Колин Грийнланд
Всичко от начало (11)

ВГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

ТКД.СТД

РЕЖИМ? ГЛАС

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 07.07.52

ГОТОВНОСТ

Някога разказвала ли съм ти за Рела, Алис?

НЕ, КАПИТАНЕ. ПОНЕ НЕ СИ СПОМНЯМ.

В известен смисъл тя беше много важна.

Беше петдесетина годишна, предполагам. Горе-долу с моя ръст, но набита. Яка. Имаше ужасни зъби с черни пломби и дълга къдрава коса, която не се поддаваше на гребен. Носеше много пръстени и на двете си ръце и винаги ходеше с гащеризон. Казваше, че ако си с гащеризон, никой не ти обръщал внимание.

Рела живееше в складово помещение под транспортната станция Посидон. Понякога, имам предвид. Това беше базата й. Там си я представям, когато мисля за нея, макар че отначало не ме канеше на гости. За пръв път я видях на платформата. Бях дванайсет-тринайсет годишна. Връщах се от лабораториите на Менелай след някаква трудова повинност. Рела ровеше в кофите.

Щом ме видя, тя се изправи и попита:

— Кво зяпаш?

Мразеше да я гледат, когато рови в кофите. Никога не си го признаваше, въпреки че постоянно го правеше.

Не съм справедлива. Когато искаше, Рела можеше да се задържи на работа. Беше по-чиста и работеше в хидропонните градини и кухните. Но не бе в състояние да се съсредоточи върху едно нещо. Рано или късно отново започваше невинно да рови в кофите.

— Кво зяпаш? — попита тогава тя. Имаше трагичен, дрезгав, тютюнджийски глас, който сякаш ме пронизваше цялата. Не зная защо ме заговори, с какво бях по-различна от всички останали. На станцията бяхме цялата смяна. Предполагам, че само аз съм спряла да я погледна, вместо да я подмина като че ли не съществува.

Тогава я подминах, онзи първи път. Засрамих се.

— Котка ти е изяла езика — извика след мен Рела.

Нямах представа какво иска да каже.

НА ЛУНАТА СЪС СИГУРНОСТ НЕ Е ИМАЛО КОТКИ, КАКТО НЕ Е ИМАЛО И КУЧЕТА. НАЛИ?

Поне аз не съм виждала. Но след това забелязвах Рела навсякъде. Тя постоянно обикаляше и ги караше да се чудят. Ако я хванеха, щяха да я пратят на Имбриум или някъде другаде, в някаква лудница. И преди я бяха затваряли на такива места. А Рела предпочиташе да умре. Трябва да имаше много като нея.

Когато я срещах, винаги ми се усмихваше. Сякаш ме бъркаше с някого, с някоя важна личност. Веднъж трябваше да чакам половин час за транспортния кораб. Тя се приближи до мен. Олюляваше се. Беше пияна.

— Имам си документи — увери ме Рела. — Ще ти ги покажа.

— Няма нужда.

— Не ги нося със себе си. Човек никога не знае с кви си има работа. Копелета.

Обаче действително имаше документи, лична карта, разрешително за работа, такива неща. Половината от тях нямаха и изобщо бяха пристигнали нелегално, наемаха се на работа, която не искаше никой. Но Рела беше гражданка на Луната. По-късно ми показа документите си. Криеше ги в кутия в склада. Накара ме да обещая, че ще ги унищожа, „ако някога ми се случи нещо“, така каза. Друг път ме накара да обещая, че ще ги запазя завинаги, за да ми напомнят за нея и да казвам по някоя молитва. Не уточни на кого да се моля. Тя имаше много време за религия и пророчества. Търсеше щастливата си звезда. Приемаше всичко присърце. Не зная дали разбираше нещо.

— Аз съм изгубена — често повтаряше Рела. И нямаше предвид само, че не си е намерила мястото в обществото.

КАТО ИЗГУБЕНИ ДАННИ ОТ ФАЙЛ.

Определено. Но тя говореше по-общо. В космически мащаб. Всички сме били изгубени, но някой ден сме щели да бъдем спасени. Някой ден заедно сме щели да се издигнем към слънцето.

— Всички ще са там — говореше ми Рела. — И ти. Ти си една от нас. Не го съзнаваш, но е така.

Друг път казваше:

— Няма да разбереш. — И ме поглеждаше като първия път, полупредпазливо, полупредизвикателно, сякаш криеше някаква тайна от мен.

Бог знае, че достатъчно често ми разкриваше тайната си.

— Туй не е моят дом — казваше тя. — Нито тук, нито на Земята. Някой ден ще си ида у дома. Корабът ще дойде за мене.

И сега е пред очите ми, седнала на стелажа в склада, заобиколена от бутилки дезинфектанти, насочила показалец към кутията си.

— Това не съм аз. Жената в онез документи. — Така казваше. Обърквах се, когато говореше за документите си. Понякога имаше предвид онези, които доказваха, че е гражданка на Луната, друг път онези, които доказваха, че не е. Поне така вярваше.

Имаше и карти. Една от тях беше скицирана върху стар хартиен плик. Нямам представа как е попаднала на нея. Може сама да я е нарисувала като млада и после да е забравила. А може и да я е открила в боклука. Представляваше просто шест точки, свързани с някакви линии. Пет от точките имаха имена. Понякога твърдеше, че били звезди, друг път, че били имена на градове. Определено не бяха на Луната, нито пък на което и да е друго известно ми тогава или сега място. Рела показваше шестата точка и тържествено заявяваше:

— Ето тук е. — И сочеше към пода, за да е сигурна, че я разбирам. — Затворническата планета. Вавилон. Майя^[1].

Но постоянно променяше мнението си и по този въпрос. Понякога шестата точка беше нейната звезда, онази, на която щяла да се върне, щом корабът дойдел за нея. И един ден ми показа другата карта. Не зная откъде я беше взела, нито какво се е случило с нея. Просто веднъж ми я показа и по-късно, когато споменавах за картата, нямаше представа за какво говоря. Беше направена от нещо абсолютно твърдо, но невероятно тънко. Ако я вдигнеш хоризонтално пред очите си, изобщо не можеш да я различиш. Сериозно, никога не съм виждала такова нещо.

Беше прозрачна, с онези черни кръгчета, които сякаш подскачаха назад-напред. Ако се съсредоточиш, можеш да ги свържеш триизмерно и после всички просто се разпръсват и пак се превръщат в подскачащи точици. И най-отгоре имаше дребни надписи с някаква извънземна азбука. Рела каза, че било карта. А може да е бил някакъв оптичен уред или пък детска игра.

— Не я оставяй на пода — предупреди ме тя. — После няма да можеш да я вдигнеш. — И се засмя.

През онзи ден беше в добро настроение.

Казваше ми, че съм била единствения човек, на когото можела да вярва, макар че я виждах и с други хора, също изгубени души, предполагам. Най-често с една жена с много бяла кожа и с тъмни очила. Беше два пъти по-възрастна от мен, горе-долу на половината на възрастта на Рела. Когато бяха заедно, Рела се преструваше, че не ме познава. Гледаше право през мен.

Често ми разказваше за местата, където е ходила, само че понякога си мислех, че има предвид себе си, а накрая се оказваше, че е говорела за майка си. Друг път за баба си.

КАКВО ВИ РАЗКАЗВАШЕ ЗА ТЯХ?

А че обикаляли цялата Земя, доколкото можех да разбера, че пресичали пеш огромни планински вериги и необитаеми пустини. Вече не си спомням почти нищо, но тогава седях на някоя щайга, слушах я и си мислех за свободата, разни глупости, които си мислиш като малка, нали разбираш.

ВСЪЩНОСТ, НЕ. НЕ РАЗБИРАМ.

Ами, децата си мислят разни неща. Както и да е, смятах я за чудесна. Понякога й носех храна. Отмъквах по малко пари, за да си купува пиене. Струваше ми се, че върша нещо важно, че помагам на Рела. Един ден трябваше да ида в болницата и излъгах за часа на прегледа, за да не ми проверяват скафандъра. Така че имах да убия цял час и не исках някой да ме види, затова отидох при Рела, но нея я нямаше.

Върнах се в станцията. Минах докрай екраните, за да видя дали някъде не дават филм. Там бяха онези двама мъже, разговаряха, единият казваше, че във Ведрина имало проблем с някакъв кораб, който се опитал да кацне без еладелдийска регистрация.

— Ужасна бракма — клатеше глава той. — Сглобена от всевъзможни парчетии. Като го гледах, крепеше се на честна дума.

Слушах ги, само защото ми беше скучно. Мислех си за нещо друго. Бях открила, че близо, до центъра дават филм, на който щях да ида. Щом транспортният кораб пристигна, аз се качих.

После, точно когато вратите се затваряха, скочих обратно на платформата. Всички ме зяпаха, но не ми пукаше. Втурнах се към стълбището и се спуснах в празния склад в мазето. Отидох право при кутията на Рела. Вътре нямаше нищо. Никога повече не я видях. Не видях и другата жена. И когато отидох в болницата, цареше страхотен хаос, защото повечето от персонала бяха изчезнали, без дори да предупредят.