Колин Грийнланд
Всичко от начало (15)

15.

Ако разполага с евтино и лесно пътуване, гъвкави закони за недвижимата собственост и изгодни данъчни облекчения, човешкият дух е волно нещо. Но и подвластно на стадния инстинкт. В началото на Космическата ера хората нямаха причини да строят на стотици милиони километри от всички останали. На практика целият Марс беше техен, ако нямаха нищо против климата, разбира се. Всеки можеше да си прокара тунел.

Ето защо по времето на нашата история там имаше лабиринт от двестатина сателитни структури, включително шейсет тунела, четиринайсет платформи, седем колела, шестнайсет неопределени обекта, сред които казина върху космически кораби, стари бракми, постоянно предизвикващи нещастни случаи, и три еладелдийски зикурата — всички в земна орбита край бедната стара забравена Луна.

Накрая постоянната врява дотегна на умните и проницателните. Те последваха миньорските левиатани в астероидния пояс. А скоро след това, когато по картите му бяха прокарани границите на частните имоти, се отправиха към Сатурн, където бяха истинските възможности за развитие. В пръстените живееха само отшелници.

Когато целият бизнес бе изнесен от Земята, части от Лабиринта станаха необитаеми. Загинаха процъфтяващи предприятия и оставиха своите решетки от неполирана стомана безцелно да се премятат „отвъд небето“. Статусът на тези и други орбитални структури беше абсолютно неясен и от правна, и от фактическа гледна точка. Те бързо меняха собствениците си — на човек му се струваше, че ежедневно минават от ръце в ръце.

Земните жители пускаха груби шеги за празните „консервени кутии“ и обръщаха гръб на руините, които искряха като огърлици в нощта. Волният дух беше безстрашен. В изоставените корпуси се настаняваха незаконни заселници, бегълци и мрежови маниаци. И живееха там като паяци — в ъглите.

Което ни отвежда до Изобилие.

Със съжаление трябва да кажа, че когато за пръв път Табита стъпи там, Изобилие далеч не се намираше в най-добрата си форма. Най-точното определение, което ми идва наум, е „въшлив“. От стратегическо значение единствено за расата, която я е създала, станцията се смяташе за куриоз, за проява на титанична глупост. Постоянно се препродаваше и представляваше интерес само за скромни или съмнителни предприятия, безразлични към абсолютно нечовешката среда. Някои от тях несъмнено я предпочитаха.

Изобилие е построена от фраските, които, доколкото успях да разбера, не са я наричали така, нито по какъвто и да е друг начин. Табита знаеше, че Изобилие е най-голямата останка от краткия престой на победената раса в слънчевата система. Фраските плътно бяха следвали капеланите по петите и се бяха появили по техния вектор преди да се затръшне огромната космическа порта. За човешките очи те бяха най-странни от всички новодошли по онова време. Приличаха на надути насекомоподобни наръчи тръстика. Отваряха влакнестите си усти и съскаха.

Някои ги разбираха. Всъщност фраските притежаваха забележителна способност да раздвижват огромни райони от централна Африка и части от Южна Америка. Възраждаха се култове, разиграваха се варварски среднощни дуели. Цели армии дезертираха и изчезваха, за да се трудят като роби, твърдяха някои, отначало в обречен опит да построят град на Венера, а по-късно на най-чудовищната орбитална станция, построявана някога.

Като вид, фраските са агресивни експлоататори и работари. Тяхната цивилизация е три четвърти мъжка. Тези три четвърти работят до смърт поколение след поколение в полза на женската четвърт, по-интелигентна, но не по-малко варварска, която господства над тях по някакъв непонятен социален закон на способността за възпроизводство. В средата на техния кошер седи царица, която праща безмилостните си заповеди по лабиринтните тунели. Ако я елиминирате, обществото престава да функционира. Под ръководството на царицата на Изобилие мъжките неуморно се рояха над строежа и както изглеждаше, кристализираха материята направо от редките частици в сублунарното пространство.

Смяташе се, че фраските се вписват някъде в капеланската схема на нещата, че са техен клиентен вид, каквито очевидно бяха трантите и еладелдийците, макар те да бяха по-предприемчиви и самостоятелни. И наистина строяха станция.

„Серафимът Кайса“ бе първият кораб от нашата система, видян да влиза в огромните докове на долните равнища на вече завършената конструкция. Два дни по-късно, въпреки подхвърлянията на циниците, той напусна Изобилие. Като постчовешки расисти, серафимите явно са изпитвали някаква привързаност към тираничните извънземни. Скоро след това на Земята започнаха да се появяват техни представители човеци, които описваха даровете, донесени в системата от фраските, и специално подчертаваха модерните им криогенни съоръжения.

Някои се колебаеха заради полуевангелизаторския тон на тези реклами, други заради липсата им на почит — почит към Капела. Дали Земята имаше право да се възползва от това предложение? Дали хората още бяха свободни? После бяха забелязани първите човешки кораби, последвали инициативата на „Серафимът Кайса“. И оттам нататък нямаше спиране. Идваха от швейцарски клиники и частни санаториуми, горящи от нетърпение да ги замразят. Представителите на държавите и организациите, поддържали предпазлив неутралитет, сега се надпреварваха да говорят за приятелски отношения и взаимна изгода. От Фраск, смятаха те, техните лидери можеха да получат тайните на обществения контрол и личното си безсмъртие: два безценни дара за мирната и ефективна администрация.

Продължава да ми убягва защо някой би желал да управлява другите. Струва ми се изтощителна и неблагодарна задача. Достатъчно трудно е да се грижиш за неодушевени предмети. Мога само да предполагам, че родени голи, безпомощни и приковани към малка по размери и търпимост среда, човешките същества са мотивирани от стремеж към някакво самовъзвеличаващо отмъщение.

Фраските обаче не са толкова деликатни. Само Бог знае какви са задните им помисли и защо смятаха, че ще им се размине безнаказано. Все още има скрита информация, до която даже аз не съм в състояние да се добера.

Във всеки случай всичко на Изобилие вървеше гладко, докато един ден не проговори Капела. Фраските били вид non grata. Не бивало да има повече сделки с тях. Най-известните им представители внезапно и без обяснения бяха заменени с нови, които постоянно се усмихваха и редяха противоречиви изявления и случайни обръщения. Под слънчевия им загар ясно личеше напрежението им. Някои очевидно вече бяха замразявани. Настояваха за лоялност към щедрите фраски и отхвърляха властта на Капела.

Архивите от този период са непълни и объркани. Явно в станцията е царял хаос. Започнало обществено брожение, появили се необичайни космически гещалти. Странен вой като от автоматичен трион разцепвал пустотата и нарушавал радиопредаванията на стотици километри наоколо. Земянитските служители, които все още имали тази възможност, избягали. Огромните докове опустели. Агенти и посланици заминали със совалка и отчаяно скрили следите си. Криогенните системи едва не блокирали, когато подземията били обсадени от хора, искащи да им върнат родителите и президентите.

Накрая, в кулминацията на хаоса, с невероятна церемониалност и проява на техническо превъзходство пристигна кораб от капеланската система и изиска незабавното заминаване на фраските. Те отказаха. Капеланите тъжно сведоха огромните си глави и ги унищожиха.

Опустошението беше кратко и ужасно. Фраските, които дотогава изглеждаха толкова непоклатими и неуязвими, се сбръчквали и изгаряли при най-малкия жест на капеланите. Доковете на Изобилие се превърнали в ад. Днес следите от огъня могат да се видят навсякъде. Еладелдийците опожарили тунелите, изпепелили всичко, което се движело. Във въздуха се носел зловонен дим.

Бяха пратени специални изтребители, пилотирани от хора, които трябваше да доизтребят останките от фраскския вид. Те не се бяха разпръснали надалеч от кошера — просто не бе в природата им. Затова пък събраха флота и вдигнаха две последни големи битки. Предпочетоха гибелта пред поражението.

Желанието им беше изпълнено.

„Сега вече — едновременно по всеки канал и мрежа на системата заяви капеланската представителка, — можем да ви разкрием злия план на фраските. Вълненията в Африка са били само репетиция. Фраските са замисляли да разпалят гражданска война в системата, да вдигнат световете един срещу друг. От превърнатия си в крепост орбитален кошер те са щели да се нахвърлят върху оцелелите и да ги изяждат живи. Това е същата онази ужасяваща, хищническа стратегия, която използвали, за да контролират собствената си родна система. Снизходителни както винаги, капеланите им позволиха да се настанят в нашата, докато не стана ясно, че отново ще се опитат да изиграят същия номер.“

Победата се дължала единствено на смелостта на човешката раса, каза тя. За награда освободената Изобилие, най-голямата орбитална станция, се предавала на Земята. Капела била съгласна да осигури управителен съвет. От известно време вече подготвяла такъв.

Повият съвет се състоеше от седем души. Всички бяха хора: сред тях нямаше дори еладелдийци. Това бе знак на доверие или, както мърмореха вездесъщите циници, на презрение.

Нарекоха я Изобилие. Предвиждаше се да е комбинация от данъчен рай, сервизна станция и център на периферен бизнес. Ако бизнесът скоро се оказа доста съмнителен, е, това трябваше да се очаква от предприятие, оставено без капелански надзор.

Фризерните камери отново бяха напълнени и търговските сектори от тунелите заблестяха, макар че под многобройните покриви, подредени като неравни плочки на броня, много други части останаха в мрак, осветявани единствено от отвратителното зеленикаво сияние на фосфоресциращите лишеи по стените.

Скоро най-изгодната функция на възродената орбитална станция бе като извънземен развлекателен парк. Срещу високи такси и без никакви ангажименти групи туристи и екстремистки военизирани банди получаваха достъп до зловещите и опасни коридори. Доковете на долните равнища, огромна зейнала паст в двата края под куполовидната надстройка, започваха да привличат кораби, които ги предпочитаха пред по-добре осветените и сигурни платформи.

Представете си Изобилие по времето, когато пристигна „Алис Лидъл“ с двама кабаретни артисти на борда, като гигантска парализирана космическа станция, подложена на импровизирана реконструкция. Възстановяването беше частично и на някои места абсолютно неуспешно. В сенките се криеха странни създания и машини. Кой знае какви процеси чакаха задрямали, какви капани, какви загадъчни и ужасни рефлекси все още можеха да бъдат задействани от проникването в галерии и килии, запечатани от своите създатели? Фраските не бяха оставили нито пътеводители, нито планове, които някой да е в състояние да прочете. Тук на всеки завой можеше да ти се случи всичко.

А завоите са навсякъде. На Изобилие няма прави ъгли. С овално сечение, цялата станция е изградена от тънки пластове. Неравните й повърхности подсилват усещането, че Изобилие е нещо органично, нещо отгледано, а не построено.

— Прилича на гигантска костенурка — отбеляза Марко Мец. — Не смяташ ли? На ужасно голяма коруба на костенурка.

Табита бе поразена от приликата, но не отговори. Нямаше намерение да му признае нито това, нито каквото и да е друго. Ако Изобилие представляваше гигантска спяща космическа костенурка, тя всеки момент можеше да подаде навън огромната си глава и да погълне нея, „Алис“ и всичко останало. Не й се искаше да е тук. Някакъв страшен глас в главата й постоянно повтаряше: „Грешка, Табита, грешка, грешка, грешка“. Не му обръщаше внимание, защото щяха да й платят. „ВЕРОЯТНОСТ ЗА ПОВРЕДА 50,00%“, казваше гласът. Не му обръщаше внимание, защото трябваше да насочи кораба към черната уста на станцията и да се спусне надолу по гърлото й. Ако преди само се преструваше на заета. Сега наистина нямаше време за разсейване.

Гигантските сгърчени устни на Изобилие зейнаха около нея. Силовата завеса между тях се огъваше и разтваряше.

Като листо, повлечено в тъмен канал, „Алис Лидъл“ се вмъкна в отвора и попадна в свят на сенки. Към пода на пещерата бяха насочени огромни прожектори, но лъчите им почти не разсейваха тъмнината. Табита бързо намали скоростта и прелетя над някакви непонятни промишлени съоръжения, мрачни и мръсни, като че ли излезли направо от ада. Насекомоподобни сервизни коли обикаляха насам-натам сред извиващите се конвейери, покрити с прах роботи и живи техници пълзяха по отчасти демонтирани кораби.

„Тук ще ги накарам да монтират нов кристал на «Алис»“, каза си Табита. Тя прати мисълта при всичките си други неприятни мисли и продължи да маневрира.

Сега се намираха между доковете, огромните саждиви скали на откритите хангари, в които се побираха по пет средно големи кораба. Табита виждаше, че много от тях са празни или претъпкани с разглобена машинария и вече не можеха да се нарекат „кораби“, ако изобщо някога са били такива. Но имаше истински кораби: тежкотоварни лайнери, туристически совалки и други баржи. Докато Марко разгласяваше за пристигането си по радиостанцията на цял куп хора, тя насочи „Алис“ покрай тъмния космически скутер на земянитски сенатор, дошъл инкогнито на обиколка из бордеите, и нов модел фраймахерска „Харизма“ със счупен плаз, полузаровен под пръснатите наоколо товари.

Горният ред хангари тънеше в мрак. На един от доковете внезапно проблесна синята светлина на навигационен фар.

— Там ли? — попита Табита.

— Там — каза Марко.

Тя хоризонтира кораба, уби инерцията и внимателно спусна „Алис“ до фара.

И едва не пропусна да забележи двете фигури, които показваха скенерите на кърмата. Синята светлина изтриваше всичко човешко от тесните им лица. Изглеждаха призрачни и мрачни. Едната махна с ръка.

— Кои са тези? — попита Табита. Ревът на двигателя силно приглуши отговора на Марко.

— Това са Близнаците — отвърна той.