Колин Грийнланд
Всичко от начало (14)

14.

Бяха на сто хиляди километра от Скиапарели. Сто хиляди звезди сияеха в космическата вечност. Почти нямаше други кораби: синьото блещукане на магнитния влак по линията Фобос-Византион, малък стар „Фарго“, спускащ се от Дълъг живот или Бут и носещ пресни зеленчуци на марсианците.

„Алис“ работеше гладко. Табита направи проверка на осевата верига. Вслуша се в двигателите. Всичко изглеждаше наред. „ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 44,49%“, съобщи екранът. „ПРИЕТО“, отвърна тя.

Марко не се свърташе на едно място. Той отново откопча мрежата си и заплува из кабината, като събираше летящите предмети. Погледна Тал, който продължаваше дълбоко да спи. Проучи хаоса под мрежите. Откри смачкан парцал и започна да бърше праха.

— Недей, Марко — помоли Табита.

— Не се безпокой, не се безпокой — успокои я той, докато чистеше екраните. Разликата я изненада. Десетократно усилена, арката на галактиката освети кабината и хвърли сребрист воал над пустотата.

— Погледни натам — каза Марко. — Ябълковото дърво.

— Кое?

— Ябълковото дърво — повтори той. — Не го ли наричаш така? Мислех си, че всички космонавти използват това име.

— Не и аз. Никога не съм го чувала.

— Така го наричат.

— Защо пък „Ябълковото дърво“?

— Не зная. Защото не ни е позволено да отхапваме от плода му, предполагам.

Табита се замисли.

— Това е нещо християнско, нали? Ти не си християнин, нали?

— Не. Прелюбодеец съм.

— Пак попаднах не на когото трябва. — Той летеше зад седалката й и се опитваше да я целуне по шията през дупките. — Марко — предупредително се обади тя.

— Какво? Искаш ли нещо? Какво искаш?

Сега висеше с главата надолу, пресягаше се под мрежата и я галеше по дупето. Табита подритна назад с крака, за да го отблъсне.

— Опитвам се да работя.

— Какво? — предизвикателно попита той, прелетя под нея и изплува между краката й. — Какво толкова правиш, че това старо корито да не може да го свърши само?

— Недей да обиждаш кораба ми — озъби му се Табита.

— Добре де, извинявай, извинявай, мило старо корабче. — Марко протегна ръка и потупа стената. — Не се обиждай, миличък.

По пулта запремигваха пъстроцветни светлини, червени, сини, зелени. По екрана потекоха и се сляха графики и данни. „Алис“ направи малка корекция в курса, съвсем, съвсем мъничка.

Космосът навън си остана същият. Беше толкова огромен, че сякаш изобщо не се движеха.

— Добре, обясни ми тогава — пак заговори Марко. — Аз съм просто невеж музикант. Какво правиш в момента? Не виждам да правиш нещо. Какво толкова важно правиш?

„Няма нужда да му отговарям“, помисли си Табита. Но му отговори.

— Водя те да си изпълниш ангажимента — с глас на зает човек каза тя и намръщено се вторачи в мезоскопа.

Това, разбира се, не го задоволи.

— Не, не — отвърна Марко, като отлетя обратно в мрежата си и се настани по турски на седалката, сключил длани пред себе си. — Това е работа на кораба, нали така? На нашата малка Алис. Ти какво правиш?

Табита се завъртя към него.

— Аз съм част от този кораб. Онази част, която взима решенията. — Тя потупа избелелия пагон на рамото си. — Капитанът.

— Мислех, че си имат собствени мозъци, нали? — упорстваше Марко. — Имат си едно такова мъничко мозъчно нещо, дето го включваш в компютъра, който управлява енергията, двигателите, кенефа, всичко. Нали? Това да не е някаква адски стара, ще ме прощаваш, адски деликатна антика, че да не може да го прави?

— Не! Може да прави всичко сам — отвърна Табита. — Всъщност може да прави всичко, но не и да решава какво да прави. — Тя се огледа наоколо. Очите й се спряха върху бялата пътна кутия, която лекичко подскачаше под мрежата. — Като вас двамата с Тал. Той може да пее, но ти трябва да му казваш какво точно да пее.

Сравнението му хареса.

— Ясно! Ясно! Това вече беше нещо умно — възхитено възкликна той.

Не съвсем, помисли си Табита. Марко можеше да е красив, но навярно не бе чак толкова интелигентен.

— Ти си ми умничка, знаеш ли? — продължи той. — Прекалено си добра за такава работа. Какво ще кажеш да станеш тур мениджър на голяма междупланетна кабаретна трупа?

— Не, благодаря — промърмори Табита, докато въвеждаше някаква команда.

— Наистина. Говоря сериозно. Прекалено си умна, за да пилотираш товарен кораб. Обзалагам се, че можеш да го правиш със затворени очи. Обзалагам се, че можеш да пилотираш с малкото си пръстче.

И отново се измъкна от мрежата си.

— Обзалагам се, че можеш да пилотираш от койката си.

— Недей, Марко — каза тя. — Не проваляй всичко. Защо не погледаш някой филм или нещо такова?

Марко заплува до нея, без да отстъпва и на милиметър.

— Предпочитам да гледам теб…

— Ако чак толкова те сърбят ръцете, направи нещо полезно. Оправи онзи дистален паралаксов фибрилатор.

Той плъзна поглед по пулта.

— Това ли?

— Не, онова там. С хармониката в отвора.

— Аха. Аха, ясно. Дисталния паралаксов фибрилатор. Ясно.

Марко го измъкна и го проучи.

— Не работи от седма до десета — поясни Табита.

— До единайсета — отвърна той, като бързо включваше и изключваше бутона.

— Няма значение.

— Може да се поправи, няма проблем. Само трябва да се справиш със средните честоти.

— Опитах.

— Ами, тогава да ги заобиколиш. Лесна работа. Всеки може да го поправи.

— Мислех, че ще го поправиш ти.

Марко не й обърна внимание.

— Всеки може да го поправи — повтори той.

— Ти можеш ли?

— Естествено.

— Някога поправял ли си такъв уред?

Марко се поколеба.

— Не. Не съм, поне не лично, не.

— Аз съм опитвала. Тъкмо затова търся да го поправи някой друг.

Той понечи да отговори.

— Шшт — каза Табита. Стори й се, че чува някакъв звук. Въведе команда за нова проверка на осевата верига, после я отмени. Просто нервите й бяха прекалено опънати.

Изминаха още пет хиляди километра в пустотата. Земята и нейните спътници бяха далеч пред тях, блестяща точица, почти неразличима от всички други блестящи точици.

Табита се протегна и се прозя.

Марко само това чакаше.

— Е, като че ли не се случва нищо — започна той.

— Марко — въздъхна Табита.

— Не, не, само исках да те попитам дали свириш на онази хармоника?

— Да — отвърна тя. — Но лошо. — Не бе свирила от доста време. Всъщност беше забравила, че я е оставила там.

— Не ти вярвам.

Табита го погледна.

— Какво не вярваш, че мога да свиря или че свиря лошо? — Тя отново се извърна. — Но имаш право. Понякога самата аз не мога да повярвам колко ужасно свиря.

— Изсвири нещо.

— Не.

— Хайде де. Не си чак толкова заета, че да не можеш да изсвириш няколко ноти от „Кейси Джоунс“, нали?

— Кейси кой? — попита Табита. Но протегна ръка. — Дай я тук.

Марко й подаде хармониката.

— Предупредих те — каза тя.

И му изсвири песен за уискито, на която я беше научила леля й Мюриъл на Честност 2. Не вървеше много гладко. Той учтиво я изслуша.

— Не беше чак толкова зле — отбеляза Марко, когато песента свърши.

— Беше, разбира се — възрази Табита. — Беше ужасно. Трябва повече да се упражнявам.

— Навярно. — Той сви рамене. — Имаш достатъчно време.

— Да. — Тя отново насочи вниманието си към пулта. — Този път бе по-лошо от обикновено. Не свиря често пред публика.

— Защо?

— Нали ти казах, не пускам никого в пилотската кабина.

Марко се заигра с гумена изолация, която прелетя покрай него, като се мъчеше да я накара да се завърти във въздуха пред носа му.

— Изсвири още нещо — каза той.

— Не.

— Тогава дай хармониката да посвиря аз.

— Ето ти я. — Табита му я подхвърли.

Марко я взе и засвири нещо тихо и тъжно, нещо жалостно и меланхолично, което постоянно се издигаше, сякаш се канеше да се отърси от скръбта си и да полети свободно напред, но после отново стихваше, понякога неохотно, но винаги примирено, като че ли знаеше, че ще стихне, като че ли го правеше от стотици години. Ала всеки път отново намираше отнякъде сила и Табита въпреки волята си бе запленена. Загледана в красивия мъж, тя се чудеше как ще свърши мелодията, как ще разреши противоречието между приливите и отливите, докато внезапно осъзна, че вече го е направил с тихо ромолене, което се издигна, трепна и изчезна.

— О, беше чудесно — възкликна тя.

Марко се усмихна. Прекрасните му очи я гледаха почти срамежливо, съвсем различно отпреди.

Табита откопча мрежата си, издигна се над него, хвана го за ръка и го изтегли нагоре.

Той използва инерцията, за да върне хармониката на предишното й място в отвора на повредения фибрилатор. После се завъртя и я целуна.

— Ами Тал? — попита тя.

— Нищо му няма. — Марко посочи към зелените лампички на кутията, които равномерно пулсираха.

Минаха по коридора покрай трюма, влязоха в капитанската каюта и оставиха вратата отворена.

Всеки пъхна крак в един от ремъците в ъглите на койката, после се съблякоха един друг. Дрехите им заплуваха във въздуха. Обувките описваха странни орбити около собствениците си. Бельото им се издигаше от неочаквани ъгли и се сблъскваше с извиващи се като змии чорапи.

Табита освободи стъпалото си, леко подскочи към Марко и се приземи върху хълбоците му. Краката му бяха широко разтворени и тя плавно се плъзна по бедрата му. Той също започваше да се върти, протегна ръце към нея и Табита бавно се намести под слабините му. Дланите му се изплъзнаха от гърдите й, сякаш бяха мазни. Марко се изви във въздуха, отново застана с лице към нея и сви крака към гърдите си. Задъхваше се, очите му гледаха възбудено. Той зарови уста в косата й.

Табита измъкна левия си крак изпод ръката му и плъзна вътрешната страна на дясното си бедро по члена му, докато го опря в слабините си. Дланите му нежно я милваха, длани на музикант. Тя направи голо салто в скута му и леко отскочи от стената на каютата, за да се върне обратно и да го възседне. Двамата не преставаха да се въртят около топлия си, влажен общ център. Марко изпъшка. После простена.

През цялото време Табита с половин ухо се вслушваше в дълбокия, бавен тътен на двигателите, в далечното бръмчене и проскърцване на „Алис Лидъл“. Търсеше нов звук, онзи, който й се бе сторило, че чува по пътя за Шатобриан: неравномерното тракане на осевия ключов кристал, подскачащ в кожуха си.

Внезапно наистина се разнесоха звуци. Не от кристала. Хармоника свиреше песента на леля й Мюриъл.

Табита ужасено погледна към Марко.

Звуците се приближаваха по коридора. Не беше нейната хармоника — някакъв писклив вой, като лош запис, носещ се от слаби тонколони.

Тя се отскубна от прегръдката му, като размахваше ръце, за да намери опора.

През отворената врата с весело цвъртене се появи папагалът. И наистина успяваше да имитира малка хармоника.

— О, Господи, излязъл е от кутията — раздразнено въздъхна Табита.

— Предполагам, че му е доскучало — отвърна Марко.

— Какво?

— Хайде, скъпа моя — изпя папагалът. — Долепи си гъза до стената!

Птицата наклони глава настрани и впи в тях зловещото си черно око.

После похотливо намигна.

— Божичко, та той е разумно същество!

— Да — потвърди Марко. — Искам да кажа, зависи какво разбираш под…

— Махай се! — извика на извънземния натрапник Табита. — Махай се от каютата ми!

Тя хвана прелитащата покрай нея риза и напразно замахна с нея към папагала. Тал избягна бавната атака с гъвкаво извъртане.

— Смрадлив салам — с главата надолу изпя той.

Табита се отблъсна от Марко с конвулсивен тласък, който го накара да се опре с разперени ръце на илюминатора.

— Кажи нещо! — изръмжа му тя.

— Хайде, Тал, махай се оттук — спокойно нареди Марко. — Тя не е Саския. Тези неща не й харесват.

Голямата зелена птица се превъртя и изплува заднешком от каютата.

— Салам и супа — зловещо се провлачи гласът й по коридора. — В шишето има уиски…

Марко се почеса по корема.

— Съжалявам, Таби. Наистина.

— Не ме наричай Таби. Никой никога не ме нарича Таби.

— Извинявай!

— Какво… всъщност… е той?

— Папагал. Вид папагал. Нали ти казах.

— Дявол да го вземе, той е разумно същество!

Както се носеше във въздуха, Марко сви рамене.

— Ами, естествено. Не можеш да накараш обикновен папагал да върши всички тези неща. Мислех, че го харесваш. Адски е готин. Когато го опознаеш, разбира се.

— Не желая да го опознавам.

— Хей, той не искаше да те обиди. Просто се е почувствал самотен. И ти ще се почувстваш така, ако те напъхат в оная малка кутия. Опитваше се да се държи приятелски, това е. Ела, Табита, съжалявам, хей, наистина.

Но Табита висеше в ъгъла на тавана, закопчаваше монитора на китката си и яростно си навличаше тениската.

— А коя е тая Саския? — попита тя.