Едгар Бъроуз
Синът на улицата (12)

XII. Ода Иоримото

Малкият японец улови ръката на Барбара Хардинг и повтори:

— Да вървим!

Гласът му събуди една от жените. Тя вдигна глава, огледа равнодушно девойката и се обърна на другата страна, сякаш американските красавици са всекидневно явление в „двореца“ на Ода Иоримото.

— Какво искате от мен? — попита Барбара, сглобявайки с мъка японската фраза.

Ода Иоримото пусна ръката й, слисано я погледна. Чудно беше, че тази девойка знаеше да говори неговия език! Наистина, говореше някак странно, но все пак това бе неговият език! Но той беше княз и владетел и бе неприлично да се показва изненадан.

— Аз съм княз Ода Иоримото — заяви с достойнство. — Това са моите жени. Те спят. Ти също ще бъдеш моя жена, да вървим! После ще спиш.

— Почакайте, моля ви! — извика отчаяно Барбара, хвана се за последната примамка, както давещият се за сламка. — Ако ме пуснете, баща ми ще ви плати голям откуп. Ще получите десет хиляди йени, ако ме заведете при него жива и невредима!

Ода Иоримото поклати глава.

— Двадесет хиляди! — наддаде девойката.

Князът вдигна рамене.

— Сто хиляди! — изплака тя. — Помислете, това са сто хиляди йени! О, кажете сам колко искате, всичко ще ви се даде!

— Замълчи! — заповяда той. — Пари! За тях знам само от разказите на дедите си. Йени! Не съм виждал! За какво ми са пари? Земята ми е пълна с жълт метал, който струва повече от вашите пари. Ти си моя жена! Да вървим!

— Почакай! — примоли се Барбара. — Искам да ти кажа нещо, но… не в присъствието на тези жени…

Тя погледна многозначително към грубата врата. Ода Иоримото вдигна рамене с пълно безразличие. Бялата пленничка проявяваше капризи, но това беше по-добре от борба и отчаяна съпротива. Той кимна с глава и бутна вратата, поведе я в стаята.

Там царуваше непрогледна тъмнина, но князът вървеше спокойно и уверено, без да изпуска от железните си пръсти ръката на девойката.

— Е? — попита в средата на стаята и сграбчи раменете й.

— Мълчи! — изсъска тя и Ода Иоримото почувства ръката й на своя пояс.

За миг, само за миг, той остана много доволен. Бялата жена щеше да му достави удоволствие без съпротива… Друго не успя да помисли… Преди да усети опасността, острият меч беше измъкнат и гърлото му прерязано.

Дребното костеливо тяло рухна на пода.

Барбара Хардинг, изтънчената и благовъзпитана американка, дъщерята на милиардера Хардинг, изгуби самообладание и пак размаха меча. Продължи така, докато не се убеди, че е мъртъв, докато не видя как го е накълцала, превърнала в кайма. Чак тогава изохка и рухна до мъртвото тяло на японеца. Беше останала съвсем без сили.

Лежа като мъртва повече от десетина минути. Помътеното й съзнание отказваше да й напомни къде се намира и какво е станало. По едно време ръката й докосна мъртвото тяло и тя ужасено извика. И викът я накара да се опомни, да скочи на крака. Все още не можеше да се овладее. Трепереше и гледаше с широко отворени очи японеца. Но постепенно мозъчните клетки сигнализираха опасността, напомниха за положението и това върна донякъде самообладанието й, способността да чувства, да разсъждава. Тя се огледа, пристъпи на пръсти и надникна в голямата стая. Жените на княза очевидно бяха свикнали с всичко и спокойно спяха, не очакваха някой да вдигне ръка над повелителя и господаря.

Барбара ясно чуваше равномерното дишане, но не се решаваше да мине край тях, да прескочи телата им. Щеше ли да успее да се промъкне, без да закачи някоя от тях, без да я събуди? Щеше ли да бъде на свобода? Не искаше да мисли какво я очаква навън. Ако можеше да се измъкне невредима от „двореца“ щеше да бяга право към джунглата и там вече да търси път към морския бряг… Териер сигурно е вдигнал тревога, върви по следите… Може би ще го срещне?

Тя стисна здраво късия меч и предпазливо прекрачи прага. Една от жените се обърна в съня си, изохка и Барбара замръзна. Жената стана, примъкна се към огнището, започна да прави нещо там с глинените съдове. Беше съвсем ясно — приготвяше закуската на огромното семейство.

Девойката се върна назад, внимателно притвори вратата. Надеждата за спасение угасна. Обиколи стаята в напразно дирене на по-тежки вещи, с които да барикадира вратата. В един ъгъл откри куп дрехи, в друг — сушени зеленчуци, само това… Сети се за тялото на мъртвеца. То можеше да задържи дете или куче, но и това беше нещо и то отлагаше за малко откриването на деянието. Само не знаеше ще има ли сила и смелост да се допре до тялото…

Чувството за самосъхранение върши чудеса, превръща крехката и безпомощна жена в героиня, ако тя има дух и кураж. Барбара Хардинг притежаваше и двете. Тя преодоля отвращението си и с доста усилия примъкна тялото до вратата, затисна я. Не свали втория по-дълъг меч. Стисна здраво своето оръжие и се притаи зад трупа. Нищо друго не й оставаше, освен да продаде скъпо живота си. Не искаха йени, щяха да получат кръв, много кръв… Спомни си пак думите на Териер: „Ще се борим… Дявол да го вземе, още можем да се борим!“. О, тя имаше сили, още можеше да се бори!

Зад вратата шумът се усилваше. Явно хората се събуждаха. Заплакаха деца. Чуха се женски крясъци. Барбара разбираше повечето от думите, макар там да говореха странен японски език. В стаята просветля. Лъчите на изгряващото слънце и светлината проникнаха през един отвор под покрива. Това сигурно беше прозорец…

Девойка с два скока се намери там. Надигна се на пръсти, хвана с ръце долния край на прозореца и видя зелената стена на гората на стотина крачки от своя затвор. Но прозорчето беше много малко, за да се промъкне през него.

На вратата се почука. Женски глас канеше нея и княза на закуска. Любезен глас. Барбара се върна на мястото си и вдигна късия меч, приготви се да посрещне първия, който влезе в стаята. Жената почука още веднъж и гласът й се извиси. Викаше Ода Иоримото. Девойката отпусна меча. Трепереше от страх и в същото време се ядосваше, че не се е досетила по-рано — можеше да разшири отвора с помощта на този меч и беше изгубила ценно време.

Жената вече натискаше вратата, когато й хрумна лудата идея. Девойката прехапа устни, за да не избухне в истеричен смях. Надеждата бе много слаба, но нищо не пречеше да опита.

— Тихо! — прошепна тя през вратата. — Ода Иоримото спи. Той заповяда да не го будим.

От другата страна на вратата се чу лек, изненадан вик, после двусмислен смях и стъпките на жената се отдалечиха. Девойката дълбоко въздъхна. За момента опасността беше отминала.

Тя пак застана под прозореца. Започна мъчителна борба със здравото дърво. Не усети, не разбра как измина повече от час. Стресна я ново почукване. Този път отвън се обади мъжки глас.

— Ода Иоримото спи — прошепна пак тя и добави властно. — Махни се и не му пречи! Той е изморен и ще се разгневи, ако го събудиш.

Отвън се чу отново учудено възклицание. Нейният японски явно плашеше и шокираше подвластните на княза. Освен това мъжът беше по-настойчив.

— Князът заповяда да отидем днес на лов за главите на белите хора — отговори с настойчив шепот той. — Той ще се разгневи още повече, ако тръгнем без него. Пусни ме да поговоря с него, жена! Не вярвам, че Ода Иоримото може да спи толкова много. Защо трябва да вярвам на една бяла жена? Може би ти си омагьосала княза.

Той натисна вратата и мъртвото тяло се размърда с едно ужасно движение. Косите на Барбара настръхнаха. Но тя натисна с рамо вратата и гневно изсъска:

— Върви си! Заповядвам ти да си вървиш! Ако събудиш Ода Иоримото, той ще те убие! Ще убие и мен, ако вдигате шум.

Войникът се отдалечи. Барбара чу как говори с жените, но не разбра думите. После изглежда се засили и натисна с цялото си тяло вратата. Тя зейна. Но верният войн само прекрачи прага. Ножът веднага се заби във врата му, главата увисна. Той рухна до своя княз, без да издаде звук. Но жените видяха всичко. Девойката не успя да затвори вратата. Голямата стая изведнъж се разбуни, изпълни се с пискливи, изплашени викове. След малко виковете се чуха отвън. Жените ревяха за помощ, призоваваха войните да ги защитят, крещяха, че бялата жена е убила Ода Иоримото и Хава Нишо.

Улицата за един миг се изпълни със самураи, пищящи жени и виещи кучета. Войните започнаха да размахват мечовете, да питат какво точно е станало, да се приближават с дебнещи стъпки към вратата.

Барбара Хардинг я натискаше от другата страна, облегна се с цялата си крехка сила. Съзнаваше колко малка е тази сила и се прощаваше с живота. Оставаха й може би няколко минути. Очите и бяха притворени, устните шепнеха молитва. Беше опряла ножа на Ода Иоримото в гърдите си. Чакаше войните на княза да нахлуят вътре, за да го забие в собствената си плът. Нямаше да попадне жива в ръцете на тези средновековни самураи.

 

 

Териер тича няколко минути, докато настигне Били Бърн.

— Нали не си загубил следите? — попита задъхано.

— Как да ги загубя? — отвърна спокойно уличникът. — Никой не си е направил труда да ги заличава. Ясни са като на длан. Мога да кажа колко са били — дванадесет души! И слепец ще върви по такива следи.

— Трябва да сме много предпазливи, Бърн — зашепна французинът. — Случвало ми се е и друг път да имам работа с тази пасмина от главорези. Промъкват се като котки в гъсталаците и могат да ти забият копието в гърба, без да усетиш. Трябва да бързаме наистина, но ползата от нас ще е малка, ако попаднем на засада или загубим главите си.

Били Бърн оцени мъдрия съвет. Внимаваше за всяка своя крачка, оглеждаше се на всички страни. От булдог се превърна в гъвкава пантера. Новото, непознато чувство го гонеше, тласкаше напред, караше го да забравя за предпазливостта и да желае страстно среща с диваците.

Чувстваше се отговорен за това момиче. Един или два пъти му мина през ума защо трябва да изпитва отговорност, защо рискува главата си заради една жена, която мразеше, но мисълта не му харесваше и той я отпъждаше, залъгваше се, че прави това заради… откупа. Ако я спаси лично той, щеше да иска лъвския пай. Мисълта беше глупава и смешна и уличникът тихо ругаеше…

Териер едва го настигаше. Недоумяваше, не разбираше как така точно Били Бърн, човекът, който явно демонстрираше омразата си към мис Хардинг, как така точно той тича пръв напред.

— Ей, Бърн — опита се да го спре, — не трябва ли да почакаме Сандерс и Уилсън? Прекалено много изостанаха от нас. Четирима преследвачи са по-голяма сила от двама.

— Когато Били Бърн е един от двамата, можете да считате, че вече са четирима — отговори студено младежът и не спря.

Териер поклати глава и тръгна след него. По-добре беше да не изостава, да не се разделят поне двамата.

След половин час излязоха на платото и видяха селото. Били шумно въздъхна. Намерението му бе да тръгне направо и да устрои „генерална чистка“, но Териер рязко се възпротиви.

— Това е лудост, най-глупавото нещо, което можеше да направиш — започна да го убеждава. — Рискуваш не само нашия живот, Бърн, но и живота на момичето. Вече знаем, че е в селцето. Но преди да се тикнем там, трябва да открием в коя колиба са я затворили… По дяволите! Ама че скапана история! Можеш ли да си обясниш какво е това?

— Не мога да разбера — сви рамене уличникът. — Какво има толкова?

— Виждаш ли онези тримата, които вървят по улицата? — шепнеше развълнувано французинът. — Та това са японци, Бърн! И са толкова ловци на черепи, колкото и ние с теб! Вероятно сме объркали следите и сме попаднали не където трябва. Японците не се занимават с лов на черепи.

— Нямаше други следи — възрази Били. — Аз не съм сляп! Не ме интересува какви са, ловци на черепи или нещо друго, знам със сигурност, че те са отвлекли момичето. Това е неоспорим факт! Възможно е да са минали през селото и да са продължили по-нататък в гората, но не ми се вярва…

— Спри за малко, Бърн! — дръпна го Териер. — Идва някой, залегни бързо в храстите!

И двамата се притаиха, зачакаха. От джунглата се показа полуголо момче, слабо и дребно, с трудно определима възраст, което носеше сухи клони на рамо. Териер изчака да се изравни с него и скочи, запуши устата му, излая някаква заповед, останала неразбрана за Били. Уличникът не беше образован, но от един аристократ и пътешественик можеше да се очаква да знае и японски. Точно това обясни той на младежа и се обърна към момчето:

— Ако стоиш мирно и тихо, няма да ти сторим нищо лошо — прошепна властно. — Отговаряй точно и честно на въпросите, иначе ще те убием! Какво е това село?

— Не е село — започна гордо то, — а градът на Ода Иоримото, князът на Йоки! Аз съм Ода Исека, неговият син!

— Голямата колиба, тази сред селото, това ли е дворецът на княза?

— Да — отговори с достойнство момчето. — Дворецът на Ода Иоримото е в средата на града.

Териер беше пътешествал много из Далечния изток и познаваше не само езика, а и много от обичаите на източните народи. Той бързо съобрази, че девойката е още жива, но тя се намира в двореца на вожда. Но искаше да узнае повече, преди да предприеме нападението. Знаеше, че и разпита ще е много труден. Хората на Изтока от малки се възпитаваха да дават уклончиви отговори или да мълчат.

— Ода Иоримото ще убие ли бялата жена, която доведоха през нощта? — попита предпазливо.

— Синът не може да знае за намеренията на баща си — заяви детето.

— Тя жива ли е?

— Как мога да знам? Спях, когато са я довели. На сутринта чух от жените, че Ода Иоримото има нова жена.

— Ти видя ли я?

— Моите очи не можеха да проникнат през затворената врата. Тя беше вътре в стаята с баща ми, а аз трябваше да вървя за дърва.

— Какво дрънка тази маймунка? — попита нетърпеливо Били.

— Според думите му мис Хардинг е още жива и се намира в задната стая на най-голямата колиба, която за него е „дворец“ на княза на Йоки. Колибата се вижда… С мис Хардинг се е… затворил Ода Иоримото, хм-м-м, вождът или князът…

Уличникът скочи като ужилен, започна яростно да ругае. Беше готов да хукне към селото, но Териер увисна на гърба му, спря го със сила.

— Вече е излишно да бързаме, приятелю — отрони тъжно. — Каквото е станало, станало е. Ако сме предпазливи, ще спасим живота й, а за другото… за другото ще отмъстим след това. Трябва да се успокоиш и добре да помислим. Не си струва да се хвърляме с главите напред. Шансът ни е малък, трябва ни много късмет, за да проникнем в селото и да се измъкнем невредими заедно с мис Хардинг.

— Добре — съгласи се с въздишка Били. — Какво трябва да правим според вас?

— От другата страна гората почти влиза в селото. Оттам по-лесно можем да стигнем до „двореца“ на вожда. Трябва да се доберем до тази гадна колиба, наречена дворец, абсолютно незабелязано. За другото ще мислим на място.

— Ами китайчето?

— Не е китайче, японче е — въздъхна още по-дълбоко французинът. — Това е по-лошо. Ще трябва да го вземем с нас. Много странно село, странни, някак древни японци, никак не ми харесва това! Не мога да разбера…

— Не е ли по-добре да го удушим? — прекъсна го уличникът и злобно побутна момчето.

— Не си струва — възрази Териер. — Защо да убиваме едно дете, каква полза от това? Ще пролеем достатъчно кръв, когато влезем в селото.

— Все едно — настоя Били, — аз не бих се церемонил много с тази маймуна. Предпочитам да ги смачкам като червеи, всички до един!

Каза го, но така сякаш се оправдаваше. Виждаше му се чудовищно да се убие дете. Изпита срам, че беше принуден да го предложи. И пак потръпна, не можеше да се разбере сам… Ако постъпва все така, много скоро ще се докара с бели панталони и ще обуе обувки за тенис. Превръщаше се в изнежен лигльо… Били се отврати сам от себе си и сърдито плю на земята. Той беше мъж и щеше да забрави всички сантиментални глупости.

Териер хвана здраво момчето за ръка и тръгна към северния край на селото. Били, сърдит и намръщен, се повлече след него. Стигнаха безпрепятствено до задния двор на „княжеския дворец“, започнаха внимателно да се оглеждат, да се ориентират в обстановката. Уличникът по стар навик откри най-напред мястото, през което можеше да се проникне вътре в странната къща.

— Виждате ли онова малко отворче, прозорчето високо на стената, задната стена? — посочи той.

— Вероятно тя е там.

— Да, да — съгласи се бързо Териер. — Това очевидно е онази задна стая, за която говори момчето. Сега ще го вържем и ще му запушим устата, за да не ни издаде, след това ще разузнаем обстановката.

Бившият помощник-боцман натъпка кърпата си в устата на момчето, овърза краката и ръцете му със здрави моряшки възли.

— Ще трябва да търпиш, момченце — говореше кротко и си вършеше делово работата. — Ние ще изпълним задачата си, а теб вероятно ще те намерят след известно време и ще те освободят. Хайде, Бърн!

— Аз ще направя опит да мина през прозореца — предложи младежът. — Вие ще чакате тук и в случай че се явят други жълти маймуни, ще ги задържите. Ако ми потрябвате, ще махна с ръка. Тогава ще пристигнете на помощ с артилерията. С една дума аз отивам напред, а вие оставате да прикривате тила.

— Вие поемате голям риск, Бърн — промълви Териер. — Не е справедливо.

— Не се знае къде е по-големият риск — възрази сухо уличникът. — Един от нас няма да излезе жив от тази проклета история. На госпожицата ще е по-приятно да убият мен, не вас. Аз не й харесвам, тя се бои от мен. Вие сте от едно тесто и за нея ще е по-приятно като се измъкне от онази дупка и от целия този панаирджийски цирк да е с вас. Бедната, ще има нужда от утеха! Е, по-просто е да се каже, че не ми се иска много да се занимавам с нея. Жал ми е за женската, това е! — подсмръкна стеснително той. — И по дяволите откупа! Да не мислите, че на мен много ми е притрябвал!

— Почакай, Бърн — започна с трескава възбуда французинът. — Аз също трябва да ти кажа нещо. Не знам ще ми повярваш ли, но моментът не е подходящ да се лъжем един друг. Може би ще убият и двама ни, но ако загина аз, а ти останеш жив, то знай — аз наистина не искам проклетия откуп! Стремя се само да оправя бъркотията, подлостта, в която ни принудиха да участваме. Теб принудиха по-точно. Но аз… аз я обичам, Бърн! Тя все едно няма да узнае това, защото една почтена девойка не може да се омъжи за човек като мен. Аз се промених чрез любовта, никога няма да й призная чувствата си, но искам тя някак да разбере, че съм изкупил вината си. Само да я спасим и останем живи! Тогава при първа възможност ще я отведа до първото цивилизовано пристанище и ще я предам на властите, на баща й, без да поискам и цент… Може би това няма да се случи… Ако ме убият, кажи й това! Искам да го знае! Бях отвратителен негодник, но тя ме преобрази, родих се отново. Бърн, няма друга подобна девойка на света! Ние сме недостойни да дишаме един и същ въздух с нея, разбра ли? Разбираш ли защо настоявам аз да отида?

— А-а, отдавна забелязах колко сте затънали — ухили се Били, — и точно затова смятам, че не трябва да се пъхате пръв там! Впрочем защо да спорим? Имате ли монета? Дайте я, нека тя или съдбата решат кой да върви!

Териер показа монетата, определи: ези — тръгва Били, тура — походът е за него. После подхвърли монетата, остави я да падне на дланта му.

— Ези! — възкликна тържествуващо уличникът. — Отивам аз! А-а, почакайте! Какъв е този шум? Какво става там?

И двамата едновременно се обърнаха. Гледката ги развълнува. Към колибата на вожда отвсякъде се стичаха хора. Всички ръкомахаха оживено, крещяха, плачеха, надаваха някакви пронизителни стонове.

— Нещо лошо е станало — промълви глухо младежът и подуши около себе си като звяр. — Трябва да побързам… Хайде, доскоро!

Той кимна приятелски на другаря си (това също му се случваше за пръв път: да изпитва симпатия и приятелство към някой не от неговия кръг) и прелетя като стрела, като хищна птица откритото пространство между джунглата и колибата, прилепи се до въжделената стена на „княжеския дворец“. Стената с прозорчето…