Едгар Бъроуз
Синът на улицата (16)

XVI. Любов

Дните минаваха в седмици, седмиците в месец, а бегълците не напускаха островчето. Били Бърн започна да измисля предлог след предлог, за да отложи пътешествието до морския бряг. Разбира се, той знаеше, че все някога трябва да напуснат убежището си, но също така знаеше, че с напускането ще свърши и щастливият живот, че с пътешествието за него ще започне едно ново съществуване, за което беше тежко и мъчително да се мисли, а и нямаше полза.

Все пак искаше или не, краят наближаваше. Шансът да привлекат вниманието на някой кораб зависеше от присъствието им на брега край морето. Барбара Хардинг не можеше да живее вечно при първобитни условия. Трябваше да мисли преди всичко за нея. Той правеше това постоянно и по едно време започна да мисли, че няма да е толкова страшно да стане жертва на диваците. Не можеше да живее без любимата. Губеше я и в двата случая, но в смъртта поне нямаше да страда така.

Били Бърн бе съвсем наясно с положението, съзнаваше, че в света на Барбара Хардинг няма място за него. Девойката бързо ще го забрави в привичната си среда, ще започне да го презира… О-о, той щеше да направи всичко, за да я върне в цивилизования свят, но защо трябваше да бърза, нима не заслужаваше малко щастие? Нима тези щастливи дни и седмици не са най-голямата отплата за спасението на жената, която губеше и която така безпаметно обичаше?

Барбара Хардинг не се измъчваше от подобни чувства. И тя изпитваше носталгия, но не насилваше събитията. Живееше тихо и щастливо на островчето, което беше нарекла Манхатън. Обитаваше колибата дворец на Ривърсайд Драйв, а точно срещу нейната бе колибата на Били. Беше допуснала роба си до квартала на „приличните хора“.

Така изминаха два месеца и Били изчерпи предлозите, с които отлагаше опасното пътешествие до морския бряг.

— Струва ми се, че не ви се иска особено да се върнете в Америка — забеляза веднъж Барбара. — Причините, които изтъквате за задържането ни тук, понякога изглеждат странни, друг път са смешни. Били, да си мисля ли, че вече се страхувате от опасностите, които ви очакват?

— Да, страхувам се — призна с горчива усмивка младежът. — Не от пътуването до брега, а от връщането в Америка. Боя се от… опасностите, които ме очакват там.

— Боже мой, какви опасности?

— О-о, най-различни! Не знам къде и как ще живея, не ставам за Голямата улица, не мога да ида и на друго място… Не, не от това ме е страх! Боя се, че там ще ви загубя… Господи! — извика отчаяно и презря всичките си клетви и добри намерения. — Господи, не виждате ли, че ви обичам?

Барбара се взря в смутеното му лице с широко отворени очи и без да съзнава направи това, което повече от всичко можеше да го обиди — разсмя се.

Лицето на Били стана аленочервено, после изгуби всякакъв цвят, пребеля, прежълтя.

Девойката веднага съжали за нелепия смях и понечи да каже нещо, но точно тогава от брега се разнесоха пушечни изстрели. Били Бърн скочи, не я погледна, побягна. Тя се втурна след него. Той я спря, прошепна:

— Почакайте тук, скрийте се в храстите. Първо трябва да разбера кой стреля. Сигурно са бели хора, но по-безопасно ще е за вас, ако преди това се убедя сам. Не искам да ви видят. Кой знае какви хора са?

Изстрелите спряха, зачуха се човешки гласове. Били Бърн се приготви да прекоси реката. Този път го спря девойката.

— Няма смисъл, Били — каза твърдо. — Все едно скоро ще ги видим, ще разберем кои са. Те идват насам.

Тя улови ръката му и го принуди да приклекне до нея в храсталака. Зачакаха мълчаливо появяването на гостите.

— Китайци — промърмори по едно време той, така и не пожела да направи разлика между самураите и жълтоликите синове на Небесната империя.

— Да, но с тях има и двама бели — отговори с треперещ от вълнение глас девойката.

— Пленници — изръмжа Били. — Сигурно са последните оцелели от „Полумесец“.

Странната група вървеше по течението, всеки миг щеше да мине край брода, край острова. Били и Барбара се снишиха.

— Тези ми изглеждат съвсем непознати — прошепна младежът. — Вашите, как ги наричате, самураи, са ги взели в плен и ги водят може би на острова, за да им вземат главите. Защо ли се церемонят толкова? Не съм забелязал друг път да си избират специално място.

Барбара Хардинг стисна силно ръката му, впи нокти в дланта.

— Не, Били — извика, — това са… това са… Боже мой! Капитан Норис и боцманът Форстер от „Лотос“!

Били подскочи като ужилен. Изправи се с цял ръст и огледа групата. После властно нареди:

— Ще стоите съвсем тихичко тук и няма да се показвате! Отивам на разузнаване… Правя го за вас и ще се постарая да доведа хората ви… Защото ви обичам! Можете да се смеете до припадък, обичам ви!

Тя не се засмя, но той вече не беше при нея. Снишаваше се под храсти и дървета, докато стигне до реката, премина я незабелязано, самураите бяха на двадесетина крачки от него, но не го усетиха. И той се бе научил да минава безшумно, да изненадва врага.

Били Бърн приличаше на древен войн. Не го съзнаваше, но си беше така, въпреки съвременните дрехи. Той се прокрадваше след диваците като дивак, стискаше копие и се готвеше да го хвърли по тях. На колана му висеше дългият меч на Ода Иоримото, от кобура се показваше дръжката на пистолета, оставен от Териер. Странна и абсурдна картина… невероятен образ!

Копието полетя във въздуха и детето на големия град, на улицата, Били Бърн, издаде войнствен вик, на който би завидял всеки от племето на апахите. Наистина абсурдна смесица от образи, епохи, нрави, страсти…

Един от жълтоликите падна, пронизан от копието. Другите светкавично се обърнаха. Били Бърн се върна в двадесети век и извади пистолета, започна да стреля. Пленниците се възползваха от суматохата и нападнаха внезапно. В един миг стражата се видя обезоръжена, почти обезоръжена, но не се предаде. Двама от тях бяха убити. Пленниците размахваха техните оръжия, отзад тичаше големият бял човек и не спираше да стреля. Въпреки това самураите встъпиха в бой и то с яростта на прадедите си.

Били Бърн обратното — той изпитваше яростта на пленника, на защитника, на белия човек, който се бие за себеподобния. Насочи пистолета и в най-решителния момент оръжието пак засече. Той го захвърли встрани като ненужна вещ и размаха меча на Ода Иоримото. В това време капитан Норис прониза с копието му един от японците, който се промъкваше към гърба на великана. Шансовете се изравниха — трима срещу трима. Капитанът умело си служеше с копието и отблъскваше дългите мечове на самураите. Успя да се справи с противника си и се втурна да помага на Форстер…

Барбара Хардинг беше забравила заповедта на Били. Бе се изправила с цял ръст и наблюдаваше битката. Противникът на Били владееше меча по-добре и успя да го притисне. Напразно младежът се мъчеше да го хване, да го стисне с железните си ръце. Японецът ловко се отдръпваше, отблъскваше удари и сам нанасяше удари. Били започваше да губи. А една Хардинг не оставяше приятелите си в беда.

Девойката се въоръжи с късия меч и нагази в реката. Не беше я пресичала сама, не познаваше добре коварството й. Течението за малко да я отнесе. Но тя пренебрегна тази „дребна“ опасност и упорито продължи към брега. Струваше й се, че е изминала цяла вечност, докато се пребори с водата. Страхуваше се да погледне към Били, защото можеше да го види паднал, прободен, разсечен…

Младежът все още се държеше. Капитанът и боцманът имаха работа само с един японец и можеха да се справят. Това Барбара установи с един поглед и като стрела се впусна напред. Беше съзряла изкривеното в злобна, тържествуваща усмивка лице на самурая, забеляза лъжливата му маневра и как Били за миг се подлъгва и остава незащитен. Тежкият меч беше вдигнат. Барбара Хардинг закъсня само със секунда, за да предотврати удара и спаси Били, но не и за отмъщението. Войнът не можа да се порадва на победата. Едва беше нанесъл удара и късия меч на Ода Иоримото се заби в сърцето му.

Девойката се отпусна на колене, взе главата на Били в ръцете си, задави се от ридания. Изглеждаше, че животът е напуснал това грамадно, силно тяло. Отчаяна, ужасена, тя притисна ухо до устните му и не усети дихание.

— Били! — захълца. — Събудете се, моля ви! Съживете се! Простете ми за смеха… Били, о-о, Били, аз също ви обичам, затова се засмях. Отдавна копнеех да ми го кажете! Моля ви, Били, толкова ви обичам!

Дъщерята на милиардера Антон Хардинг, изтънчената млада дама, притискаше окървавената глава на уличника към гърдите си и ридаеше с глас. Целуваше тази красива глава със страстни целувки и високо оплакваше своя Били. Госпожицата, аристократката беше изчезнала, отстъпила място само на любящата жена…

Били Бърн отвори очи.

Барбара Хардинг поиска да избяга, но беше вече късно.

Две ръце нежно я привлякоха към могъщите гърди и тя сама поднесе устните си за целувка. Дълга целувка…

— Обичам ви, Били — промълви след време.

— Помните ли кой съм и какъв съм? — попита той и се изплаши, че щастието му мигом ще изчезне, ще се разпръсне, не посмя да произнесе и името й.

— Всичко помня, Били — усмихна се щастливо тя, — но това няма никакво значение. Обичам ви такъв, какъвто сте.

— Завинаги ли?

— Навеки! До смъртта!

Той пак потърси устните й, тя се сгуши до гърдите, потъна в сладката омая…

— Мистър, хм-м-м, ранен ли сте, мистър…? — извика капитан Норис и побутна Били.

Барбара изплашено се отдръпна и смотолеви:

— Не зная. Аз… аз исках да го свестя…

Капитанът се разсмя с висок, звънлив смях и това ядоса девойката. Тя тропна с краче и ядосано извика:

— Наистина исках да проверя дали диша, капитан Норис!

Той трепна, когато чу името си, погледна я учудено. Барбара вдигна косите си, даде възможност да разгледа лицето й и капитанът смаяно запелтечи:

— Мис Хардинг! За бога, жива ли сте, мис Хардинг! Не мога да повярвам! Боже мой! Вие ли сте, мис Хардинг?

— Разбира се, че съм жива, капитане! — засмя се тя. — Съвсем жива, съвсем цяла и в добро здраве! А сега ще ми кажете ли как попаднахте тук?

— Това е дълга история, мис Хардинг — въздъхна капитанът. — Не знам откъде да я започна, но вие трябва да сте готова за най-лошото.

— Татко! — олюля се девойката, в очите й се появи див ужас. — Татко! Нима е умрял?

— Не, не! Какво говоря? Не знам точно, надявам се да е жив. Жълтите дяволи го плениха, страхувам се да не са извършили вече пъкленото си дело… Ние бяхме тръгнали на помощ, когато хванаха и нас. Вашият баща и мистър Малори изчезнаха преди три дни.

— Малори! — обади се Били Бърн и вдигна окървавената си глава. — Нима е жив?

— Вчера беше още жив — отговори Норис, погледна и не го позна, кръвта, стичаща се по лицето на младежа, му попречи. — Разбрах го и от разговора на японците, от които вие така мъжествено ни спасихте. Благодаря, мистър, е-е…

— Слава богу! Слава богу! — вдигна ръце мистър е-е…

— Но защо мислихте, че е умрял? — попита подозрително капитанът и внимателно се вгледа в лицето му, направи усилие да си спомни. — Познавате ли го?

Друг вероятно би избегнал отговора точно в този момент, но не и Били Бърн. Той изтри кръвта от лицето си и честно призна:

— Мислех, че съм го убил в деня, когато нападнахме „Лотос“.

— Вие? Вие сте били сред разбойниците? Вие сте един от тях? Значи вие сте негодникът, който преби мистър Малори? Мис Хардинг, той направил ли ви е нещо лошо?

Нещастният капитан не можеше да повярва, беше смутен и невероятно шокиран да намери дъщерята на господаря си в такава компания.

— Не бива да го съдите толкова строго, капитане — обади се тя. — Ако не беше той, отдавна да не съм между живите. Можеше да ме сполети и нещо по-лошо от смъртта. Мистър Бърн е мъжествен и благороден човек и аз никога няма да забравя неговата самоотверженост. Някога ще ви разкажа подробно какво е направил той за мен. Не забравяйте, че той спаси и вас!

— Вярно е и аз съм признателен. Не разбирам само защо той се радва толкова за мистър Малори?

— Не се мъчете — усмихна се Били, — няма да разберете. За мен е важно, че той е жив, че една безсмислена смърт не тежи на съвестта ми. Ще ни разкажете ли сега какво се е случило с вас?

— Ами не знам…

— Не съм от пиратите, капитан Норис, можете да говорите спокойно.

— Добре. Когато ни изоставиха така подло всред океана, ние сигнализирахме със запасната радиостанция. За щастие не подозираха, че я имаме. Започнахме да даваме сигнали за помощ. След няколко дни ни прибра военният кораб „Аляска“ Командирът на кораба ни даде хора и всичко необходимо, за да поправим яхтата. Пак той ни снабди с храна, въглища и вода и ние започнахме преследването… „Аляска“ ни придружи за всеки случай…

— Значи така попаднахте на острова? — вметна Били.

— Ние преследвахме кораба „Клоринда“ — продължи унесено капитанът, — не подозирахме измамата, не знаехме, че капитан Симс се е представил за друг и ни е излъгал. Най-после попаднахме на някаква следа, бяхте отплавали на север от Суматра, бяха ви забелязали. Попаднахме на друг пират, един китаец. Този нещастник спомена, че чул за кораб подобен на „Клоринда“, който се разбил, тоест бил захвърлен на един от островите в тази част на океана. Ние открихме острова, попаднахме на останките на „Полумесец“, после на разбойниците, които ни нападнаха. Невероятна какофония беше. Бяха страшно изплашени и лъжеха един през друг, стараейки се да стоварят вината си върху другия. В края на краищата успяхме да изясним, че помощник-боцманът Териер и един моряк на име Бърн са ви отвлекли във вътрешността на острова. Увериха ни, че сте загинали и ние наистина повярвахме, но заловихме един туземец, който ни каза, че сте избягали и се криете някъде на острова. Не можели да открият следите ви.

— А мистър Дивайн? — попита плахо Барбара. — Не чухте ли нищо за съдбата на Лари Картрайт Дивайн? Някога той ми беше… да, бе мой приятел.

— Дивайн! А-а, онзи, който се застрелял!

— О-о!

— Така казаха моряците, мис Хардинг. Впрочем обясненията бяха мъгливи и противоречиви. Командирът на „Аляска“ проведе нещо като следствие и трябваше да съдят един огромен чернокож, готвача Бланко. Това беше в деня, когато тръгнахме да ви търсим. Посъветвах баща ви да вземем с нас въоръжен отряд. Капитанът на „Аляска“ бе така любезен да ни предложи и да почака няколко дни, но баща ви много бързаше. Тръгнахме шестима: вашият баща, Малори, аз, Форстер и двама моряци доброволци от „Лотос“. Преди три дни японците ни нападнаха и похитиха баща ви и Малори. Ние успяхме да избягаме, но се заблудихме в джунглата и ни хванаха почти пред очите ви. Моряците се измъкнаха, но са ранени и аз се притеснявам за тях. Ние с Форстер сме тук, пред вас и благодарение на вас — живи и свободни. Това е.

Били Бърн се обърна и започна да събира оръжията си.

— Ще останете при мис Хардинг — каза властно на капитан Норис. — Ще я пазите и ще си отваряте добре очите. Ако аз не се върна, моряците от „Аляска“ ще ви намерят и приберат. Не тръгвайте сами, рискувате пак да попаднете на засада. Сбогом, мис Хардинг.

— Били! — хвърли се към него тя. — Къде ще ходите?

Нямаше нужда от отговор. Чудесно разбираше къде. Уличникът поемаше нов риск. Отиваше да спаси баща й и мистър Малори.