Колин Грийнланд
Всичко от начало (12)

12.

Табита Джут и Марко Мец се спуснаха с асансьора на улицата и излязоха навън под кървавочервената светлина на Скиапарели.

Наоколо нямаше никой. Автоматична машина почистваше канавките. Обувките на Табита хрущяха по покритата с пясък настилка. Леденият въздух започваше да прояснява главата й. Предишната нощ се беше оставила на течението, но в това нямаше нищо лошо, нали? Не. В крайна сметка, такъв бе духът на карнавала. „Я по-спокойно — каза си тя. — Стига си се тревожила.“

Пресякоха напряко до канала Уайнбаум. Кафяви баржи бавно пореха мътната вода. По масите на ресторантчетата край канала мустакати пристанищни управители шумно сърбаха супа от димящи чинии. Алтециански улични чистачи събираха боклуците с дългите си гребла. Очевидно всички страдаха от махмурлук. Небето пъстрееше, в атмосферата имаше прекалено високо съдържание на сяра.

Взеха гравитокар до космодрума, напуснаха Скиапарели по Грабеновия път и минаха покрай Дяволските пръсти, онези извисяващи се, ярко и тъмночервени скални образувания. При определена светлина те сякаш сияят като нажежени. Когато Деймос е пълен, приличат на гигантски розови гъби или нещо още по-ужасно. Тази сутрин, надвиснали над тях в жълтата мъгла, Дяволските пръсти спокойно можеха да са полуразрушени кули на изчезнал град от катедрали, заровен под вездесъщия пясък. Поне така каза Марко и подробно й описа идеята си да организира тук музикално-светлинно представление.

— Разкажи ми за колегите си — помоли тя.

— А, ще се запознаеш с тях.

Табита настоя.

— Какви са те?

Марко неспокойно се размърда на седалката.

— Ще ги видиш — обеща й той.

Табита не обичаше да й отказват, но овладя раздразнението си. Той си беше странен. Е, щеше да потърпи, докато се качат на борда. Тогава положението щеше да е друго. Марко обаче наистина приемаше нещата за даденост. Не й стана много приятно сутринта, когато се оказа, че кредитният чип, необходим му, за да плати глобата, е при останалите му вещи на Изобилие. „Разбираш ли, не обичам да пътувам с много багаж — поясни той. — Няма проблем. Когато пристигнем, ще уредя въпроса. Веднага. Обещавам.“

После я целуна, помилва гърдите й, навлече изтъркано яке от омекотена кожа И излезе от апартамента, помъкнал кутията с Тал на едното си рамо и платнен сак на другото.

Табита се надяваше, че не прави грешка.

Особено като допускаше хора на кораба си.

Не че „Алис Лидъл“ беше особено деликатен или уязвим. Обикновен работен кораб, който по нищо не се различаваше от останалите като него. Имаше си особености, разбира се: двигателят му бе капелански като на всички други и никой не разбираше нищо от него. Можеха да го управляват само корабните компютърни личности с помощта на някакъв неуловим код, вграден дълбоко в програмите им.

Когато Табита Джут се запозна с Марко Мец в Скиапарели, това беше също толкова вярно, колкото в дните на Голямата крачка, години преди нейното раждане. Никой не бе успял да открие как функционират двигателите, които Капела толкова щедро раздаваше. Капеланите не забраняваха проучванията, поне не директно. Просто уверяваха хората, че механиката на хиперпространственото изкривяване е недостъпна за техните малки мозъчета. Онези, които упорстваха, се сблъскваха с обезкуражителната склонност на двигателите да избухват или да се стопяват при най-слабото докосване с отвертка. Ако все пак успееха да ги отворят, откриваха, че са пълни със сухи листа.

По природа хората са любознателни същества. Не всеки се задоволява да остане непросветен потребител на непонятна техника. Но дори онези, които се мъчеха да открият принципите им на действие, трябваше да се признаят за победени. Гениални хакери, работещи по секретни проекти в безпощадни компании като „Фриуин Майсан Тобърмори“, бяха откарвани посред нощ с необозначени линейки след припадъци от тайнствени нови заразни болести и мозъчни удари. Някои неблагодарници и безотговорни разпространители на слухове се опитваха да свържат с тези внезапни изчезвания еладелдийците, в което нямаше абсолютно никаква логика. Еладелдийците не се занимаваха с медицински въпроси.

При отсъствието на разбиране, процъфтяваха суеверия. О, само как процъфтяваха. Колко пъти Табита бе чувала в случаен разговор с пилоти в някое общежитие или бар, че корабът им минал по неизвестен курс? Курс, който въпреки това ги отвел до целта им невредими и навреме? И както по-късно се оказало, това им помогнало да избягват напълно непредвидима опасност или забавяне? Колко кораби внезапно развивали странни призрачни персони, механични полтъргайсти в машинното отделение, гласове, където преди нямало нищо? И колко пъти при навлизане в обитаемия космос тези загадъчни явления изчезвали също така внезапно, както и се появявали? „Това е също толкова вярно, колкото, че сега седя тук и разговарям с теб — Настояваше Доджър Гилеспи, която никога не се поддаваше на фантасмагории и случайни халюцинации. — Електриковосиня гъсеница, дълга колкото ръката ми, увита около реактора! После, когато се върнах с поялника, от гадинката нямаше и следа. Само някаква синкава лепкава слуз по решетката. Честна дума — казваше тя и пресушаваше бирата си. — Това е също толкова вярно, колкото, че сега е твой ред да черпиш.“

Семената на тази нова космическа митология бяха хвърлени в дните на Голямата крачка от безбройните извънземни раси, изневиделица появили се в слънчевата система с кораби с всевъзможни форми и размери, също като самите си собственици. Днес сме свикнали с тези неща — с въртящите се скъпоценни диадеми от Ригел, с квазиорганичните модели от Фраск, тези далечни подобия на кошерите и пашкулите на насекомите. Но представете си как са се смаяли навремето, когато за пръв път зърнали грандиозната космическа архитектура на еладелдийците или дългата цял километър блестяща игла на Веспа Омикрон.

За всичко това имаше теории, някой от които откровено теологични. Свидетелите на Пълното сливане каталогизираха онези кораби, за които се вярваше, че принадлежат на други клиентни раси на капеланите. Те ги разпределяха по така наречените „клони на по-висше или по-нисше благоволение“ на кабалистично дърво и твърдяха, че установяват някакъв принцип на метаморфоза. Човешките кораби, предричаха Свидетелите, също щели да преминат през всички тези форми по пътя си към върховна трансцендентална космичност. В деня на постигане на съвършенството, еони напред в бъдещето, загадката на капеланския двигател най-после щяла да бъде разкрита и невидимата граница около орбитата на Плутон щяла да изчезне. В този ден, твърдяха група еретици, човеците също щели да завършат еволюцията си и да станат капелани. Пророчеството за Пълното сливане щяло да се изпълни и извънземните повече нямало да бъдат извънземни.

Вие знаете не по-зле от мен колко истина съдържат всички тези митове. Свидетелите изтъкват факта, че при всяко влизане и излизане от хиперпространството дори съвсем елементарни кораби като бергенските „Таласъми“ едва забележимо се променят. Изкривените частици, които ги изграждат, никога не се връщат точно в предишното си състояние. Щеше да е прекалено да искаме такова нещо от законите за съхранение. Понякога пилотите забелязват тези изменения, понякога не, защото в крайна сметка техните частици също са били трансматериализирани.

Що се отнася до еволюцията на човешкия вид, не зная нищо повече от онова, което виждам, щом се погледна в огледалото. Но познавах „Алис Лидъл“ — кой го познаваше по-добре от мен? — и си го спомням чудесно. Помня го още от самото начало, от третата година на Голямата крачка, когато го построиха и кръстиха. Защото той беше стар, когато Табита Джут за пръв път го зърна, когато смъкна платнищата му и ги хвърли върху високата трева на онова запуснато лозе. Бронзовото му покритие бе цялото ожулено от студените пламъци на космоса. Реакторът му не ставаше за нищо, в хидравликата му човек можеше да открие паяжини. Вече беше отслужил своето и бе инертен, доколкото това въобще е възможно за кораб — с други думи, както проумяхме накрая, изобщо не беше инертен. Хората вярваха (позволете ми това последно отклонение), че щом активираш капелански двигател, никога повече не можеш да го дезактивираш, докато не бъде унищожен. Ами аз, къде бях аз през всички онези години, през които по шасито на очукания малък „Таласъм“ подскачаха катерици? Аз спях.

Честно казано, корабът, който носеше името на Лидъл^[1], бе примитивен. Нисък и тумбест. Спомнях си го като съвсем тесен. В кабината имаше място за двама, пилот и копилот, всеки опасан в стандартните ремъци за нулева гравитация. Отзад имаше две малки единични каюти, миниатюрен камбуз и баня. Дължината му от носа до кърмата беше под двайсет и един метра, ширината при крилете му достигаше малко повече от половината от това разстояние. Серийният му номер БГТ009059 показваше, че е един от първите бергенски „Таласъми“, машини, които близо петдесет години кръстосват космическите друмища на слънчевата система.

Беше построен за тежка работа. Побираше 250 кубични метра свободна стока. По време на полет четирите му крана и четирите му товарни робота се прибираха в двойната стена на корпуса. Имаше шестнайсет подвижни плазмени дюзи, по четири за всяка ос, и три огромни статични. По целия кораб бяха монтирани скенери, повече, отколкото обикновено се поставяха в бергенските корабостроителници. Слънчевите му батерии също бяха усъвършенствани, сякаш първият му собственик бе очаквал от него повече, отколкото конструкторите му. Всички проблеми, които беше причинявал на последния си пилот, бяха свързани по-скоро с неблагоприятните условия и годините на небрежна поддръжка, отколкото с конструктивни дефекти. А и Табита никога не му оказваше онова внимание, което й се искаше.

Ако щете го наречете приумица, но винаги съм смятала, че между „Алис Лидъл“ и неговия капитан Табита Джут има много общи неща. Бяха дребни, набити и силни, изградени от най-обикновен работен материал, и все пак криеха под тривиалната си външност приключенски дух и изненадващи способности.

А може би просто се подвеждам от розовата мъгла на сантименталността си, от носталгията по миналото. Представете си ги, Табита Джут и Марко Мец, които пресичат пистите на космодрума в онази мразовита вечер на Скиапарели, за да се качат на борда на не съвсем изплатения „Алис Лидъл“ и да се издигнат в мароканското небе, да се отправят на пътешествие, което ще ги отведе на Изобилие… и много, много по-надалеч.