб и намиране укритие в някой тих залив.

— Отваряйте си очите на четири! — ревеше капитан Симс и обсипваше хората с ругатни. — Можем да разбием кораба и да потънем точно, когато се мислим за спасени.

— Само да не се засили вятърът! — изрази опасенията си Уорд. — Ако задуха, не виждам как ще спрем на брега. Проклетите скали стоят изправени като гигантски стени.

Брегът наистина изглеждаше непристъпен. Направо от океана започваха стръмни скалисти склонове. Само птица би могла да кацне върху тях. Нямаше къде да се опре и малка лодка. Не можеха да акостират, да слязат на брега, да се почувстват в безопасност. Капитанът мрачно погледна боцмана и заповяда да променят курса, да обиколят брега и да търсят тих залив, пролука в скалите.

Вятърът се засилваше, подмяташе „Полумесец“ във всички посоки, а той и без това беше почти неуправляем. Оставаше да се натъкне на подводни скали или риф и да се пръсне като яйчена черупка.

По-сръчните моряци проявяваха чудеса и се трудеха около кормилото, мъчеха се да го поправят. Уорд и Териер, въоръжени с дълги куки, отблъскваха кораба от скалите, щом той се приближаваше прекалено близко до тях. Това обикаляне изглеждаше безкрайно, съвсем безнадеждно и действаше отчайващо. Внезапно пред очите им се откри тесен проход, отвеждаш навътре в сушата. Водата кипеше и бучеше между скалите и опитът да извият, да се пъхнат в протока изглеждаше безумен. Но всички разбираха, че в това е единственият шанс да се спасят. Гибелта бе неизбежна в открито море, вятърът тъй или иначе щеше да ги разбие, можеха да опитат.

Капитан Симс изгуби самообладание. Беше си страхлив по душа и във върховни моменти на напрежение можеше да мисли само за себе си. Егоистичната му природа отхвърляше грижата за другите. В такива моменти той не знаеше какво прави — луташе се като малоумен по палубата, крещеше, ругаеше, обещаваше планини от злато на този, който поеме отговорността. А страхът е заразителен и екипажът пак изпадна в паника. Моряците вече не вършеха нищо смислено, тичаха като безумни и не чуваха заповедите…

Барбара Хардинг наблюдаваше това безумие от малкото прозорче на каютата си и беше отвратена от сцената. Тя видя каква борба се водеше за единствената оцеляла лодка и как Уорд я завладя. Той забиваше гвоздеи и винтове по разсъхналото се корито с бясна скорост. После се помъчи да я спусне във водата, като в същото време се отбраняваше от налитащата тълпа с дълга тояга.

Лари Картрайт Дивайн представляваше отблъскваща гледка. Беше седнал пред вратата на каютата си и плачеше с глас.

Моряците изоставиха кормилото, избягаха от командния пункт и корабът веднага изви нос към скалите. Териер изруга и увисна с цялото си тяло на голямото колело. За съжаление не можеше да се справи сам.

Барбара Хардинг забрави страха и не сваляше възхитените си очи от французина. Този човек проявяваше огромно себеотрицание с желанието да спаси отчаяната сбирщина страхливци. Не, той искаше да спаси нея и тя се гордееше с неговото мъжество, с решителността му. Само той се държеше като мъж! И този мъж я обичаше… знаеше го!

Моментът беше прекалено опасен да се мисли за любов и за това дали една благовъзпитана девойка споделя тази любов или не, дали това е редно или не. Знаеше само, че трябва да е до него и да го ободри, да му вдъхне кураж с присъствието си, дори да се помъчи да му помогне.

Тя затича. Териер я посрещна с усмивка.

— Боя се, че няма надежда! — извика. — Дявол да го вземе, още не съм се отказал, още мога да се боря! Видяхте ли как постъпиха тези страхливи кучета?

Барбара не отговори, хвана колелото, наблегна с цялото си тяло. Французинът подсвирна и кимна с глава: И най-слабата помощ беше от значение, бе важна в този страховит миг.

— Какво се стремите да направите? — попита задъхано тя. — Да проврете това корито между скалите, да навлезем в пролома?

— О, да! — ухили се Териер. — За безумство ли го смятате?

— Почти! — отвърна с усмивка Барбара. — Само много смел човек може да поеме този риск. Смел и опитен! Смятате ли, че ще успеем да завием?

— Не зная… Ако някой от моряците би се осмелил да помогне, може би…

Нямаше желаещи. Моряците продължаваха да тичат по палубата, да се блъскат и бият, осигурявайки си малка сигурност за собствения живот — парче въже, остатъци от мачтите, дъски… Сред този хаос подскачаше смешно една великанска фигура. Черният Бланко се мяташе с гротескни пируети и размахваше кухненски нож. С помощта на този нож той се добираше до всяко парче дърво — събираше материал за сал.

Само един човек стоеше настрана. Не изглеждаше обхванат от паника. Високата, широкоплещеста фигура се открояваше на капитанския мостик и той наблюдаваше с презрение човешката блъсканица. Барбара Хардинг случайно погледна към него и погледите им се срещнаха, сблъскаха, кръстосаха.

Уличникът! Учудващо беше, че именно най-подлият и най-страхливият от моряците (тя го смяташе за такъв) стоеше съвсем равнодушно на мостика и сякаш се наслаждаваше над страховете на останалите. Не, сигурно не можеше да мръдне от страх и само външно изглеждаше безразличен…

Били не изпитваше подобни душевни вълнения. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере какво прави Териер и колко отчаяно се нуждае от помощ, от сила, физическа сила. Той се втурна напред и девойката уплашено се притисна до рамото на Териер. Нима и в този момент хулиганът е в състояние да извърши нещо отвратително? Обветреното му лице стана още по-мрачно, когато видя жеста и отгатна какво се крие в него. Силната му ръка я откъсна от рамото на Териер и се вкопчи в кормилото. Той просто зае нейното място.

— Махнете се! — изръмжа. — Тук няма място за жени!

— Правилно, Бърн! — извика французинът. — Вие сте ми много нужен!

— Защо не ме извикахте?

Териер не отговори. Гледаше с ококорени очи стоманените мускули, които стискат кормилото. Едно наглед слабо усилие и корабът плавно зави. „Полумесец“ пак заплава успоредно с брега. Но беше толкова близо до скалите, че всяка минута можеше да се разбие. При най-малкото невнимание. Териер трепереше. Ръцете му безсилно повтаряха ритъма на ръцете на Били. Очите му помръкнаха. Надеждата да се вмъкнат на тихо между скалите гаснеше бързо.

Но корабът се промъкна… Били не изпусна кормилото… Моряците посрещнаха маневрата с див, ликуващ вик. Защото надеждата пламна с нова сила. Протокът беше къс, водата в него вреше и кипеше, но той отвеждаше до тих залив с полегат песъчлив бряг.

— Можеш ли да удържиш кормилото още малко, Бърн? — закрещя Териер. — Сега ще се наложи да завием. Ще се опитам да отблъсквам кораба от скалите с помощта на куката… Още малко, Бърн! Дръж здраво кормилото! Сега всичко записи от теб, не позволявай на течението да ни отнесе! Разчитам на теб, Били Бърн, ти си истински мъж!

— Добре — отговори сухо уличникът. — Ще удържа!

Щом Териер се откъсна от кормилото, Барбара зае неговото място.

— Нека да ви помогна! — извика възбудено. — Слаба съм, но все пак мога да прибавя малко към вашата силач.

— Оставете! — озъби се Били. — Не ми трябват женски…

Девойката почервеня, очите й се напълниха със сълзи, ръцете увиснаха. После се загледа в Териер. Той мяташе куката, мъчеше се да я закрепи в скалната издатина. Били натисна малко по-силно и корабът затрещя, запука. Търкаше се в скалите на прохода. Териер се хвърли към другата страна, метна отново куката. „Полумесец“ наведе носа, сякаш заора в морето. Илюзията, че потъва беше пълна.

Симс бе ужасен. Не схващаше маневрата и се хвърли към помощника си.

— Глупак! Дръвник! — закрещя и го задруса яростно. — Какво правите? Хвърляте ни право към скалите! Назад! Всички ще потънем, ще ни погубите! Обезумелият от ужас върховен шеф на кораба размаха дебелата си тояга. Барбара прехапа устни, затвори очи. Не можеше да помогне, но можеше да не гледа.

Уличникът доволно се ухили. Нищо не го радваше повече от един хубав бой, това беше най-прекрасното зрелище. Той дори съжаляваше, че не може да участва. Симс щеше да бъде добре наложен и това щеше да му донесе огромно удоволствие.

Корабът напредваше в провлака. Бордовете му се триеха в скалите, жалостиво скърцаха. Най-малката грешка щеше да доведе до катастрофа.

Били въртеше кормилото. По челото му се стичаха струйки пот. Напрежението беше огромно, отговорността също. От неговата сила, неговото внимание, неговата сръчност зависеше оцеляването на целия екипаж. А екипажът впиваше очи в брега и се трупаше на носа, моряците гледаха като омагьосани Обетованата земя, към която се приближаваха. Наистина Обетована: тих залив, обкръжен с ярка зеленина, земен рай…

Симс продължаваше да беснее и да се бори с помощник-боцмана. Не беше видял още гостоприемния бряг и лееше мътния си поток от ругатни.

Девойката въртеше глава. Гледаше ту брега, обръщаше очи към Териер, спираше ги задълго върху Били Бърн. Неговото поведение беше необяснимо. Барбара Хардинг недоумяваше, не разбираше как този страхливец и звяр в човешки образ се бе преобразил само за един ден. Оказа се, че този уличен младеж е строен като древен бог, че лицето му има правилни, красиви черти… Как така се беше преобразил?

Услужливата памет върна в съзнанието обезобразеното лице на Били Малори, падналият Териер и кракът на този бог, който рита безпомощния човек. Красотата му помръкна и тя отвратена обърна очи, загледа към брега, към Териер.

Французинът бе успял да се справи донякъде с положението. Беше хвърлил надалеч дебелата тояга, държеше капитан Симс за гърлото и се стараеше да се освободи от ръцете на безумеца. Имаше много по-важна работа от разправията с един страхливец и глупак.

Откъм морето задуха вятър и „Полумесец“ полетя. Но това беше опасно, много опасно. Вълните издигаха кораба нагоре, пречеха на управлението. На такова място се искаше опит, удивителна прецизност, пълно хладнокръвие. Никой не рискува да навлиза в непознат залив без лоцман. Но обстоятелствата не бяха нормални и спасението зависеше само от хладнокръвието на Били Бърн. Защото той нямаше опит.

Една огромна вълна застигна кораба и го хвърли право към скалите. Брегът, ярък и зелен, беше много близко, спасителният бряг бе пред тях. Но корабът не издържа последното изпитание. Разнебитеният скелет се разпука, пръсна се… Всички се намериха във водата…

Барбара почувства някаква невидима сила да я издига във въздуха. После полетя стремглаво надолу и пенещата се вода се затвори над главата й. Не беше успяла да си поеме дъх и потъваше като камък към дъното. Един опитен плувец можеше да се отблъсне и да се измъкне от водовъртежа. Девойката беше плувала само в басейни, нямаше надежда, не беше в състояние да си помогне сама. Но тя все още не беше изгубила съзнание и си спомни думите на Териер: „Няма надежда… Но ние още можем да се борим…“ Не бе по-слаба или по-лоша от този изпаднал френски аристократ. Тя напрегна мускули и изскочи на повърхността, размаха безпомощно ръце. Морската пяна я заслепяваше, устата й се пълнеше с вода, вълните я подмятаха и затрудняваха движенията й. Защо Териер не беше наблизо? Той щеше да я спаси…

Пламъчето на надеждата се бе разгоряло в гърдите й. Откакто Териер спечели доверието и приятелството й, то не изгасваше. А с надеждата пламна и желанието да живее, да се бори за живота си. Тя храбро посрещаше вълните, стараеше се да се държи на повърхността, но силите й бързо се изчерпваха. Движенията на ръцете станаха по-вяли, в дробовете и въздухът не достигаше, вълните я обливаха една след друга и тя с мъка и само със силата на волята се задържаше на повърхността. Но борбата ставаше все по-безсмислена, безрезултатна…

Изведнъж една силна ръка я подхвана и тя пое въздух. После инстинктивно се вкопчи в широкия гръб, впи ръце в грубата, мокра риза. И силите й се възвърнаха. Заедно със спасителя си се бореше с вълните, стараеше се да не бъде в тежест, да не пречи на мощните движения на ръцете му. Минутите се превърнаха във векове. Един размах, още един, после трети, четвърти… Човекът упорито се държеше на повърхността, държеше и Барбара Хардинг и бавно напредваше към пясъчния бряг.

Девойката, останала съвсем без сили, загуби съзнание. Последното нещо, което усети, беше силната ръка на спасителя, обгръщаща тялото й… А когато се свести, разбра, че лежи на пясъка и със страх и безкрайна изненада видя лицето на уличника надвесено над нея. Лице, изразяващо само тревога…