Едгар Бъроуз
Синът на улицата (2)

II. „Полумесец“

Били нищо не помнеше и когато дойде на себе си, изобщо не можа да разбере къде се намира. Последното, което си спомняше пияната му глава, а тя направо се цепеше от болка, беше пияният моряк, празните бутилки, колода омазнени карти…

Морякът бе изчезнал. Били напразно се мъчеше да разбере как така се е напил и е изпуснал плячката от ръцете си. Главата го болеше ужасно, пресъхналият език трудно се обръщаше в устата. Всичко се люлееше пред очите му, дори стените на помещението, където лежеше. И при всяко полюляване нещо се събираше към гърлото му, нещо с отвратителна миризма…

Били затвори очи, но усещането за люлеене остана. Да лежи са затворени очи беше още по-неприятно. А най-лошото се състоеше в това, че никога не му се бе случвало да се напие така, да се чувства толкова зле. Дяволска работа! Били обиколи с мътен поглед люлеещите се стени. Нямаше прозорец, а някаква кръгла дупка, през която проникваше дрезгава светлина. По средата на стаята имаше маса, а над нея висеше лампа.

Очите му дълго се фокусираха върху лампата. И това, което видяха, възвърна част от разсъдъка му. Лампата се люлееше, не беше халюцинация на пиян човек, лампата се люлееше наляво и надясно. Стените също се движеха нагоре, надолу… Отвратително положение! Били пак затвори очи, но когато се реши да ги отвори, стаята продължаваше да се движи…

Изправи се с мъка, спусна крака към пода. Подът се движеше, леглото не беше стабилно. Нима бе още пиян? Били се добра до масата и се изправи — лампата се люлееше като език на камбана, не можеше да има никакво съмнение. Не беше вече пиян, но къде бе попаднал. Той отиде до кръглото прозорче, залепи лицето си до студеното, влажно стъкло. И истината проряза съзнанието му.

— Глупак, какъв глупак се оказах! — изстена. — Исках да задигна парите му, а той ме задигна цял-целеничък!

Не му остана време да блъска изтерзаната си глава. Вратата се отвори и на прага се показа нощният му познат.

— Е, как си, гълъбче? — попита ухилено той. — Как вървят работите?

— Свиня! — озъби се Били.

— Я, по-полека с приказките! — намръщи се човекът.

— А какво искаш, да ти целувам ръцете ли?

— Слушай, момчето ми — започна студено морякът, — аз съм шефът тук. Имай го предвид и говори по-вежливо, ако не искаш да си изпатиш. Казвам се Уорд. Искам да ме наричаш „Мистър Уорд“ и да бъдеш учтив. Разбра ли?

Били зяпна от изненада. После замислено се почеса по главата. Откакто беше пораснал и станал мъж не се бе обръщал към някого с това проклето „мистър“, не беше употребявал местоимението „вие“. Но главата го болеше нетърпимо, в стомаха му воюваха котка и куче и той се чувстваше толкова зле, че малко се интересуваше от приказките на моряка. Мина доста време, докато разбере, че му заповядват, че накърняват достойнството му. И най-лошото, докато осъзнае какво му се е случило. Беше настъпил краят на неговата свобода. Проклетият моряк се отнасяше с героя от Чикаго като с последен слуга. А това вече не можеше да се преглътне… Морякът трябваше да си го получи… Само че Били нямаше сили да вдигне ръка, а мозъкът някак вяло възприемаше фактите. Затова се отпусна като празен чувал на стола.

Морякът остана доволен. Реши, че младежът се е примирил. От опит знаеше, че безжалостното отношение и строгата дисциплина пречупват и най-коварните, избавят от неприятни сблъсъци по-нататък. Пак от опит знаеше, че най-добрият момент да се превие непокорната воля, е в първите часове след изтрезняването. И най-здравият човек е замаян от алкохола и изненадата, и най-силният се държи като пребито куче, докато не премине въздействието от уискито. А прашецът, който сипваше в чашите на хората, ги правеше още по-податливи на влияние.

Но морякът рано се радваше. Не знаеше, че има работа с Били Бърн от бандата на Кели. Главата му работеше зле, в стомаха му нещо се въртеше и изпращаше кисели сигнали към гърлото, предизвикваше гадене и оросяваше със студена пот челото му, но това не влияеше на безразсъдната му смелост. Били беше уличник, хулиган, измамник, крадец, побойник. Не се страхуваше да предизвика и сатаната на юмручен бой. Във всички долнопробни заведения на Чикаго се отнасяха с уважение към него, страхуваха се от удара на железните му юмруци. Той безнаказано закачаше жените и момичетата и никой от кавалерите им не смееше да ги защити, никой не искаше да се бие с него.

От гледна точка на обществения морал Били си беше измет, човешка отрепка, изхвърлена от кръга на порядъчните хора. Но не се считаше за такъв и не познаваше какво е страх. Живееше извън обществото, държеше се подло, потискаше по-слабите от него, но такъв го беше направила средата, в която израсна. Той просто не познаваше друг живот и други закони. И все пак си имаше свои понятия за чест и достойнство. Беше им неизменно верен и ги защитаваше до смърт. Можеше да го изтезават, да го режат на късове, пак нямаше да издаде другаря си. Щеше да умре, но за полицията щеше да си остане ням.

Точно защото се възприемаше като човек с чест и достойнство, точно затова той не позволяваше на никой да се отнася с него така, както си беше позволил морякът. Ако главата му беше по-бистра и краката по-твърди, нямаше да прости това отношение.

Морякът, господин Уорд, не знаеше кой е, не знаеше дори името му, но не му липсваше дързост. Той се приближи до масата и студено изрече:

— Виждаш ми се костелив орех и най-напред май ще трябва да те нашибам с бича, така че да не можеш да легнеш! Запомни веднъж завинаги, улична дрипо, това тук не е кръчмата! Аз ще те науча как трябва да се разговаря с почтените хора!

Били не разбра как точно трябва да се отнася с почтен човек като господин Уорд. Страшен удар за малко не изби челюстта му, в главата му нещо се пръсна, светнаха безброй малки звездички. Той се олюля, но не рухна на стола, а скочи на крака. Изведнъж изтрезня. Ударът намести мозъчните клетки, отвратителното гадене премина… Морякът беше прекалено самонадеян. Юмрукът, насочен за втори удар, разсече въздуха. Били Бърн не желаеше да му преподават по този начин. Били Бърн внезапно се преобрази. Той отскочи ловко назад, напрегна мишци и отговори с такъв удар, че морякът изумено простена и приклекна.

Пленникът се хвърли върху него като разярено куче. Започна ожесточена схватка. Били беше в своята стихия. Удряше с ръце и крака, действаше със зъби и нокти и жертвата започна отчаяно да вика за помощ. Когато притичаха хората от екипажа, начело с капитана, трябваше да издърпат от ръцете на разярения кандидат моряк един полужив човек. Уличният пройдоха беше стиснал гърлото на „почтения“ Уорд и блъскаше безжизнената му глава в пода. Още малко оставаше и мистър Уорд щеше да се пресели в друго царство.

Последното нещо, което Били чу, беше ревът на капитана и заповедта да спре. Последното, което видя и усети, бе вдигнатият пистолет и страшния удар по главата. После всичко потъна в мрак.

Този удар спаси живота на мистър Уорд.

Младежът се свести в тъмна, воняща дупка — корабния карцер. Беше окован с вериги.

Били прекара в това състояние цяла седмица. Капитанът го посещаваше всеки ден, биеше го, четеше правоучения, учеше го на „почтителност“ към по-силния. Били се мяташе като звяр в клетка, скърцаше със зъби и мълчеше. А след седмица се наложи да преместят новия член на екипажа в моряшкия кубрик. Рискуваха да се лишат от ценните мускули, от силата му, защото плъховете щяха да го изядат.

Не приличаше на човек. От постоянните удари в главата беше изгубил чувството за ориентация. Тялото го болеше, от раните капеше някаква кървава и гнойна течност.

— Чудесно изглежда! — одобри външността му капитанът. — Урокът беше полезен. Надявам се, че вече е научил къде му е мястото и как трябва да се държи с порядъчния човек, ако случайно го заговорят.

Били оживя, не предаде богу дух в тази ужасна седмица. И се превърна в блестящо доказателство за господството на материята над духа. Защото един човек с по-чувствителни нерви, щеше да опъне крака още в първите дни или да се самоубие по-късно. Но Били нямаше чувствителни нерви, не бе такъв. Той лежеше на койката, гледаше безсмислено в една точка и в това полусъзнателно състояние мечтаеше само за едно — за отмъщение.

Тази мисъл го вдигна бързо на крака. Не можеше да крои планове за мъст и да си остава безжизнен труп. Десетина дни след излизането си от карцера, той вече бродеше по палубата и дори изпълняваше по-лека работа. От другите моряци успя да научи, че се намира на кораба „Полумесец“ и че не е единственият, доставен по такъв начин на борда.

Екипажът представляваше отчаяна сбирщина от хора. Само пет-шест човека бяха дошли доброволно, бягайки по този начин от съд и затвор. Всички други бяха завлечени на борда чрез измама. Те станаха новите приятели на Били, защото и те бяха преминали през неговото изпитание.

Оказа се, че господин Уорд е боцман на кораба. Той сякаш беше забравил сбиването, при което една не се прости с живота. Не се приближаваше до Били, но не пропускаше да му възложи най-тежката и мръсна работа. Благодарение на „усилията“ му Били бързо премина курса на обучение и укрепна физически. Следите от честите заливания изчезнаха. Леката отпуснатост на тялото се стопи, превърна се в стоманени мускули. Подпухналата кожа се опъна, покри се със силен загар, мътните очи станаха ясни, светли, пронизващи. Стройната фигура беше по котешки гъвкава и той заприлича на пантера. Приятелите от бандата на Кели трудно биха познали в здравия и красив моряк предишния Били Бърн.

Характерът му също се промени. Остана смаян, когато разбра, че пее, че може да пее. И то по време на работа. Откритието го порази. Той, който презираше честния труд и беше убеден, че човек като него, роден от хора и захвърлен на улицата пак от хора, трябваше да живее на гърба на обществото, да прибира онова, което може да се прибере, той, именно той, харесваше тази работа и пееше, когато работи… Учудваше се, когато влагаше старание, когато искаше всичко да е свършено по възможно най-добър начин. Беше природно интелигентен и посвоему съвестен и тези качества бяха скоро оценени както от началството, така и от другарите му. Започнаха да се отнасят с уважение към него, да го слушат и да му възлагат по-отговорни задачи.

Не, не беше забравил подлата измама, не бе и простил. Просто изчакваше. Боцманът Уорд, който опита силата на Били, го избягваше. Но капитан Симс, който не знаеше кой е и какъв е Били, си играеше с огъня. Здравата тояга или бича бяха постоянно в ръцете му и неведнъж се стоварваха на гърба на бившия уличник от Чикаго. Погледът му потъмняваше и ако можеше да убива, капитанът отдавна да би станал храна на рибите. Само че не можеше, а Били се беше научил да се сдържа — помнеше плъховете от карцера. Но в душата му се бе образувала буца от ненавист, която растеше и той си даде клетва да даде добър урок на морската „кожа“. Рано или късно капитан Симс щеше да си го получи.

Екипажът се състоеше от хора като Били. „Полумесец“ беше пълен с хора, които имаха съвсем други понятия за добро, човешки чувства и приличие. Това бе родната среда на Били и той почти не тъгуваше за приятелите от Чикаго. Навсякъде беше едно и също. Както в Чикаго и на кораба човешките взаимоотношения се градяха на базата на силата и скоро Били си създаде приятели и врагове. Наистина бе едно и също. Улицата беше изчезнала, заменена от тясната палуба, но боевете си оставаха и Били почти винаги излизаше победител.

Началството не обичаше да се меси в споровете на хората от кубрика. Предоставяше на момчетата сами да решават проблемите си. И те ги решаваха с юмруци, без да затаяват злоба след това. Боят свършваше с някой разкървавен нос, избит зъб и многобройни синини, но хората си оставаха приятели. До следващия бой…

Били Бърн не се оплакваше. Всъщност той живееше пълноценно и това му харесваше. Кроеше си плановете за отмъщение, но и към началството не изпитваше истинска омраза. Разбираше методите на „работа“, приемаше ги като неизбежно зло. Но на борда имаше един човек, който намрази с цялата си душа. Не беше от екипажа. Бе пасажер и се наричаше Дивайн. И Били Бърн го мразеше, не защото този човек му беше сторил зло, а защото бе друг — като се започне от елегантните дрехи и изискани маниери и се стигне до неизменното самочувствие, което показваше, че е човек от друга класа, от ненавистното порядъчно и добро общество. Дивайн беше джентълмен и Били не можеше да му го прости.

Били Бърн, детето на улицата, мразеше всичко, което почитаха и уважаваха другите. Ненавиждаше ситите и самодоволни богаташи от Голямата улица, отхвърляше законите им. Той кипеше от гняв при всеки нов и лъскав автомобил, който се появяваше по улиците на езерния квартал и изпращаше след елегантните мъже и жени, седящи в тях, порой от мръсни, вулгарни ругатни. При вида на чиста, колосана яка около някой врат, очите му се наливаха с кръв. Изискаността, чистотата, доволството, външното приличие и добрите обноски предизвикваха у него почти физическо отвращение. Повдигаше му се от такива хора. Той мразеше всичко това. Понятията му за сила, мъжество, достойнство се сливаха с жестокостта, грубостта. Не беше той човекът, който ще падне толкова ниско и ще помогне, например, на жена да прекоси малка улица. Напротив, забавляваше се да гледа как гази във водата. И се заливаше от смях, ако падне, ако се окъпе в калната локва… Така се пада на всяка мръсница, която не знае как да ходи, особено на по-добре облечената мръсница…

Това бяха неясни, смътни чувства на омраза. Низвергнатият ненавиждаше всеки, имал по-добър шанс от него. Дивайн беше точно такъв — вежлив, охранен, самодоволен. Били побесняваше да го гледа как пуши пурата си всяка сутрин, как се разхожда по палубата. Не разбираше каква работа може да има този „пуяк“ на борда на кораб като „Полумесец“. Недоумяваше как слабото, изнежено същество е посмяло да тръгне на плаване в компанията на „истинските мъже“. Това го озадачаваше и го караше да се заглежда повече в Дивайн, много повече, отколкото му се искаше. Така откри, че очите на този млад и красив пътник всъщност гледат хитро, с някакво подло, предателско изражение. Този човек не беше толкова слаб, той бе способен на всичко, за да постигне своята цел и в това беше силата му. А Били го мразеше съвсем инстинктивно, не толкова като представител на друга класа, а като човек. Можеха да му смъкнат чистите дрехи, можеха да го омърлят с всевъзможни мръсотии, да пъхнат в устата му угарка, а не пура. Били пак нямаше да го признае за свой. Този красавец имаше някаква особена отличителна черта, която отблъскваше всеки порядъчен разбойник. Били ненавиждаше сладникавата лъжлива физиономия и омразата му се превърна в мания, в напаст за самия него. Той започна да обикаля като луд палубата в редките свободни минути, изпълнен с надежда, че „пуякът“ ще даде повод за свада.

Не можеше да контролира желанието да понабие господин Дивайн и така неволно подслуша част от разговора му с капитан Симс. Разбра малко, но достатъчно, за да съобрази, че пътникът не се намира на „Полумесец“ току-така и че заедно със Симс върти някаква мащабна по мошеничеството си работа.

Ама че „пуяк“! Той се оказа разбойник и мошеник като другите, но мошеник в друг образ, с държание на господар. Уууу! Юмруците на Били се свиха с такава сила, че ноктите разкървавиха плътта. Ако имаше начин, щеше да удуши моментално подлеца. Този човек петнеше честта на свестните разбойници!

Всъщност „Полумесец“ беше нает от пътника. Господин Дивайн ръководеше плаването, а парите за пътешествието бяха осигурени от някой си Клинкер от Сан Франциско, чийто длъжник бил „джентълменът“ Дивайн. Били дочу още две имена — Хардинг и Барбара. Двойката също участвала в начинанието и ако „работата“ се свършеше както трябва, всички щяха да получат много пари.

Били се върна в кубрика, където беше мястото му. Започна да разпитва. Обърна се към Сайер Кокала и Червения Сандерс, които отбираха от много неща, но и те не можаха да му кажат нищо.

„Полумесец“ продължи плаването по курса. Целта му бяха Хавайските острови. Капитанът нареди да хвърлят котва в пристанището на Хонолулу, нареди кораба до една бяла, чистичка яхта.