Колин Грийнланд
Всичко от начало (57)

57.

Доскоро Табита никога през живота си не бе виждала херувим и не очакваше повече да види точно този. И определено не очакваше да види някой да се опитва да прегърне херувим. Но когато Кстаска плавно се спусна в килията над повредения робот и безжизненото тяло на неговия господар, Саския скочи и обви ръце около детето на космоса.

То също изглежда се радваше да я види. Валчестото му лице се сбръчка в ужасяваща усмивка и херувимът размаха миниатюрните си ръце. Ако преди очите му бяха сияли, сега определено пламтяха.

— Кстаска! — извика Саския. — Мислехме, че си мъртва…

— В космоса ли? Никога! — тържествуващо отвърна създанието. По-сръчно от всякога в изкуствената гравитация, то запикира из килията с триумфална смелост, като всеки път спираше само на косъм от стените и се завърташе със съвършено хладнокръвие. Табита никога не го беше виждала толкова възбудено и си помисли, че трябва да е погълнало цялата енергия на „Грозната истина“ в своите лакоми малки клетки. Когато отваряше уста, гърлото му излъчваше тлееща червеникава светлина.

— Кстаска — каза Саския. — Могул…

— Насилствената смърт носи скръб — отвърна херувимът, като се върна обратно при нея. — Могул. Тал. Марко може би още е жив — прибави той, — на Венера.

Макар че близначката очевидно не виждаше нищо забележително в информацията на Кстаска, Табита просто не можеше да й асимилира.

— Откъде знаеш? — възкликна тя, докато в същото време Саския питаше:

— Къде беше?

— В орбита — отговори херувимът. — Около този кораб. Влязох вътре заедно с „Алис Лидъл“, под шасито. Състоянието на кораба очевидно показваше, че сте били на Венера, капитане.

Кстаска отправи към нея болезнения си, огнен поглед.

— Иска ми се да бе успяла да спасиш кораба, капитане.

Табита вече я познаваше достатъчно, за да приеме думите й като израз на съчувствие, не като укор. Беше й трудно да гледа тези очи и усмивка.

— Чух, че трантката застреля Тал, но в „Алис“ има кръв, която не е нито от птица, нито от извънземен. Стори ми се позната, преструктурирането й, малките допълнения в нея. Явно Саския не беше застреляна, така че трябваше да е на Могул.

На Табита вече й се искаше да не е задавала този въпрос, ако отговорът щеше да представлява демонстрация на херувимска безчувственост, ала Саския изглежда не се разстрои. Тя се бе облякла, стоеше на колене й се мъчеше да отвори капака на гърдите на поразения робот.

— Трябва да си абсолютно неуязвима — отбеляза Табита.

— Няма неуязвими неща, капитане — измърка Кстаска. — Прекарах в безсъзнание почти петдесет и две субективни минути. Можеха да ме унищожат — призна тя и излетя през вратата, — по всяко време през този период. За щастие някой прояви великодушие.

Херувимът седеше върху чинията си като чудовищно бебе, направено от катран, и оглеждаше коридора.

— Остави това, Саския — каза Табита и взе чантата си. — Трябва да се махаме оттук.

— Само секунда — помоли близначката. Беше вдигнала захвърлената клавиатура и я проучваше. После се намръщи на робота и решително занатиска клавишите.

Потръпващият крак на машината за последен път подритва във въздуха и увисна неподвижно.

— Ох — изпъшка Саския.

Кстаска влетя обратно в килията.

— Какъв е планът ти, капитане? — попита тя.

Като се мъчеше да потисне чувството, че я изпитват, Табита отговори:

— Трябва да открием комуникационната зала и да пратим сигнал за помощ.

— Според мен трябва да се свържем с Хана — отбеляза Саския.

Кстаска наклони голата си черна глава към нея.

— Определено.

Табита се раздразни.

— Предпочитам да повикам ченгетата — нервно възрази тя.

— Хана ще ни помогне повече, отколкото който и да е представител на властта — заяви Кстаска. Взела клавиатурата от Саския, тя я бе включила в чинията си. В момента въвеждаше някакъв код с върха на опашката си. Табита беше смятала, че зарежда летящото си устройство с опашка, но очевидно не бе така.

— Хайде — каза тя. — Да вървим.

— Имаме няколко минути — отвърна херувимът.

— Да не си забравила за оня психопат и неговия снежен човек? — яростно посочи навън Табита. — Ще се появят всеки момент! Подслушват ни!

Сякаш за да подкрепи думите й, старецът в коридора простена, но не дойде в съзнание.

— Само че не ни чуват — увери я Кстаска. — Все още слушат как свириш на твоя инструмент. Аха!

Капакът на повредения робот отново се отвори и Саския се хвърли към храната.

— Какво? — объркано, попита Табита и отблъсна мазния пакет, който й подаваше близначката.

— Обикновен запис — поясни Кстаска.

— Трябва да ядеш — каза Саския и напълни собствената си уста.

— Отивам в комуникационната зала — лаконично отсече Табита. — Й вие идвате с мен.

— Разбира се, капитане — отвърна Кстаска. Очевидно смяташе, че лесно се пали и не бива да й се противоречи. — Знаеш ли пътя?

— Това е „Анаконда“ — заяви Табита и ги поведе навън в коридора. Саския имаше право, помисли си тя, докато хвърляха Шин на койката и затваряха вратата, не беше приятно да се отнасят към теб снизходително.

— Какво искаше да кажеш с това, че някой бил великодушен? — попита близначката, като продължаваше да тъпче устата си в движение.

— Насочена енергия — подчерта Кстаска, като се издигна над главите им.

Табита за пръв пътя виждаше впечатлена от нещо.

— Насочена енергия ли? Ти не можеш да излъчваш енергия.

— Някой може — каза Кстаска. — Мигновено презаредиха „Грозната истина“ с невидим лъч от пустия космос. Част от енергията се вля в мен — весело поясни тя.

Нищо чудно, че бе толкова възбудена.

Тръгнаха по сервизен тунел, който минаваше по дължината на кораба. През илюминаторите се виждаше мътната, мрачна овесена каша на псевдоизмерението, известно, макар и неточно, като хиперпространство. Намусената му нематериалност не се подсилваше от факта, че стъклата не бяха чистени от няколко години. Въздухът тежеше от кисели изпарения.

— Откъде знаеш, че Марко не е мъртъв? — попита Кстаска близначката.

— Не зная — призна тя. — Просто предполагам.

Херувимът вече летеше пред тях и се насочваше по сигналите, които засичаше.

— Там има някой — на влизане в коридора предупреди Кстаска.

Табита пропълзя до вратата, притисна се към стената и надзърна вътре.

Беше капитан Пепър. Вдигнал ботуши върху пулта, той седеше с гръб към входа, отпиваше от кутия бира, пушеше къса кафява пура и говореше.

— По дяволите, да — изруга пиратът. — Естествено, че имам данните за срещата. Естествено. Координатите и прочее, естествено. Имам ги, тук някъде са.

Той небрежно подритна с крак купчина хартия.

— По дяволите, ще бъдем там — провлечи капитанът. — Няма проблем.

Оригна се.

— Какво казваш? — попита той и се заслуша.

— Да — тежко отговори Пепър, като че ли повтаряше заради обезпокоения си събеседник, — хванахме Таласъма. Вече не може да избяга. Хе-хе. Пипнахме екипажа. Не, уверявам те, че не сме им направили нищо. Не, В момента ни забавляват, изпълняват ни малък концерт. Хе.

Той извади пурата от устата си и се изплю на пода.

— Да — когато пак я захапа, каза Капитанът. — Да, и фраска. Трябва да договорим по този въпрос, Пърлмутър, изобщо не е ставало дума, че това същество ще е будно, не сме се разбирали така.

Отново се заслуша.

— Кое? А, херувимът ли?

Саския хвърли поглед към Кстаска, която се вцепени.

— А, не — бавно поклати глава Пепър. — Казах ти. Вече ти казах. Пипнахме го. А, добре си е. Да, обикаля наоколо. Хе-хе. Не може да избяга.

Той внезапно се завъртя на стола си и се втренчи във вратата. Жените едва успяха да се скрият.

— Искаш да ти го кажа ли? Навън е. Орбитира около нас от Венера. Херувимът носи лош късмет. Няма начин да го взема на борда.

Последва пауза. Столът на капитан Пепър проскърца. Табита и Саския отново надникнаха иззад вратата.

— Нищо не можем да направим — казваше пиратът. — Знам, Знам. Оценявам го. Нищо не можем да направим. По дяволите — изръмжа той. — Чуй ме, Ще ме изслушаш ли? Кибер… киберна… Изслушай ме, по дяволите.

Нова пауза, по-продължителна. Пепър въздъхна. Той побутна назад шапката си и се почеса по главата. Задъвка пурата си. Пресуши кутията и разсеяно потърси с поглед къде да я хвърли. Жените отново се скриха в коридора.

— Трябва да вървя — неочаквано заяви капитанът. — Слушай, няма полза да ми пъхате тоя договор в лицето. Ние не го нарушаваме. Херувимът ни създаде доста главоболия, но накрая се прецака. Това е. — Той издуха синия дим към вентилационната шахта. — Виж, трябва да вървя, разбираш ли?

Пепър отново се заслуша за миг.

— Да, и на теб също, копеле — отегчено измърмори пиратът и затвори. После пак се оригна.

Чуха стола му да изскърцва. Беше се изправил на крака.

— Господи Боже всемогъщи — тихо изпъшка той.

Стъпките му се приближиха към тях.

Кстаска полетя, другите я последваха.

Втурнаха се, завиха наляво, после надясно, отвориха някаква врата, затрополиха надолу по някакво стълбище и се притаиха на малка площадка, покрита с парчета фибростъкло и обелки от портокали.

— Сега накъде? — с разширени очи попита Саския.

Табита я побутна.

— Надолу!

Близначката понечи отново да се затича, после се завъртя.

— Не!

Табита също усети миризмата — внезапно непреодолимо животинско зловоние. Смрад на маймуна, която има много близка и продължителна връзка с котка. Голяма котка с огромни зъби и нокти.

Носеше се отдолу. Приближаваше се.

Табита ги поведе напред, като прескачаше по три стъпала едновременно.

Отдолу се чу пляскане на сандали и тракане на дълги нокти по метал.

Докато завиваше зад ъгъла, тя се опита да провери монитора на китката си.

— Тук! Долу! — нареди Табита и натисна бутона на мрачна, очукана врата.

— Къде отиваме? — прошепна Саския.

— При „Алис“!

— Капитане — каза Кстаска, която изобщо не се бе задъхала, — трябва да ти напомня, че корабът ти е неизползваем. Няма енергия.

— Можем да включим радиостанцията — отвърна Табита, бутна Саския вътре и се пресегна да почука по летящата чиния с кокалчетата на ръката си. — Имам няколко кабела за запалване. Някъде — прибави тя и се хвърли в спускателната шахта.