Колин Грийнланд
Всичко от начало (54)

54

Когато корабът потегли, стана студено. Пленничките се събудиха, облякоха се и се сгушиха под тънкото одеяло. Табита задряма и засънува. Беше в асансьорния комплекс на Изобилие и отряд еладелдийци я водеха в Мъркюри Гардън. Станциите на асансьора носеха имената на места, които помнеше от детството си: Юдоксос, Манърс, Маскелин. Леля й Мюриъл постоянно влизаше и се опитваше да я храни с парчета прегоряло пиле. Някой, когото не можеше да види, пееше в ухото й.

Събуди се объркана. Пулсовите двигатели на „Грозната истина“ вибрираха в килията. Гравитацията се бе променила и сега подът като че ли се накланяше към вратата. Табита се притисна към топлото тяло на Саския.

— Мислех си за Тал — каза близначката.

— И аз, струва ми се — отвърна тя. В устата си усещаше отвратителен вкус. Устните й лепнеха. — Мнгм. Сънувах.

— Иска ми се да беше тук — след малко промълви Саския.

— Тал ли?

— Могул…

— Недей — прегърна я Табита. — Мисли си за нещо друго.

Но Саския не й обърна внимание.

— Те го убиха — съкрушено прошепна тя. Известно време плака в обятията й. — Клетият Могул — каза Саския. — Й Марко. Табита? Марко ще оцелее ли?

Искаше й се да е уверена, че всички ще оцелеят, всички навсякъде из тази внезапно оказала се враждебна система, в която перките, ченгетата и крадците, роботите и трантите, фраските, еладелдийците, а навярно и капеланите, само чакаха да се появиш, за да се втурнат да те преследват. Опитваше се да не мисли за Марко Мец в неговия лъскав скафандър, който мъчително загиваше в гибелните тресавища на Венера.

— Разбира се — отвърна Табита.

— Марко ще оцелее — повтори Саския. — Ако някой знае как да се грижи за себе си, това е Марко.

— Саския?

— Да?

— Какво всъщност се опитвахте да направите?

Цялото глупаво приключение бе свършило. Едва сега съзнаваше, че в онзи ден край Гранд канал в Шапарели мъчително и безпощадно й беше отнета властта над собствения й живот. „Алис“ бе старо желязо, тя беше заключена в търбуха на „Грозната истина“, всички, освен Саския, бяха мъртви или щяха да умрат и Табита не можеше да направи нищо, ако изобщо някога бе имала такава възможност.

И все пак я гризеше любопитство да научи точно какво я е сполетяло.

— Трябваха ни парите — сякаш това обясняваше всичко, отвърна Саския. — Никога не сме печелили пари. Никога. А когато печелехме, Марко ги хвърляше за някакъв тъп план да измами всички наоколо за десет пъти по толкова. Никога не се получаваше. После трябваше да се връщаме при Хана, да й се извиняваме и да започваме всичко отначало.

Табита въздъхна и я целуна по ухото, потри лице в дългата й, буйна коса.

— Зад всичко това стои Хана, нали?

— Тя го организира — потвърди близначката. — В началото.

— Тя работи за фраските.

— Всички работим за тях. Работехме.

Табита се протегна, изпъна гръб.

— Още навремето се досетих — въздъхна тя.

— Фраските са построили Изобилие — продължи Саския. — След войната един от тях останал — във фризерна камера. Когато отиде там, Хана започна да души наоколо, за да открие кой е и го намери. Пазеше го в тайна и се свърза с някакви свои познати на Титан, който все още поддържали контакт с фраските, а може и самите те да са фраски, не зная точно. Така или иначе, тя им предложи да им го върнем там, без знанието на Капела.

Табита пъхна ръце под главата си.

— Значи сте спасявали фраска.

— Идеята беше такава.

— И сте знаели, че е в хибернетичен сън.

— Хана ни каза.

— Искали сте тайно да го откарате на Титан.

— Ами, да.

— С моя кораб.

— О, Табита, съжалявам, това нямаше нищо общо с мен. Марко…

— Да — мрачно я прекъсна Табита. — Какво Марко?

Саския неспокойно се размърда.

— Ами, струва ми се, че се опитваше да спести от разходите за пътуване, за да ги вземе за себе си.

— Да ги вземе за себе си — повтори Табита.

— Така мисля.

— С моя кораб.

— С него беше по-евтино.

— Нима?

— Ами, да. И се скара с екипажа, който беше наела Хана. Те твърдяха, че не им платил, той ги обвиняваше, че не били свършили работата, о, не знам. Той винаги се кара с някого. Караше се. Както и да е, Марко се обади от Шапарели и каза, че, хм, се запознал с теб и ти си била по-надеждна…

— Нима?

— … каза… всъщност, каза, че си била много услужлива.

Табита изсумтя.

— Нима? — измърмори тя.

— Каза, че си му дължала услуга.

— Какво е казал? — Табита рязко седна на койката.

— Че си му дължала…

— Чух.

Табита трепереше. Саския загрижено се повдигна на лакът и я притегли под завивката. Разярена, Табита я отблъсна. Намери измачкано парче хартиена носна кърпичка и си издуха носа.

— Оная история с касетата — спомни си тя.

— Тя беше от фраските — поясни близначката. — От техните хора на Титан.

— На нея нямаше нищо. Пуснах я, чуваше се само пращене и съскане.

Саския нежно я погали по лицето.

— О! — многозначително възкликна тя. — Ако беше фраск, щеше да ти се стори извънредно стимулиращо.

Табита хвана ръката й и внимателно, но решително я отстрани.

— Какво?

— Това беше фраскски брачен зов — каза Саския. — Трябваше да го събуди.

— Тогава защо не успя?

— Ами, те пуснаха само половината от записа и се включи някаква аларма, та се наложи да го вземат както си беше! В хладилния цилиндър.

Табита все още бе озадачена.

— Но вие пуснахте записа на Хана, не на фраска.

— Да, за да не забележат хората от „Сънят на праведните“. Хана го препредаваше на фраска. Тя е много опитна, нали разбираш. Знае си работата.

— Не ми се стори да знае какво върши.

— Ами, тя е мъртва — отбеляза Саския. — Трябва да проявяваш снизходителност.

— Докато съм жива, никога повече няма да проявявам снизходителност — горчиво заяви Табита.

Близначката не й обърна внимание.

— Не подценявай Хана — каза тя и се претърколи по гръб. — Иска ми се да можехме да се свържем с нея.

— Значи сте помагали на фраскски беглец да се върне у дома си. Ето какво било — замислено поклати глава Табита.

— Да — просто отвърна Саския.

— За пари.

— Винаги е било така.

Докато двете лежаха, дремеха и разговаряха, тътенът на двигателите постепенно се усилваше. „Грозната истина“ набираше скорост. Табита предполагаше, че се готвят за скок. Отправяха се на пътуване с неизвестна цел и накрая щяха да ги предадат на еладелдийците. Тя потръпна.

Табита вдигна поглед към бозавия таван.

— Той наистина ли смяташе, че ще ви платят?

— Ами…

— А ти?

— Не зная! — раздразнено се сопна Саския.

— Ти просто си изпълнявала каквото ви е нареждал той.

— Да! — Акробатката яростно я изгледа. — Ти също!

Табита не отговори.

— Тогава защо тя искаше да я върна обратно на Изобилие? — попита след малко.

Саския завъртя глава.

— Коя?

— Фраскът.

Близначката сбърчи вежди.

— Тя ли?

— Женска е.

— Откъде знаеш?

— Срещала съм женски фраск. Пък и те никога не биха си правили този труд заради мъжкар.

Саския се замисли.

— Има ли някакво значение?

— Не зная — призна Табита. — Не разбирам фраските. Кой ги разбира?

Известно време полежаха в мълчание. Саския й бе разказала всичко, което знаеше. Изведнъж се зачуди дали капитан Пепър обича да храни пленниците си.

— Какво искаше да каже Хана Су с това, че усещала всички, им наоколо? — неочаквано попита Табита.

— Тя винаги говори така — отвърна близначката. — Мисли си, че хората в другите камери я подслушват.

— О — каза Табита.

Саския внезапно отново я прегърна.

— Хайде да помълчим малко — предложи тя. — Няма да ни остане какво повече да си кажем. А може да ни оставят тук доста време!

— Да, добре — съгласи се Табита.

Те се отпуснаха на койката и се заслушаха в тътнещия рев на „Грозната истина“, докато корабът пълзеше напред и ги отвеждаше към безкрайната пустош.