Едгар Бъроуз
Синът на улицата (14)

XIV. Смъртта на Териер

Барбара Хардинг дълбоко въздъхна. Беше се справила с непосредствената опасност, но докога. После доста немилостиво блъсна момчето на земята, заповяда да мълчи, ако иска да живее и се зае с ранените. Струваше й се, че и двамата издъхват. Погледна към Териер и очите й се напълниха със сълзи. Но кой знае защо се зае първо с Били. Сама не можеше да си обясни това, но намокри със студена вода най-напред неговото лице, избърса кръвта, почисти раните на гърдите и рамото и ги превърза с дълга ивица плат, откъсната от полата на роклята й. Парцалът на гърдите бързо се напои с кръв и Барбара с много усилия и страх развали превръзката, помъчи се да спре кръвта с помощта на студената вода. Друго нямаше. Най-после постигна успех и се разтрепери от радост, когато Били отвори очи.

Младежът видя надвесеното сияещо лице на девойката, почувства докосването на нежните й пръсти и изпита такова чувство на блаженство, че пак затвори очи. За пръв път усещаше ласката на женските ръце и това беше приятно, много приятно… После очите му яростно блеснаха. Бе си спомнил чии са тези ръце и мислено се наруга. Проклета слабост, която му навяваше такива мисли! Моментът не беше подходящ за чувствени наслади… Направи огромно усилие и се подпря на ръцете, повдигна тялото.

— Оставете, не се занимавайте с мен! — простена. — Не съм свикнал на такова отношение… Не съм дете! Оставете ме на спокойствие, моля ви!

Барбара се обиди. Много повече, отколкото й се искаше да признае пред себе си. Обърна му сърдито гръб и насочи вниманието си към Териер, като продължаваше да се ядосва и проклина грубостта на уличника. Но можеше ли да очаква друго от един хулиган?

А хулиганът почувства обидата й и вече съжаляваше, че е оскърбил девойката. Той смутено се прокашля и се загледа в ръцете й, които внимателно изследваха раната на Териер. От гърдите на французина, заедно с водата, изтичаха тъмни късчета съсирена като кал кръв. Били виждаше колко неловки са движенията на нежните пръсти, разбираше, че девойката няма никакъв опит и не е свикнала на такава непривична работа, усещаше как тя с мъка сподавя страха и от вратата от кръвта. И не спираше да се възхищава на куража и себеотрицанието й. Ама че белоръка госпожица! Никога не беше помислял, че на света могат да съществуват и такива жени. Никога не бе считал, че думите му могат да прозвучат оскърбително за една жена. Женският смут и свян го забавляваше. Но дойде време, когато мъжественият, твърдият, грубият Били Бърн трепереше от вълнение и търсеше думи за извинение. Думи, които да не накърнят достойнството му на мъж, но някак да изгладят грубостта. Що за глупава промяна се извършваше в сърцето и душата на възпитаника на Голямата улица, на уличника от бандата на Кели?

— Слушайте! — обади се и не позна гласа си.

Девойката се обърна и въпросително повдигна вежди. Очите й блестяха със същата презрителна и високомерна светлина, с която го беше гледала и на „Полумесец“. Думите останаха в гърлото на уличника. Какво можеше да каже на такава… Той нервно се прокашля, намръщи се.

— Какво има? — попита студено девойката.

Били Бърн прочисти гърлото си и от устата му се посипаха порой от мръсни, отвратителни думи, които се изляха от само себе си, които не искаше да каже и които изговаряше някой друг вътре в него, не новият Били. Поне така му се струваше. Всъщност беше произнесъл шест, само шест отвратителни думи. Беше попитал:

— Тази мърша още ли не е пукнала?

Барбара скочи и ужасено го погледна. Нима този негодник, към който доскоро беше гледала с възхитени очи, имаше до такава степен загрубяла душа, ако въобще имаше душа? Как смееше да говори така за верния и предан другар, за един умиращ? Очите й пламнаха гневно, на устните й напираха други обидни думи, с които да го нарани. А той изведнъж заприлича на дете, хванато в беля и тя си спомни какво беше направил същият този груб негодник за нея, за Териер, спомни си как бе носил другаря си с последни сили и не го беше изоставил… Не каза нищо. Постъпките и думите на този младеж бяха несъвместими, непонятни. Изглежда в тялото на Били Бърн имаш две души — борещи се, противоречащи си непрекъснато и, слава богу, че добрата вземаше надмощие, когато трябваше да се прояви самоотверженост, а лошата се проявяваше, когато говореше…

Девойката имаше известно право. И Били си мислеше, че в него има един нов непознат човек, който изтласка стария и при това нито знаеше кога се е появил, нито разбираше откъде се е пръкнал. Гневът в очите на девойката премина в упрек, недоумение. Били не издържа това и обърна глава. Барбара пак се надвеси над раната на Териер.

Французинът едва дишаше, пулсът му беше много слаб, но и той след време отвори очи, студената вода съживи и него. Дори направи опит да вдигне глава. Видя Барбара и поиска да каже нещо. Вместо думи от устата му рукна кръв и той безсилно отпусна глава. Дишането му стана пресекливо, тялото конвулсивно потреперваше. Девойката разбираше, че това е агония и плачеше с гневни сълзи заради безсилието да помогне.

Били също не помръдваше. Барбара не знаеше жив ли е още. Гледаше как умира Териер и постепенно изпадаше в паника. Тя се изправи с усилие и отиде при Били, докосна рамото му, прошепна името.

— Какво има? — попита той и обърна към нея измъченото си лице. — Какво ви плаши? — попита меко, съчувствено.

— О-о, мистър Бърн! — изплака тя, трогната от новия тон. — Териер… той умира! Не мога! Аз… аз ужасно се страхувам!

Лицето на Били се наля с кръв. Беше казал ужасни думи, но нямаше представа, че Териер наистина умира. Внезапно изпита остра мъка. На „Полумесец“ щеше да се изсмее и да прогони бързо това чувство, но вече не се срамуваше от него и не считаше болката по другаря за немъжествено държание. Той искрено му съчувстваше и се надяваше да оцелее, да не умре. Беше съвсем непонятно, но уличникът най-после си бе намерил верен другар, най-после изпитваше истински приятелски чувства към някого и трябваше да загуби човека, който му беше вдъхнал тези чувства. Не се разбираше, но напрегна мускули и допълзя до французина.

— Териер! — прошепна в ухото му, завъртя нежно главата му към лицето си. — Познавате ли ме, стари приятелю?

Барбара долови скрити сълзи в този трескав шепот. А Териер кой знае как намери сили и хвана ръката на Били. Умираше, но очевидно се радваше на промяната, станала с уличника.

— Да, приятелю, чувам… — простена. — Вода, моля за малко вода!

Девойката намокри посинелите устни, изсипа няколко глътки от манерката в жадно отворената уста. Това сякаш ободри французина и той заговори по-ясно и съвсем спокойно.

— Това е краят, Бърн. Но преди да умра, искам да кажа, че ти си добър човек, макар да криеш тази доброта под плътна, груба обвивка. По-добър и по-смел от теб не съм срещал, а съм видял много народ, какви ли не хора… Преди седмица те смятах за страхливец и подъл мръсник… Моля те да ми простиш.

— Оставете това — прошепна Били. — Преди седмица сте бил напълно прав. Това е минала работа.

— Бърн, не забравяй какво ти казах, не забравяй думите, които чу, преди да… влезем в колибата…

— Няма да забравя!

— Прощавай, Бърн! Ти сам не се разбираш още, но си великолепен човек, истински мъж. Пази мис Хардинг!

— П-прощавайте! — заекна Били и разбра, че плаче.

Едри сълзи обливаха лицето на „най-коравия жител на Езерния квартал“ и той не се срамуваше от тях…

— Прощавайте, приятелю! — зашепна Барбара. — Бог ще ви възнагради за добрината, смелостта и предаността! За такива благородни хора като вас има специално място на небето… Сигурна съм!

Териер горчиво се усмихна.

— Бърн ще ви каже всичко… О-о! Всичко… Но той… той не знае кой съм… Никой…

— Искате ли да предам на някого последните ви думи? — попита с трепет девойката. — Слушам ви, приятелю!

Французинът дълго събира сили, за да може да говори по-дълго и без да прекъсва, да каже всичко, което трябваше да каже, преди да умре.

— Наричам се Анри Териер, граф Кадене. Това е истинското ми име. Нямам последно желание, но ако вие срещнете някога моите близки, разкажете им… Те живеят в Париж. Брат ми Жак май е депутат…

Гласът заглъхна. Девойката едва чу и тези думи. Той отвори уста, за да добави още нещо и не можа. Изхърка ужасно и след минута затихна. Барбара се наведе, целуна го по устата.

— Сбогом, мили — прошепна през сълзи, — сбогом!

Анри Териер, граф Кадене, отлетя при прадедите си умиротворен и пречистен…

— Умря — съобщи тя с някакъв обречен глас.

Не, тя не беше влюбена в него, съзнаваше го. Тачеше го като единствения почтен и порядъчен човек сред сбирщината негодници и главорези, считаше го за верен и самоотвержен приятел. Не знаеше нищо за миналото му и не искаше да знае. Приемаше го като мъжествен, благороден човек и беше права, защото любовта бе преродила Териер, а смъртта изкупи греховете му.

Били Бърн беше потресен от тази смърт. Страдаше ужасно и не разбираше защо. Та нали той мразеше този човек повече от другите! Как се бе пробудила неочакваната обич в душата му? Стоеше с наведена глава и някак смътно усещаше, че неговото собствено прераждане беше започнало с този човек, с примера, който той му бе дал, с проникновеното разбиране на обърканата му душа. Териер беше прозрял доброто у него и макар че на Били още много неща не му бяха ясни, той му бе благодарен.

Денят потъмняваше, дрезгавата светлина се оттегляше към гората и скоро всичко щеше да потъне в непрогледна тъмнина. Били недоумяващо поклати глава. Не беше разбрал как е излетяло времето. После скочи на крака.

— Боже мой, не бива да ставате! — прошепна изплашено Барбара. — Какво ви разтревожи?

— Китайчето! — изръмжа той. — Къде е китайчето?

Ода Исека беше изчезнал.

Момчето беше използвало чудесно минутите или часовете, когато те се суетяха край умиращия Териер и бе прегризало въжето, беше избягало. Защо не се сетиха пак да запушат устата му, защо не го завързаха? Териер би се сетил, Териер щеше да бди над него и нямаше да забрави, че в това момче е единственият им шанс за спасение! Били яростно стисна юмруци, а девойката проговори с нещастен глас:

— Вече могат да ни нападнат, когато си поискат… Какво можем да направим?

— Да се скрием — отговори злобно младежът. — Противно ми е да се крия от едни китайци, от тези жълти маймуни, да бягам от тях, но нищо друго не ни остава.

— А Териер?

— Териер — повтори сподавено той. — О-о, ще се опитам да го заровя тук, няма да им го оставя! За съжаление няма да имам сили да го нося до залива. Още не съм се оправил. Нали не възразявате! Нали мога да го погреба тук?

— Да, приятелю, за съжаление нищо друго не можем да направим. Няма защо да го носите, мистър Бърн. Вие направихте толкова много за него и той ще ви разбере, ще прости и на двама ни. Та вие сам щяхте да загинете заради него…

— Неприятно ми е да мисля, че китайците могат да се погаврят с тялото, да отрежат главата му — смотолеви Били. — Може би ще съумеем да го заровим така, че да не го намерят? — попита с някаква смътна надежда.

— Няма значение, мистър Бърн, това няма значение — каза му твърдо тя. — Ние ще пазим спомена за него в сърцата си. Не можем да го вземем с нас, не сте достатъчно силен в момента.

Били се изпъчи чисто по момчешки и се усмихна.

— Вие малко ме познавате, мис — заяви още по-смутен и грабна мъртвото тяло.

Барбара Хардинг вървеше след него и се чудеше. Той беше изгубил толкова много кръв и въпреки това крачките му бяха твърди и уверени, а орловия поглед обикаляше брега на поточето и търсеше подходящо място. Най-после откри едно закътано местенце. Почвата беше песъчлива и лесно щяха да изкопаят гроба, а гъстите храсти щяха да пазят навеки тленните останки на френския граф.

Двамата изровиха плитък изкоп с мечовете на Ода Иоримото. Били внимателно положи тялото, а Барбара каза с висок глас кратка молитва. После той несръчно се поклони и затрупа гроба, покри го с лиани и пълзящи растения. Това беше сбогуването му с Анри Териер, граф Кадене, с приятеля и другаря. Не промълви дума. Направи знак на девойката и тръгна нагоре, имаше намерение да изкачи платото, планината.

Тропическата нощ, осветена от пълната луна, беше някак призрачна, но достатъчно ясна, за да могат да виждат къде стъпват, когато се катерят по скалите и да се промъкват или заобикалят бодливите храсталаци. Били помагаше на девойката да слиза или се изкачва на по-трудните места и направо я вдигаше и пренасяше на ръце при най-опасните участъци.

Около полунощ те достигнаха малък планински ручей. Тръгнаха по течението и скоро спряха пред някаква пукнатина в скалите. Ручеят се криеше някъде под нея. Мястото беше защитено от всички страни. Били се огледа внимателно и чак тогава призна, че силите му са изчерпани напълно.

— Никога не съм си мислил, че мога да се разкисна така — промърмори отвратително той.

— Какво говорите, мистър Бърн! — възмути се Барбара. — Вие сте изключителен! За мен е невероятно, че все още сте жив, след всичко, което понесохте през този ден! Всеки друг на ваше място отдавна щеше да рухне…

— Добре, добре, да не говорим за това — прекъсна я Били. — Нека да помислим как да се устроим за почивка, как да осигурим защита от внезапно нападение.

Той с мъка се изправи, затътри се към края на скалата и започна да събира мъх и сухи листа. Приготви нещо като постеля и го посочи.

— Ето и леглото е готово. Лягайте и заспивайте веднага. Денят беше тежък и за вас, сигурно сте капнала.

— Благодаря — предаде се изведнъж тя — о-о, много ви благодаря! Буквално умирам от…

Девойката не довърши. Изтощението й беше толкова голямо, че щом положи глава на сухия мъх, мигновено заспа…

 

 

Слънцето бе вече високо на небето, когато Барбара Хардинг се събуди и безкрайно се учуди на всичко, което я заобикаляше. Помисли, че е съвсем сама, но очите й бързо откриха широкоплещестата фигура на Били Бърн, застинала пред тесния процеп в скалата и отчетливо си спомни всичко преживяно.

На светло и в състояние на относителна свобода то й се стори още по-ужасно. До този момент просто не беше имала време за размисъл. Но вече разбираше окаяното си положение: бе на един неизвестен остров, населен с полудиваци, беше сама с убиеца на Били Малори, разчиташе на закрилата му, но в същото време той можеше да направи с нея всичко, каквото си поиска. Трябваше ли да повярва, че този негодник, жесток звяр, който блъскаше и риташе без милост един безпомощен човек, се е променил? Но той бе направил още толкова неща! Как да се отнася с него? Да се довери или да се пази? Разбираше колко груб и първичен е този великан и че постъпките му зависят от настроението, в което се намира. Знаеше, че закоравелите пластове в душата му са се пропукали и че трябва да съумее да се възползва от това, да го опитоми. Така щеше да е спокойна и да си спечели не само сигурен защитник, а и предан другар. Трябваше да зарови дълбоко в паметта си спомена за миналата му жестокост, ако искаше да успее. И щеше да започне веднага.

Тя стана. Оправи роклята си и се приближи до него, докосна рамото му, пожела добро утро.

Били Бърн веднага се обърна. Лицето му беше сиво, отслабнало и тя изпита срам. Той я бе оставил да се наспи и беше пазил през цялата нощ.

— Добро утро — отговори на поздрава Били. — Добре ли си починахте?

— О, чудесно! — усмихна се тя и вече със строг глас попита. — А, вие? Вие починахте ли?

— Средна хубост — ухили се той.

Тя внимателно се взря в очите му и възмутено извика:

— Но вие изобщо не сте спали! Как можахте?

— Е-е, не ми се искаше…

— Не е истина! — възропта девойката и се изчерви. — Вие, вие цяла нощ сте пазили… Знам! Това е точно така.

— Възможно е китайците да са ни проследили — призна неохотно Били. — Беше опасно да спим и двамата… Сега е мой ред да поспя малко и вие ще ме пазите. Но преди това ще закусим.

— Но ние нямаме…

— А ручеят? — прекъсна я със смях той. — Пълен е с риба. Ако имате някаква карфица, мога да направя въдица. Може някоя риба да е достатъчно глупава и да се жертва заради празните ни стомаси.

Девойката намери карфица. Били използва една от връзките на обувките и я разплете. После закрепи конеца на дълъг, гъвкав и тънък клон. Получи се напълно прилична въдица, а във влажната пръст се намериха и червеи.

Рибата в ручея бе неопитна, глупава и гладна. Само след няколко минути на въдицата се хванаха две големи пъстърви. Били беше щастлив и се гордееше по момчешки с постижението, шегуваше се.

— Малко са — смееше се весело, — аз самият мога да изям десетина парчета! Умирам от глад! И вие няма да им простите, нали, мис?

Рибата кълвеше като полудяла. Били вадеше парче след парче и действаше сръчно с джобното си ножче. После направи нещо като шиш, набучи на него пъстървите и го постави над огъня, предварително разпален между два големи камъка.

Нямаше сол и други подправки, но за Барбара това беше най-вкусното ядене през живота й. Рибите бяха изядени с необикновена бързина и вълчи апетит. Та те и двамата бяха толкова жизнени, толкова млади.

Били избърса устата си с ръкава на ризата (Барбара се направи, че не вижда) изпъшка доволно и заяви:

— Сега е мой ред да поспя малко. Вие си отваряйте очите на четири! Щом забележите някой от тези дяволски китайци, веднага ме събудете.

Не беше протегнал както трябва дългите си крака и юнашкото хъркане процепи въздуха. Барбара Хардинг го погледна с усмивка. Този широкоплещест великан бе просто едно голямо дете, момче, което тепърва ще се възпитава и подготвя за живота, благодатна глина за малките нежни и корави ръчички…

Тя посвети времето, докато той спеше, за изучаване на убежището им, на запознаване с околността. Били го беше избрал много сполучливо. Теснината осигуряваше идеални условия за защита. В тесния проход не можеха да проникнат повече от двама души едновременно. А водата и рибата в ручея щяха да им позволят да издържат и по-продължителна обсада.

Девойката не посмя да излезе от другата страна на процепа, но дълго оглежда простиращата се в ниското джунгла, синеещата в далечината морска ивица. На два пъти край нея минаваха диви кози. Не се плашеха, очевидно не бяха срещали човек и по-скоро бяха любопитни да разгледат новата жива твар. И това бе чудесно, можеха да имат по-разнообразна храна. „Чудесно място за излет — помисли си с лека носталгия и си спомни за шумните и весели компании, с които беше обикаляла планините на Северна Америка. — Хубаво ще е да доведа приятелите тук, да прекарам с тях една безгрижна седмица в този земен рай!“

Уви! Това бе просто една мечта, съвсем безполезна и тъжна мечта… Защото не можеше да знае как ще продължи общият й живот със спящия великан, докога той ще е добър и внимателен и кога ще изпадне в ужасното, необяснимо и злобно настроение, когато ненавистта вземаше връх над здравия разум. Вечно попадаше от трън на глог! Как ще се държи мистър Бърн като се събуди? А когато силите му се възвърнат напълно няма ли да се върне и старият полузвяр, получовек?

Беше съвсем сама на дивия остров в компанията на един хулиган от Чикаго… И все пак чувстваше известна сигурност, усещаше се защитена зад широкия му гръб. Господ трябваше да й прости, но тя си мислеше дали щеше да е в безопасност на това място и с някой от най-благовъзпитаните си приятели. Ами ако и той се окаже като Лари Дивайн?

Барбара Хардинг неволно поклати глава и погледна към Били. Какъв великан! Колко момчешки изглеждаше лицето му в съня! Да, силата и бруталността му бяха сигурна защита срещу диваците и всички други опасности… освен една. Те си бяха на мистър Бърн и не можеха да я защитят от самия мистър Бърн, от уличника и хулигана, когато се превърне в такъв.

Мъчителен проблем и тя не виждаше разрешение. Впрочем то до някъде беше в ръцете й и зависеше от собственото й поведение. Тя обмисляше как трябва да се държи по-нататък и разсеяно гледаше към долината. Изведнъж й се стори, че нещо се движи между дърветата. Напрегна се и втренчи очи в подозрителното място. После потрепери. Не се лъжеше. Там имаше хора и те се промъкваха към убежището им. Скочи като изплашена сърна и прибяга към Били, раздруса го. Врагът настъпваше.

Били Бърн моментално се разсъни. Разкърши могъщите си рамене и се озъби, ухили се с хищна усмивка. Беше готов да ги посрещне.