Джейн Фийдър
Джентълменът грешник (6)

5

Виконт Бонъм закусваше пред огъня в сутрешната стая на къщата си на Маунт Стрийт и обмисляше предстоящата си среща с лейди Ливия. Освен с доста страшната си пралеля, дукеса Грейсчърч, имаше опит в общуването с възрастни дами само още с баба си и две неомъжени лели. Понеже всички те много го глезеха, докато беше малък, не се изискваше особено усилие, за да ги убеди да направят каквото и да било за него. Би могъл с основание да очаква, че лейди Ливия няма да му даде това предимство. Но трябваше да има някакъв лост, който да натисне.

Отряза парче от филето си. Ако знаеше поне още малко за нея и за обкръжението й, това би било от полза, но Мастърс нямаше почти никакви сведения, освен адреса на писмото. Той някак си беше създал мислен образ на дамата като възрастна жена, живееща затворено, провинциална стара мома, обаче децата? Те изобщо не съответстваха на представата. Но несъмнено, ако имаше съпруг, Мастърс щеше да знае за него. Възможно ли е да е вдовица?

Посегна към кафето си. Вероятно всичко щеше да се разбере при първата му среща с дамата и той щеше да промени подхода си съобразно с разкрилите се обстоятелства.

Довърши закуската си и се качи в спалнята си. Камериерът му махаше последни прашинки от финото му тъмнозелено палто.

— Отвратително време, милорд — забеляза той, махвайки с четката за дрехи към мрачната гледка отвъд прозореца.

Беше типична мръсна английска зимна сутрин, дъждът се лееше от оловното небе, почти лишено от дневна светлина.

— Няколко петна от дъжд може да съсипят това палто — добави той полугласно. — Аз лично бих взел файтон.

Хари скри една усмивка. Камериерът му много добре знаеше, че неговият господар никога няма да вземе файтон, освен в най-краен случай.

— Ще яздя, Картън — каза той меко. — Ще облека палтото за езда.

— Това няма да опази обувките ви — измърмори мъжът. — Часове наред ги лъсках, наистина.

— Малко дъжд не е навредил никому — заяви Хари, сваляйки брокатения си халат, за да пъхне ръце в ръкавите на жакета, който държеше Картън.

Камериерът здраво стисна устни и приглади жакета на раменете. Той прилепваше като ръкавица, точно както беше предвидил шивачът. Бричове от светъл велур и лъскави ботуши довършваха костюма на виконта.

Хари провери отражението си в голямото огледало с подвижна рамка и кимна. Нищо във външността му нямаше да напомни на стария прислужник за мъжа с мрачни дрехи, увит в шал до ушите, с прихлупена до носа шапка и дрезгав глас, който преди около една седмица беше отишъл лично да инспектира съдържанието на къщата. И си беше отишъл с празни ръце. Но този път поне щеше да влезе в къщата, стига онази безсрамна прислужница или компаньонка, или каквато и да е там, да е предала картичката му и посланието му на господарката си.

Пусна фина нефритена табакера в джоба на палтото си, взе огромното палто за езда и шапката, подадени му от Картън, и се спусна с лекота по стълбите, почти наслаждавайки се на предстоящата конфронтация със синеоката пазителка на портите.

— Прати човек в конюшнята да доведе коня ми, Ектър — нареди той на иконома и свърна към библиотеката.

 

 

— Сега да видим с какво да заслепим виконта. — Ливия се насочи енергично към гардероба в спалнята на Корнелия. Немощният огън в камината беше попремахнал влагата от въздуха, но недостатъчно, за да стане стаята по-приветлива.

— Не бива да приличаш на жената, която вчера е взел за прислужница.

— Няма да бъде трудно — забеляза Корнелия. — Само трябва да бъда чиста, за да го постигна. — Тя изведнъж се засмя. — Сетих се за едно интересно развитие на тази наша шегичка.

— О?

Ливия се извърна от гардероба, за да я погледне.

— Виждам пак онзи дяволски поглед в очите ти, Нел — нападна я Аурелия с лек смях. — Какво замисляш?

— Е, просто си мисля, че ще бъде още по-забавно, ако отначало виконтът бъде подведен да повярва, че жената, която вчера е оскърбил, в действителност е самата лейди Ливия Лейси — каза Корнелия. — Като дойде, ще пита за Лив и Маркъм просто ще го въведе в приемната, където ще го чакам, и той ще предположи, че аз съм Лив, което трябва още повече да го засрами. Ще го оставя да си копае гроба още няколко минути, после в някой момент ще се представя. — Тя се засмя.

— Какво мислите?

— Мисля, че много ще внимавам в бъдеще да не те ядосвам — каза Аурелия.

— Точно така — съгласи се Корнелия с известно удовлетворение. Приближи се към Ливия и надзърна в гардероба.

— Проблемът е там, че нямам нищо, което да не е ужасно провинциално. Кога последно сме разглеждали модни списания? Даже не знам кое е модно днес, но съм сигурна, че нещата са се променили в последните десет години от последното ни и единствено идване в града.

— Бронзовата ти коприна е доста елегантна — подхвърли Аурелия.

— Сигурно е хубава, но подхожда ли за сутрин? Нося я само вечер у дома — протестира Корнелия.

— Предполагам, че онова, което е подходящо за вечер в провинцията, е уместно за сутрин в града — заяви Ливия, изваждайки роклята. — Колкото и да е угнетяващо, когато — и ако — се осмелим да излезем из града. — Вдигна роклята.

— Много е красива, Нел.

— Това е и най-доброто, което можем да направим — отбеляза приятелката й с примирено свиване на рамене. — Мога да си сложа и кашмирения шал. Наистина е елегантен. Освен това, ще ми държи топло — добави тя, докато подхващаше една гънка на роклята. — Тази коприна е толкова тънка. Няма да направя добро впечатление на виконта, ако устата ми е синя и не мога да говоря, защото зъбите ми тракат.

— Не е толкова студено в приемната — каза Аурелия. — И можеш да сложиш онези копринени ръкавици, те са напълно приемливи за сутрин, дори в града.

— Ето я вашата топла вода, госпожо.

Едната близначка се появи в рамката на отворената врата, носейки медна кана. Сякаш я беше довяло някакво течение, помисли Корнелия. Близначките се движеха съвършено безшумно и трите жени още не бяха свикнали с внезапното им появяване, понякога — но не непременно — придружавано от едносрични обяснения за присъствието им.

— Благодаря.

Усмихна се топло, вместо да се обърне към жената по име. Изглеждаше грубо след два дни още да не ги разпознава.

Близначката остави каната на тоалетката и изтри ръце в престилката си, преди да огледа стаята, сякаш никога досега не я беше виждала, а после се измъкна в проветривия коридор.

Корнелия наля вода в умивалника и треперейки, свали пеньоара си. Изтри се набързо.

— Какво не бих дала за една баня.

— Може би тази вечер ще можем да напълним една вана до кухненския огън и да се изкъпем една след друга — предложи Ливия. — Може да дадем свободна вечер на Маркъм и близначките.

— Мисля, че те никога не излизат от къщата — каза Аурелия. — Като съдя по нежеланието на Маркъм тази сутрин дори да отиде до магазина за шоколад на децата. Говореше така, сякаш излизането на улицата е равнозначно на нахълтване във вражеска територия.

— Е, съвместният живот с отшелничка сигурно дава отражение. — Корнелия нахлузи ризата пред главата си. — Кое ли чекмедже бях определила за моите чорапи?

— Ето това. Копринени ли искаш, или вълнени?

Ливия извади два чифта.

— Трябва да бъдат копринени с тази рокля, но бих се чувствала по-удобно с вълнени — отвърна Корнелия, потръпвайки, докато посягаше към копринените чорапи. — Ели, ще ми направиш ли косата? Много те бива в това.

— Една от по-дребните ми дарби — съгласи се Аурелия с леко самодоволна усмивка. Погледна многозначително зълва си. — Май много се контиш за този надут виконт. Сигурно искаш да му направиш впечатление.

— Не точно това, а по-скоро искам да изтрия впечатлението, което му направих вчера — отговори Корнелия, но лека розовина се промъкна по бузите й, докато закопчаваше маншетите на дългите ръкави на роклята.

Искаше да мисли, че абсолютното изтриване на онова впечатление ще го накара да осъзнае колко грубо се е държал. Но честността я задължаваше да признае, поне пред себе си, че наранената гордост също имаше своята роля. Виконтът беше представил безупречна външност, което правеше арогантните му, оскърбително надути предположения още по-непоносими. Този път тя нямаше да му даде никакви предимства.

— Сега слагат ли се бижута сутрин? — Ливия ровеше в кутията за бижута на Корнелия. — Имаш нужда от нещо за това деколте, струва ми се. Изглежда много голо.

— Наистина, голо е — каза Корнелия, надниквайки към гърдите си. — Може да сложа шалче?

Каза го така, сякаш се съмняваше.

— Много е старешко — заяви Аурелия. — Фактът, че си овдовяла майка на две деца, не те състарява. — Бръкна в кутията и изрече авторитетно: — Кехлибарените мъниста са идеални. В провинцията и в града не се слагат скъпоценни камъни преди залез-слънце, но кехлибар, топаз, аметист са напълно приемливи.

Окачи кехлибарените мъниста на дългата шия на зълва си и отстъпи, за да огледа ефекта в огледалото на тоалетката.

— Да, много по-добре. Сега косата ти.

Пръстите й се заловиха за работа и след пет минути беше сплела пищната маса с цвят на мед в спретната корона около главата на Корнелия и беше дръпнала няколко къдрички да падат покрай ушите й.

— Какво мислиш?

Корнелия наклони глава на една страна, после на друга.

— Красиво е — изрече, играейки си с една от къдричките. — Да се надяваме, че няма да падне в някой критичен момент.

— Той каза ли по кое време ще дойде? — запита Ливия.

— Не, но обичайното време за сутрешни посещения е около единадесет. Или поне беше. — Корнелия погледна часовника на полицата над камината. — Сега е само десет часът. Отивам при децата.

Прекара следващия един час с децата, планирайки деня им с Линтън, и точно преди единадесет часа слезе по стълбите в търсене на Маркъм. Ливия го беше помолила да почисти потъмнялото сребро, разхвърляно из цялата къща, и Корнелия го намери в неговия килер да си мърмори, лъскайки съдовете.

— Не виждам никакъв смисъл — казваше той, когато тя почука на отворената врата. — Беше си достатъчно добро за лейди София точно потъмняло.

— Може би зрението на лейди София не е било много добро — предположи Корнелия. — Тези оцетници изглеждат красиви сега, след като са излъскани. — Вдигна единия и го поднесе към светлината. — Сигурна съм, че са от времето на кралица Елизабет.

Спомни си за напръстника, вглеждайки се в сложните мотиви на солницата.

— Може и така да е — измърмори Маркъм, но без да изглежда убеден, заемайки се с една захарница.

— Очаквам гост, Маркъм. Когато дойде, ще пита за лейди Ливия. Можете ли да го заведете в приемната? Ще го чакам там.

— О, да. — Маркъм вдигна към нея сълзящия си поглед. — А къде ще бъде лейди Ливия в такъв случай, госпожо?

— О, тя ме помоли да го приема вместо нея — измънка Корнелия. — Просто го отведете там. Няма нужда да му обяснявате.

— Тъй ли?

Липсата на убеждение беше по-ясно изразена, но той се върна към захарницата си и Корнелия благоразумно се оттегли.

Ливия я чакаше в коридора.

— За минута забравих за господин Мастърс. Нали помниш, и той трябва да дойде тази сутрин. Къде да го поканя, ако ти си в приемната с виконта?

— В салона? — предложи Корнелия, отваряйки вратата към мрачната стая, където мебелите още бяха под калъфи срещу прах, а завесите бяха плътно придърпани пред високите прозорци, за да предотвратят всякаква възможност дневната светлина, а не дай боже, слънцето да проникне през прашните им сенки.

Тя пресече стаята и дръпна тежките кадифени завеси, които изпуснаха облак прах.

— Адвокатът на леля София знае в какво състояние е къщата — забеляза Ливия, отивайки към другия прозорец. — Сигурно я е посещавал от време на време. Няма да се изненада от състоянието на тази стая, но поне бихме могли да вкараме светлина. Не че е много светло — каза тя, като дръпна третия чифт завеси и кихна силно. — Даже ако прозорците бяха чисти. При този дъжд тук е тъмно като в затвор.

— И ледено — добави Корнелия. Изтри едно кръгче в мръсотията на високия прозорец и надникна към оплисканата от дъжда улица. — А, мисля, че това трябва да е нашият виконт. Хубавичък екипаж има. Очевидно не му липсват пари.

— Дай да видя. — Ливия застана до нея и надникна през чистото стъкло. — О, да, разбирам какво имаш предвид. Хубави коне. — Изтри по-голямо кръгче в мръсотията. — Не виждам обаче кочияша много добре. Цял е омотан. Яката на палтото му стига чак до ушите.

— Така трябва, в такова време, да караш открита карета — каза Корнелия, поклащайки глава. — Защо не е взел файтон? Всеки здравомислещ човек би го направил.

— Може да не е — измърмори Ливия. — Здравомислещ, искам да кажа. Някой здравомислещ човек ще иска ли да плати толкова пари за тази развалина?

Махна към стаята.

— Пари, достатъчно пари, биха могли да оправят къщата — каза Корнелия. — Има някои много аристократични черти. Благородна къща под цялото това запустение.

— Може би си права. О, той спира. Оставя юздите. По-добре върви в приемната, преди да е почукал на вратата. Аз ще чакам тук.

Корнелия излезе бързо в коридора и се шмугна в приемната. Зачуди се къде да застане за най-добър ефект, когато влезе виконт Бонъм. Пред огъня? До прозореца, в кресло, потънала в книга? Не, не това, реши тя. Столовете бяха прекалено продънени, за да стане елегантно от дълбините им. Пейката под прозореца беше добра възможност. Можеше да я намери там, свела глава над шева си. Но беше оставила кутията за ръкоделие горе. Нямаше бюро. Трябваше да бъде с гръб към вратата, привидно заета с писане на писмо.

Звукът от чукчето отекна, когато тя седна и взе едно прастаро перо. Не беше острено с години и тя погледна разръфания му връх с известно смущение. Но нямаше време да сменя позицията си. Пъхна перото в мастилницата само за да открие, че е празна и съвсем суха. Сега чу гласове в коридора. Резкият тон на виконта, широките едносрични йоркширски думи на Маркъм. И тогава вратата на приемната се отвори.

— Ето тука, сър — възвести Маркъм без никакви украси и се оттегли, затваряйки плътно вратата зад себе си.

Хари остана за секунда с шапка в ръка, разкъсван между развеселеност и негодувание от нелюбезния прием. Този човек дори не беше предложил да вземе шапката и палтото му за езда, от което капеше вода.

Жената до масата не се обърна веднага, а изрече с мек глас, който веднага го накара да настръхне:

— Извинете ме, лорд Бонъм, само още една минута.

Посегна към пясъчницата и щедро поръси пясък върху листа, после се обърна полека в креслото и го изгледа с полуусмивка, която само глупак би нарекъл приятелска, преди да стане на крака.

— Мисля, че вече сме се срещали, сър.

Тя продължи да го гледа загадъчно, но блясъкът в сините й очи беше несъмнен, също толкова несъмнен, колкото и тихият, добре модулиран глас, който беше чул вчера.

Хари свали ръкавиците си пръст по пръст.

— Така изглежда, госпожо. Признавам, смаян съм от трансформацията. Трябва да ми простите за вчерашната грешка, но сигурно ще се съгласите, че беше разбираема? — Една вежда се вдигна в лек въпросителен жест. — Ако ми бяхте оказали любезността да коригирате грешката ми, нещата между нас биха потръгнали доста по-благоприятно.

Корнелия беше възнамерявала да прекрати играта веднага щом приключи първоначалното неудобство, което тя беше сигурна, че виконтът ще изпита. Но сега той изкарваше нея виновна и не изглеждаше ни най-малко смутен. Наистина в зелените му очи се виждаше блясък, който като че ли хвърлеше предизвикателство, равно на нейното. За свое учудване тя усети да се поражда интерес, някакво предчувствие, свързано с тази перспектива.

— Маниерите ви, сър, не насърчаваха подобно представяне — заяви тя, загръщайки се в кашмирения шал, като инстинктивно скръсти ръце и му отправи нетрепващ поглед. — Нямам желание да удължавам този разговор, затова може би трябва да кажете по каква работа идвате.

Хари хвърли шапката и ръкавиците си на сгъваемата масичка. Тъй като не получи покана да седне или дори да свали палтото си за езда, беше принуден да стои и от него да капе вода върху избледнелия килим. Размерът на погрешното му предположение го удивяваше и за един смущаващ миг една се въздържа да не се засмее на контраста между предварителната представа за възрастна дама, увита в шалове и с крака, потопени в синапена баня, и действителността на тази уравновесена жена, съвършено далече от старческото слабоумие.

Неволно осъзна, че я оглежда внимателно. Беше висока, което беше пропуснал да забележи вчера, и с изправена стойка. Роклята и не беше особено модна, но бронзовият цвят отиваше на косата й, която беше, помисли той разсеяно, комбинация от тъмен мед и златисто масло. Очите й, интензивни и пронизително сини, бяха засенчени от прави кафяви вежди, а тенът й, леко розов в момента, изглеждаше сметанен.

Корнелия изобщо не беше сигурна как да тълкува това мълчание и втренчено оглеждане. Поради някаква причина то я караше да настръхва.

— Е, сър? — настоя тя.

О, да — каза той хладно, решавайки, че е време да започне разговора. Разкопча палтото си, но не направи опит да го свали. — Вярвам, госпожо, знаете за какво съм тук. Адвокатът, който се занимава с имуществото на лейди София Лейси, вече е довел до знанието ви моето предложение. Реших да го потвърдя лично.

— Господин Мастърс вече получи нареждане да даде отговор на вашето предложение — заяви Корнелия, внимателно подбирайки думите. Нямаше да предявява словесни претенции към идентичността на Ливия. Виконтът трябваше да действа в обстановка на недоразумение, не на явна лъжа. — Това урежда нещата, вярвам.

Той прихвана брадичка с палеца и показалеца си, гледайки я замислено цяла минута. В известни обстоятелства би си представил, че ще му хареса двубой с тази дама, но сега не беше моментът за това. Въпросът беше твърде наложителен, за да губи време със забавления от този род.

— Бих ви помолил да помислите отново върху отговора си — изрече той внимателно. — Склонен съм да увелича предлаганата сума.

— Винаги ли погрешно разбирате ясни заявления, виконте? — запита Корнелия. — Смятах, че отговорът на вашето предложение е еднозначен отказ. В грешка ли съм?

Погледна го, навела леко глава на една страна, с изражение на учтиво неверие.

Хари се намръщи, обмисляйки следващия си ход в това „па де дьо“. Нищо от онова, което беше казала, не можеше да се приеме за неучтиво — неотзивчиво със сигурност, но думите не съдържаха никакво оскърбление. Само че всичко у тази жена, стойката й, изражението й, а най-вече тези изразителни очи излъчваха предизвикателство, което той откри, че му е трудно да пренебрегне. Но колкото и да беше изкушаващо, не биваше да се отклонява от пътя си.

— Дойдох тук, госпожо, с честни намерения — каза, надявайки се да внесе помирителна нотка на разум.

— На безплодна мисия, сър — заяви направо Корнелия. — Изглежда, не съм се изразила достатъчно ясно, затова позволете ми да го кажа с най-прости думи. Тази къща не се продава.

Той наклони леко глава, сякаш да заяви, че е възприел изявлението й, после прекоси небрежно стаята до мястото, където тя стоеше край масата. Тя не помръдна, срещайки втренчения му поглед, ръцете й още стояха скръстени под кашмирения шал.

Застана близо до нея, достатъчно близо, за да усети неясен намек за розмарин. Билка, използвана заедно с лавандулата за съхраняване на дрехи, когато не се носят дълго време. Очите му се стрелнаха над рамото й към бюрото. Листът, който така старателно беше поръсила с пясък, беше чисто бял. Той се пресегна и взе оръфаното перо.

— Боже мой — измърмори, размахвайки сухата писалка с невярващ вид. — Струва ми се, кореспонденцията ви не е жизненоважна, госпожо.

Беше възнаграден с остър проблясък в очите й и внезапно стисване на устни. После тя забеляза:

— Предполагам, че с това приключихме, лорд Бонъм.

Той й се усмихна.

— Може би е така… поне засега. — Пристъпи към масичката и взе шапката и ръкавиците си, после се обърна и се поклони. — Ваш слуга, лейди Ливия.

Обърна се и излезе.

Корнелия го последва до вратата. Докато той минаваше по коридора, вратата на салона се отвори и се появи Ливия заедно с набит джентълмен с изправен гръб, черно палто и делови панталон. Той се суетеше с куп листа в ръце, видът му беше като на човек, който постоянно очаква някоя неприятна изненада.

Лорд Бонъм спря на място.

— Мастърс? Вие тук?

Мастърс смаяно вдигна очи и видя виконта.

— Ами да, милорд. Дойдох да уредя някои неща с моята клиентка лейди Ливия — каза адвокатът, махвайки към младата жена зад себе си. — Не очаквах да видя вас тук, сър? Не знаех, че вече познавате лейди Ливия.

— Оказва се, че не е така — изрече сухо Хари, хвърляйки поглед към Корнелия, която стоеше на няколко крачки зад него. — Като че ли винаги попадам в някакви недоразумения напоследък — измърмори той.

Обърна се към Ливия и се поклони.

— Госпожо. Позволете да ви се представя. Виконт Бонъм, на вашите услуги.

Имаше нещо толкова сдържано у него, нещо толкова присъщо авторитетно в неговото присъствие, че Ливия започна да се съмнява в уместността на малката им игра. Отправи му извинителна усмивка, изричайки бързо:

— Добро утро, сър. Съжалявам, че не можах да ви приема. Имах други задължения. Господин Мастърс. Лейди Дагнъм предложи да ме замести. Тя знаеше какво.

Гласът й замря, когато стана ясно, че интересът на виконта се е насочил другаде. Вниманието му отново се съсредоточи върху Корнелия.

— Разбирам — изрече той бавно, започвайки да слага ръкавиците си. — Значи съм имал удоволствието… така да кажа, да бъда в компанията на лейди Дагнъм.

— Виконтеса Дагнъм — каза Корнелия с хладен и равен глас. — Не вярвам да съм казала друго.

Очите му се присвиха.

— Така е — съгласи се той. — Не сте казали друго. — Обърна се отново към Ливия. — Лейди Ливия, ваш слуга. Вярвам, че мога да ви посетя, когато нямате други задължения.

Ливия измърмори някакъв несвързан отговор, поглеждайки нервно ту към виконта, ту към Корнелия. Въздухът помежду им сякаш пращеше.

Хари се поклони още веднъж и тръгна към предната врата. Обърна се и отново погледна към Корнелия.

— Кажете, лейди Дагнъм, имате ли навика да се правите на миячка на съдове? — запита той с тон на леко любопитство.

Корнелия се стегна за миг, когато чувството й за абсурдност почти щеше да вземе връх над нея. Беше ясно като бял ден, че виконт Бонъм няма намерение да напусне къщата, без да изравни резултата.

— Само питам — продължи той със същия мек тон, — защото се боя, че подобна ексцентричност би могла да ви изложи на известно пренебрежително отношение. А това би било много жалко.

Усмихна се, леко кимна, вместо да се поклони, и излезе навън под дъжда.