Метаданни
Данни
- Серия
- Синът на улицата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mucker, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Румяна Абаджиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Едуард Бъроуз
Заглавие: Синът на улицата
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Боивест“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „График Амат“
Редактор: Румяна Абаджиева
Художник: Георги Васев
Коректор: Борислава Тенева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1210
История
- — Добавяне
VII. Бурята
Този смерч бе истински бич за моряците, плаващи в тази част на Тихия океан. Беше божието наказание и почти винаги се стоварваше безмилостно върху безпомощните кораби. Той настигна „Полумесец“ и връхлетя неочаквано върху него със страшна сила. Дежурният наблюдател и човекът на кормилото бяха готови да се закълнат, че до вика на Териер небето и хоризонтът бяха съвършено чисти. Така си беше, стихията винаги нападаше ненадейно, не предупреждаваше, не даваше признаци за настъпващия ад.
Териер достатъчно бе плавал, за да разбере какво ги очаква. Той не криеше тревогата си, когато заповяда на моряците да се съберат, когато поиска да събудят капитана.
Симс се измъкна навън и видя, че хората вече трескаво работят: прибират платна, връзват въжета, вземат всички мерки да обезопасят кораба. Но колкото и да бързаха, не можаха да изпреварят бурята. Вихреният стълб на смерча налетя страховито. Морето и небето някак внезапно се сляха в едно, станаха кално жълти. Над водата се изви черен гъст облак, който стремително се носеше към кораба. Вятърът сякаш се освободи от сковаващите го до този момент вериги и побесня, започна да мята „Полумесец“ като празна кибритена кутийка. Потапяше го дълбоко във вълните, издигаше го на гребена на най-голямата, за да го запрати със страшна сила към следващата.
Само за един кратък миг платната бяха откъснати и отнесени надалеч. После във водата полетяха изпочупените реи[1], следвани от въжетата, от всичко останало на палубата. Корабът се завъртя в ужасен водовъртеж.
Хората не се задържаха на краката си. Падаха, вятърът безмилостно ги блъскаше в борда, нараняваше ги. Всеки гледаше да се вкопчи и задържи за нещо по-здраво. В настъпилия ад никой не чуваше и не разбираше какво се говори. Вятърът отнасяше псувните на Симс, който стискаше здраво перилата на капитанския мостик и не смееше да мръдне оттам. Умираше от ужас и не беше годен да даде една свястна команда. Точно когато спасението им зависеше от това!
Териер го остави да псува и пое отговорността да командва. Виковете му заставиха четирима от моряците да поемат кормилото и да маневрират по някакъв начин. Уорд и още няколко души размахваха брадви и се опитваха да свалят в морето счупената мачта, която натежаваше на единия борд и застрашаваше кораба. Вълните заливаха палубата, водата проникваше в трюма. Скелетът на кораба трещеше ужасно и можеше да се разцепи всяка секунда.
Помощник-боцманът, Симс, Уорд разбираха колко безнадеждно е положението им. Нямаше как да не го усетят и най-неопитните моряци. „Полумесец“ не беше в състояние да издържи повече от половин час. Корабът беше попаднал точно в центъра на ужасния ураган. Грамадни като планини вълни се сгромолясваха върху палубата и помитаха всичко пред себе си. Няколко души изчезнаха зад борда. Не знаеха кои са, а и не се интересуваха. Инстинктът за самосъхранение помете и последните остатъци от дисциплина. Всеки мислеше само за собствената си кожа и оставяше кораба на произвола на съдбата. В паниката хората ревяха, крещяха, вцепваха се с мъртва хватка за борда, перилата, мачтите, котвените вериги, за всичко, за което можеха да се държат…
Първи дезертираха капитан Симс и Уорд. Потърсиха спасение под палубата. Само Териер не се предаде, продължи да крещи и убеждава, но паниката и страхът са най-опасни, че така няма да се спасят. Той единствен полагаше усилия да задържи още малко кораба на повърхността. Само в това бе шансът им. Колкото по-дълго „Полумесец“ останеше здрав и що-годе управляем в ръцете им, толкова повече нарастваше шансът за спасение.
Били Бърн не изоставаше от шефа си. Това беше неговото морско кръщение и той за първи път се срещаше очи в очи със смъртта. Не бе подозирал, че морето може да бъде толкова свирепо. Но в същото време никога не беше изпитвал такава сила, такова желание да се пребори със стихията, да я победи. Безделието и общата паника бяха обстановката, която познаваше най-добре, която бе свикнал да презира. И наблюдаваше със злобна насмешка изплашените до смърт мъже, които пълзяха като червеи по палубата, стремяха се към каютите, търсеха спасение там.
Не изпитваше страх. Стоеше на палубата, държеше се с една ръка и наблюдаваше удивено как бурята троши кораба. Териер го съзря точно в този момент и си помисли, че се е смразил от страх. „Правилно прецених като мръсник и страхливец този земен плъх…“ Само това се мярна в съзнанието. После страшна вълна откъсна ръцете му от перилата, подхвана го и го понесе в буйния си поток по палубата. Един миг и мътната вода щеше да го хвърли зад борда…
Но мигът пропадна. Били Бърн съвсем не беше изплашен. Той се наслаждаваше на стихията и хазартно следеше шефа си. Бе готов да заложи на него цели три долара. Сигурен беше, че Териер ще положи усилия да се изправи, да избегне следващата вълна. Не, уличникът бе опиянен и затова стоеше като закован на мястото си!
Нова вълна издигна носа на кораба високо-високо. Всеки миг тонове вода щяха да се излеят върху палубата, да проникнат в каютите. С едно неуловимо и бързо движение Били затвори люка. Целият екипаж, начело с шефовете, примираше от страх под палубата. Навън бяха останали само Били и французина…
Териер правеше отчаяни опити да се изправи. Вълната бучеше, спускаше се над палубата. Нещо побутна Били Бърн. Побутна го така бързо напред, че той не успя и да го осъзнае. На никой от обитателите на Голямата улица нямаше да мине през ума, че уличникът, хулиганът, страшилището за мирните хора, е способен на това, което направи Били.
Помощник-боцманът не успя да се изправи. Можа да застане на колене и с последни сили запълзя като рак към спасителния люк. Вълната беше обляла Били, след секунда щеше да помете Териер, да го изпрати във врящия морски котел, в ада. Уличникът не помисли за собствената си безопасност, съвсем инстинктивно пусна перилата и се втурна на помощ на човек, който всъщност мразеше и презираше. Всичко стана за един светкавичен миг. Той сграбчи ръцете на Териер точно в момента, когато корабът потъна дълбоко под водата. И двамата се завъртяха във водния вихър, но Били не пусна ръцете на съвсем безпомощния французин. После „Полумесец“ изскочи нагоре към гребена на следващата вълна. Били държеше здраво Териер с едната ръка, с другата стискаше желязната халка на люка.
Водата с грохот изтече надолу. Били си пое въздух и издърпа Териер към себе си. Чак след това вдигна капака и двамата паднаха долу. Капакът изтрака над главите им точно когато на палубата се изсипа нов водопад, нов страшен воден вал…
Териер опипа натъртените си кокали и смаяно погледна този непредсказуем човек, който беше направил невъзможното, за да го спаси. И стар морски вълк би го отписал, не би рискувал да направи това, което извърши Били Бърн.
— Не разбирам защо го направи — изхърка той и изплю солената вода, събрана в гърлото му. — Мислех, че си се сковал от страх…
— И аз не разбирам — въздъхна уличникът.
— Никога няма да го забравя, Бърн!
— Ваша работа — сви рамене Били.
Все още не можеше да се съвземе и осмисли това, което беше направил. Изобщо не се мислеше за герой. Напротив, срамуваше се от глупавата постъпка, от порива да спаси един давещ се човек. Не разбираше защо го направи. Да спаси този французин, който не само беше реална заплаха за него, но бе и представител на омразната висша класа!
Териер беше поразен от откритието. Този младеж не познаваше страха, но бе чужд и на самохвалството. Били Бърн се оказа сложна натура, но така или иначе един френски аристократ си оставаше такъв, дори и когато се беше превърнал в разбойник. И аристократът се закле да се отплати. Той дължеше живота си на този побойник и уличен хулиган. Желанието да отмъсти за нанесения побой пред Барбара Хардинг изчезна. Били Бърн се превърна в брат, в приятел и съюзник…
… Цели три денонощия „Полумесец“ беше играчка на вълните и на природната стихия. Никой не се надяваше вече, че ще остане жив, че ще се задържи на жалките останки на кораба. Но на третото денонощие вятърът започна да утихва, вълните станаха по-малки и някак уморено кротки. И на сутринта първите смелчаги пропълзяха на палубата.
Това, което видяха, ги ужаси. Ураганният вятър беше отнесъл всички палубни постройки и съоръжения. Корабът се бе превърнал в безполезна дървена кутия. Нямаше мачти, нямаше кормило, нямаше котвена верига… Течението го влачеше на север и моряците за кой ли път потръпнаха от ужас. На три-четири мили белееха скалисти брегове. Ако бурята не беше утихнала, корабът щеше да бъде запокитен на непознатия бряг.
Но в този бряг беше спасението им и вярващите в бога биха отправили благодарствена молитва. Само че сред екипажа нямаше такива. Страхът отмина, но дисциплината не се върна. Моряците станаха още по-нахални и самоуверени…
Капитан Симс беше възвърнал самочувствието си и нагло твърдеше, че корабът е спасен благодарение на неговия опит… Беше забравил или предпочиташе да забрави, че изостави всичко още в самото начало, че през цялото време стоя скрит под палубата. Но другите не забравяха.
Уорд, който беше показал известно дръзновение, проклинаше бурята и всичко на света, попречило в последния момент на опасното приключение. В съзнанието му вече се раждаха нови планове как да доведе авантюрата до желания край, как да обърне произшествието в своя полза. Бе захапал тлъстата плячка и само смъртта можеше да го накара да я пусне. Но тя го пощади…
Били Бърн нямаше задни мисли. Той шепнешком обсъждаше с негъра Бланко единственото нещо, което го интересуваше преди слизането на суша — капитанските запаси ром…
Течението бавно и сигурно носеше „Полумесец“ към брега. Барбара Хардинг не издържа повече в тъмната и тясна каюта и също се показа на палубата. Териер веднага се залепи за нея.
— Много се радвам да ви видя жива и здрава, мис Хардинг! — възкликна той. — Нямате представа колко се безпокоях за вас. Никой от „Полумесец“ не се надяваше на този все пак благоприятен изход. Оцеляхме просто по чудо!
— Оцеляхме ли? — учуди се девойката и показа с очи опустошената палуба. — Нима това наричате оцеляване? Няма нито една здрава мачта, липсват спасителните лодки, няма нищо… Ако не можем да акостираме, ако течението ни хвърли към скалите, тогава какво? Вятърът може да задуха в друга посока и да ни подгони пак в открити води… Какво ще стане тогава с нас? Какво ще стане, ако се разбием в скалите?
— О-о, виждам, че разбирате някои неща по-добре от моряците! — засмя се удивеният Териер. — Но вие забравяте човешката воля, която е в състояние да действа и да се бори със стихията. Инстинктът за оцеляване и надеждата могат да направят чудеса! Ако бурята не започне до два часа, аз съм уверен, че ще намерим място, където да слезем на брега. Откъм морето сушата винаги изглежда непристъпна, но тя осигурява тихо заливче за корабокрушенците.
— Дай боже, да се окажете прав! — въздъхна Барбара. — За мен това е без съществено значение. Положението ми няма да се промени към по-добро, възможно е да стане и по-лошо. Нали си оставам пленница? Не виждам как ще овладеете моряците на сушата. Те и сега не се подчиняват. Честно казано, страхувам се от брега повече, отколкото от бурята!
— Не се бойте, мис Хардинг, няма за какво! — започна да я успокоява помощник-боцманът. — Щом слезем на сушата, ще обявя, че сте под моя лична закрила. Знам, че няколко души от екипажа ще ме подкрепят. Мисля, че и Дивайн няма да посмее да възрази. Ние ще си построим наш лагер, по-далеч от капитан Симс и хората му. Ще бдя над вас, докато ни открият и дойдат на помощ.
Барбара Хардинг внимателно следеше изражението на лицето му. Той беше сдържан, отнасяше се почтително както през последните седмици и това приспиваше донякъде подозренията й. Освен това я беше впечатлил със смелостта и великодушието си след сблъсъка с Бърн. Смяташе, че може да му има доверие и все пак нещо я спираше да се довери напълно. Знаеше и какво е. Блясъкът, дивият блясък в очите му, който я беше поразил и изплашил в онзи паметен ден, когато подслуша разговора на Дивайн с капитана. О-о, тя чудесно разбираше какво означава този блясък! Това, че беше успял да се справи със страстта си, говореше в негова полза, но не разсейваше страховете й.
Страхуваше се и в същото време усещаше, че няма друг защитник, освен Анри Териер, граф Кадене. Той имаше някаква власт и бе единственият й покровител… Ако и той я изоставеше, другата сбирщина от негодници щеше да я погуби.
— О-о, мистър Териер! — отрони доверчиво. — Много ще се радвам, ако успеете в това начинание. Просто не зная как ще ви се отплащам за добрината… Кълна се, че ще получите отплата!
Очите на французина блеснаха. Девойката потръпна. Нямаше съмнение, този човек беше влюбен в нея. Само че тя нямаше достатъчно опит да отличи любовта от престъпната страст…
— Мис Хардинг — започна глухо той, — няма защо да ме питате, как да се отплатите. Аз… аз… О, за мен най-голямата награда е да ви направя услуга и да не ме мислите за престъпник като останалите! Знам подозренията ви, вероятно още си мислите за ужасната роля, която изиграх и с която помогнах за превземането на „Лотос“. Ще ви закрилям с надеждата да осъзнаете някога грешката си. И в деня, когато ми кажете, че съмненията са се разпръснали, аз ще смятам, че съм получил най-голямата награда…
Успя! Отново успя да се овладее, не поиска мечтаната отплата. Тя не разбра с каква мъка сдържа страстта и каква малка крачка я делеше от най-голямата опасност. Но Териер ясно осъзна заплахата за него и плана му и сподави страстта в поток от нищо незначещи думи.
— В такъв случай — засмя се тя, — мога да ви възнаградя моментално! Смятам ви за истински приятел и се отнасям към вас с пълно доверие. Наистина не ви вярвах в началото, не можех да вярвам на никой от „Полумесец“. И как да вярвам след предателството на Дивайн? Сега ми се струва, че знам кои са приятелите и кои са враговете. Приятелите за съжаление са малко — само вие!
Девойката стремително подаде ръка. Французинът плахо стисна тънките пръсти. В непосредствения, открит порив имаше нещо дълбоко смущаващо. То пробуждаше в душата отдавна потъпкани чувства, човешкото у човека, живял дълго вън от законите на честта и благородството. Пробуденият благородник в него поднесе ръката й към устните и развълнувано зареди:
— Мис Хардинг, години наред съм плавал, водих кучешки живот и не мисля, че съм извършил постъпки, с които да се гордея. Но понякога си спомням, че моят прадядо е бил един от великите маршали на Наполеон и че нося име, което от векове се почита във Франция. Тогава се срамувам от живота си. Вие, без сама да разбирате това, разбудихте в душата ми чувства, които смятах за мъртви… Надявам се да оправдая доверието ви, мис Хардинг!
Девойката не издърпа ръката си. В този вълнуваш миг очите на французина я гледаха честно и открито и тя му вярваше. „Този човек е бил друг на млади години — помисли си горестно. — Той е станал жертва на нещастни обстоятелства и ако те позволят, сигурно може да заживее по-друг начин. Той има толкова качества!“
Тази мисъл я наведе към друга и тя стана алена, издърпа ръката си, отдръпна се. Териер наистина притежаваше очарование, което можеше да развълнува всяко женско сърце. Били Бърн стана свидетел на сцената. Това, че спаси французина, не пробуди обич в душата му, нито прогони съмненията и подозренията. Той продължаваше да счита този порив за слабост и да се ядосва за постъпката си. Дори двамата му приятели опитаха тежестта на юмруците му, затова че си позволиха да го похвалят. Били прие похвалата като подигравка. Той си оставаше детето на улицата — непросветено, жестоко, наивно и простодушно, дръзко и неподкупно, ненавиждащо тези, които го бяха онеправдали още при раждането му.
Уличното дете усещаше раздвоението си и се измъчваше. Да повали Териер, да го ритне в лицето както лежи в краката му, това според понятията на чикагската улица беше постъпка на истински мъж. Но да рискува и измъкне французойчето от стихията, да го крие в каютата… Не, това беше недопустимо за истинския мъж. Бе се държал като баба… Беше изменил на правилата и се чувстваше опозорен. А това, че госпожицата продължаваше да се отнася с уважение към офицера, който той бе унизил, го караше да беснее от безпомощен гняв.
Били Бърн беше ужасно раздвоен. Той мразеше и госпожицата. Не ревнуваше, не мечтаеше тя да му обърне внимание, не даваше пукната пара за нея, самата мисъл за подобно нещо го озлобяваше. Но с удоволствие щеше да пререже гърлото на умилкващия се около момичето Териер…
Не разбираше чувствата си, ядосваше се на поривите… Били не беше способен да се задълбочава до такава степен и да разсъждава. Той действаше по силата на навика или на подбуди, за чийто произход не се замисляше. Ръководеха го инстинктите, мозъкът спеше девствено чист. Не го беше упражнявал така, както мускулите. Не, вече сам не се разбираше…
Били Бърн не подозираше, че има душа, че прави плахи опити да се рови в нея. Така или иначе, но Териер беше много близо до смъртта в този момент. Само с факта, че съществува, че е различен от другите, че го кара да мисли, той ставаше опасен за Били…
Били Бърн искаше да живее само с инстинктите си. Всичко друго беше празна работа, глупаво и опасно за човека. Териер му пречеше, французинът предизвикваше непонятни пориви и трябваше да умре…
Капитан Симс се показа на мостика и повика помощник-боцмана. Териер така и не разбра, че той спаси живота му, че е задължен на още един човек за този живот… Били изчака французина да се скрие и тръгна към девойката. В сърцето му клокочеше бясна злоба.
Барбара Хардинг инстинктивно се обърна. Видя срещу себе си едно изкривено от омраза лице и потръпна, мислено се прости с живота. Тя веднага схвана опасността. Не знаеше защо я мрази толкова този моряк, но от цялото му същество лъхаше жестока, неумолима омраза.
Били Бърн втренчи очите си в нея и не ги откъсна в продължение на една мъчително дълга минута. После заговори грубо, отсечено, лаейки като куче:
— Виждам, че кроите нещо с този тип, не можете да ме метнете! Казвам ти това, за да знаеш с кого имаш работа, разбра ли? Били Бърн не позволяваше на никой да го менти! Разбра ли? Ако не беше ти, нямаше да попадна на този проклет кораб. Всичко стана заради теб… И малко е да те убие човек заради това! Но ако още нещо се случи по твоя вина, то обещавам да те задуша като кокошка ей с тези ръце… Разбираш ли? Аз на тебе…
Били Бърн се обърка. Изведнъж забрави неизчерпаемия запас от груби думи. Защото тази девойка се сърдеше, но не се страхуваше. Тя не сваляше от него своя гневен, презрителен поглед. Устните й се изкривиха в презрителна усмивка и тя най-спокойно отговори.
— Вие сте подлец! Само подлец и страхливец може да заплашва жена! Вие сте подъл, долен убиец. Вие убихте на „Лотос“ един човек, а не струвате колкото единия му пръст… Вие подло го убихте, защото не спазвате и не познавате правилата на честния двубой. Бедният очакваше точно това и сигурно добре щеше да ви нареди! Но вие го убихте подло, способен сте да нападате жертвата само отзад, в гърба! Така нападнахте и мистър Териер… Искате да ме сплашите, но ви предупреждавам, че това няма да стане… Страх се изпитва пред човек, а вие сте тъп, безмозъчен звяр! Нима човек може да рита в лицето безпомощния си противник? Знам, че можете да ме убиете за тези думи, знам, че сте способен да вдигнете ръка на една беззащитна жена, но не се страхувам от вас! Вие искате да ме сплашите, за да проявите своята мъжка сила… Каква подлост, каква низост! В това ли откривате мъжката сила? Никога не съм си представяла, че съществуват хора като вас. Но аз бързо открих кой сте, мистър Бърн, разбрах, че принадлежите към онези хора, които израстват в големите градове и които са известни като „синове на улицата“. По-рано не знаех какво значи това, но вече отлично разбирам. Хора като вас се раждат в тинята, съществуват само в дъното на човешкото общество. Не мога да ви виня за участта, подготвена от немилостивата съдба, но ви виня, че не сте пожелали да станете друг, по-добър и по-човечен!
Били слушаше и очите му се превръщаха в тесни цепки. Но не защото се готвеше да се нахвърли като звяр към жертвата, а защото отчаяно се мъчеше да проумее думите й. За пръв път в живота си трябваше да помисли затова че хората могат да имат друго мнение за него, различно от това, което го изпълваше с гордост, което градеше самочувствието му. Никой до този момент не го беше казвал така ясно и открито.
Били Бърн беше страшно объркан. И друг път бе чувал силни, остри думи, но при сбивания. Но малко ли неща си казват хората, когато се разгорещят! А тази девойка говореше студено и спокойно, с някаква безпощадна откровеност. Сякаш поставяше етикет, надпис под позорна фотография и го заклеймяваше, казваше му направо: „Ето, това си ти!“. Тя не се горещеше, не се караше, а обясняваше и ако наистина мислеше така, то беше съвсем естествено да го смята за подлец, страхливец, истински звяр…
Старите познати на Били Бърн биха се заклели с чиста съвест, че след тези думи Барбара Хардинг ще бъде разкъсана на парчета. Старите познати! Били Бърн неусетно се беше променил и думите на девойката не го гневяха, а го парализираха. Той стоеше глупаво пред мис Хардинг и само я гледаше. И друг път се бе случвало. Можеше да стои така самовглъбен в себе си с часове. Но този път беше различно. Нещо се бе случило вътре в него, нещо го вълнуваше, невидимата завеса, която го правеше сляп и глух за много неща падна и той внезапно видя това, което беше избягвал да види: една красива и крехка девойка му говореше неприятни неща и го гледаше смело в очите. Никой друг не би посмял да му каже тези думи, но тя не се страхуваше от заплахите му, не викаше за помощ…
Сърцето на уличника бясно биеше. В душата му продължаваше да кипи старата омраза, но той усещаше, че вече не може да вдигне ръка и да я удари, както не би вдигнал и срещу всяка друга жена. Били не разбираше откъде се появи това чувство. Той просто установи факта: не можеше да удари госпожицата… Затова предпочете да направи нещо като поклон (несръчен поклон, защото никога не се беше кланял), да се усмихне злобно и да се махне. Трябваше да надникне в душата си и да открие това ново, което се зараждаше в него, което го правеше друг и го подтикваше към постъпки, които считаше недостойни за истинския мъж.