Едгар Бъроуз
Синът на улицата (3)

III. Коварният план

Екипажът не получи разрешение за слизане на брега. Само боцманът Уорд и помощникът му се настаниха в една лодка и заминаха. Капитанът не остави хората си да бездействат и да зяпат към брега, накара ги да чистят и боядисват навсякъде, където имаше нужда. Били Бърн търкаше заедно с другите, защото нямаше кътче, което не се нуждаеше от намесата на човешка ръка, но все пак успя да забележи, че пътникът внезапно престана да излиза на палубата. От деня, когато „Полумесец“ хвърли котва в пристанището, пътникът се затвори в каютата си, излизаше да подиша въздух само през нощта. За сметка на това господин Дивайн се застояваше дълго на капитанския мостик и не сваляше поглед от красивата яхта, откъдето вятърът донасяше музика, човешки гласове, смях…

Уорд и Териер оставиха лодката на пристанището и пак там наеха стая в евтин крайбрежен хотел. Заплатиха предварително за цяла седмица и така си спечелиха уважението на персонала. Но постояха само час в желаната стаичка. Толкова, колкото да се преоблекат в цивилно облекло. След това те поеха към града. Помощникът се беше докарал с елегантен костюм, носеше копринена шапка. Началникът го следваше в по-скромен вълнен костюм и носеше два куфара. Спряха пред един от най-луксозните хотели. Попитаха за стая, но не се установиха в него. Намериха друг хотел и там помощник-боцманът се регистрира като „граф Анри Териер Кадене, придружен от камериера си, Франция“.

Двамата пътници едва се настаниха и графът изпрати лакея си да предаде чрез хотелския прислужник телеграма до господин Антон Хардинг, яхта „Лотос“. После и двамата зачакаха. Уорд се чувстваше много добре в елегантния апартамент, но Анри Териер се преобрази — изглеждаше джентълмен и аристократ до върха на ноктите си, обстановката му прилягаше напълно. Плуваше в свои води.

Никой не знаеше нещо определено за миналото на Анри Териер. Виждаше се, че превъзходно познава морското дело, че има прекрасни маниери, които го правеха свой във всяка компания и толкова. Капитан Симс уверяваше хората си, че е бивш офицер от френския военен флот, принуден да напусне поради някакви тъмни обстоятелства службата си. Той нямаше особени скрупули по отношение на тези причини, но сам се побояваше малко и не разпитваше. Французинът беше студен, мрачен и жесток, бърз като светкавица във всяко действие. Бяха го препоръчали господата Клинкер и Дивайн. Симс се подчини и го взе.

Беше плавал и друг път с Анри Териер, но макар той да владееше превъзходно работата си, капитанът не го обичаше твърде заради високомерието и предпочиташе да си има работа с по-обикновени хора. И сигурно щеше да си наеме друг помощник-боцман, ако не бяха настояли Клинкер и Дивайн.

Уорд откровено проявяваше неприязън към французина. Той ненавиждаше по принцип по-изтънчените и образовани хора. Тази „бяла кост“ го вбесяваше и ролята на лакей на своя високомерен помощник никак не беше по вкуса му. Само че нямаше пред кого да възрази и едва ли щеше да се намери някой от участниците в тази операция, който да се съгласи да го изслуша. Бяха му определили ролята, същата тази „бяла кост“ го караше да изпълнява задълженията на лакей, но златото оказа своето вълшебно въздействие и притъпи омразата. Дивайн беше обещал половин милион долара на командуването на „Полумесец“, ако планът успее. Уорд и новоизлюпеният граф щяха да са в числото на тези, които ще делят парите. Затова се примиряваха с присъствието си един до друг и чакаха отговор от банкера Антон Хардинг. Ролите бяха отрепетирани в каютата на господин Дивайн. Всеки знаеше точно какво да прави. Продължаваха да са враждебно настроени. Нямаха намерение да я обсъждат. Съзнаваха опасността и мълчаха, защото не знаеха за какво друго да си говорят. Помощник-боцманът се беше излегнал небрежно на едно кресло и пушеше пура. А неговият началник и слуга обикаляше с големи крачки стаята. Чакаха.

В същото време веселата компания, намираща се на борда на красивата бяла яхта, се канеше да слезе на брега. Точно тогава към яхтата се прилепи малка лодка и хотелският пратеник връчи на вахтения моряк някакво писмо. Капитан Симс ясно видя предаването на писмото, дори различи восъчния печат с помощта на бинокъла си. Видя и се усмихна доволно. Планът беше замислен блестящо и операцията по изпълнението започваше.

Орловите очи на Били Бърн забелязаха същото, но той не знаеше нищо и не разбираше нищо. Не беше от посветените. Лежеше върху куп стари платна и с ненавист наблюдаваше елегантните мъже и жени, които се веселяха на „Лотос“. Тези хора бяха представители на проклетия свят, от който той бе отхвърлен.

Вахтеният намери някакъв висок, побелял господин и му връчи писмото. Били се изплю от отвращение. Беше си представил чистите ръце на стареца, увисналата кожа, полираните нокти… Бе противна мисъл. Не знаеше какви точно са ръцете на стареца, но той разпечата плика, прочете листа и го подаде на младата жена, изправена до него, която весело разговаряше с неколцина младежи. Нейните ръце стопроцентово не бяха противни… И за съжаление не чуваше какво си говорят.

— Писмото се отнася повече за теб, Барбара — усмихваше се старецът. — Ако желаеш, мога да го поканя на обяд.

Девойката хвърли бегъл поглед на редовете.

„Драги господин Хардинг — прочете и вдигна вежди. — Позволете да ви препоръчам моя добър приятел граф Кадене, който вероятно ще пристигне в Хонолулу едновременно с вас. Графът е на околосветско пътешествие и чудесно познава островите. Той е много мил човек и аз съм убеден, че ще ви е приятно да се запознаете с него. Оставам ви сърдечно предан Л. Картрайт Дивайн“.

— Ох, този Лари — разсмя се девойката, — ще ме умори! Вечно открива някакви титулувани особи и те са все „големи“ и „скъпи“ приятели! Интересно е да се знае как е успял да пипне този граф…

— Или графът е пипнал него — допълни господин Хардинг. — Всъщност няма значение. Нищо не ни пречи да го поканим да вечеря с нас. Ще имаме едно малко развлечение. Утре сутрин вдигаме котва и познанството ще бъде много кратко.

— Хайде да го посетим в хотела — предложи Барбара, — и да го поканим на разходката из островите. Това ще е достатъчно за препоръките на Лари, а на вечеря ще го поканим само ако ни хареса.

— Както искаш, дъще — съгласи се старецът и даде нареждане да приготвят лодката.

Половин час по-късно два големи автомобила спряха пред хотела, където се бяха настанили Уорд и Териер. Антон Хардинг изпрати по пикалото визитната си картичка.

„Графът“ незабавно слезе. Той направи добро впечатление на всички от компанията, а Хардинг реши, че има работа с истински джентълмен. Дъщеря му, Барбара Хардинг, беше очарована. Тя настоя графът да се настани в нейния автомобил. Така помощник-боцманът се намери в обществото на милиардера Хардинг и неговата наследница, тръгна да разглежда островите заедно с тях.

Граф Кадене бе не само представителен мъж, а и много приятен събеседник. Изглежда нямаше място по света, което да не е посетил и което да не можеше да опише красноречиво и духовито. Знаеше много интересни неща и умееше да ги разказва живо, увлекателно. От студеното и потискащо държание не беше останало нищо. Бе самата любезност, самото безгрижие и по всичко личеше, че с чисто френска изтънченост се наслаждава на компанията на красивата и богата американка. И към края на деня започваха да се проявяват признаци, които сигурно щяха да хвърлят в смут господин Дивайн, ако можеше да ги види. Първо, „джентълменът“ и настоящ помощник-боцман изглеждаше доста увлечен по девойката и второ, той узна една новина, която го накара да се откаже от поканата за вечеря: „Лотос“ вдигаше котва на разсъмване, поемаше курс към Филипините.

— Много съжалявам — поклони се изискано той пред господин Хардинг. — Досадно е наистина, но имам важна среща довечера в града и не мога да присъствам на вечерята. О, ако това беше в моя власт, щях да изоставя всичките си работи, за да прекарам няколко часа във вашето общество, но уви, не съм господар на себе си…

„Графът“ говореше на бащата, но гледаше дъщерята. Девойка с по-беден светски опит би показала по някакъв начин чувствата си — съжаление, обида, облекчение. Барбара Хардинг вежливо се усмихна и се сбогува.

— Уверен съм, че скоро пак ще се видим, мис Хардинг — не издържа новият поклонник, придружи думите си с многозначителен поглед.

Барбара Хардинг не благоволи да разбере какво означават тези думи и какво се крие зад погледа. Ако беше направила поне малко усилие, може би щеше да открие в тях нещо неприлично, а ако се бе досетила какво означават всъщност, сърцето й сигурно щеше да замре от страх. Но тя не направи нито едното, нито другото. Очите на „графа“ я гледаха с такова откровено обожание, че тя не знаеше дали да се сърди или да се чувства поласкана.

„Графът“ изпрати Хардинг и дъщеря му с много поклони. После влетя като вихър в апартамента и още от вратата трескаво заяви:

— Бързо, колкото се може по-бързо! Трябва веднага да се върнем на борда на „Полумесец“. Яхтата им вдига котва утре призори. Вашите задължения на лакей се оказаха по-леки, отколкото очаквахте. Но аз мога да ви дам отлична препоръка, ако някога решите да си търсите място при друг господар.

— Не се увличайте, Териер — сряза го „лакеят“. — В този глупав маскарад участвам, без каквото и да е удоволствие и не желая да обсъждаме нещата. В тях няма нищо смешно. Не забравяйте, че съм ваш шеф, а освен това сам казахте, че трябва да се връщаме бързо на кораба.

Териер злобно го погледна, но премълча. Двамата заедно събраха вещите си. Господарят плати и беше изпратен с почтителен поклон. Придвижиха се по същия начин до другия хотел и там се преоблякоха в униформите си. Половин час по-късно „Полумесец“ прие на борда си боцмана Уорд и неговия помощник Териер.

Били Бърн чистеше край капитанската каюта и ги видя, дори си направи удоволствието да се изплези в напрегнатите им гърбове. Усещаше, че става нещо, но в момента не се интересуваше какво. Те бяха властта на кораба и човекът на улицата, ненавиждаш законите, реда, дисциплината, мразеше и тях, хората, които ги въплъщават. Много му се искаше да ги срещне нощно време на някоя тъмна уличка от своя квартал. Тогава добре щеше да си поиграе с тях…

Уорд и Териер се вмъкнаха в капитанската каюта. След малко там влезе и Дивайн. Били естествено не можеше да пропусне случая и да не подслуша. Прекалено угрижени бяха шефовете! Нещо ставаше. Сети се за откъслечните фрази, които беше дочул и реши да понаучи още нещичко. Не се притесняваше, че ще подслушва. Само се зае да търка вратата на капитанската каюта. Не виждаше хората вътре, но чуваше отлично, а вратата ставаше все по-лъскава.

Онова, което чу, го изненада. Замисляше се голяма, рискована операция и най-учудващото беше, че в нея участваше и такава мокра кокошка като пасажера Дивайн… Нима този хитрец така умело се преструваше на изнежено конте? Трябваше добре да се помисли около това.

Шефовете вътре в каютата споменаха името на някоя си госпожица Барбара Хардинг. Били не знаеше коя е тази особа, но беше много впечатлен, когато чу, че тя ще получи от баща си в деня на своята сватба двадесет милиона долара. Освен това тя си имала вече пет милиона, оставени й като наследство от майката. Бащата, мистър Хардинг, бил милионер и според думите на Дивайн най-богатият човек в Съединените щати.

Планът беше свързан с отвличането на богатата млада дама и искането на откуп. Дивайн трябваше да играе ролята на втория пленник, попаднал в ръцете на пиратите. Той поемаше задачата да накара девойката да се омъжи за него и така да приберат плюс откупа и милионите. Парите трябваше да се делят след това между капитан Симс, Уорд, Териер и неизвестния Клинкер. Моряците, които излагаха на опасност живота си в тази авантюра и които не подозираха в какво ги въвличат, щяха да получат по три заплати.

Господин Дивайн беше проучил доста работи, свързани със завещанието на татко Хардинг. Според това завещание съпругът на мис Барбара трябвало да получи първите десет милиона долара след смъртта на милиардера. Но Дивайн не беше разбрал дали този съпруг трябва да е одобрен и от бащата и точно това плашеше съзаклятниците. Опасяваха се от усложнения при получаването на парите.

Съвещанието завърши толкова внезапно, че Били едва успя да отскочи и да потъне в сянката. Но Териер го видя. Не сподели нищо с другарите си, насочи се към носа на кораба, обърна се рязко и почти се сблъска с Били, който се промъкваше към кубрика.

— Хей, ти! — извика властно. — Я ела тук!

Младежът инстинктивно сви глава между раменете си в очакване на удар. Помощник-боцманът учудено го погледна и позна моряка, който беше наредил добре Уорд.

— Наричат те Бърн, нали? — полузапита, полуустанови той и в гласа му нямаше злоба. — Отбий се за малко в каютата ми. Трябва да поговорим.

Били го последва на почтително разстояние. Беше възприел доста от уроците и вече знаеше как да се държи с „приличните“ хора.

— Приятелю — започна Териер без заобикалки, но след като провери добре ли е затворена вратата на каютата, — няма да те питам колко точно успя да подслушаш от разговора ни при капитана. Бягството ти показа, че си чул достатъчно, иначе защо трябваше да се криеш. Искам само да те предупредя да си държиш езика между зъбите и да бъдеш край мен, когато започнат събитията. Тази публика — направи неопределен жест той, — се готви за бесилката, а аз нямам никакво желание да й правя компания. Дивайн е глупак и ако го нямаше, щяхме да си разделим десет пъти по-богата плячка. Разбираш ли? Сигурно, защото ми изглеждаш умно и отракано момче. Аз си имам собствен план, за чието осъществяване ми е нужна помощта на трима или четирима смелчаги. Планът е добър и ако успеем, нито ти, нито аз ще служим повече на консервени кутии като „Полумесец“. Не е твоя работа какво ще правя аз, но ти гарантирам, че ти ще станеш богат. Знам какви чувства изпитваш към Уорд и мога да те уверя, че омразата ви е взаимна. Той ще намери начин да си отмъсти и със сигурност ще те лиши от полагаемото възнаграждение. Така че помисли добре на чия страна ще застанеш. С една дума, уважаеми Били Бърн, животът ви е в опасност, докато сте на кораба. Какво ще кажете за това?

— А-а! — проточи ухилено Били. — Никак не се боя от него! Нека само опита да си пъхне гагата, където не трябва, такъв пердах ще получи, че светът ще му се види тесен! На колко такива съм виждал сметката!

— Правилно, Бърн, не се съмнявам в уменията ти — потупа го приятелски Териер, — но ти забравяш с кого си имаш работа. Уорд няма да си пъхне гагата, както казваш и няма да се изложи на опасност. Той ще намери начин да те ликвидира. Мога да ти гарантирам, че след няколко дни всички ние ще участваме в малка престрелка, но ще те излъжа, ако ти кажа, че няма да получиш някой заблуден куршум в гърба. Уорд много го бива за тези неща. И дори да изпусне този случай, ще се явят много други. Пази се, приятелю! Ако си с мен и ме следваш, ще се отървеш от Уорд, Симс и Дивайн. Ще останеш не само жив, но ще получиш и много повече пари. Е, ти трябва да вземеш решение. С мен ли ще бъдеш или ще ме издадеш на онази компания? Помни, че трябва да споделиш с тях и за подслушването.

— О-о, за нищо на света не оставам с този пуяк Дивайн! — възкликна Били. — Искам само да обещаете честна подялба на плячката.

— Значи си съгласен? — зарадва се французинът.

Били Бърн стисна протегнатата ръка и попита:

— Какво трябва да правя? Вече съм ваш човек…

— Засега нищо — прекъсна го Териер. — Ще говорим на по-подходящо място, не искам никой друг да ни подслуша. При удобен случай ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш. Впрочем не, огледай се сред другарите си и виж кого можем да привлечем на наша страна. Трябват ми още трима-четирима души. Но преди това довърши работата си на палубата. Не трябва да будим подозрение и ако се покажа по-строг, моля те да не се сърдиш.

Били Бърн разбираше от конспирация и се съгласи с всичко. Радваше се, че си е намерил съюзник, привличаше го голямото приключение и беше готов да се подчини на французина. Той внушаваше респект.