Едгар Бъроуз
Синът на улицата (10)

X. Отново в плен

Барбара Хардинг и стражите й — Свенсон и Милър — изкачиха стръмната част от пътеката и застинаха за кратък отдих на скалата. Беше прекалено тъмно, бяха страшно уморени, а нямаха опит, не можеха да усетят присъствието на превърналите се в безплътни сенки човешки същества, които пълзяха из храсталаците съвсем близо до тях.

Териер беше разменил няколко думи с девойката. Попита не е ли изморена, ще издържи ли още малко и след като получи утвърдителен отговор, продължи с основната група. Бе предупредил да внимават. Затова Милър вървеше отпред, на двадесетина крачки след последния моряк от групата. Малко след него, не повече от четири-пет крачки, пъплеха Барбара Хардинг и Свенсон.

Девойката дишаше с мъка и моряците забавиха ход. И съвсем неочаквано, без да извикат, двамата рухнаха, пронизани от копия. В същия миг железни пръсти уловиха Барбара, грапава длан запуши устата и.

Всичко стана съвсем безшумно. Барбара не можа да извика. Видя само и потрепери от ужас, проследявайки с очи изчезващия гръб на последния моряк от групата. Тя осъзна факта на нападението чак след няколко минути. Не знаеше кои са похитителите. Съвсем естествено очакваше това да са хора на Симс и Уорд и макар да се страхуваше, не изгуби духа си — Териер щеше да организира нападение на следващия ден и да я измъкне от ръцете им. Истински се ужаси, когато похитителите вместо към брега, тръгнаха към гората. А щом спряха на малка полянка и зърна лицата им, се почувства почти мъртва. Сред тях нямаше нито един от хората на Симс.

Девойката беше пътувала много. Бе търсила приключения в три околосветски пътешествия и малко бяха расите по света, които не беше виждала, не познаваше. Това, което видя, я порази. Тези хора сякаш бяха възкръснали, напуснали своя петнадесети или шестнадесети век. Старинното въоръжение, мечовете, шлемовете всичко приличаше на внезапно оживяла японска гравюра. На поясите на двама от войните висеше нещо кръгло. Бледата лунна светлина ги огря и Барбара Хардинг с ужас и отвращение разпозна главите на придружаващите я моряци.

Тя се вкамени от страх, за малко не загуби съзнание. Беше си мислила, че няма нищо по-лошо от пленничеството на „Полумесец“, а съдбата й подготви нещо много по-лошо. Дългокосите войни, които бяха изникнали сякаш от земята, изглеждаха много по-страшни и опасни от морските разбойници. Бе невероятно, но Барбара Хардинг отправи молба към бога да я върне в лагера, в морето, на разбития кораб, където и да е, при когото и да е, но сред бели хора, били те и негодници!

Дребните жълтолики мъже не знаеха какво е умора. Вървяха като машини и мълчаха, не нарушаваха тишината, покоя на джунглата дори с дихание. Небето започна да се прояснява и да залива с дрезгава светлина земята, когато стигнаха някакво малко селце, разположено на високо плато, далеч от брега.

Селото изглеждаше странно. Къщите бяха вдълбани в земята, издигаха се на около метър и половина височина. Приличаха на землянки, на първобитни хижи. Блъснаха Барбара в една от тях. Тя се озова в едно-единствено помещение, пълно със спящи направо на пода мъже, жени, деца, кучета, прасета, пилета…

Мъжете, които я бяха водили и пазили, се оттеглиха.

Барбара Хардинг остана сама с водача. Беше успяла да забележи как всички безпрекословно му се подчиняват.

Бе в „двореца“ на Ода Иоримото, кралят на Йоки, така неговите прадеди бяха кръстили царството си на острова. Но още не го знаеше.

Стоеше срещу своя господар и повелител, а семейството му спеше на пода, заедно с животните.

От тавана висяха животински кожи и насищаха спарения въздух с ужасна миризма. В дъното на стаята се виждаше груба врата, която очевидно отвеждаше в други помещения.

Барбара не успя да разгледа както трябва новия си затвор, когато Ода Иоримото я хвана за ръка, направи знак, че трябва да върви. Той каза нещо и девойката остана учудена, че го разбра. В говора му имаше някаква странна смесица от японски и английски думи, достатъчни за проумяване на това, което искаше да каже. Заповядваше й да го следва. После я накара да се качи на нещо като подиум в ъгъла на стаята. Черните му зли очи следяха всяко нейно движение и чудновато блестяха…

Териер и другарите му не намериха и следа от изчезналите. Всички бяха единодушни, че заговорът е разкрит, че нощната експедиция е проследена, а Симс и Уорд са взели Барбара и моряците като заложници. Единствен Били Бърн сви скептично устни и забеляза иронично, че това е „дяволски чудновата история“. Но и той последва другарите си към брега.

Вървяха много предпазливо. Очакваха нападение от засада и бяха нащрек. Симс — не, беше достатъчно глупав, но Уорд вероятно бе взел всички мерки за защита на лагера!

Бяха изумени, когато стигнаха безпрепятствено до лагера. И изумлението надвиши всички допустими граници при откритието, че там всички спят, че са също така спокойни, както и преди няколко часа.

Моряците мълчаливо и угрижено изкачиха обратно стръмния склон. Скупчиха се на скалите. Териер и Били Бърн завършваха шествието.

— Какво мислиш за това, Бърн? — попита тихо французинът, преди да приближи останалите.

— Ако желаете да знаете мнението ми, мога да ви го кажа съвсем откровено — усмихна се с крива, зла усмивка уличникът. — Мисля, че вие знаете много повече за тази работа, отколкото останалите от групата. Но при нас такива номера не минават и вие трябва да признаете…

— Боже мой, какви ги говориш? — възмути се Териер, хвана го за ръката.

— А защо да не говоря? — дръпна се грубо Били. — За толкова глупав ли ме смятате? О, аз всичко забелязвам! Не току-така оставихте Милър и Свенсон при момичето. Защо точно тях, а не други? Ами защото никога не са принадлежали към моята компания! За вас е по-лесно да се разберете с тях, отколкото с другите момчета. С една дума, вие отлично знаете къде да търсите онази фуста! Но внимавайте, предупреждавам ви, че този номер няма да мине! Въобразявахте си, че лесно ще ни водите за носа, нали така? Как да не е така? Е, ще трябва да се откажете! Вече знаем какъв мошеник сте и разговорът ни с вас ще е много прост и кратък!

— Бърн! — извика приглушено французинът, сдържайки с огромно усилие на волята гнева си. — Не ставай глупав, Бърн! Ти имаш право да подозираш всеки от „Полумесец“, не се сърдя. Но вникни в това, което ще ти кажа. Времето, когато исках и се готвех да те измамя, вече отмина, потъна в миналото. Това беше преди да спасиш живота ми. Оттогава се държа честно не само в мислите си, но и на дело. Можеш да вярваш на човек, който някога се славеше с твърдо спазваната дума или клетва, както искаш го наречи. Аз водя честна и почтена игра… Само в едно съм нарушил договора между нас и сега ще ти кажа какво е то… Аз… аз промених отношението си към мис Хардинг, а оттам и намеренията си. Признавам, че исках да получа парите й и… останалото. Но повече не искам, не ми трябва. При първа възможност ще върна мис Хардинг в Америка, на баща й, ще я предам жива и здрава и няма да поискам нищо за спасението й. Защо реших така си е моя работа. И да ти кажа, няма да ми повярваш. Казах ти достатъчно, за да не мислиш, че съм те измамил. Не зная как и къде изчезна мис Хардинг! Нямам понятие какво се е случило с нея, с Милър и Свенсон! Бог ми е свидетел, че това е чистата истина и че съм изплашен, разтревожен! И не желая човекът спасил живота ми, да ме смята за измамник, да ме подозира в предателство. Живях като негодник, но по дяволите, още не воня, не съм се вмирисал окончателно и знам какво е почтеност!

Били Бърн дълго обмисля монолога на Териер. Беше го изслушал внимателно и си даваше сметка, че много от мислите им съвпадат. И той, бившият хулиган и уличник, не бе „вмирисан“ окончателно, и той си имаше свои понятия за чест, мечтаеше да провери на дело дали е достоен мъж или страхливец и вонящ подлец. Защо и французинът да не изпитва същите чувства? Смешно беше, че те се пораждат едновременно в съзнанието и душата на един низвергнат „син на улицата“ и на един изгонен от лоното аристократ.

— Добре — отрони накрая той. — Ще ви повярвам. Ще ви вярвам дотогава, докато не се убедя с противното. Ще трябва много да се пазите, ако това стане!

— Благодаря! — извика Териер. — Благодаря, Бърн, ти си свестен човек! А сега да помислим за мис Хардинг! Трябва да я намерим, но къде да я търсим, това е задачата!

— Ще започнем оттам, където я видяхме за последен път — посъветва Били. — От горната пътека…

— Докато не съмне и не стане светло, нищо няма да видим — прекъсна го Териер.

— Когато съмне — продължи невъзмутимо уличникът, — ще е късно. Тези долу ще ни създадат работа, няма да ни оставят време за госпожицата. А и похитителите ще са далеч.

— Най-напред ще се въоръжим с тояги и камъни — влезе в ролята на военачалник Териер. — Позицията ни е отлична. Пътеката може да се защитава и от сам човек. Ако се подготвим добре, част от моряците ще се отбраняват от хората на Симс, другите ще търсят следи от мис Хардинг.

Моряците не чакаха покана. Заловиха се да кършат и режат по-жилави клони, да правят остри, дебели тояги. После събраха купища камъни и това бяха артилерийските им снаряди… После издигнаха истинска крепост на скалата и барикадираха пътеката пак с камъни. Териер ги подреди така, че с един слаб натиск да полетят със страшна сила надолу по пътеката, да се изсипят като лавина над главите на евентуалните нападатели.

Бяха напълно изтощени, когато свършиха с всички военно отбранителни работи. Оставиха на пост Бланко и Дивайн и се натъркаляха на земята, трябваше поне малко да поспят, да съберат сили. След няколко часа щяха да се разделят. При крепостта оставаха Дивайн, Бланко и Сайер Кокала. Другите тръгнаха да търсят мис Хардинг.

Дивайн разбуди Териер на развиделяване. Бланко беше приготвил закуска и всички хапнаха с вълчи апетит. Неприятно бе, че нямат прясна вода, но това не беше сериозен проблем — рекичката бе наблизо. Всъщност това се отнасяше само за защитниците на крепостта. Другите, тези, които щяха да търсят Барбара Хардинг, разчитаха да намерят вода по пътя си. Запасиха се с малко сухари и поеха навътре към гората. Сайер Кокала вървя донякъде с тях. Дивайн го беше изпратил за вода. Денят щеше да е горещ във всяко отношение и новият „командващ“ бързаше да се запаси с всичко.

Малкият отряд се движеше към рекичката и внимателно оглеждаше пътеката и пространството от двете страни, търсеше следи. Териер бързо установи, че девойката е изминала стотина метра от скалата в посока към рекичката. Бяха я отвлекли от „Лотос“ с меки тенисни пантофки, които почти не оставяха следи и все пак французинът откри. Той заповяда на хората да се пръснат и да претърсят внимателно храсталаците от двете страни на пътеката. Взе със себе си Червения Сандерс и запълзя между храстите. От другата страна същото правеха Били Бърн и Уилсън.

Търсиха дълго и упорито. От време на време Териер се връщаше назад, проверяваше, съветваше се с останалите. Но следи нямаше. Така изминаха повече от километър, когато Били Бърн глухо извика. В гласа му се прокрадваха нотки на ужас и всички хукнаха към мястото, където беше приклекнал.

— А-а! — проточи той. — Тук са Милър и шведът… Ужасна картинка… Кой ли ги е подредил така?

Териер вдигна ръце нагоре и промълви нещо на френски. Откритието беше страшно и насочваше мислите му към нещо още по-страшно. В същото време Червения Сандерс, който не беше толкова образован, гледаше с открито подозрение към Били и питаше:

— Кой ги е заклал?

— Ловците на черепи! — прошепна ужасено французинът. — Боже мой, не разбирате ли? Нещастната девойка, какво ли я очаква?

Сандерс не разбираше, гледаше изумено и клатеше глава. Но Били пребледня и гласът му странно потреперваше, когато запита:

— Вие мислите, че и с нея са постъпили така?

Сърцето му биеше учестено, в душата му ставаше нещо, само че нямаше кога и как да се ориентира в чувствата си. Мразеше тази префинена девойка, но мисълта, че е застигната от такава ужасна и мъчителна смърт му беше непоносима. Вече не се радваше на нещастието й.

— О-о, боя се, че е жива! — простена Териер и моряците смаяно впериха очи в него. Познаваха само острия и властен глас, не този полуплач.

— Вие се боите, че не са я заклали, правилно ли съм разбрал? — извика Били Бърн, не вярвайки на ушите си.

— За нея щеше да е по-добре — обясни по-спокойно Териер. — Ако са я оставили жива, съдбата й ще е още по-ужасна.

— Вие мислите…

Уличникът потресено замлъкна. Беше разбрал какво влага в думите си Териер и потръпна от отвращение и гняв.

Не, той нямаше защо да изпитва по-топли чувства към жените и да ги отделя от мъжете. Напротив, до този момент той презираше всички жени без изключение. Знаеше, че сред мъжката половина могат да се срещнат и „детински мъже“, но жените? Те не бяха свестни, всички до една! Били смътно помнеше майка си. Тя често се напиваше и се превръщаше във вещица. Мислеше само за шишето ракия, до което може да се докопа. Детето Били ужасно се страхуваше от нея и покрай нея намрази всички жени. Никога не бе чул ласкава дума от майка си, нямаше понятие, че могат да съществуват и други отношения между майка и син, чувства на обич и уважение. А когато поотрасна и се откъсна от майчините поли, трябваше да се защитава и от жените, и от мъжете. Жените от неговата среда, от неговата улица, биеха също така жестоко, както и мъжете и той се защитаваше като отвръщаше на ударите с удар. Единственото, което можеше да изтъкне в своя защита, беше фактът, че го е правил само когато се защитаваше. Иначе не вдигаше ръка на жена.

Женската чистота и порядъчност беше постоянна тема за подигравки. Били Бърн искрено вярваше, че те не съществуват. За жените съдеше от единствения нему образец — майка си. И тъй като в нея нямаше нищо хубаво, тъй като я мразеше, мразеше и всички жени…

Барбара Хардинг мразеше два пъти повече, защото освен че е жена, бе представител на ненавистната по-горна класа. И му беше чудно, самият той не можеше да си обясни, защо така го потресе участта на тази девойка. Не се замисляше за причините, породили новите чувства. Просто се задушаваше от безсилна злоба и гняв към диваците, осмелили се да вдигнат ръка върху нея, да я отвлекат… Външно с нищо не издаде потресението си. Каза сухо, делово:

— Трябва да я намерим, боцмане! Трябва да отървем момичето!

И това беше ново за него, някаква непонятна сдържаност, лаконичност. При друг случай би избухнал, би излял поток от ругатни и кресливи закани, че ще се справи с черните муцуни, веднага щом ги намери. Този път премълча. Веждите му страшно се свиха, челюстта излезе напред, сивите очи гледаха сурово, заприлича на булдог, готов да се хвърли и разкъса неприятеля.

Териер продължаваше да оглежда труповете. По едно време посочи едва различими отпечатъци и глухо обясни, че други следи няма, че тези ще ги отведат навътре в гората.

Трябваше да вървят. Били Бърн пръв тръгна срещу неизвестността, размахвайки тоягата си, готов да срази армия от диваци.

— Що за хора са тези? — обади се предпазливият Сандерс.

— Малайски ловци на черепи — отговори лаконично Териер.

Сандерс изостана. Беше чувал за малайските ловци и това, което му бяха разказвали, бе повече от ужасно. Той улови Уилсън за ръката и зашепна в ухото му. Двамата гледаха глупаво в гърба на Териер, но не помръдваха, стояха като вкопани на пътеката.