Колин Грийнланд
Всичко от начало (50)

50.

— Разкарай се от кораба ми! — изкрещя му Табита.

Фраскът сякаш я чу. Кафявото лице изчезна. Ръката му се задържа за миг за стъклото, после се скри от поглед.

— Падна! — извика Саския.

— Да не повярваш — отвърна Табита. — Херметизирани ли сме, Алис?

— В ИЛЮМИНАТОРА ИМА ДУПКА, КАПИТАНЕ — отбеляза корабната личност.

— Освен това! — каза тя. — Онова създание може ли пак да влезе вътре?

— ПРЕДНАТА ВРАТА НЕ Е ЗДРАВА. ФРАСКЪТ БЕШЕ ЗАПОЧНАЛ ДА Я ОТВАРЯ, КОГАТО ИЗПРАЗНИХТЕ ТРЮМА, КАПИТАНЕ.

— Можеш ли да направиш нещо, Алис?

— НЕ, КАПИТАНЕ.

— Ами ние? Можем ли да направим нещо?

— ПРЕДЛОЖЕНИЕ. ДА ЗАПОИТЕ ВРАТАТА.

— Да? — възкликна Табита. — Не, по дяволите…

— Защо? — попита Саския.

— Поялниците останаха у роботите — отвърна Табита. — На дъното на Морето на Гуинивиър.

— ДРУГО ПРЕДЛОЖЕНИЕ. МОЖЕ БИ ЩЕ УСПЕЕТЕ ДА ОТВОРИТЕ ВРАТАТА И ПОСЛЕ ДА Я ХЕРМЕТИЗИРАТЕ.

— Аз ще ида — надигна се Саския.

— Не! — Табита се пресегна да я спре. — Аз. Когато Алис угаси двигателите.

— Табита! Мога да отварям и затварям врати! Но не мога да управлявам кораб!

— Аз ще се справя — отсече Табита. — Обула съм си магнитните ботуши.

— Него вече го няма! — упорстваше акробатката. — Падна долу! — разгорещено каза тя.

Табита поклати глава.

— В никакъв случай. Алис, онова нещо още ли е там?

— ИСКА МИ СЕ ДА МОЖЕХ ДА ВИ ОТГОВОРЯ, КАПИТАНЕ. ВСИЧКИТЕ МИ ВЪНШНИ СЕНЗОРИ СА УНИЩОЖЕНИ.

Саския протегна калната си сребриста ръка през разсейващата се мъгла.

— Дай ми ботушите!

— Няма да работят с твоя скафандър!

„Алис“ с оглушително съскане изплува над киселинните облаци.

Електромагнитен прибой От засечени микровълни обля очукания корпус на Таласъма. Кабината се изпълни с отвратителна морскозелена светлина. Над тях вселената приличаше на обърнат наопаки океан от вълнист огън, супа от сияеща плазма.

— Просто отивам да затворя вратата, няма да излизам навън — обеща й Табита.

— Алис! — умолително простена Саския. — Не й позволявай!

— ЗАПОВЕДИТЕ НА КАПИТАНА СА ЗАКОН, СТАРШИ ОФИЦЕР ЗОДИАК.

— Наистина си й направила нещо — поклати глава Табита.

— Само я събудих!

— Никога не е била такава. — Може би Алис бе по-повредена, отколкото показваше. Може да се дължеше на напрежението, принуждаващо я да функционира на по-примитивно програмно равнище. Надяваше се, че Алис няма да се превърне в една от онези безнадеждно сервилни личности като „Шиняцуто“ на Вира Шоуи.

„Алис“ нямаше да се превърне в нищо друго, освен в старо желязо.

При това скоро.

В този момент екзосферата на Венера се разтвори и ги изхвърли в космоса.

Обгърна ги познат индиговосин здрач. Като че ли корабът постепенно се издигаше в басейн, пълен с бледо сияещо мастило.

— Колко време можем да останем тук, Алис?

— С КАКВА СТЕПЕН НА ВЕРОЯТНОСТ, КАПИТАНЕ?

— Сто процента.

— ДВЕ ГОДИНИ.

— Включи в сметката и безпрепятствено приземяване.

— ДВА МЕСЕЦА.

Разбитият илюминатор се изпълни с мастиленосин космос и леденобели звезди. Цареше пълна тишина. Долу нощта покриваше лицето на Венера.

„Алис“ започна своята орбита.

— Пак там, където бяхме ли сме сега?

— ОТГОВОРЪТ ЗАВИСИ ОТ ТОЧНОСТТА, С КОЯТО ИЗМЕРВАМЕ НАШЕТО СПУСКАНЕ — отвърна Алис. — УСЛОВНО…

— Няма значение. Алис, прати сигнал за помощ по всички канали.

— ХОПА-ХОП, КАПИТАНЕ.

— Продължавай в този дух. Саския, сигналът.

Близначката натисна бутона и Алис започна да излъчва повтарящи се сигнали с координатите им. Всеки, който слушаше дори с половин ухо, щеше да чуе електронните им призиви и да знае къде да ги търси.

В кабината на „Алис Лидъл“ настана тишина.

— Чуваш ли нещо? — попита Табита.

Саския поклати глава.

— Няма го — безизразно повтори тя.

— Ще затворя онази врата.

— Внимавай, Табита — предупреди я акробатката. — Табита? С какво мога да помогна?

— Наблюдавай пулта. Ако някой отговори, не го изпускай. Не му позволявай да си замине. И дръж под око илюминатора.

Саския се огледа наоколо и потърси оръжие.

— Ако влезе през…

— Няма — напомни й Табита. — Нали падна.

Тя се спусна в коридора. Двата изходни шлюза бяха непокътнати. Провери панелите им и надзърна през илюминаторите от двете страни.

Не се виждаше нищо. Далеч под тях се въртеше Венера, красива и ужасна. Бурите и гнилите й джунгли сияеха с измамна прелест.

Надяваше се, че наоколо има някой. Надяваше се, че този някой е добър, човечен гражданин на системата, който ще реагира на сигнала за помощ, каквито и загуби да му струва това.

Индикаторът на предния шлюз на трюма светеше в червено. Фраскът очевидно бе знаел как да го задейства. За щастие трюмът се бе взривил и отворът беше всмукал създанието, преди то да успее да въведе докрай кода. Алис имаше право, нямаха друг избор, освен просто да отворят и отново да затворят вратата.

Табита доближи ръка към бутона за отмяна на командата.

Натисна го.

Червената светлина премигна и стана зелена.

Тя се покатери по стената и приклекна ниско над бравата, здраво забила крака от двете й страни.

Хвана я и я завъртя.

Вратата се открехна.

Табита продължаваше да я тегли.

Тя поддаде. Може и да нямаше гравитация, но имаше триене.

Отвори я.

Надникна вътре.

Нямаше нищо.

Буквално нищо. Двеста и петдесет кубични метра празнота.

В другия край на празната средна част на „Алис Лидъл“ виждаше задния шлюз.

И там нямаше нищо.

За миг си помисли да забрави обещанието си и просто да излезе навън, за да се поогледа. Капитанът винаги имаше право, каза си тя. Но ако забележеше нещото — или ако то я забележеше първо, — тогава?

Табита коленичи и надзърна навън — съвсем мъничко.

Нищо друго, освен гол, издраскан метал. Венера бе ожулила „Алис Лидъл“ до кръв.

Тя потръпна. Отдръпна се назад и отново въведе кода.

Вратата се затвори.

Индикаторът светна в зелено.

— Саския? Някакъв отговор?

— Не чувам нищо.

— Алис? Стабилни ли сме?

— СТАБИЛНИ СМЕ, КАПИТАНЕ.

— Някой наоколо?

— ПРОДЪЛЖАВАМ ТЪРСЕНЕТО — отвърна Алис.

— Отивам да хвърля един поглед на припасите ни — каза Табита, изключи ботушите си, изправи се, оттласна се и се понесе в средата на коридора.

— Донеси ми нещо — помоли Саския.

— Ако има.

Нямаше много. Почти бе привършила с инвентаризацията на килера си, когато фраскът зловещо я погледна през илюминатора.

Табита отскочи в камбуза и тромаво се блъсна в стената.

В мрака навън очите и ситните му зъби бяха невидими. За миг й се стори, че пясъчната буря го е изкормила, че е изтръгнала всичките му вътрешности И е оставила само крехка обвивка, плътно притисната към корпуса. Но после създанието запълзя като гущер и отново изчезна.

— По дяволите! Мътните го взели! — Трепереше.

— Табита? Каза ли нещо?

— Не е останало много — бързо отвърна Табита.

„Добре — каза си тя. — Ръкопашен двубой. Трябва ми нещо, с което да го ударя, да го съборя от корпуса. Нещо дълго, за да не се налага да се приближавам. Ако успея да го отблъсна, фраскът ще е безпомощен и повече няма как да се върне.“

Надникна през илюминатора.

Не виждаше абсолютно нищо.

— Има ли нещо, Алис?

— ПРИБЛИЖАВА СЕ КОРАБ — бодро отвърна корабната личност.

— Тогава го повикай!

— ВИКАМ ГО, КАПИТАНЕ — любезна, както винаги, съобщи Алис, но с предизвикателна нотка, напомняща за предишната й същност.

За миг Табита почти се отказа от плана си, но реши да изчака отговора. Тя се върна при входа на машинното отделение, където с надежда отвори шкаф с надпис „ИСКРОВИ БЛОКОВЕ“.

Вътре имаше пет вида резервни искрови блокчета, грижливо подредени на купчини според капацитета им.

Табита затвори чекмеджето. Отново отиде в предната част и потърси в полупразните кошове и шкафове в коридора. Сред багажа на „Контрабандистите“ имаше пет-шест подходящи дълги неща, спомни си тя. Всички събираха водорасли и тиня на дъното на Гуинивиър, сега и вовеки веков.

— Ето го! — извика Саския. — Корабът!

— Отговарят ли?

— Да! Да!

Табита се оттласна от стената и се понесе към кабината.

— Сега се свързват!

В слушалките й се разнесе тихото съскане на външен сигнал.

— Ало, Таласъма. Хей, капитан Джут. Получих сигнала ти, измамна кучко. Тя влетя в кабината.

Напуканият илюминатор се изпълни с бледозелено сияние.

Насили се да си представи, че това отново е осветената половина на Венера, че са започнали да се въртят в орбитата си и са с носа надолу. Но светлината имаше друг оттенък на зеленото: не толкова гнил и по-светъл.

— Тук е Келсо Пепър, Дясут. Помниш ли ме?

Зелената фигура се завъртя.

Проблесна сребърно око й неумолимият тракторен лъч здраво стисна „Алис Лидъл“ в юмрука си.