Едгар Бъроуз
Синът на улицата (4)

IV. Били Бърн и Били Малори

„Полумесец“ вдигна котва в пълна тъмнина. Екипажът посрещна с радост заповедта за отплаване. Не беше много приятно да се наблюдават екзотичните брегове от едно корабче. В командите на капитана също се долавяше повече бодрост. Той пък бе много доволен от сполучилата мисия на Териер. Изобщо началото беше блестящо и планът се изпълняваше като по ноти.

Когато разработваха този план, бяха отделили цяла седмица на Териер за спечелване доверието на Хардинг. Но той надмина всички очаквания и се справи блестящо само за един ден. Симс тайно се поздравяваше, че беше посочил за изпълнител на деликатната работа тъкмо Териер, а не някой друг.

Уорд също бе доволен. Нямаше да подлага повече самолюбието си на проверка, нямаше да се унижава и да играе ролята на лакей на високомерния си помощник. Субординацията беше възстановена, всеки пак бе заел мястото си. Но получеше ли своята част от богатството, гадният французин щеше добре да се запознае с характера на човек като Уорд. Той и оня дрипльо, който беше посмял да вдигне ръка. При мисълта за отмъщение кръвта на Уорд кипеше и Териер не преувеличаваше ни най-малко с предупреждението за опасност. Били Бърн си гледаше работата заедно с другите моряци и старателно обмисляше информацията на Териер и подслушания разговор. Сравняваше, претегляше, преценяваше своите „за“ и „против“. Не изпитваше доверие, но някак считаше, че Териер е прав. Защо трябваше да дели с боцмана, капитана и пуяка, след като можеше да отмъкне всичко сам, след като пак сам вършеше основната работа. Тази мисъл го развеселяваше. Щеше му се да види отнякъде останалите на „сухо“ съзаклятници. Не, щеше да участва с удоволствие в тази работа и без нито един долар. Заслужаваше си проклетата компания от отявлени мошеници да бъде излъгана, да бъде накарана да свали за малко маската и хората да покажат истинските си лица. Да, удоволствието щеше да бъде голямо, не беше за пренебрегване и изгодата. Били размишляваше за всичко това и търсеше най-подходящите хора сред моряците.

Разбира се, най-напред бяха одобрени кандидатурите на Сайер Кокала и Червения Сандерс. Били им направи знак, че трябва да поговорят и се вмъкна след тях в кубрика. И двамата посрещнаха с въодушевление предложението на Териер. И за двамата възможността да изиграят Симс и Уорд беше прекрасно и сладко отмъщение, което се подслаждаше и с доларите, които щяха да получат…

Сайер Кокала предложи третия човек за групата. Той считаше, че черният готвач Бланко е единственият свестен човек сред сбирщината главорези и че само на него може да се разчита. Били одобри идеята. Черният великан се харесваше и на него. Дълго обсъждаха качествата си и стигнаха до заключението, че трима достойни мъже са по-добри от четирима не толкова достойни и че ще свършат работа за повече от стотина. Повече съмишленици не им трябваха.

На втория ден след отплаването от Хавайските острови капитанът застана на мостика и повече не мръдна оттам. Оглеждаше внимателно хоризонта, дебнеше нещо. Какво — се разбра чак към два часа следобед. Тогава на хоризонта се появи леко облаче дим и „Полумесец“ моментално промени курса, обърна срещу приближаващия се кораб. И когато нямаше вече съмнение, че това е „Лотос“, капитан Симс разпореди да се свалят платната, да се спрат машините. А на яхтата се веселяха, оттам ясно долитаха човешки гласове, музика, смях.

— Лягай на дрейф!^[1] — последва заповедта му. — Окачи сигнали за бедствие! Хората да се прикрият на десния борд!

Малко от моряците се замислиха какво означава тази заповед. Бяха доволни от разнообразието, а и не беше тяхна работа да обсъждат заповедите на капитана. На всеки кораб, неговата дума е закон.

На отсрещния мостик застанаха двама души — Антон Хардинг и капитанът. Били знаеше и името му: Норис. Двамата наблюдаваха кораба, претърпял бедствие.

— Каква е тази работа, капитане? — разтревожи се милиардерът. — Не ми харесва особено, но трябва да им помогнем!

— Струва ми се, че вече съм виждал този платноход — отговори замислено капитанът. — И на мен не ми харесва, сър. Всичко там май е в ред. Палубата е чиста, хората стоят и ни гледат. Не, никак не ми харесва, но ще заповядам смяна на курса. Ще се приближим и ще узнаем, какво ги е принудило да търсят помощ. Ако наистина се нуждаят, ще им помогнем…

Мистър Хардинг остана доволен от това решение и побърза да съобщи на дъщеря си за случилото се.

— Колко интересно! — възкликна тя. — Е, това не е истинско корабокрушение, но аз съм във възторг, че ще видя нещо подобно. Горките хора, може би няколко дни се влачат от морските вълни и са гладни, жадни! Ние ще ги спасим, ще ги изтръгнем от ръцете на смъртта! Това е чудесно, татко! О, аз трябва да видя всичко, искам да се прехвърлим на потъващия кораб!

— Хайде, Барбара — спря я с усмивка Били Малори, приятел на семейство Хардинг, — не бъдете толкова ентусиазирана! Ако са странствали без вода и храна по морето, повече ще им трябва свещеник и ковчези, не вашата помощ. Не вярвам някой от тях да е в състояние да разказва интересни истории.

— Стига, Били — тупна с краче девойката, — вие сте непоносим! Чудесно разбирате какво искам да кажа и нарочно ме дразните. Не става въпрос за умиращи, а за хора, които са претърпели бедствие и се нуждаят от помощ. Те ще са благодарни за спасението си.

Младият Били Малори безгрижно сви рамене и отправи далекогледа си към кораба.

— Охо-о! — възкликна тревожно. — Работата изглежда сериозна. Корабът гори! Погледнете! Погледнете, сър!

Хардинг нямаше нужда от далекоглед. И така се виждаше, че на кораба нещо гори. Оттам се издигаха към небето кълбета сив дим. Но никой от „Лотос“ не можеше да забележи клечащия Уорд, който гореше на лист ламарина най-различни отпадъци, залети с петрол.

— Боже мой! — извика Хардинг. — Какъв ужас! — Вижте хората, погледнете как се мятат по палубата!

— Да, сър — потвърди капитан Норис, когато милиардерът, пъргаво се качи на мостика, — аз също виждам. Странно е, че по-рано нищо особено не се забелязваше. Но не можем да ги оставим в беда. Вече заповядах пълен ход напред и наредих на Форстер да приготви спасителните лодки.

— Отлично! — одобри собственикът на яхтата. — Колкото по-бързо стигнем до тях, толкова по-добре!

Капитанът поклати глава. Не изглеждаше особено доволен от предстоящата среща, имаше нещо, което го безпокоеше.

— Едно не разбирам — промърмори той, — защо тези хора не проявиха по-рано признаци на напрежение, на тревога? Чакаха ни да се приближим и тогава задимиха… Странно, много странно!

— Не правете догадки, капитане — засмя се Хардинг. — След няколко минути ще узнаем всичко. Възможно е пожарът да е избухнал сега, да се е случило ненадейно…

— Тогава нямаше да се мятат така панически по палубата — възрази капитанът. — Ако пожарът е избухнал скоро, лесно ще го потушат и сами. Но ако корабът гори отдавна, тогава защо се мотаеха по палубата и ни зяпаха? Не, тук нещо не е наред! Впрочем, вие сте прав, след малко ще изясним как стоят нещата.

Спасителните лодки бяха спуснати. И доколкото можеше да се съди от борда на „Лотос“, те бързо се напълниха с екипажа на „Полумесец“. Корабът изглеждаше изоставен на съдбата си. Никой от „Лотос“ не можеше да подозира, че в капитанската каюта се крие мистър Лари Картрайт Дивайн и следи как се развиват събитията през илюминатора, а помощник-боцманът Териер гаси отпадъците, подпалени от Уорд.

Териер се бавеше. Развоят на събитията го безпокоеше, главно с това, че объркваше собствения му план. Бе си въобразявал, че ще успее да събере край себе си Били Бърн, Кокала, Червения и Бланко и в момента на абордажа да се обърне срещу Симс и Уорд. Беше се надявал, че тази помощ ще е оценена както подобава и че щом пиратите бъдат заловени или поне спрени, ще може да се яви като спасител пред хората от „Лотос“. В плана му влизаше и това да се представи като жертва, като човек, който до последния момент не е подозирал за замисъла на Симс и шайката му от главорези. А когато разбира намеренията, то съвсем естествено взема мерки за предотвратяване на нападението, за избягване на жертви.

— Те ще ни повярват — беше говорил той на Били, — няма как да не ни повярват. А щом ни приемат като приятели и защитници и намалят бдителността си, ние ще завземем кораба. Тогава ще искаме откуп не само за госпожицата, а за още десет-петнадесет души, които са богати колкото нея.

— Отлично! — одобри бившият уличен хъшлак. — Вие имате глава на раменете си и ставате за главатар!

Но Териер не беше съвсем искрен. Той купуваше верността на Били и другарите му с празни обещания, които нямаше намерение да изпълни. Всъщност се интересуваше само от красивата Барбара Хардинг и му стигаше нейното богатство. Искаше да се яви като спасител на очарователната госпожица пред баща й и след време, не много дълго, да поиска ръката й. Така пипваше милионите, без да рискува нищо. Лесно щеше да се отърве от съучастниците си. Могъщият тъст винаги можеше да уреди арестуването им, а той да ги убеди, че Били Бърн и компания са използвани само с цел да се всее разкол сред пиратите и спасителят да свърши благородното си дело. Те щяха да бъдат свалени в най-близкото пристанище и мистър Териер тайно щеше да се справи най-лесно, защото бяха прекалено простодушни. Но глупакът Уорд (дали беше толкова глупав?) провали целия план. Той се настани в първата лодка и се нагърби да ръководи абордажа на яхтата, като в същото време убеди капитана да остави Териер на „Полумесец“. Беше го обработил предварително с думите, че фалшивият граф може да бъде разпознат и така цялата работа да пропадне.

Уорд бе напълно сигурен, че нападението ще се окаже лесно. Разчиташе на изненадата, беше сигурен, че на една увеселителна яхта като „Лотос“ няма оръжие за защита. Е, ловни оръжия вероятно щяха да се намерят, пистолети също, но изнежените пасажери едва ли ще се съпротивляват дълго.

Териер умираше от злоба, от безсилен гняв. Вярваше напълно в предположенията на боцмана, но вярваше и на себе си и смяташе, че с неговата помощ хората от „Лотос“ щяха да съумеят да се защитят. Освен това беше уверен, че никой няма да посмее да задава въпроси. О-о, той умееше да се държи в обществото, имаше „титла“ и нито Барбара, нито баща й щяха да го разпитват за миналото му. А скандалът, който го бе принудил да напусне френския флот, беше почти погребан, отзвук в Съединените щати нямаше. Той можеше да стане отново почтен човек. Щеше да обожава красивата си жена и да живее богато с парите й. Да имаш зад гърба си един от индустриалните царе на Америка означаваше много. Кой би се осмелил да припомня миналото? Барбара Хардинг наистина щеше да стане графиня, щеше да стане член на един разорен, но древен френски род…

Проклетият Уорд сякаш прозря мечтите му и провали всичко в последния миг. Териер ядно стискаше юмруци и злобно се заканваше. Уорд сам подписа смъртната си присъда с тази подла постъпка…

… Териер свиваше юмруци и нищо не можеше да направи. За момента губеше играта. За момента, защото капитан Симс и хората му вече бяха на „Лотос“. Яхтата легна на дрейф, но никой не спусна въжените стълби. Капитан Норис искаше да знае първо какво се е случило.

— Аз съм капитан Джонс — излъга Симс. — Плавам на „Клоринда“ от дълги години и в момента държа курс към Йокохама. Натоварихме динамит от Сан Франциско. Вчера се повреди кормилото, а днес избухна пожар в един от трюмовете. Знаете какво е динамит, нали? Не можем да се справим с огъня. Молим да ни вземете на борда и да побързате да се махнете оттук. Корабът всеки момент ще гръмне и вие също сте в опасност.

— Трябва да побързаме, капитане — извика изплашеният мистър Хардинг. — Тук ще избухне такава бомба, че и нас ще помете.

— Не ми се нрави тази история — възрази пак предпазливият капитан Норис. — Първо, на кораба няма флаг, който да показва, че носи опасен товар и второ, дори да е така, няма опасност от избухване. На всички е известно, че това не става с огън, а с удар. Не, сър, тук нещо не е в ред и лицата на тези господа никак не ми харесват. Прекалено войнствени са за корабокрушенци! Виждали ли сте някога такива зверски физиономии?

— Съгласен съм, че не са много симпатични — усмихна се милиардерът, — но бъдете справедлив, не можем да съдим за хората само по външността им. Те са в беда и ние сме длъжни да ги вземем на борда. Така е, Норис. Ще видите, че щом се успокоят, лицата им ще започнат да ви се нравят.

— Яхтата е ваша, сър. Ако заповядате, готов съм да ги взема, но пак повтарям, тези корабокрушенци ме смущават…

 

 

— Не, капитане, ще ги вземем — не се съгласи Хардинг. — Можете да приемете желанието ми като заповед.

Капитанът мълчаливо козирува и даде необходимите нареждания. Лодките от пострадалия кораб се бяха залепили за яхтата. И оттам гледаха загорели враждебни и мрачни лица.

— Не ви ли приличат повече на пирати, сър? — попита Били Малори.

Мистър Хардинг не обърна внимание на въпроса, беше съсредоточил цялото си внимание върху бедстващите моряци.

— Значи сте съгласен, че са много живописни? — обади се Барбара Хардинг вместо баща си и инстинктивно се притисна към кавалера си.

— Живописни? — учуди се младият мъж. — Знаете ли, трудно мога да си представя някой от тези мъже коленичил пред вас с благодарствени думи за спасението си. Нали ви се иска да си поиграете на Дева спасителка.

— Били, вие говорите глупости — дръпна се девойката, — и ако не престанете, наистина ще ви се разсърдя! Понякога ставате много неприятен със забележките си…

— О-о, много се радвам, че поне едно нещо мога да направя! — прекъсна я със смях кавалерът. — Във всичко останало ме преследват несполуки.

— В какво например? — попита кокетливо Барбара.

— Как в какво? Старая се толкова много да ви бъда приятен, жадувам да чуя вашето „да“!

— Ах, боже мой! — извика с досада тя. — Вие непрекъснато разваляте всичко! Кога най-после ще изхвърлите тези глупави мисли от главата си?

— Нима вие смятате за глупост да си влюбен в най-прелестната девойка на света?

— О-о, престанете, моля ви! Ще ви чуят.

— На мен ми е все едно. Нека всички да узнаят! Аз се гордея с любовта си към вас, а вие не разбирате колко сте жестока. Барбара, говоря съвсем сериозно, готов съм да дам живота си за вас… Аз… Господи! Какво става?

— Били, боже мой, Били, какво правят те? — извика изплашено девойката. — Но те стрелят! Стрелят срещу татко! За бога, Били, направете нещо! Моля ви направете нещо, намесете се!

„Спасените“ бяха заобиколили мистър Хардинг, капитан Норис и голяма част от екипажа на „Лотос“. Хората се притискаха един към друг и се отдръпваха от насочените към тях пистолети. Чуха се и изстрели. Двама от моряците бяха направили опит за съпротива и вече лежаха мъртви в краката на другарите си.

— Спокойно! — извиси глас капитан Симс. — Предайте се и нищо лошо няма да се случи!

— Какво искате? — кресна Хардинг. — Излъгахте ни най-безочливо, но кажете условията си. Ако ви трябват пари, вземете всичко от яхтата и се махайте. Никой няма да ви попречи.

Капитан Симс не го слушаше. Очите му шареха по горната палуба, опипваха красивата девойка, която в страха си се притискаше до кавалера си. Искаше да разбере нея ли търсеха? Точно нея ли трябваше да отвлекат? На борда имаше и други жени, които търсеха защита от мистър Хардинг и капитан Норис. Те също бяха млади и красиви… Не, в девойката на горната палуба имаше нещо, което я отличаваше. Само тя можеше да бъде Барбара Хардинг!

Симс реши да се убеди в това и прибягна до хитрост. Не искаше да пита баща й или капитана, да възбужда излишни подозрения.

— Коя е тази жена на горната палуба? — извика грубо, предизвикателно. — С какво право я държите на яхтата? Дойдохме за нея!

— Как смеете! — ревна милиардерът. — Това е дъщеря ми! Вие сте луд…

— О, не, сър! — поклони се подигравателно пиратът. — Благодаря за изчерпателната информация! Исках да съм сигурен… Ей, Бърн, ти си най-близо до горната палуба! — извика към Били. — Доведи веднага момичето!

Били се подчини на заповедта. Започна да се катери пъргаво по желязната стълба. Другият Били, човекът с презиме Малори, се изтръгна от ръцете на девойката и се втурна да го посрещне. А моряците на „Лотос“ наблюдаваха сцената с безсилна ярост. Никой не можеше да мръдне, бяха пленници на разбойниците.

Били Бърн се катереше нагоре. Видът на човека, който го очакваше горе, събуди охотата за бой. Изгладени бели панталони, бели обувки, безупречна риза — всичко това го предизвикваше, възбуждаше.

Били Малори бе по-голям. Беше навършил двадесет и четири години, имаше широки рамене, висок ръст и изглеждаше силен. Името му не слизаше от спортните страници на вестниците. Били Малори — най-известният боксьор на Източните щати. Но в двубоя с Били Бърн той бе безпомощен, защото беше джентълмен и спазваше правилата, а срещу него се бе изправил гамен от Чикаго.

Шампионът по бокс имаше редица предимства. Ако Били Бърн беше на мястото му, той с един ритник щеше да се отърве от врага си. Но Били Малори не беше способен на подли удари. Той не би могъл да унизи или удари жена, а Били Бърн можеше и го правеше. Точно затова Били Малори чакаше Били Бърн да се качи на палубата. Тогава замахна със страшна сила и ръката му разсече въздуха. Противникът ловко беше приклекнал и от своя страна нанесе три последователни удара: един в челюстта и два под лъжичката. Не спазваше правилата…

Девойката, която конвулсивно се бе вцепила в перилата, видя как нейният защитник пада, как се гърчи на пода и размахва ръка за нов удар. Напразно! Били Бърн не вярваше в правилата, цял живот ги беше престъпвал, престъпи ги и този път и се хвърли върху жертвата. Ръцете му се впиха в гърлото на Били Малори, заудряха главата на прославения шампион в дъските. Изглеждаше, че черепът на Малори ще се пукне всеки момент. Но не, главата на един добре трениран боксьор е здрава и ударите разбудиха зверския инстинкт у джентълмена. Бърн беше оставил едната му ръка свободна и скоро я почувства забита в гърлото си. Вцепени в смъртна схватка, мъжете се търкаляха по палубата, хапеха се, дращеха се до кръв, ръмжаха като диви животни.

Били Малори започна да се предава. Непозволените три удара в значителна степен бяха отслабили силата му. Бившият чикагски побойник и уличник се възползва от това и нанесе още няколко удара по лицето. Отново непозволени, но резултатни, защото противникът рухна, излезе от строя, изгуби съзнание. Барбара Хардинг крещеше от страх и ужас. Последните думи на Били Малори горяха съзнанието й и тя с трепет гледаше смазаното му лице. Той й беше казал, че е готов да даде живота си нея…

— Какъв ужас! — разплака се тя. — Горкият! О, горкият Били!

Другият Били се изправи с мъка на крака. Силната му ръка я улови за рамото.

— Хайде! — заповяда с остър глас. — Слизай бързо надолу!

Барбара Хардинг впи ръце в перилата. Били Бърн я дръпна с такава сила, че вик на болка сгърчи побелелите й устни.

— Казах ти да вървиш! — изръмжа той. — Изпълнявай! И се прости с номерата, че ще ти издъня такъв юмрук, след който и родната ти майка няма да те хареса!

Мистър Хардинг не издържа, спусна се да помага на дъщеря си. Уорд го спря с един удар на пистолета. Главата на стареца увисна.

— По-внимателно, Бърн! — предупреди капитан Симс. — Вземи я на ръце и я носи, но внимавай! Тя ни е необходима жива.

Парализираната от страх девойка не оказа повече никаква съпротива. Били Бърн я смъкна на долната палуба. После други ръце я поеха и настаниха в една от лодките.

Нападението беше приключило за броени минути. Капитан Симс заповяда да се претърси яхтата и да се събере намереното оръжие. След това моряците от „Лотос“ получиха заповед да се върнат по местата си. Шестима от главорезите на „Полумесец“ останаха да ги пазят.

Симс се върна на кораба си. „Полумесец“ опъна платна и напълно невредим полетя по вълните. „Лотос“ го следваше на малко разстояние. Така плаваха две денонощия. Капитан Симс трябваше да се убеди, че са далеч от познатия тихоокеански път… И през тези две денонощия Барбара Хардинг стоя затворена в малка и мрачна каюта. Тя не виждаше никой друг, освен огромния негър, който три пъти дневно й носеше поднос с храна. За да я прибере непокътната вечерта…

„Полумесец“ легна на дрейф. Капитан Симс посети отново яхтата. По негова заповед моряците свалиха кормилото и го хвърлиха в морето. Машините бяха повредени, дори въглищата бяха изсипани извън борда. След няколко часа яхтата се превърна в безпомощна дървена черупка.

Барбара Хардинг можеше да гледа как разрушават яхтата на баща й. Разрешиха й да наблюдава този вандалски акт през малкото прозорче на каютата. И тя гледаше, ронеше горчиви сълзи и пак гледаше…

След като изпотрошиха всичко, разбойниците се върнаха до един на своя кораб. Повреденият „Полумесец“ изду платна и продължи да плава на изток. Скоро жалките останки на „Лотос“, изоставени сред океана със собственика и гостите му, с капитана и екипажа, изчезнаха в морската далечина.

Девойката нададе отчаян вик и се хвърли на леглото. Баща й не можеше да й помогне, беше принуден да я остави на произвола на съдбата… Проскърцването на вратата я накара да скочи, да се опомни. Бе готова да се защитава и гледаше смаяна, човекът пред себе си. Не можеше да повярва!