Едгар Бъроуз
Синът на улицата (19)

XIX. Триумфът на Били Бърн

Бившият уличник от Голямата чикагска улица бе талант, беше роден за ринга. Нямаше какво толкова да учи. Касиди се занимаваше само с него и цели три месеца пущаше новото състезателно конче на третостепенни и четвъртостепенни мачове в Ню Йорк. Искаше Били Бърн да се отпусне на ринга, осигуряваше му най-добрата тренировка и то пред публика. За новия боксьор се заговори. Тон побеждаваше постоянно и то в първите минути, с нокаут. Името му започна да се появява по спортните страници на вестниците. Поканиха го да вземе участие в по-отговорни мачове, с по-известни и опитни боксьори, почти от елитната група. Касиди беше спокоен и уверен, пусна го на ринга. Пак пълна победа с нокаут…

Устремната кариера на никому непознатия Били Бърн отначало възбуждаше известно вълнение в спортните среди, за да се замени много скоро с трескава възбуда. На хоризонта изгряваше нова звезда, която даваше големи надежди. Касиди самодоволно търкаше ръце. Неговият ученик крачеше уверено и бързо напред, само напред и носеше слава, пълнеше касата му…

Така се стигна и до най-отговорния мач. Касиди уговори правилата на срещата: колко рунда ще се играят, тоест десет схватки от по три минути, преценка по точки, ръкавици средно тежки…

Звездата, с която Били трябваше да премери сили, беше много популярна. Афишите привлякоха огромна маса любители на бокса, несметно количество народ. Американците обичат зрелищата. Онези, които вече бяха виждали Били Бърн в действие, разправяха чудеса и трескаво следяха подготовката на мача. Всеки бързаше да заложи и не се боеше да го направи за изгряващата звезда, не за фаворита.

Огромната зала бе претъпкана. Публиката посрещна боксьорите с гръм от аплодисменти и виковете дълго ехтяха далеч по улиците. Сградата можеше да се срути от тях. Ентусиазираната тълпа вече беше разделена на два лагера, които на места разменяха остри ругатни, вдигаха се ръце… Полицейските палки бързо въдвориха порядъка, а и вниманието бе привлечено от съдията. Той обяви началото на мача.

Били за първи път участваше в мач с боксьор от първа категория. Беше нервен и когато го видя, когато опипа с очи мускулите му, собственото му сърце замря. Противникът бе як като бик, беше способен, опитен, обигран, не се вълнуваше. А бившият уличник и изгряващо спортно светило изпитваше сценично вълнение, чувстваше се като неопитен актьор, излизащ пред публика за първата си роля и очакваш де го освиркват. Очите му машинално огледаха залата, хората и лицето му внезапно се изопна, пребледня.

Касиди, който не сваляше очи от него, също пребледня. Нима надеждите му щяха да рухнат така изведнъж? Нима протежето му се беше изплашило от публиката? Случваха се и такива неща, знаеше го от опит, но никога не си беше представял, че тъкмо Били Бърн ще се изплаши, ще се стресне и ще се остави да го пребият като куче.

Професорът се завъртя край ринга, опита се да ободри великана, подаде бутилка като последно средство за вдъхване на кураж. Били отстрани с жест и ръката на професора, и бутилката. Беше се заклел да не слага капка алкохол в устата си и нямаше да престъпи клетвата, дори ако трябва завинаги да напусне бокса, ринга. Бе дал тази клетва в името на любимата и щеше да падне на своето Ватерло, но нямаше да близне ободряващия алкохол.

В нейно име!

Касиди нямаше понятие за съществуването й. Касиди се тревожеше само за славата и касата си.

Гонгът удари и Били Бърн не усети как го изтласкаха на ринга. Съзнаваше, че е малко изплашен. Изглеждаше, че изпитва боязън от противника, но професорът беше много опитен и разбираше, че страхът идва от блесналите прожектори, от крещящата публика.

Касиди се ядосваше на себе си. Рано беше пуснал гончето, много рано! Трябваше да го подготви по-добре, да го поотърка повече, да му даде възможност да свикне със светлините на рампата и ревящата тълпа. Касиди се косеше. Неговият великан бе прекрасен боксьор, но почти нямаше шанс да победи. Сценичната треска може да превърне и най-добрия боксьор в парцал. Как не беше помислил по-рано за това? Когато духът падне, боксьорът не издържа, дори и да е десет пъти по-силен от противника…

Били понесе още в първия рунд, в първата минута два такива удара, че за опитното око резултатът вече беше ясен. Губеше… Публиката мигновено схвана объркването му, неловката защита и зави, затропа с крака. Чуха се и оскърбителни подмятания, подигравки:

— Дръж се по-здраво, ще паднеш!

— Защо не идеш да пасеш свине, а си се качил да размахваш ръце!

— Удряй! Удари поне веднъж! Уууу!

— Страхливец! Чучело! Страхливец!

Това беше прекалено. Това оскърбление прониза затъпения мозък на боксьора и старата свирепост на уличния побойник се събуди. Страхливец! И тя го нарече така, но после разбра, че е сбъркала. Териер също, но преди смъртта си каза, че не е срещал по-голям храбрец… Били си спомни самураите, които размахваха мечове и копня, видя пак „двореца“ на Ода Иоримото и жълтите дяволи, които падаха като круши след съприкосновението с железния му юмрук. Тогава, когато спасяваше девойката и после, когато се биеше, за да спаси бащата и годеника на тази, която обичаше… Не се бе изплашил от стотици ръце, а сега…

Страхливец!

Кой беше посмял да извика това на Били? На човека, гледал смъртта в очите, участвал и побеждавал в жестоки схватки, без да изпитва страх… Кой смееше да вика така?

Крясъците и пронизителните свиркания го заглушаваха, бучаха в главата му. Не, това беше тълпата, която го освиркваше. Най-после го разбра, видя къде е и усети какво става, как се държи.

Тежкият юмрук на фаворита за малко не го повали на земята. За негово щастие гонгът удари и извести края на първия рунд. Били се завря в своя ъгъл и не посмя да вдигне глава. Хората продължаваха да го освиркват, а „звездата“ сияеше, радваше се, не се съмняваше в победата.

Гонг! Втори рунд!

„Звездата“ самоуверено налетя. Но Били Бърн се беше опомнил, бе преодолял сценичната треска, беше осъзнал какво става. Бе се борил с тълпата, не със съперника. Повече нямаше да е така… Само че решението се провали още при първия удар. Не от силата, не! Тълпата зарева в лудешко ликуване, във възмутени дюдюкания, истерични викове… Високият подиум на ринга пак се завъртя. Били се овладя с огромно усилие на волята. Прицели се, приготви се да понесе ответен удар, устреми се напред с цялата тежест на тялото. Не успя. „Звездата“ пъргаво отскочи встрани и той се просна с целия си ръст, оглуша от общия кикот на тълпата. Стана, беше още на колене, когато главата му срещна удара на стоманения юмрук и всичко потъна в мрак. Арбитърът вдигна ръка, започна да брои секундите:

Една. Две. Три. Четири. Пет. Шест…

Били отвори очи.

Седем.

Били седна.

Осем.

Сухият, висок и безстрастен глас, отброяващ цифрите, бавно проникваше в съзнанието на сина на чикагската улица.

Девет.

Не! „Най-силният сред ловките и хитрите“ от голямата улица в Чикаго не се предаваше. Не ставаше за смях. Никога! Били скочи на крака. Някаква невидима пружина го издигна нагоре, преди да чуе ужасната цифра десет. Забрави тълпата, забрави ринга, съдиите, прожекторите, всичко! Ярост — студена, пресметлива, жестока — го преизпълни, преля от мозъка към тялото, стегна краката, опъна мускулите на ръцете. Този лигльо до него броеше секундите на героя, който Барбара Хардинг беше обичала, който френският граф бе уважавал, който беше побеждавал, беше печелил битките… Как смееха да му се подиграват? Били Бърн щеше да им покаже!

„Звездата“ беше леко учудена от изправянето му и се приготви за следващия удар. Толкова беше възбуден от успеха, че вече не мислеше за защита, стараеше се да забавлява публиката.

Усмихваше се самодоволно, когато замахна. Това бе последната му усмивка. Били го посрещна със стария, привичен и чисто негов, контраудар и фаворитът отлетя като топка, само въжетата го спряха. Професор Касиди веднага се оживи. Не беше се надявал Били да се оправи… Но не, неговият самороден златен къс изведнъж придоби форма, сипа и ловкост, възвърна точността на удара, устрема на атаката. Изненаданият противник пак атакува. Тълпата притихна. Били удари с лявата ръка и моментално замахна с дясната. Ударите бяха светкавични, точни и… „звездата“ падна на колене. Гонгът удари.

За третия рунд Касиди беше напълно спокоен. Били Бърн се бе съвзел и вече не се плашеше от ревящата тълпа. А и тя беше притихнала. Той водеше боя ювелирно, красиво. Бе решил да покаже на глупчовците, насядали по дървените скамейки, какво е бокс. Искаше победата — не се съмняваше в нея — да е предписана не на случаен удар, а на действителното му превъзходство над противника. Беше се изложил в първия и втория рунд, но имаше намерение да покаже на всички какво значи истинският мъж от Чикаго, истинският боксьор.

Показа чудеса. Зрелището изпълни с възторг сърцата на всички, които разбираха малко от бокс, които ценяха красотата в този тежък спорт. Съперниците бяха още бодри, но специалистите усещаха превъзходството на новака. Той обладаваше не само физическа сила, той майсторски владееше занаята, правеше от бокса изкуство и щадеше фаворита, за да изнесе нещо като урок по бокс.

Четвърти рунд.

Публиката беше вече на страната на Били. Но все още се чуваха спорещи гласове. Да, новакът се съвзе, оправи се от страха и смущението, да, имаше качества, но докога ще се държи, не можеше ли да се пребори срещу по-опитния фаворит! „Звездата“ имаше много победи, знаеше как да ги постига и щеше да се добере до нокаут, макар и да не представяше такава красива игра.

Нямаше нокаут и след четвъртия рунд.

Били Бърн беше доволен от постигнатото. Вече можеше да покаже и другата си страна. Не красиво подскачаща балерина, а гигант, който няма милост, който сразява.

И го направи.

Пети рунд. Гонгът не беше затихнал и Били се хвърли напред. Нападна така стремително, че съперникът се слиса. Удряше, удряше, и пак удряше. „Звездата“ не можеше дори да се защитава. Ляв удар, десен удар, главата на противника се люшкаше като махало на часовник между огромните ръкавици. На три пъти тялото му летя и увисна на въжетата. На четвъртия път не го задържаха и въжетата, падна на коленете на зрител от първия ред. Тълпата ревеше, тропаше, свиреше… Не срещу Били… О, Били си играеше! Нямаше съперник, играеше си с жертвата като едър голям котарак с тлъста мишка. Не бързаше да нанесе съкрушителния удар. Показваше на тълпата кой е, какво може.

Гонг. Почивка.

— Боже мой! — засъска възмутеният Касиди в ухото му. — Защо не свършите най-после? Досега сто пъти можехте да го повалите! Защо си играете още? Той ще се опомни… Какво искате, да ви нокаутира ли, да ви изхвърли от ринга?

— Няма да стане — отговори лениво Били. — Краят ще е в шестия рунд, след малко. Нокаут! Ако искате да спечелите още, бягайте и залагайте. Казах ви — нокаут!

— Наистина ли? — ококори се старият и много видял Касиди.

— Съвсем! — ухили се Били. — Хайде, не се безпокойте, ако искате да спечелите още повече, хванете се на бас, намерете най паралията и се обзаложете, че ще го сваля в първата минута. А-а, да не забравя! Заложете сто долара и за мен! Нека и аз да спечеля нещичко.

Беше толкова уверен в себе си, че професорът се вслуша в съвета, обзаложи се. И веднага съжали. Съперникът на Били се беше окопитил и възвърнал самочувствието си. Сърцето на стария Касиди пак се сви. Прекалено весела и бодра изглеждаше „звездата“. Това означаваше, че треньорът се е решил на непозволен ход. Фаворитът бе получил порция наркотик. Нямаше да издържи дълго с този изкуствен стимулатор, най-много минута, но на Били никак нямаше да му е лесно.

Гонг. Шести рунд.

„Звездата“ устремено полетя към съперника. Изглеждаше, че предимството пак клони към него. Той налиташе, удряше, където може, не даваше на Били да пристъпи, да вдигне ръка. Беше като обезумял, забравяше правилата. Били за миг откри лицето си и получи страшен удар в челюстта. Сърцето на професора се вледени… Но Били тръсна глава, сякаш го бе ухапала муха. Стоеше като бронзова статуя и търпеше ударите, не се поклащаше. Фаворитът побесня, тълпата ревеше от възторг… Познавачите оцениха поведението на новака, отдадоха дължимото на силата на неговия дух, на физическата му издръжливост. Той искаше да им покаже, че е способен да понесе и най-силните удари, че е достатъчно умен да улови точно своята секунда и нанесе съкрушителния контраудар.

Ревът на тълпата преля в единогласна овация. За Били! „Звездата“ изгуби всякакъв самоконтрол и нанесе непозволен удар — под кръста, удар, който жестоко се наказва от съдиите. Арбитърът не успя да се намеси, да види какво става с превития на две новак. Ръката на великана се стрелна и отговори със страхотен удар. „Звездата“ някак страшно изтрака с челюсти и полетя като снаряд. Лежеше без памет някъде в краката на публиката. Нямаше значение. Арбитърът започна да отброява секундите. И от това нямаше нужда. Всички знаеха резултата, виждаха победителя.

Такъв нокаут Ню Йорк още не беше виждал!

Публиката избухна. Овациите гръмнаха като топовен гърмеж. Били вдигна ръце…

— Знаех, че ще го победиш, момчето ми! — крещеше като луд Касиди. — Знаех си го, знаех! Ти си следващият шампион на Америка… Ще се бием здравата, момчето ми!

Този боксов мач беше събитието на деня. На следващия ден всички вестници бяха пълни с коментари за блестящата победа на „моряка“. Били изведнъж стана звезда и най-голямата надежда в този спорт. Снимките му заемаха цели страници. Следваха интервюта — с победителя, с победения, с треньора, арбитъра и всички, които се потрудиха да изкажат компетентно мнение. Сензацията се състоеше в това, че новият фаворит изглеждаше прекалено интелигентен и благовъзпитан за този вид спорт и че Корберт, шампионът в тежката категория, обещаваше да не се бие с друг, докато не победи „моряка“ Бърн…

Бъдещето на чикагския уличник беше осигурено. Никой не се съмняваше в блестящата му кариера. Професор Касиди прие предизвикателството на шампиона и отправи покана. Менажерът на Корберт нямаше как да не я приеме… Вестниците се изпълниха с прогнози за решителния мач, с коментари за качествата на боксьорите, с много измислени истории около личностите им…

Започна трескава подготовка. Били Бърн тренираше упорито. Знаеше с кого ще се бие. Знаеше, че мачът ще се състои в най-голямата зала на Ню Йорк, че билетите вече са разпродадени, че цените са рекордни дори и за една страна като Америка.

Знаеше всичко това и беше решил да победи. Но си имаше съвсем други причини да иска победата. Щеше да се бие и победи пак заради нея!