Колин Грийнланд
Всичко от начало (42)

42.

Табита Джут повдигна глава.

Светлината бе странна, лепкава и подземна. Видя отломки и опустошение. Илюминаторът беше разбит и покрит с плътен пласт червена пръст, смачкана плесен и листа. Уредите бяха изтръгнати от леглата им и лежаха разбити на пода сред кал и блестящи парченца плексиглас. Задържащите мрежи бяха откъснати, из кабината бяха пръснати мазни парцали, стари дискове с маршрути и празни кутии. По пулта премигваха червени светлини, всички скенери бяха повредени или безполезно бръмчаха.

— Алис?

Нямаше отговор.

Табита протегна треперещата си ръка към клавиатурата. Изпаднала в шок, не можеше да си спомни нито една команда. Носеше се съскане, което едва след няколко минути успя да определи като изтичане на кислород от скафандъра й. Все още бе свързана с канала на корабната личност, но слушалките бяха неми.

— Алис, чуваш ли ме?

Нищо.

Очите й се замъглиха от сълзи. Носът й течеше. Тя провери налягането в кабината. Беше огромно.

Венерианско.

Табита шумно подсмръкна и преглътна. Казваше си да престане да трепери, казваше на алармите и прожекторите в черепа й, че няма нужда от тях.

В отвратителната каша, която покриваше илюминатора, внезапно пропълзя нещо малко и я накара уплашено да извика. Просто гущерче, помисли си тя, Но в джунглата навън дебнеха и по-големи създания. Бе чувала за тях. Грохотът от катастрофата ги беше подплашил. Ала щяха да се върнат.

Междувременно ги зяпаше гигантско, вездесъщо, невероятно враждебно чудовище, което ги заобикаляше отвсякъде и нямаше да си иде за нищо на света. Планетата.

Табита дълбоко си пое дъх. Кислородът проясни главата й, направи всичко малко блестящо, малко нереално. Тя натисна няколко клавиша, отвори аптечката — поне тя работеше — и извади отвътре коктейл от глюкоза, кофеин и още пет-шест други стимуланти. Докато го пиеше, отново повика Алис. Предполагаше, че самата пластина в компютъра е непокътната, но не можеше да установи контакт с нея.

Ако корабната личност бе мъртва, нямаше никакъв шанс.

Корабът беше уязвим за стихиите. Табита изключи двигателните системи, навигационните вериги, задъхващата се вентилация и всичко останало, което все още функционираше.

И едва тогава си спомни, че има пътници. Тя натисна бутона на комуникатора.

— Добре ли сте всички?

Мълчание. После някой се обади:

— Ало, ало, Табита? — промълви немощен глас. Един от Близнаците. — Могул, Могул е…

Гласът секна, промърмори нещо на някого, после настана тишина. Табита чуваше накъсаното си дишане. Тя плесна с длан по шлема си. Разнесоха се тежки стъпки, объркани гласове, един от които на Марко.

— Саския? Там ли си? Какво се е случило с Могул?

— Нищо ми няма — енергично отвърна акробатът, прекалено близо до микрофона. — Ти добре ли си, Табита?

Да, струва ми се — отвърна тя. — Алис е…

Не знаеше какво е станало с Алис. Отново опита с клавиатурата. Екранът премигна и се изпълни със смущения.

Внезапно от трюма се чуха крясъци и тропане.

Саския — Табита бе сигурна, че е Саския — уплашено изпищя.

— Саския? Какво става? Какво има?

— Не, не, върни се! — извика близначката. Трополене, скърцане, прекатурване на багаж.

— Саския! — отново опита Табита.

Марко викаше, Саския викаше, Могул викаше, не можеше да се разбере нито дума. Табита отключи шлюза на трюма. Не се случи нищо.

— Добре ли сте всички? — повтори тя. — Какво стана? Ужасени гласове, паника, тичащи стъпки. Никой не я слушаше.

Табита не искаше да помръдне. Не искаше да напусне мрежата си. Искаше да остане там, изолирана от чудовището. Не искаше да знае какво става в трюма. Щеше да ги остави да се изпобият помежду си и да се свърши с това.

Тя откопча мрежата и се затича по наклонения под, като разритваше пръснатите останки.

Чувстваше се тромава, сякаш се движеше под вода. Усили притока на кислород в скафандъра си и с олюляване се спусна по рампата в трюма.

Вратата бе затворена и изкривена. Опита се да я отвори. Не поддаваше. Табита заудря по нея с юмруци.

— Хей! — извика тя. — Хей, чувате ли ме?

Нищо. Включи радиостанцията и отново ги повика.

Пак нищо.

Огледа се наоколо. Илюминаторите бяха покрити с извънземна растителност. Коридорът тънеше в кехлибарен сумрак. И двата предни шлюза бяха издържали, макар че лявата стена бе жестоко огъната.

„Алис“ беше добър кораб. Вече не строяха такива.

Втурна се обратно в кабината и затършува в едно от чекмеджетата, където смяташе, че може да има лост. Нямаше, но откри голям гаечен ключ. Извади го и се върна при трюма.

Пъхна ключа между касата и вратата и натисна. Той се изплъзна и едва не се блъсна в шлема й. Внимателно! Все още трепереше и беше възбудена от кислорода. Отново заблъска по вратата, ала не получи отговор.

Завъртя се и се покатери по стената, приклекна и се хвана за изкривения ръб на вратата. Решително вдигна ключа над главата си и удари огънатия метал. После скочи долу.

Вратата със скърцане се отвори като капак на консервена кутия.

Вътрешната вече бе открехната. Табита спря с ключа в ръка и надзърна през пролуката.

Помещението тънеше в мрак. Сцената й се стори същата като онази преди да прати роботите да разчистят: разхвърляни кашони и сакове, професионално оборудване и лични вещи, кабели, част от психеделичния стенопис на Саския.

Не забеляза нито кръв, нито трупове. Ако вътре имаше див венериански звяр, тя не можеше да го види.

С разтуптяно сърце, Табита отвори вътрешната врата с крак.

Нямаше никой.

Като разрита пръснатите по пода чанти и дрехи, тя влезе в трюма.

Кракът й опря в тяло. Един от роботите, съвсем смачкан.

Друг робот седеше пред нишата си с дайре в манипулаторите си. Тя застана до него и бързо плъзна поглед наоколо.

Огромен черен Молец Пляскаше с криле и жужеше до угасналия вентилатор.

Табита разрови багажа, докато се увери окончателно, че няма никой, после изтича при задния шлюз и излезе от трюма. Погледна в тоалетната, камбуза и каютите. Всичко бе обърнато с главата надолу. Илюминаторите бяха покрити с кал.

Върна се в трюма, премести някакъв съборен високоговорител и претърколи сплескания робот. Беше безнадеждно. По тялото му имаше влажни петна, сякаш предусетил края си, се е разплакал. Тя се наведе над него, като прокарваше фиброоптичните му вътрешности през пръстите си.

Сред разсипаното съдържание на кош с резервни части видя ръба на порцелитовата пътна кутия на Тал. Табита я издърпа навън. Все още бе затворена. Индикаторите на жизнените признаци светеха в зелено. Тя почука по капака.

Нищо.

Наклони се и с известна трудност доближи външния си микрофон до пролуката на капака. Стори й се, че чува тихо похъркване.

Напълно объркана, Табита се изправи и затърси с поглед из трюма, като бършеше мокрите пръски от стъклото на шлема си.

Валеше. В трюма на „Алис Лидъл“.

Едва тогава й дойде наум да вдигне очи нагоре.

Таванът бе пробит като картонен кашон, изтърбушен от изгубил търпение човек. През лилавия листак навън венерианското небе висеше, сякаш бе от нажежен до червено цинк.

Табита нарами тежкия ключ, изкатери се по стълбата и подаде глава навън.

„Алис“ беше потънала в каша от смачкана растителност. По покрива на кораба се валяха отчупени вейки и лиани, много от тях овъглени. Земята бе мочурлива и от нея се издигаше пара. Между странно издутите клони на дърветата се виждаше тежък вълнист облак, покрил небето като обърнато наопаки море. Гората представляваше лабиринт от сенки, тук-там разкъсвани от снопове заплашителна светлина, плътна и огнена.

Трябваше й известно време, за да забележи, че светлината е заоблена. Светът като че ли се надигаше наоколо й, сякаш стоеше на дъното на огромен леген, пълен е гниещи растителни останки.

Тя ги повика по радиостанцията. Стори й се, че долавя далечни гласове и шляпащи звуци, ала никой не й отговори.

Отново включи ботушите си и предпазливо изпълзя навън на дъжда.

Без да обръща внимание на болките и изтръпването в крайниците си, Табита се изправи върху горещия покрив на кабината и погледна по дължината на разбития си кораб.

Всички скенери и антени, които бе поправила по време на пътуването, бяха жестоко изтръгнати и изкривени. Корпусът на „Алис“ беше обгорен и ожулен, сякаш е минавал през гигантска мелачка. Медните му инкрустации бяха покрити с прах и разядени от киселина чак до основата. Крилете му бяха огънати и от тях висяха лепкави лиани. Навсякъде имаше лилаво-червена кал и лъскавочерна пръст.

Лежеше на открито пространство, което неволно бе разчистил с падането си. Зад него се виждаше тунел от повалени и счупени дървета. Можеха да се нарекат „дървета“ само по аналогия, разбира се. По-скоро приличаха на отпуснати купчини мухлясала кожа, на кули от смачкана гъба или на грамаден плачещ карфиол. Много от тях бяха почернели и горяха.

Табита викаше ли, викаше.

Проблесна зелена мълния и в ушите й отекна тътен. Тя се огледа наоколо, ала всичко бе толкова объркващо, дърветата бяха толкова много и толкова странни, светлината — толкова мрачна и изкривена, че не можеше да си обясни какво вижда. Мочурището като че ли се надигаше и пулсираше наоколо й.

Листакът от дясната й страна прошумоля.

Тя стисна ключа. Сърцето й туптеше в гърлото.

— Табита! — разнесе се в ушите й вик, отчаян и познат. Някой от Близнаците се беше справил с радиостанцията.

— Кой е там?

— Саския.

— Къде сте?

— Тук — отвърна акробатката. Табита впери очи в храстите.

Клоните отново се раздвижиха. Зърна сребриста фигура, която си проби път през гъсталака и излезе на открито.

— Какво става? — попита Табита. — Къде са те?

Саския се задъхваше и от думите й не се разбираше почти нищо.

— Марко тръгна след него, Могул също, но той е ранен. Ранен в главата. Не мога да го открия.

Скафандърът й, едва сега забеляза Табита, бе уникална изработка от светъл хром. Всичките му системи бяха събрани в една-единствена тънка гръбна перка. Изглеждаше така, сякаш би се чувствала по-удобно под вода, като някаква футуристична акула киборг.

— Къде сме, Табита?

— На Венера, ти къде мислиш? — Беше ядосана, че са избягали, дразнеха я несвързаните думи на Саския.

Отново блесна мълния. Дълбоко в гората нещо започна, да вие към нея.

— Ела вътре — каза тя и се върна обратно по същия път, по който бе излязла.

Близначката влезе в трюма и се приближи до Табита. Лицето й под триъгълния визьор беше восъчно бледо и измъчено.

— Могул е ранен в главата — замаяно повтори тя.

— Къде е той? — попита Табита.

Саския тромаво се опита да я прегърне и махна със сребристата си ръка към цялата ужасна гора на венерианската Афродита Тера.

— Не зная! — извика тя. — Мислех, че може да се е върнал тук.

Акробатката се отдръпна от Табита и затършува из купищата багаж, сякаш се надяваше, че изчезналият й брат се крие там, за да изскочи внезапно и да ги изненада.

Табита я последва.

— Какво прави Марко?

— Търси го! Той избяга!

— Кой е…

В този момент осъзна, че отговорът е пред очите й.

Цилиндричният ковчег на фраска лежеше отворен в локва вода.

Вътре нямаше нищо.