Колин Грийнланд
Всичко от начало (46)

46.

Фраскът изсъска. Гласът му прозвуча като зелени вейки, подхванати от пламъци.

Табита отстъпи крачка назад.

С внезапно завъртане на хълбоци, фраскът рязко заслиза по рампата. Движеше се като акула и малко като тромава марионетка.

На слабата светлина извънземният приличаше точно на жив наръч съчки. Цялото му тяло представляваше издължена, издута маса от светлокафяви нишковидни тръби, от които стърчаха четири въжести ръце и два мършави крака, сякаш насила са били напъхани вътре или са пораснали под различни ъгли като клони на лиана. Беше гол, макар че това всъщност не означаваше нищо, все едно да се каже, че е голо някакво насекомо. Предпазваше го самото му тяло.

Фраскът се приближи до Табита в основата на рампата. Завъртя глава и я разгледа. Очите му бяха хлътнали, кръгли и черни като боровинки, много малки и ярки.

— Косссмичессски кораб — каза той.

Чу го ясно, макар че гласът му ужасно пращеше.

— Да — отвърна тя. — Моят космически кораб.

Като се движеше бавно и не го изпускаше от поглед, Табита го заобиколи и се качи по рампата в кабината. Съществото я проследи с очи.

— Казвам се Табита Джут — отчетливо произнесе тя. — Можеш да се обръщаш към мен е „капитане“.

Табита се извърна, за да остави дайрето и фраскът изсъска, което я накара да подскочи.

Тя внимателно се пресегна, постави ръка върху мрежата си, готова да я разтвори и да седне. Отново се завъртя и погледна надолу към него. Извънземният все още я наблюдаваше. Зачуди се какво разбира и колко опасен може да стане, ако се уплаши.

— Приятелите ти много се тревожат за теб — каза Табита.

Той поклати глава със странно, спираловидно движение.

— Марко Мец — продължи Табита. — Близнаците Зодиак. Твоите приятели.

Създанието не реагира.

Тя посочи през разбития илюминатор към грозната гора навън.

— Всички са там и те търсят — обясни Табита и се пъхна в мрежата си.

Фраскът се раздвижи. Той се качи в кабината и застана опасно близо до нея.

Клоните, които образуваха тялото му, бяха възлести и изглеждаха твърди като кости. На някои места човек можеше да мушне пръст между тях.

— Сссиссстема — каза съществото, погледна през илюминатора и внезапно протегна ръка пред себе си. Ноктестата му длан падна върху пулта със силно изтракване. — Ссслънчева сссиссстема.

— Венера — отвърна Табита. — Това е Венера. — Тя се опита да не гледа към лапата му. — Можеш ли да поправяш плексиглас? — Предполагаше, че навярно може, ако пожелае. Спомняше си, че бяха построили Изобилие, изпреждайки напомнящата му кост материя от вакуума, от пяната от елементарни частици.

Изражението на фраска се промени. Лицето му хлътна навътре по дължината си. Ефектът напомняше на изсъхнала чушка, внезапно разцепила се наполовина, ала движението бе навътре. Като че ли се опитваше да всмуче лицето си наполовина.

Табита потръпна.

— Виж, в момента съм много заета — бързо заговори тя. — Няма да оцелеем още дълго, ние с твоите приятели, ако не успея да поправя кораба, така че ако не възразяваш, можеш да останеш в трюма и да ги почакаш… — Табита недвусмислено посочи към рампата. — Ще се помъча да ги повикам, да им съобщя, че си добре, става ли?

Лицето му възвърна нормалното си положение. Ако това бе нормалното му положение. Устата му продължаваше да е отворена. Между дребните му зъби висяха лъщящи нишки слюнка.

Не помръдваше.

Тя предпазливо се пресегна към пулта и включи слушалките си.

— Алис, фраскът е тук, не зная дали ме разбира, какво да правя?

Не получи отговор.

— Хайде, Алис, там си, зная, че си там.

Пак нищо.

— По дяволите!

Обади се на Саския. Повика я на всички честоти с надеждата да се свърже с нея, въпреки смущенията. Изведнъж установи, че се моли да не е мъртва.

— Ало, ало, Саския, чуваш ли ме?

Откри я. Близначката пееше:

— … в слънцето, докато станем едно, едва започвали, дишайки… ние… се сблъскаме със слъ…

Сигналът беше ужасен, но тя очевидно бълнуваше. Табита затвори очи. Тази мъка нямаше край. Планетата ги поглъщаше един по един…

— Ало… бита… ваш ли ме?

Саския. Пеенето продължаваше: това бе Могул.

— Саския! Къде сте?

Фраскът нетърпеливо се размърда до лакътя й, когато се движеше — правеше го съвсем неочаквано и конвулсивно, — всичките му клони се преподреждаха, сякаш бяха тръби от сиво-кафеникава еластична материя, опъната между малки, напомнящи орехи възли. После, когато застанеше неподвижно — също абсолютно внезапно, — клоните отново ставаха твърди като кост.

— … избяга — завърши Саския. Или Могул, Табита вече не можеше да ги различава.

Някъде далеч чу и гласа на Марко.

— … идваме — каза той. — След няколко минути. — Продължаваше да дава обещания.

— Приятелят ви е тук — съобщи Табита, без да знае кой и дали изобщо някой я чува. — Приятелят ви е тук. Тук е.

Фраскът потрепери.

— Ссспаси гме — изсъска той.

Тя губеше търпение.

— Искаш ли да отидеш на Титан? — попита Табита и отново посочи към трюма. — Върви там, седни и млъкни.

Създанието се раздвижи и се отдалечи от нея, като мачкаше боклуците под бодливите си крака.

Но фраскът просто се разхождаше из кабината. Искаше й се да изкрещи. Не биваше да му обръща внимание, навярно тогава щеше да я остави на мира. Тя се завъртя към клавиатурата си. Сърцето й туптеше много по-бързо, отколкото предпочиташе.

Неканеният пътник неочаквано плесна втора мършава лапа върху пулта, точно до лявата й ръка.

Табита подскочи. Затаи дъх. Обърна се към него.

Устата на извънземния зейна.

— Върррни гме — изпращя той. — Тст.

В слушалките й отново прозвучаха гласовете им.

Най-после. Връщаха се.

— Марко — повика го тя. — Кажи на това нещо да се разкара.

— Какво нещо? — попита той. Говореше уморено и сърдито. Табита нямаше представа дали просто не я е чул, или наистина не знае кой е при нея.

— Хектор — отвърна тя. — Или нещо такова. Просто го повикай по име. Марко.

— Не му знам скапаното име.

— Страхотно.

Табита изтощено отвори мрежата си и се изправи.

Фраскът не помръдна. Препречваше й пътя.

— Ако обичаш — каза тя.

Все едно че говореше на дърво и със същия резултат. Прекалено уморена, за да й пука, Табита го бутна настрани и мина покрай него.

Той не я уби.

Клоните му бяха твърди, точно като кости.

Тя погледна през илюминатора на единия борд, после на другия. Видя ги да излизат от гората от съвсем неочаквана посока. Могул носеше електриковосин скафандър с две малки обли антени. Нямаше абсолютно нищо общо с този на сестра му. Крачеше разсеяно и зяпаше към храсталаците и небето. Саския и Марко с мъка успяваха да го насочват към „Алис“.

Акробатът забеляза увисналия между дърветата кораб. Табита чу високия му, весел смях.

Тя се завъртя и повика фраска.

— Марко Мец. Могул. Саския. Твоите приятели. Там долу — посочи Табита.

Създанието отиде до рампата и спря там.

Тя отново опита с жестове, после изгуби търпение. Качи се и го хвана за едната ръка. Хектор се отскубна и тя грабна друг от крайниците му.

— Твоите приятели! — не преставаше да повтаря Табита. Някак успя да го смъкне по рампата, отключи шлюза и отвори двете врати. — Гледай!

Могул нададе тревожен, предизвикателен вик. Той се откъсна от водачите си и се затича към откритото пространство между повалените дървета.

Марко и Саския се втурнаха след него.

Той се препъваше към кораба. Саския го гонеше, Марко я следваше. Насочи се право към вратата, на която стояха Табита и фраскът, скочи на прага и се хвана с две ръце за касата.

Широкият му визьор разкриваше цялото му лице. И по стъклото, и по главата на Могул имаше кръв. Обикновено бяла като порцелан, кожата му бе на червени й лилави петна от спукани капиляри. Предназначен най-много за разходки по повърхността на Церера, скафандърът му беше прегрял. Венера бе взривила охлаждащата му система и изолацията. Очите на Могул изпъкваха като сателитни антени, устата му зееше, устните му оголваха зъби, дълги като на кон.

Фраскът се раздвижи. Изглеждаше така, като че ли се опитваше да се почеше по гърба.

Вместо това извади малък металически син пистолет и го насочи към мъжа, който влизаше в кораба.

И стреля.

С едната си ръка Могул блъсна Табита настрани и я събори. Тя се просна на прага и едва не падна върху Саския, която скачаше вътре след брат си. Двете се сблъскаха и близначката пльосна в калта.

Фраскът отново стреля. Куршумът рикошира от вратата и се заби в тресавището, като опръска с тиня визьора на Марко.

Табита се изправи на едно коляно, Саския отчаяно се закатери зад нея. Могул се бореше с Хектор, крещеше му нещо нечленоразделно и го изтласкваше назад през шлюза. Извънземният се гърчеше, еластично се разтягаше във всички посоки и размахваше пистолета във въздуха. Разнесе се трети гърмеж.

Могул потръпна. От скафандъра му бликна струя ледено синкава пара.

Саския извика и изпищя.

Табита се метна към тях и се опита да изтръгне пистолета от фраска. Беше все едно да стиска хлъзгав кабел, теглен от голям кран.

Могул лежеше на прага и напразно се мъчеше да събори противника си. Бе успял да обгърне с ръце краката и два от горните му крайници. Табита се докопа до оръжието и рязко го дръпна. Фраскът се олюля настрани и го изпусна. Пистолетът отхвръкна в кабината.

Саския профуча покрай Табита, прескочи брат си и направи салто нагоре по рампата.

Марко също се включи в битката. Фраскът замахна с ръка и улучи Табита в гърдите. Тя падна на палубата и през мъгла от болка видя, че Хектор със светкавични движения повдига Марко и го изхвърля от кораба, влачейки надаващия крясъци Могул със себе ри. Насочила пистолета напред с две ръце, Саския се спусна по рампата и го изпразни в гърба на извънземния.

Той не обърна внимание. Навеждаше се над брат й. Размахваше четирите си ръце. Риташе с крака. Табита отчаяно се опита да се изправи.

Като продължаваше да се движи с невероятна скорост, фраскът завъртя горната половина на тялото си на 180 градуса. Стиснал Могул за шията, той го повдигна и го блъсна в палубата. Херметичният шев на врата му се пропука и отвътре блъвна струя синя пара и тъмночервена кръв.

Саския пищеше, опитваше се да отиде при него, но Табита я хвана и я задържа. Беше лека като дете.

Хектор стисна шията на Могул с две ръце. Визьорът му почервеня. Стъклото внезапно се пропука. Акробатът изви гръб, разпери дългите си ръце и широко разтвори пръсти. Краката му забарабаниха по пода. После неподвижно се отпусна.

Саския извика, отчаяно скочи към него, после се притисна към Табита толкова силно, че почти й причини болка през скафандъра.

Фраскът се пресегна към нея с четирите си ръце.