Едгар Бъроуз
Синът на улицата (18)

XVIII. Много късно

Били Бърн лежа под дървото повече от час. Стреляше от време на време с пистолета, за да покаже, че са в гората. Чувстваше се много зле и не мислеше почти за нищо. Гледаше призрачното небе и изпращаше по някой изстрел към звездите, за да могат Антон Хардинг и Били Малори да се отдалечат на достатъчно безопасно разстояние. А когато усети, че силите съвсем го изоставят изпразни цялата пачка и стенейки глухо от болка, запълзя навътре към джунглата. Търсеше тихо и спокойно местенце, където да умре.

Огромното тяло се виеше и гърчеше със страшни мъки. Но и волята не можа в един момент да накара мускулите да се напрегнат. Не успя да намери въжделеното местенце. Беше пропълзял стотина метра, когато земята се продъни под него и той потъна в някаква преизподня. Не, не бе загубил съзнание. Беше попаднал в дупка, вълча яма, изровена от диваците. Опита, разбира се, да се залови за нещо, да се измъкне, но мишците не желаеха да слушат. Болката беше непоносима, виеше му се свят, всичко около него се въртеше, умираше. Потъваше, потъваше, докато джунглата вихрено се завъртя и светът пропадна.

Били Бърн се свести от случайните слънчеви лъчи, които проникваха между дърветата в дупката и галеха лицето му. Големите ръце опипаха тялото, устните промълвиха:

— По дяволите! Мислех, че съм умрял!

Раните бяха престанали да кървят, но тялото беше немощно.

— Ясно — промърмориха пак напуканите устни, — не ми е дошло още времето да пукна…

Не беше пукнал и веднага се замисли за Антон Хардинг и Били Малори. Дали бяха успели да се доберат до Барбара? Малори я обичаше и съвсем естествено и тя го обичаше… Нека да бъде щастлива. Не изпитваше ревност. Малори бе като нея, от нейния кръг, принадлежеше към обществото на „приличните хора“. Детето на улицата беше опитало да стане „приличен“ човек и времето се бе оказало много късо, не можа да се научи. Но не в това беше проблемът. Той можеше да се излъска, издокара, но щеше ли да стане един от тях? Били Бърн, синът на улицата! Та Барбара сигурно щеше да се срамува от него постоянно, а това щеше да измъчва и двамата! Какво щеше да остане от любовта им тогава?

Не, по-добре, че стана така. Той изпита един чуден миг на щастие и това му стигаше. Щеше да умре щастлив и в мир със съвестта си, беше направил всичко, за да се очисти от вината пред Барбара Хардинг и Били Малори. Споменът за него ще е добър, чист, ще говорят за него и на децата си. Е, имаше вероятност да остане и жив, малка вероятност, но все пак вероятност, тогава ситуацията нямаше да е много приятна. Те ще се притесняват, ще си мислят, че стои на пътя и щастието им, ще се чувстват задължени към него и това рано или късно ще започне да ги дразни. Не можеше цял живот да изпитват благодарност! Не, смъртта беше за предпочитане!

Но Били Бърн не умря. Могъщият организъм бързо се възстановеше. Един ден почивка в дупката и той вече правеше опити да се измъкне. Гладът и жаждата го накараха привечер да започне да се катери по стръмните стени на ямата. Не беше трудно. Нощта бързо настъпваше и той почака да се стъмни напълно, издигна се нагоре. Никъде не се виждаха туземци. Някъде отдалеч долиташе шум от селото. Сигурно самураите привършваха последните си дневни дела, за да се отдадат след малко на почивката и съня.

Младежът стигна с пълзене ручейчето, където бяха погребали Териер. Пътешествието му отне повече време, отколкото си мислеше, но завърши успешно. Студената вода го освежи, укрепи силата му, а дивите плодове заситиха глада. Можеше да върви към Манхатън, към островчето, където се криеше Барбара Хардинг.

Пътят му отне цели три денонощия. И неведнъж се питаше през това време — защо отива там, има ли смисъл? Нали искаше да умре, за да остави Барбара свободна?

Страдаше ужасно, но беше млад и животът се оказа по-скъп.

— Ще живея някак си — мълвеше той. — Глупаво и срамно е да умра в някаква си дупка. Иска ми се да се поразходя по Голямата улица, да видя как ще се слисат момчетата… Нека още веднъж да видя Чикаго, да погуляя по кръчмите, пък тогава каквото ще да става!

Да, младостта и жизнеността не се предаваха. Можеше да е нещастен, но не искаше да умре на този остров. В никакъв случай! Искаше да се върне в родината, в родния град… Носталгията изведнъж се оказа много силна, по-силна от мъката. О-о, той никога нямаше да забрави допира с нежните ръце, омаята и сладостта на устните, думите, които вечно щяха да звучат в ушите му! „Обичам ви, Били, такъв какъвто сте!“ Немислима беше тази любов, но имаше и друго решение на проблема.

— Не е за мене тя — убеждаваше се сам, говореше си сам, — не е лъжица за нашата уста! Но ако не мога да живея с нея, то мога да направя това заради нея… ако тя поиска това… Но трябва да живея прилично… Тя не бива да се срамува заради Били Бърн, заради спомена, че го е прегръщала, целувала, споделяла любовта му…

Стигна реката на третата вечер, някъде около полунощ. Застана нерешително на брега. Трябваше ли да я буди, да тревожи нея и останалите? Е, нямаше да стърчи цяла нощ на брега. Щеше да прецапа брода и да легне край колибата й.

Не бе много лесно да прекоси буйната рекичка. Слаб беше, объркан, нещастен… безкрайно изтощен. Измъкна се от водата с последни сили и дълго лежа на пясъка. И когато почувства, че мускулите пак се стягат, че кръвта кипи във вените, стана и тръгна към колибата, към Ривърсайд Драйв.

Навсякъде беше тихо, безмълвно. Изглежда Барбара и спътниците й спяха много дълбоко. Значи в това се изразявало спокойствието — в здрав и дълбок сън? Преди два дни Барбара щеше да скочи при най-малкия шум… Сега спеше. Щеше да спи и Били. Пред прага на колибата, за да я изненада, да го види тя, щом прекрачи навън. Най-напред него да види…

Слънцето грееше ярко и весело, когато се събуди. Никой не го беше побутнал, никой не говореше, не възклицаваше радостно и учудено край него. Навсякъде царуваше пустота, ужасна пустота. Страшна мисъл прониза мозъка на Били, изгори го. Нима?… Той скочи и се втурна към своята колиба. Нямаше никой. Надникна и в колибата на Барбара — празна. Бяха заминали…

Заминали!

Дълбоко в душата си Били се надяваше, че ще срещне моряци, които са тръгнали да го търсят. Обстоятелството, че това не се случи го разочарова и разтревожи, но той не се замисли много-много върху този факт. И когато установи, че изобщо не бяха помислили за него, че бяха отхвърлили всякаква възможност за спасяването му, голяма буца заседна на гърлото му, задави го, две горещи сълзи заблестяха в очите му… В неговите, на „най-силния сред ловките и хитрите в Чикаго“!

Бяха го изоставили… Значи такъв беше моралът на „порядъчните хора?“ Захвърлиха го ранен и умиращ, без да се постараят поне да се уверят, че е мъртъв. Отвратително! Невероятно!

— Глупости! — възкликна младежът и се укори за мислите си, за огорчението. — Нали самият аз им казах да се махат, да ме оставят? Нали ги уверих, че ми остават броени часове? Вярвах си сам, защо да не повярват и те? Няма защо да ги обвинявам… Но ако бях на тяхното място, нямаше да постъпя така… Погребах Териер, когато почти умирах и зад гърба ми дебнеше глутницата на диваците… А те не са сами, имат на разположение войници, моряци. Какво щеше да им стане, ако се бяха уверили жив ли съм или мъртъв, ако се бяха погрижили поне да ме погребат? Можеха да проявят някаква почит… О-о, те сигурно точно това са направили! Отишли са на морския бряг, за да съставят отряд и да тръгнат да ме търсят…

Последната мисъл го ободри. Той вървя целия ден и въпреки умората успя да се добере до залива вече в тъмната нощ. Рухна на пясъка и мигновено заспа мъртвешки сън. Щеше да започне търсенето на яхтата и военния кораб на разсъмване.

Нямаше и следа от морски съдове. Били обикаля напразно. Чак към обяд се сети да се изкачи на скалата и да огледа морската шир, океана. И сърцето му се сви в непоносима болка. Недалеч димеше комина на военния кораб, редом до него се полюшваше бялата яхта: „Аляска“ и „Лотос“! Бяха отплавали без него, бавно и тържествено се отдалечаваха от брега…

О-о, не беше закъснял! Щеше да им даде знак!

С радостна възбуда Били Бърн се покатери на върха на скалата и размаха като знаме скъсаната риза.

Корабите плавно се отдалечаваха…

Били Бърн продължи да маха. Не разбираше, нямаха ли наблюдател там? Защо никой не поглеждаше към острова? Корабите неумолимо навлизаха навътре в океана, ставаха все по-малки, губеха се в хоризонта и чезнеха…

Изтощен, възмутен, отчаян Били Бърн падна от скалата. И там го завари луната, изгряла над спящия океан, погали го със студените си лъчи и продължи пътя, скри се зад тропическата гора. Човекът не помръдна.

 

 

Били Бърн изкара още три месеца на острова. Ловът на дивеч и риба го спаси от гладна смърт, водата от изворите утоляваше жаждата му. Раните зараснаха, предишната сила се върна, но душевната рана не спря да кърви.

Туземците не го закачаха. Вероятно не подозираха съществуването му. Той благоразумно не напускаше необитаемата част на острова и само от време на време виждаше случайни ловци. Криеше се от тях между скалите, в джунглата. Криеше се като зверовете, които те гонеха.

Най-после на хоризонта се появи дим. Той нарастваше, ставаше по-гъст и осезаем, докато от морето не изникна стройният корпус на голям кораб.

Нямаше намерение да спира. Само минаваше близо до острова.

Били трескаво събра суха шума и пръчки, запали огромен огън и над острова, над скалите се изви струйка дим. Корабът спокойно пореше вълните. Сякаш никой не забелязваше сигнала. Не, не! Той забави ход, зави, насочи се към скалистия пролом, към острова. Приближаваше се. Младежът можеше да различава вече и хората по палубата. И се спусна към брега. Тичаше, викаше, размахваше парцала, в който се беше превърнала ризата му.

От кораба спуснаха лодка.

Били изигра някакъв дивашки танц на брега, после се хвърли във водата и заплува да пресрещне лодката. Изпитваше огромно, безмерно щастие, невероятна радост, ликуваше, че среща бели хора. Моряците го измъкнаха и дълго оглеждаха белия великан; който се бе изхитрил да се яви пред тях със самурайски меч на колана и пистолет… Такова нещо не им се беше случвало да видят.

Великанът явно беше млад. Друго не можеше да се отгатне. Дълги черни коси се спускаха по гърба му, гъста брада скриваше лицето. Но сивите очи ярко блестяха, а от устата, скрита в рошавата растителност, започнаха да се сипят думи на типичен чикагски жаргон:

— Привет, момчета! Благодаря ви, че прибрахте кучето…

Изминаха още шест месеца.

По оживеното Шесто авеню в Ню Йорк вървеше висок широкоплещест мъж и събираше възхитените погледи на минувачите. Беше невероятно красив и още по-невероятно щастлив. Възкръсналият Били Бърн се бе върнал в родината. Деляха го само някакви си хиляда километра от Чикаго, от Голямата улица!

— Чудесно! Прекрасно! — мърмореше великанът и се усмихваше на минувачите. — Толкова е хубаво да стъпиш на родна земя!

Не се чувстваше самотен. В Ню Йорк имаше места, където можеше да срещне стари познати. Едно от тях помнеше отлично — малката гимнастическа зала близо до Батъри.

Точно там отиваше. Изкачи бавно стъпалата до третия етаж и бутна вратата. В мръсната, опушена и полутъмна зала седяха двама полуголи мъже. Недалеч от тях се полюляваше коженото полукълбо. Били го удари с юмрук и то отхвръкна, описа широка парабола. После застана пред един от мъжете — пълен отпуснат човек, който държеше в ръка голяма халба с бира. Това беше известният в света на боксьорите треньор и учител, „професор“ Касиди.

— Как сте със здравето, професоре? — попита весело Били.

— Добре, момчето ми — отговори добродушно дебелакът и попита: — Кой сте вие? Не съм ви виждал тук.

— Преди една година тук ме доведе Лари Хилмър от Чикаго. Наричат ме Бърн, Били Бърн.

— Правилно — възкликна професорът, — започвам да си спомням! Лари ви доведе и казваше, че ако ви вкара човек в работа, можете да направите чудеса, да станете шампион в тежката категория. Я да ви огледам! Какво се усмихвате! Излезе ли нещо от вас?

— Нямах възможност да тренирам — обясни добродушно Били. — Цяла година бях зает, хм-м-м, с друга работа. А преди това участвах в няколко мача и нито веднъж не ме победиха.

— Добре, момчето ми, радвам се за вас! Само че това е било преди година, не се знае как ще е сега. Какво искате от мен? Защо сте в Ню Йорк?

— Защото сега съм още по-силен и си търся работа…

— Чудесно, чудесно! — зарадва се дебелакът. — Тъкмо ми трябва спаринг-партньор, а вие наистина ми изглеждате як като бик. Мога да ви пробвам срещу ей този юначага.

Кривият пръст на професора посочи другия полугол мъж, който отегчено подръпваше от лулата си.

— Готвим го за един сериозен мач — обясни професорът. — Искате ли да пробвате с него?

Били радостно кимна с глава и започна да се съблича. Остана гол до кръста и разкри такава великолепна мускулатура, че професорът остави халбата и скочи от стола.

— А-а, това, което виждам е великолепно! — извика развълнувано. — Човече, къде си направил всичко това? Как си го постигнал? Желязо, не мускули! Сега ще видя как ще се държиш срещу Пит… Никой не е устоял срещу него… Хайде, започваме! Ей там има екип и ръкавици, приготвяй се по-бързо!

Великанът привлече вниманието и на помощник-треньора, бивш боксьор на име Харикен. Той огледа критично Били, опипа мускулите му, за малко не го накара да покаже и зъбите си, сякаш купуваше кон и доволно поклати глава:

— Здравеняк, истинска скала! Но Пит ще се справи и с него.

Пит, гордостта и надеждата на професор Касиди, наблюдаваше надменно и презрително суетнята около здравия новак. Той вероятно нямаше никакъв опит и сигурно щеше да се държи като теле на ринга, но поне нямаше да падне веднага като съдран чувал.

— Хайде! — плесна с ръце професорът. — Започвайте!

Това, което се случи в следващите минути, откри нов път в кариерата на професора. Пит, който оставяше и неговото име в историята на професионалния бокс, който му позволяваше да се гордее с умението си да обучава, докато Всевишния не определи последния му рунд…

Отначало противниците подскачаха като петли на ринга и се опознаваха. Пит беше по-опитен и по-самонадеян. Той издебна новака и нанесе страхотен удар с лявата ръка. Ударът можеше да повали бик. Били само потърка брадата си, разтърси глава… Пит откри гарда, беше уверен, че здравенякът ще рухне в краката му. Но върху него налетя ураган… Посипаха се удари и в мозъка на боксьора се пръснаха хиляди звездички, всичко се завъртя… Телата се вцепиха едно в друго. Харикен ги раздели. Професорът направи забележките си и всичко започна отначало.

Пит беше разярен. Ударите му бяха безрезултатни. Планината от кости и мускули оставаше непоклатима като скала. Той загуби самоувереност, започна да прави грешки.

Новакът си играеше с противника като котка с мишка, само дето доволно не мъркаше. Нанасяше светкавични, болезнени удари, отскачаше, пъргав като маймуна и пак удряше. Пит не можеше вече и да се защитава. Касиди с възторг следеше гъвкавите движения, точните удари, светкавичните реакции. Не гигант, а истинска златна мина, съкровище, което щеше да го отведе до висините на бокса!

Били направи измамно движение, железният юмрук се стрелна, докосна, сякаш погали челюстта на Пит. Нокаут! Пит остана да лежи в краката на новата надежда… Нямаше защо да броят секундите. Поваленият шампион едва ли щеше да се събуди по-рано от час и вече щеше да е бивш шампион.

Харикен хукна да налива студена вода. Професор Касиди забрави напълно любимеца си, задруса с две ръце огромната лапа на Били, завъртя се като пумпал около него.

— Не, не мога да повярвам! — говореше бързо, възбудено. — Забележително! Самороден талант, огромна сила… Нечувано! Невиждано!

— Дано не съм му счупил нещо? — обезпокои се Били.

— А-а, нищо му няма! Да върви по дяволите! Все едно, след като вас ви има, от него нищо на става. Ще се заема с вас, момчето ми! Ще ви направя прочут! Искате ли да работите с мен?

— Много ще се радвам — засмя се Били и някак стеснително помоли: — Можем да започнем веднага, но ще ми дадете ли да хапна нещичко? От вчера в стомаха ми няма нищо, ама нищичко. Трябва да го напълня…

Това беше последното, което срази окончателно мастития треньор и „професор“. Самородно злато! Беше попаднал на великия човек, на големия боксьор… Да нокаутира Пит, след като не беше ял цяло денонощие! Какво ли щеше да стане после, когато го нахрани? Кого да пусне срещу него, може би стадо бизони? Не, щеше да направи от Били Бърн, от този прекрасен великан, най-великия боксьор на века…