Колин Грийнланд
Всичко от начало (20)

БГТ009059 ВКЛЮЧВАНЕ

 

ТКД.СТД

 

РЕЖИМ? ГЛАС

 

СТАНДАРТНО ОТКЛОНЕНИЕ? 19.06.31

 

ГОТОВНОСТ

 

Мислех си за леля Мюриъл.

 

КАКВО, КАПИТАНЕ?

 

Тя се смее страхотно. Когато се смее, леля Мюриъл отмята глава назад и широко отваря уста. Все едно се кани да захапе въздуха. Издава дълбоки клокочещи звуци като голямо бебе, после продължава с ха-ха-ха, което идва направо от корема й.

А леля Мюриъл има бая корем. Когато живеех при нея, беше доста дебела. Сигурно вече е огромна. И не й пука как е облечена, цял ден се мотае из фермата по нощница, че даже и без нощница, само по износена стара риза и гащи, над които виси шкембето й. „По дяволите, Табс — казваше тя, — нека ме зяпат колкото си искат. А те искат.“ И сочеше нагоре във въздуха, където Комарите кръжаха с малките си планери като заострени венчелистчета в небето.

Само дето нямаше небе. Не и на Честност 2.

 

ТАМ ЛИ Е БИЛ ВТОРИЯТ ВИ ДОМ СЛЕД ЛУНАТА, КАПИТАНЕ?

 

Хм, един от домовете ми. Бях шестнайсет-седемнайсет годишна. Мама се хвана на работа като предачка. Взехме си апартамент в града, адски голям и нямахме какво да сложим вътре. Мама работеше по цял ден и половин нощ, а през останалата половина спеше като заклана; Нямаше какво да правя. Бях прекалено малка, за да получа разрешително за работа, а мама категорично не искаше да започнем да нарушаваме закона още от самото начало, затова се обадихме на леля Мюриъл и тя се съгласи. Когато дойде да ме вземе, идеята да работя за нея явно много й допадна. Аз не бях на същото мнение.

 

ЗАЩО?

 

Струваше ми се адски скучно.

Така си и беше.

Леля Мюриъл сякаш идваше от друга епоха. Жена, която никога не бях виждала, по-смугла от мен, по-смугла от мама, горе-долу на мой ръст, но четири пъти по-широка отвсякъде, с буйна коса, която изглежда подстригваше веднъж годишно, с големи дървени обеци и рокля до земята, цялата в бродерия, с грозни кожени обувки. Искаше да й се възхищаваме, защото това бил голям ден за нея. Леля Мюриъл се облякла специално, за да дойде в града и да види сестра си и племенницата си.

 

КАК ИЗГЛЕЖДАХТЕ ВИЕ, КАПИТАНЕ?

 

Аз ли? По онова време бях ужасна. Носех електриковозелени лъскави дрехи и косата ми беше подстригана на триъгълник. Когато видях леля Мюриъл, си помислих: „Щом тя е такава от работа във фермата, ще си остана вкъщи като безпарична малолетна“. Но не би.

Фермата се намираше чак на другия край на тунела. Беше прекалено далече, за да пътувам всеки ден, затова се връщах само за уикенда. Леля Мюриъл отглеждаше тикви, фъстъци и боб. Взе ме при себе си да ги плевя.

 

ЗАЩО НЕ СИ Е ВЗЕЛА РОБОТ?

 

Тя не вярваше на роботите. Всъщност изобщо недолюбваше машините. Имаше старомодни разбирания за „естественото“. Всичко трябвало да е естествено, което е страшно тъпо, като си помислиш къде живее. Във всеки случай, тя се примиряваше с плевелите и задръстените филтри, но нямаше нищо против да ме кара да плевя и да чистя филтрите, докато тя си седеше полугола на стар естествен тръбен стол от стомана, повдигнат на задните си крака и облегнат на естествената стена от пулп на естествената й къща „Модул А“ и свиреше на очуканата си стара китара.

Понякога посред нощ ме събуждаше музика, поглеждах през прозореца на спалнята си и тя си седеше там, дърпаше струните и пееше за места, които никога не е виждала и които няма вероятност да види, реки, планини и острови на слънцето. Често ставах и слизах долу да поседя при нея, да погледам Луната през стъклото. Мислех си, че поне оттам съм успяла да се махна. После свеждах очи към лехите боб. Шушулките им лъщяха на лунната светлина, издути и твърди. Приличаха ми на пишки.

 

МИЛИ БОЖЕ. И ДРУГИ ЛИ СА СПОДЕЛЯЛИ ТАЗИ ПРЕДСТАВА?

 

Да, ако са били шестнайсетгодишни момичета. По онова време много неща ми приличаха на пишки. Бях разгонена хлапачка, нали разбираш, Алис. Не се кефех особено на плевенето и чистенето на филтри.

Затова си отварях очите на четири.

Честност 2 е гадна дупка. Можеш да слагаш колкото си искаш фини мрежи, все тая, пак ще се задръстят, системата е пълна с боклуци. За да не се занимава с това, Съветът субсидира фермерите да филтрират водата. Леля Мюриъл купува най-евтините мрежи и дава остатъка от парите за червено вино. Веднъж се скарах с нея. Карала съм се с нея няколко пъти, но тогава я попитах защо не дойде да сменя скапаните филтри заедно с мен, а тя се плесна по шкембето и каза, че била прекалено дебела, за да се навежда. После се засмя.

А селскостопанските методи на леля Мюриъл изискват много навеждане. Газех до прасците в смрадливите червени гранули на полето, изправях се, за да разкърша гръб и гледах как летят Комарите.

Имаха база наблизо. Понякога наблюдавах как планерите им се спускат към полята. Изчезваха дълго преди да стигнат до върхарите на дърветата. Но смогът не ми позволяваше да ги гледам често. Даже в ясен ден градът невинаги се виждаше от фермата на леля Мюриъл. На Честност 2 е адски трудно да поддържаш прозорците си чисти.

През уикендите мама спеше. Аз си намерих компания. Местните улични хлапета бяха пълна измет. Наричаха се Отхвърлените и бяха много докачливи за социалния си статус. Имаше едно момиче, казваше се Кармен, тя беше царицата на Отхвърлените и ми позволяваше да се мотая с тях, само за да може да ми се подиграва, че съм била лунатичка. Трябваше да направя разни смахнати неща, за да им привлека вниманието: Имаше едно момче, Мъри, той беше голям чешит. Наистина беше безпаричен малолетен, тоя Мъри. Опасен тип. Е, поне така ни харесваше да си мислим. Открих, че даже Кармен я е страх от Мъри. Затова ходех с него.

 

КЪДЕ СТЕ ХОДИЛИ С НЕГО?

 

По заведенията. В изоставените складове. На места, които не се бяха получили съвсем според плановете на конструкторите, места, които привличат градските хлапетии, където си измислят своя собствена версия на града. Намирахме си какво да правим, двамата с Мъри.

Знаех, че това няма да продължи много. Просто убивах времето. А Мъри беше побъркан. Много често дори не го харесвах. Ясно бе, че някой ден ще нанесе на някого непоправима травма, навярно без изобщо да забележи. Не исках този някой да съм аз.

Понякога нощем във фермата седях на тревата с леля Мюриъл и нейната китара. Тъкмо леля Мюриъл ме научи да свиря на хармоника.

 

В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ОТ ТОВА ВРЕМЕ СТЕ ИЗВЛЕКЛИ И НЕЩО ПОЛЕЗНО.

 

Наистина ли смяташ така?

 

АМИ, ВИЕ ОБИЧАТЕ ДА СВИРИТЕ.

 

Най-много ми харесва, когато престана да свиря.

 

НИКОГА НЕ СТЕ БИЛА ТОЛКОВА САМОКРИТИЧНА, КАПИТАНЕ.

 

Заради това пътуване е. Постоянно се самообвинявам. Постоянно се питам как изобщо позволих да ме въвлекат във всичко това.

 

ТРЯБВАТ НИ ПАРИ.

 

Определено.

 

И МАРКО МЕЦ ВИ ПРИВЛИЧА.

 

В това отношение съм същата като мама. Затова се възхищавах на леля Мюриъл, макар и малко резервирано. Мислех си, че наистина трябва да съм като нея. Тя беше толкова спокойна, нищо не я безпокоеше. Не исках да съм фермерка, нали разбираш, но не исках и да съм като мама, обвързана с някой мухльо, да се мъча да издържам него и детето си, да се блъскам, за да свързваме двата края. Представях си как отивам на частен астероид с мъж, който ме обожава и ми купува каквото поискам. Кармен и другите имаха същите идеи, въпреки че се държаха така, все едно цял живот ще си останат лоши момичета.

И си помислих, че ако искам да си намеря перспективен съпруг, може би трябва веднага да се заема с тази задача. Нямаше да стана по-млада. А и знаех къде да търся.

Фермата се намираше близо до единия Край на тунела, казах ли ти го вече? Всъщност беше само на петнайсет минути с колело до ескалаторите. Човек можеше да иде до наблюдателните пунктове и да гледа как слънцето огрява смога. Отхвърлените никога не припарваха в Края, затова когато бях в амбициозното си, практично настроение, това правеше нещата още по-привлекателни. Пък и ми харесваше. Гравитацията беше по-слаба й се чувствах като у дома си. Освен това там бяха момчетата.

 

ЗНАЧИ КОМАРИТЕ СА МОМЧЕТА.

 

Точно така. Те са кадети в Полицейското училище, ето какво са. Носят униформи. Много секси. Синьо-сиви костюми и страхотни черни отличителни знаци. Лъскави ботуши. Със също толкова лъскави планери. Никой Комар не нарича планера си „хвърчило“ като нас, особено когато е в униформа. Можеше да ги срещнеш тук-там из града, да гледаш как се състезават на пистите. Правеха паради в парковете. В наборния център в базата им имаше едно място със столове и екран, на който показваха тренировъчните им полети. Летяха из целия тунел и изглеждаше проста работа. Когато ги видях за пръв път, ми се прииска да стана Комар. Ако беше научила, Кермен щеше да ме скъса от подигравки.

Кармен щеше да ме поднася и за Майкъл. Майкъл беше моята тайна. Моят сияен рицар. Беше съвсем бял, първият истински бял, когото виждах. Имаше дълги ресници и лунички, които изчезваха под яката на униформата му. Майкъл служеше на обществото. Знаех, че когато настъпи моментът, ще ме отведе на астероидите и ще можем да служим на обществото заедно.

Позволявах му да настройва екрана и да ми обяснява различните летателни фигури. Майкъл стоеше съвсем близо до мен, но без да ме докосва. Никога не му казах коя е фермата на леля Мюриъл, макар че тя знаеше всичко за него. Леля Мюриъл не споменаваше нищо пред мама. Не я интересуваше къде ходя, когато не трябваше да съм на работа. Смяташе, че за едно момиче е естествено да си развява опашката. При нея постоянно се мъкнеха мъже. Обаче не бяха като Майкъл. Всъщност, струваше ми се, че няма да е толкова толерантна, ако се запознаеше с него.

Проблемът беше, че и Отхвърлените научиха.

Кармен реши, че е страхотно. Каза на Мъри и той побесня. Не защото ходех с друго момче, а защото той не беше Комар. Прие го като лична обида. Обясних му, че не се чукам с Майкъл, защото това беше най-важното за Мъри, единственото, в което виждаше смисъл. Двамата с него го правехме.

— Наистина не съм — казах му аз. И не бях. Майкъл ме караше, но аз все отказвах. — Искам да ми даде хвърчилото си да се повозя — излъгах Мъри.

Това го накара да избухне в смях. Стори му се адски добра идея, адски смешно. Каза, че нямало начин Майкъл да се съгласи.

— Дългът е над ебането — кикотеше се той. — Това е девизът на Комарите.

Даже се хванахме на бас. Така всички бяха доволни.

Знаеш ли, Алис, Всъщност не бях мислила за това, за планера де, докато не отворих уста и не се чух да го казвам. Но идеята наистина беше добра, каквото и да говореше Мъри. Майкъл започваше да ми писва. Реших, че хвърчилото е най-хубавото нещо в него. Затова си уговорих среща в базата през следващия си свободен следобед и заявих на Мъри, че ще го направя тогава. Толкова бях наперена.

В базата нямаше никой. Майкъл носеше униформата си. Заведох го в хангара, където бяха планерите, и започнах да го галя по униформата. Целувах полицейските му отличия. После открих докъде стигат луничките му. Толкова го възбудих, че беше готов да ми обещае всичко, само и само да му се пусна. Ето как всъщност виждаше нещата, искаше да го прави с момиче и трябваше да открие такова, което да му позволи да го направи. Но аз не бях чак толкова хитра, Алис, защото трябваше да му позволя да го направи след, а не преди това.

 

ТОВА ОПРЕДЕЛЕНО Е БИЛО ЗА ПРЕДПОЧИТАНЕ.

 

Откъде знаеш?

 

АКО Е НЯМАЛО ДА ВИ БЪДЕ ПРИЯТНО, ИСКАМ ДА КАЖА.

 

Имаш право. Да, след като започна, разбрах защо съм го отблъсквала. Не само заради планера, а защото беше дървеняк. Наистина беше мухльо. Изобщо не приличаше на Мъри, който бе ужасно див. При Мъри единственият ми проблем беше да го настигам. С Майкъл просто трябваше да стоя неподвижна, докато той ме тъпчеше, задъхан и със зачервено лице. Скърцах със зъби и реших, че в крайна сметка сделката е изгодна и за двете страни.

После Майкъл стана много по-нежен и започна да дрънка за времето, когато сме щели да се оженим. Бях забравила, че тъкмо поради тази причина съм си избрала гадже Комар. От неговата уста звучеше ужасно. „Не забравяй, че си Отхвърлена — повтарях си аз. — Хвърчилото.“

Казах на Майкъл каквото му се искаше да чуе, без всъщност да му обещавам нищо, защото така щеше да стане много по-лесно. Когато заспа на рамото ми, аз се измъкнах изпод него, взех готината му униформа, която вече не ми изглеждаше толкова секси, и свалих ключа за планера му от веригата. После бързо се облякох, като стисках ключа със зъби, и отидох при хвърчилото, но трябва да бях вдигнала шум, защото той се събуди. Погледнах към него и видях, че се опитва да вкара двата си крака в единия крачол на панталона си и вика името ми.

— Комарите държат на обещанията си — казах му аз и свалих планера от стойката. Удивих се колко е лек. Беше силиконов, красив, голям, черен с алени линии и когато го изнесох навън, слънчевите лъчи заиграха по куките на раменете му във всички цветове на дъгата.

Отхвърлените се бяха събрали да ме гледат. Майкъл се втурна след мен на платформата полугол, като дрънкаше нещо за двумесечни тренировъчни полети. Някъде отзад чух, че Мъри се подиграва на бельото му и после полетях.

Когато се издигнах, всички извикаха. Бързах. Дори не си бях сложила слушалки и маска.

Това беше грешка.

Бях горе. Летях. Първият ми полет, Алис. Спомняш ли си своя?

 

НЕ Е СЪЩОТО, КАПИТАНЕ.

 

Предполагам, че ти не си била на шестнайсет.

 

НЕ. НО СИ СПОМНЯМ ПЪРВИЯ СИ ПОЛЕТ С ВАС, КАПИТАНЕ. БЕШЕ ЧУДЕСНО.

 

Тогава не беше. Е, започна добре. Летях като професионалист между облаците и зяпах нагоре-надолу.

 

ПРЕДИ КАЗВАХТЕ „НАСАМ-НАТАМ“, КАПИТАНЕ.

 

Да, но това беше преди.

Бях объркана. Сигурно се случи заради това. Искам да кажа, че и преди изпитвах същото чувство, първите няколко пъти, когато се качвах да гледам от Края. Но сега бях във въздуха, сред облаците и изгубих ориентация. Там, където облаците се разкъсваха, виждах целия тунел, земята наоколо и тя като че ли се издигаше като кула, градът, фабричният пояс и парковете висяха от стените над главата ми и сякаш щяха да се стоварят върху мен. Прозорците блестяха в очите ми от едната страна и когато наклоних крилото, звездите ме заслепиха от другата. И тогава всичко се завъртя около мен, гледах надолу като в комин и нищо не можеше да ме спре да падна в него.

Пригади ми се.

Затова обърнах и реших да се насоча към земята. Но не знаех кои копчета трябва да натисна. И започвах да се уморявам. Нямах представа колко е изтощително да летиш. После започнах бързо да падам „надолу“, „надолу“. Не знаех как да се приземя. Трябваше пак да набера височина.

 

УСПЯХТЕ ЛИ?

 

Успях.

За съжаление.

Издигнах се прекалено нависоко и продължавах да се издигам, не можех да спра, като перце, попаднало във въздухопровод. Просто натиснах нагоре ръчката и не можех да я върна обратно. Размахвах ръце и крака, но беше безполезно. Нямах представа какво да направя. Дори не можех да виждам, очите ми бяха насълзени. Горе смогът беше ужасно гъст. Закашлях се и не можех да престана.

След известно време облаците се поразкъсаха и забелязах, че на земята се събират някакви машини. После видях, че към мен се насочват други планери. Помислих, че ги води Майкъл. Не исках да го виждам.

Не беше той. Беше някаква жена с маска и летателен екип, целият в джобове. Тя носеше слушалки и още едни за мен, каквито щях да взема, ако не бях бързала толкова, и планерът й беше реактивен, с какъвто не можеш да видиш никой Комар. Закачи ме и ме взе на буксир.

— Почакай, докато те заведа вкъщи, малка госпожичке — каза по радиостанцията тя.

— Мамо? — попитах аз.

 

ТЯ ЛИ БЕШЕ?

 

Тя беше, разбира се. И хич не бе доволна.

 

КАК РЕАГИРА ЛЕЛЯ ВИ?

 

Леля Мюриъл ли? Разсмя се. Направо се пръсна от смях.

На ченгетата не им беше смешно. Да откраднеш хвърчило на Комар, да застрашиш въздушното пространство на Честност 2 и да се наложи да те спасяват служители на Съвета — това беше сериозно обвинение за малолетна. Трябваше в продължение на десет седмици да чистя стъклото. Отвън.

Живеехме в общежитие в Края и през тези десет седмици почти не виждахме вътрешността на тунела. Всеки ден ни извеждаха и ни караха да пълзим по външната му страна, за да стържем микрометеоритния прах от стъклото. Останалите от групата бяха по-лоши от Кармен и Отхвърлените. Те наистина бяха отхвърлени, онези, които не допринасят с нищо за обществото, които никой не обича и не взима на работа. Нападнаха ме и ми откраднаха хармониката. През почивките надзъртаха през стъклото и си приказваха какви ужасни неща щели извършат, когато се върнат вътре. Аз не исках да се връщам, не, никога повече. Стоях там, затънала до прасците в ронлив бял пясък. И завинаги щях да си остана там, да разкършвам схванатия си гръб и да гледам нагоре към звездите.